Александър Беляев
Продавач на въздух (21)

XXI. „Пукна се търговецът“

— Силно тъмно…

— Никола! — викнах аз.

— О! Другар Клименко! — отговори той.

И аз усетих как ръката му в мъхеста ръкавица стисна ръката, която едва не му строши главата.

— Как попадна тука?

— Силно крестис, тихо! — рече Нимола и като се обърна назад, каза на някого зад отвора: — Промъквайте се, другар. Тука свои. А ние — говореше той, като се обръщаше към професора — досли тебе спасява, търговец бели убива.

— Но кои „ние“?

— Цервен армия досъл, о!

— А защо почнахте да пробивате и дълбаете точно стената на тази шахта? Ти знаеше ли, че съм тука?

— Нисто ле знаел. Ти сам казвал, през тази нова сахта добре мине в града — отговори Никола.

Не можех да си припомня нищо подобно. И едва много по-късно, спомняйки си времето, когато нощем обмисляхме с Никола плана за бягство, се сетих, че наистина бях говорил за тази шахта като за най-удобен път за проникване в подземното градче. Не очаквах, че Никола ще се окаже толкова съобразителен и паметлив. Но случаят неочаквано ни вкара в същата шахта и именно тук стана щастливата ни среща.

Никола побърза да ми разкаже „как бесе това“.

Нашето командуване не преставало да гради планове за превземането на подземното градче. Когато станало ясно, че нападението със самолети е безуспешно, а бомбардирането невъзможно, за тази работа се заловили сапьорите. Решено било да се прокопае подземен вход. Обстоятелството, че целият кратер бил засипан с дълбок сняг, улеснявало задачата. Не било трудно да прокопаят в него ходове и да се приближат чак до скалата. Сапьорите изгубили повече от три седмици за тази работа и отначало крадешком копаели хода, а после прокопали подземна галерия. Изборът на мястото бил сполучлив. Никола работил неведнъж в тази пещера. Той знаел, че тука никой не живее и нощно време, когато работниците си отивали, можело да се влезе вътре незабелязано.

Докато Никола разказваше, червеноармейците един подир друг се провираха през отвора на пещерата.

— Тука никой не види, мозе да запали огън — каза Никола и в ръцете му светна електрическо фенерче.

— Силно хубаво несто! — каза той. — Чик, и готово. Ох-ох-ох! — продължаваше Никола, като освети лицето ми. — Силно отслабнал. Отдавна не ял. А това другар? Яз по-скоро! — Той отвори раницата си и почна да ни гощава.

Като утолих глада си, разказах на Никола и на командира на отряда всички произшествия. Почнахме да обсъждаме плана за по-нататъшните си действия. Съмнало се беше вече и командирът реши, че е по-добре да почакаме до следващата нощ и да нападнем внезапно.

Стараехме се да пазим тишина, за да не привлечем вниманието на врага. Накладохме малък огън. Никола приготви чай и почна усърдно да ни храни. Денят мина незабелязано в разговори и обсъждане на плана за по-нататъшните ни действия. В шест часа вечерта началникът постави патрули и нареди да лягаме да спим, за да си починем преди „работата“. Като се наситих и стоплих край огъня, аз заспах дълбоко и когато Никола ме събуди през нощта, бях отпочинал и бодър. Наистина усещах още известна слабост в краката, но това не ме спря. Исках да участвувам в нападението.

Отместихме внимателно вагонетките и освободихме изхода. Дано само вратата не е заключена!… Червеноармеецът я подръпна и тя се поддаде. Аз и Енгелбрект бяхме толкова безопасни за „армията“ на Бейли, че не бяха сметнали за необходимо да ни заключват отвън — и от едната, и от другата страна на вратата ни очакваше смърт.

Началникът на отряда даде нареждане и червеноармейците с пушки, готови за стрелба, тръпнаха по коридора. Той беше празен. Едва при асансьора се натъкнахме на първия часови. Той дремеше. Разбуден от приближаването ни, часовият се опита да вдигне тревога, но началникът насочи към него дулото на револвера си.

— Стой, братле! — на руски, но достатъчно изразително каза той.

Часовият се предаде. Качихме се с асансьора на първия етаж. Когато и последният червеноармеец беше вече горе, на завоя на коридора се мярна нечия сянка и се скри. След няколко минути в градчето ще бъде вдигната тревога! Ускорихме крачки и почти дотичахме до кабинета на Бейли.

Вратата беше отворена. Разтворих я широко и нахълтах в кабинета.

Бейли още не си беше легнал. Седнал в креслото, той ровеше с ръка насипаните върху подноса „въздушни“ мъниста. Главата му беше вързана с кърпа.

Като ме видя начело на въоръжения отряд червеноармейци, Бейли облещи очи. Долната му челюст увисна. Той се дръпна назад и облегнат на гърба на креслото, но гледаше с нескриван ужас.

— Вие ли сте гражданинът Бейли? — попита началникът на отряда.

— Той е — казах аз.

Червеният командир пристъпи към Бейли.

— Вие сте арестуван.

Лицето на Бейли се изкриви. Очите му се облещиха още повече, в тях пламна безумие. Започна един от припадъците му, от които страдаше напоследък след раняването.

— А-а-а-а-а!!! — закрещя диво той. — Болшевики! А-а!!! И тука ли? Навсякъде ли? Няма спасение!… Въздуха ли искате да ми вземете?

Той зарови сгърчените си пръсти в своите съкровища — „въздушните“ мъниста, — изведнъж сграбчи в шепа няколко мъниста, вдигна ги с усилие, пъхна ги в устата си и ги плътна.

Енгелбрект пръв разбра какво щеше да последва. Той хвана Бейли за врата и го помъкна към вратата.

— Какво искате да правите с него? — попита червеният командир, неразбрал каква опасност застрашава всички.

Бейли продължаваше да говори несвързано и да се дърпа от ръцете на Енгелбрект.

— По-бързо горе! Помогнете ми, сега той стана двойно по-тежък! — викаше отчаяно Енгелбрект.

Аз, Никола и още двама червеноармейци подхванахме Бейли, помъкнахме го по коридора, метнахме го в асансьора и се качихме заедно с него на площадката, където неведнъж бях разговарял с Нора и се бях любувал на северното сияние, дишайки „въздушни витамини“.

Бейли продължаваше да крещи и се мъчеше да се отскубне от нас.

Изведнъж забелязах, че от устата на Бейли излетя кълбо бяла студена пара. Тялото му почна бързо да се подува особено гърдите. Вътрешната топлина на стомаха беше стопила обвивките на „мънистата“. Въздухът беше почнал да се изпарява и сега с Бейли ставаше същото, което става с дълбоководна риба, измъкната на повърхността на океана — вътрешното налягане беше по-голямо от налягането на атмосферния въздух и раздуваше тялото. Още един миг и…

Но Енгелбрект не дочака този миг. Той сграбчи мистър Бейли и преметна тялото му през перилата.

Вече във въздуха тялото на Бейли се поду невъобразимо, а от устата му почна да излиза пара като от отворена локомотивна клапа.

Преди още Бейли да долети до снежния насип, се чу силен взрив. „Въздушните“ мъниста експлодираха. Сред белия въздух видях как откъснатите от тялото ръце и крака на Бейли полетяха на всички страни. За няколко мига белият облак се превърна на въздух — силната въздушна вълна ни отхвърли към стената. Но аз се задържах прав и погледнах надолу. До снега стигна само главата на Бейли. Цялото му тяло беше разкъсано на много дребни части и отнесено кой знае къде.

Няколко минути стояхме неподвижно, поразени от тази необикновена смърт. Пръв наруши мълчанието Никола.

— Пукна се търговецът — каза той.

Да, „пукна се търговецът“, пукна се и цялото му въздушно предприятие!

Червеноармейците се справиха бързо с гарнизона на подземното градче. Радиостанцията му съобщаваше на света за победата.

А в това време Енгелбрект бавно и предпазливо покачвайте температурата в подземните пещери, като едновременно с това намаляваше и атмосферното налягане. Всички отвори, тръби и люкове бяха отворени. Бялата студена пара излиташе от тях и се превръщаше в живителен въздух. Животът отново се връщаше на Земята.

„Ноздрата“ на Ай-Тойон „издишаше“ въздух.