Александър Беляев
Продавач на въздух (20)

XX. Обречените

Втурнахме се в съседната на тръбата пещера и побързахме да затворим вратата.

Това беше недовършено още помещение, в което възнамеряваха да съхраняват запасите от сгъстен въздух. Хладилниците не бяха още монтирани и температурата в пещерата беше поносима. Временно тук бяха оставели и запасните вагонетки, и инструментите. Пещерата беше без осветление.

— Докарайте вагонетки! — изкомандува Енгелбрект и почна да прегражда входа.

Докарахме вагонетки до желязната врата, струпахме върху тях кирки, лопати и всичко, каквото ни попадна под ръка и което можахме да напитаме в непрогледната тъмнина. Входът беше барикадиран.

— Така — каза професорът, като свършихме тази работа. — Тук можем да се задържим известно време.

Стъпките на преследващите ни се чуваха глухо иззад вратата.

Скоро по вратата закънтяха удари. Ние мълчахме. След малко ударите престанаха и всичко затихна. Дали враговете се бяха убедили, че е невъзможно да отворят вратата, или промениха плана на атаката си, не знаехме, но бяхме доволни от тази почивка. Едва се държахме на крака от умора.

Енгелбрект легна и се изпъна в една вагонетка.

— Глупаво излезе — каза той. — Изгубих самообладание. Такъв ми е характерът. Търпя, търпя и накрая избухна…

Той млъкна.

— Смятате ли ме за съучастник в престъпленията на мистър Бейли? — заговори той след малко.

— Но нали не сте могъл… — побързах да го успокоя аз.

— Не, можех. Аз можех да предотвратя катастрофата, да спася хората, като пожертвувам своя живот и живота на дъщеря си. Не е лесно да се даде такава жертва. Но беше по-добре да загинат двама, отколкото хиляди, не е ли така?

— Защо е необходимо да се самобичувате? — свих рамене аз.

— Това не е самобичуваме. Не ми е безразлично вашето мнение. Дъщеря ми не написа последното си писмо на мен, а на вас. Тя ви обичаше, нима не виждах…

Мълчах. Енгелбрект, този едър и силен човек, се измъчваше дълбоко и не можеше вече да таи мъката си.

— Но да не си помислите прекалено лошо за мене — каза той. — И да съм виновен пред човечеството, аз съм тежко наказан за това. По цели нощи не съм спал да търся изход. Търсех начин да хвърля фабриката на мистър Бейли „във въздуха“, но така, че това да не предизвика катастрофа. Напоследък вие с Нора работехте точно върху това. Съвестта ви може да бъде спокойна: вие не работехте за Бейли, а против него. И опитите бяха много сполучливи. Те бяха към своя край. И ако Нора не беше избързала… Горкото ми момиче!… Но аз дълго време не можех да реша задачата. Имаше дни, когато се отчайвах. И тогава решавах: днес всичко трябва да свърши. Ще убия Нора, после Бейли и най-после себе си… Но когато Нора влизаше при мене, грейнала от свежест и младост… Ах!… — Енгелбрект въздъхна тежко. — Не ми даваше сърце да вдигна ръка. След това у Нора се породи недоверие към мене. Мислите ли, че не виждах този страшен въпрос в очите й? Дали не е престъпник баща й, човекът, когото тя обичаше толкова много и в чиято честност никога не се бе съмнявала!

Внезапно Енгелбрект стана и направи крачка към мене:

— Умря моето момиченце. Много ми е тежко!… Но знаете ли каква гигантска тежест падна от душата ми! Свърши се с „раздвоението на личността“… Ние с вас сме обречени. Не за себе си мисля сега. Съжалявам само за едно, че не можах да удуша бандита… Нас навярно искат да ни уморят от глад. За щастие не могат да ни замразят. Впрочем не е ли все едно? Нима Нора не се замрази…

Смъртта на девойката порази силно и мене. Аз я обичах и я изгубих в момента, когато узнах, че и тя ме обича. Но аз нямах на сърцето си оня тежък товар, който потискаше Енгелбрект. При това бях млад и настроението ми не можеше да бъде така безнадеждно, както настроението на Енгелбрект. Искаше ми се да живея.

— Кажете, изключено ли е да се излезе оттука? — попитах аз Енгелбрект.

Професорът беше крайно вдълбочен в мрачните си мисли и въпросът ми не стигна отведнъж до съзнанието му.

— Да се излезе? — повтори най-сетне той. — Да, не е леко. Ето тази стена е външна.

— Че тогава какво трудно има? — попитах аз. — Кирки имаме. Наистина тука е съвсем тъмно, но ние можем да работим и в тъмнината.

— Можем — отговори апатично Енгелбрект. — Но преди да пробием скалата, ще пукнем от глад. Напразен труд. Легнете като мене и чакайте спокойно смъртта.

Но аз нямах никакво намерение да чакам спокойно смъртта. Като си починах малко, станах, намерих опипом една кирка и отидох до стената.

В тъмнината се чуха звънливи удари.

— Не тук, вземете по-наляво — чу се гласът на Енгелбрект. — Там стената е по-тънка.

Преместих са няколко крачки по-наляво и почнах работа.

Уморих се и поседнах да си почина. Чух Енгелбрект да пъшка, чух леко подрънкване на желязо — професорът скочи от вагонетката.

— Много съм уморен, душата ми е уморена, за да дълбая скалата за спасяване на собствения си живот. Но вие сте млад, тепърва ще намерите щастие. Трябва да ви помогна заради Нора…

Звънна желязо, Енгелбрект си избираше кирка.

— Така ли се дълбае скала? — чух аз гласа на професора вече някъде до мен. — Я се отместете. Гледайте как е правил това старият миньор Енгелбрект.

И аз чух мощни равномерни удари на кирка.

Поработихме няколко часа. Капнах съвсем и вече хвърлих кирката, а ударите на „стария миньор Енгелбрект“ дълго още се чуваха в широката пещера. Ехото гръмко ги връщаше.

— Стига за днес — каза най-после Енгелбрект.

Той захвърли кирката настрана. Преди да си легнем да спим, отместихме вагонетките от вратата и ги наредихме на релсите в редица през цялата пещера, така че първата вагонетка опираше във вратата, а последната — в противоположната стена.

— Така. Ако сега натрупаме инструменти върху вагонетките и насипем камъни, и самият дявол няма да може да отвори вратата.

Най-после, капнали от умора, легнахме и заспахме дълбоко.

Събудих се от студ. Бях гладен. В тъмнината се чу продължителната прозявка на Енгелбрект.

— Събудихте ли се? — попитах аз.

— Отдавна не спя. Гладен съм, но няма как, ще трябва да почвам работа незакусил.

И той грабна кирката. Отначало ударите му бяха неуверени и неравномерни. След това Енгелбрект се увлече и заработи с вчерашната енергия. Аз също грабнах кирката.

Гладът ни се отрази, почнахме да отпадаме. Все по-често спирахме да си почиваме. Времето се точеше безкрайно бавно. Скалите днес като че ли бяха станали по-твърди от вчера. Най-после хвърлих кирката в безсилно отчаяние и паднах като чувал върху купчината камъни. Енгелбрект поработи още малко, след тава замлъкнаха и неговите удари.

— Лошо — каза той мрачно. — Така няма да изтраем дълго, а сме издълбали едва една трета. Не работихме с мярка. Трябва да копаем по-малък отвор и да се редуваме.

Така мина още един ден, ако, разбира се, не се лъжехме в представата си за времето. Отново се помъчихме да заспим, легнахме в една вагонетка, за да се топлим един друг. Студът се усещаше все по-силно и по-мъчително: Не ми се спеше. Стомахът ми се свиваше от гладни спазми. Краката ми изстиваха, главата ми гореше, болеше ме цялото тяло. Колкото и да се борех с мрачните мисли, те не ми даваха покой. Губех надежда, че ще можем да се измъкнем оттука. Искаше ми се да поговоря с Енгелбрект, но той лежеше тихо и може би спеше. Жал ми беше да го будя…

Изгубих всяка надежда, че ще заспя, станах, добрах се в тъмнината до отвора, който пробивахме в стената, и почнах да измервам като разстояние сме пробили. Няколко камъка се търкулнаха изпод краката ми и изтрополиха.

— Кой е там? — чух гласа на Енгелбрект.

— Аз съм. Не спите ли?

— Не — отговори професорът. — Проклетите мисли не ми дават покой… И ми е студено… Хайде да се постоплим.

Енгелбрект стана и взе кирката.

— Дявол да го вземе, колко тежка е станала! — изруга той.

Чуха се удари на кирка, след това изведнъж настъпи тишина, чух тежка въздишка.

— Не мога — каза Енгелбрект. — Ръцете ми не държат кирката… Но аз ще ги накарам да я държат! — И той изведнъж почна да блъска с необикновена сила, така че изпод краката се посипаха искри.

Това беше последният изблик на енергия. Кирката отхвръкна настрана и Енгелбрект се просна върху купчината камъни.

— Починете си аз ще ви заместя — казах аз и се залових да копая.

Но моята работа тръгна още по-зле. Струваше ми се, че замахвам с всичка сила, а в действителност кирката само драскаше скалата и къртеше дребни камъни. При това темпо на работа ние и за десет дни нямаше да пробием скалата! Гладната смърт щеше да настъпи много по-скоро!

Струва ми се, че заспах или пък се бях унесъл с кирката в ръка. Не зная колко беше продължило това състояние. Може би цяло денонощие съм лежал така, а може би само няколко минути. И аз не мога да кажа със сигурност дали насън, или буден се залавях на няколко пъти да работя, удрях с ожесточението на отчаян човек и отново падах на земята. От време на време усещах непоносими пристъпи на глад. Но това усещане постепенно се притъпяваше. Почнах да изпадам в някакво вцепеняване. Времето спря и аз не знаех колко дни бяха минали, откакто се затворихме в този капан. Все повече потъвах в тъмната бездна на унеса. Понякога ми се мяркаше мисълта за смърт, но и тя вече не ме вълнуваше.

Потъвах в тъпо безразличие като в тиня. Но критичното ми чувство все още не беше угаснало. Помня, че наблюдавах с известен интерес процесите на умирането, които се извършваха у мене. Това „умиране“ имаше определен ритъм. Периодите на коматозно^[1] състояние се редуваха с известни просветлявания на чувствата и съзнанието, сякаш последните запаси от жизнени сили събираха остатъците от „гориво“, за да могат още и още веднъж да осветят съзнанието… Защото само съзнанието можеше да намери изход и да спаси умиращия организъм. И организмът даваше последните си сокове, последния трепет на клетките си на моя мозък — последна надежда за спасение…

В един такъв светъл промеждутък чух много слаби, далечни удари на кирка.

„Навярно Енгелбрект е почнал да работи. Но нима слухът на умиращите от глад отслабва толкова много? — помислих си аз. — Или бълнувам?“

— Вие ли чукате, професоре? — попитах Енгелбрект.

— Същото исках да ви питам и аз — отговори той със слаб глас, който все пак чувах съвсем отчетливо и ясно.

— Не оглушавам и това не е халюцинация — размишлявах аз на глас. — Какво тогава могат да означават тези удари? Кой ги нанася? Откъде идват?…

— Вече от няколко минути или часове мисля за това — отговори Енгелбрект. — Струваше ми се, че вие работите, но започнах да оглушавам. Звуците идват откъм направения от нас отвор, аз съм легнал до него. — Той помълча малко и продължи: — Изглежда, че мистър Бейли бърза да свърши с нас и е дал нареждане да пробият стената. Той е голям пазител на заканите и навярно иска да ни съди по всички правила, за да ни замрази след това и да ни сложи в „пантеона“.

Млъкнахме и започнахме да се ослушваме. А ударите се усилваха все повече, приближаваха се. След това изведнъж се прекратиха. Замени ги нов звук — стържене на пистолет.

— Пуснаха и пистолета в ход — каза спокойно Енгелбрект, — така скоро ще се доберат до нас…

Новата опасност сякаш ни възвърна силите. Не мога да кажа, че ме беше страх от смъртта — аз вече бях в преддверието й, но тези нови звуци нарушиха еднообразието на живота ни и ритъма на нашето постепенно умиране. Съзнанието ни се възвърна напълно.

— Какво ще правим сега? — попитах аз.

— Ще посрещнел врага и ще умрем в борбата, както подобава на мъже — отговори Енгелбрект.

Усмихнах се иронично — нямаше опасност Енгелбрект да види усмивката ми в тъмнината.

— В състояние ли сте да вдигнете ръката си? — попитах аз.

— Ще имам достатъчно сили да пусна един камък върху главата на първия, който я провре тука — каза той. — Допълзете при мене.

Допълзяхме до мъничката шахта, която бяхме прокопали, и легнахме от двете й страни, като набедихме край себе си ръбести камъни. Еднообразното скърцане на пистолета ме приспиваше и аз с всички сили се борех със сънливостта си. Но когато стърженето се чу съвсем близо до нас, мина ми всякакъв сън! Настръхнах като котка, готова да хване мишка.

— Още няколко минути и те ще бъдат тука — пошепна Енгелбрект.

В този момент разбрах кое ни даваше нови сили — ненавистта към враговете!

Пистолетът изскърца пискливо, стената затрещя, откъм нашата страна се посипаха ситни камъчета. Пискливото скърцане се превърна в бръмчене. Дупка и още една дупка в тънкия слой скала, който ни отделяше от враговете… Удари на кирка. Дупката се увеличи толкова, че през нея можеше да се провре човек. Така реших, защото работата на пистолета и кирката спря и в тъмнината се чу шумолене, което можеше да издава само човек, провиращ се през отвора. Напрегнахме с професора отмалелите си мускули и вдигнахме по един камък. Ослушвах се във всяко шумолене. По-близо, по-близо… Съвсем близо…

„Вече може!“ — помислих си аз и замахнах. Но камъкът изведнъж падна от ръцете ми — чух познат шепот…