Александър Беляев
Продавач на въздух (17)

XVII. „Показен взрив“

Още на другия ден след първото настъпление на самолетите на Червената армия атаката се поднови. Ние с Нора бяхме в лабораторията, когато чухме тревожния сигнал. Спогледахме се и по мълчаливо споразумение веднага захвърлихме епруветките, бързо се облякохме и се качихме на балкона.

Беше дванадесет часът. Сива облачна пелена покриваше небето. Високо над нас бръмчеше слабо самолет. Но не се виждаше. Разбрах тактиката на нашите летци — да наберат голяма височина и да летят под прикритието на по-ниските облаци. Нашето командуване, изглежда, беше решило да не хвърля големи сили, а да действува с единични нападения. При дадените условия тази тактика беше напълно разумна. Но, уви, и тя не постигна целта си.

Мистър Бейли беше наистина повелител на бурите. Още преди самолетът да стигне зенита, гигантските вентилатори задействуваха и пуснаха в небето мощен стълб въздух. Този въздушен таран проби облаците и те бързо се разпиляха. Показа се ясносиньо небе… А самолетът? Него така и не го видяхме. Сред рева на развихрилата се буря долових няколко задъхващи се, засичащи звуци на мотор, сякаш предсмъртен вик на ранен орел. Вятърът беше отхвърлил самолета заедно с облаците далеч настрани…

Още същия ден научих от радиото резултатите от първите боеве. Ако броят на жертвите не беше премълчан „по стратегически съображения“, както твърдеше Бейли, загубите на нашия въздушен флот не бяха толкова големи, както се боях, че могат да бъдат — убити бяха трима летци, имаше шестима ранени и два самолета бяха унищожени. Повечето от самолетите бяха успели да се оправят, но бурята ги беше отнесла на няколкостотин версти далеч. Въпреки тези загуби духът на настъпващите не беше сломен. Правителството обяви, че няма да прекрати борбата, докато врагът не бъде унищожен.

— Ще видим кой кого ще унищожи! — говореше високомерно Бейли. — Те още не са опитали всичките ми гозби!

През следващите няколко дни въздушните атаки продължиха, но все със същия резултат. Усилвателите на звука предупреждаваха дълго преди появяването на самолетите за тяхното идване, макар че нашите си служеха със заглушители, които почти унищожаваха шума на моторите. И всеки път самолетите биваха отблъсквани далеч назад. „Ноздрата на Ай-Тойон“ вече стана известна на целия свят. Тя усилено изпускаше въздух и сега обаче не го поемаше, за да не поеме заедно със самолетите и бомбите, които биха могли да избухнат във вентилатора.

Най-после нашите летци, изглежда, се убедиха, че атакуването на града по въздуха е невъзможно. И въздушните атаки бяха прекратени.

— Поумняха — каза Бейли. — Жалко само за въздуха, трябваше толкова нещо да изпуснем! Но няма война без загуби; аз пак ще си прибера въздуха. Те пак ще дойдат при мене, на колене ще допълзят! И ще се молят за глътчица въздух!…

Отново се проточиха дни на тревожно очакване. Патрулите, застанали в наблюдателниците си, напомняха, че сме във война, но животът в градчето си течеше нормално.

Няколко седмици по-късно затишието беше нарушено от тътена на далечна канонада. Това приличаше на артилерийска стрелба, но не чувах никакви избухвания на снаряди. Беше на разсъмване. Бързо се облякох и излязох в коридора. Там неочаквано се сблъсках с Бейли.

— Вашите другари не мирясват — рече злобно той. — Докараха далекобойни оръдия и искат да разрушат градчето. Глупци! Не разбират, че с това само ще ускорят гибелта на целия свят. Сега вече няма нужда да крием присъствието ви при мене. Елате в радиостанцията, трябвате ми.

— Изпратете радиограма — каза Бейли на Люк, когато влязохме при него.

Люк седна до предавателя. Бейли почна да диктува:

— „До командуващия армията. Прекратете незабавно бомбардировката. Ако само един снаряд попадне в подземното градче на мистър Бейли, ще стане световна катастрофа. В градчето има огромни запаси течен водород. При изтичането и възпламеняването на водорода ще стане съединяване на водорода с течния въздух и въпреки крайно ниската температура на течния въздух това съединяване ще даде гърмящ газ с колосална температура на пламъка поради голямата концентрация на кислород в течния въздух. Ще се развие такава топлина, която в миг ще превърне всичкия течен въздух в газообразен. Ще избухне небивал по силата си взрив. Ще се вдигне ураган, който ще помете градове и села от лицето на земята. Ще се разрази нечувана в историята на човечеството катастрофа. Калименко.“

— Вие искате да дадете радиограмата от мое име? — попитах учудено аз.

— Да, от ваше име. А вие самият нима не искате да предотвратите страшната катастрофа? Те ще повярват по-скоро на вас, отколкото на мене. Аз не лъжа. Вие с очите си видяхте течния водород, езерата течен въздух и купищата въздушни топчета. Най-после, ако не ми вярвате, можете да попитате професор Енгелбрект.

„Нима Енгелбрект е на страната на Бейли?“ — помислих си аз.

— Не мога да изпратя такава радиограма — казах аз.

— Защо?

— Защото вярвам само на онова, което съм видял с очите си. Действието на въздушните топчета не ми е известно.

— Ах, така значи! Не ми вярвате? Е, добре, аз ще ви дам възможност да се убедите. Това няма да ми струва евтино, но на вашите другари ще им излезе още по-скъпо.

И като се обърна към Люк, добави:

— А вие все пак изпратете телеграмата от името на Калименко. Ще минем и без неговото съгласие!

— Но аз протестирам!

— Протестирайте, колкото си щете… Да вървим.

Не мръднах от мястото си.

— Да не искате да ви арестувам?

Бях му в ръцете. Арестуването ми нямаше да помогне с нищо, а на свобода аз все пак бих могъл да причиня вреда на Бейли. Трябваше да се подчиня.

Телеграмата беше изпратена и приета. Известно време оръдията мълчаха — навярно командуването се съветваше с Москва. Но на другия ден оръдията отново загърмяха. Един снаряд избухна в подножието на кратера. Бейли реши, че повече не бива да се рискува, и нареди „да се даде нагледен урок“. Отново беше изпратена радиограма, която този път предупреждаваше, че мистър Бейли ще „изпразни“ една милионна част от запасите на въздушното си оръжие, за да убеди врага и целия свят как ще въздействува взривяването на цялото градче.

На западния склон на кратера изтърколиха няколко качета, пълни с безобидни на вид лъскави топчета. Всички люкове бяха плътно затворени. Бейли повика мене и Нора да наблюдаваме действието на взрива от едно малко прозорче, пробито в скалата недалеч от върха й. В прозорчето беше монтирано дебело петсантиметрово стъбло.

— Хайде, полюбувайте се сами — каза той — на действието на моите топчета.

— Засега, както виждам, те си стоят спокойно, независимо от това, че температурата на въздуха е само дванадесет градуса под нулата, а атмосферното налягане е дори по-ниско от нормалното.

— А вие да не искате да избухнат моментално? Че тогава не бихме могли да ги изнесем вън. Енгелбрект е изнамерил състав, който забавя изпаряемостта и избухването. Почакайте малко…

— Но щом е така, защо не обвиете в този предпазен състав всички топчета?

— Никакъв състав няма да помогне срещу температурата, която се развива при избухването на артилерийски снаряд. Гледайте, започва се!…

И наистина видях, че топчетата, които бяха отгоре, почнаха като че ли да димят. Скоро качетата се покриха с облак пара. Този облак растеше с необикновена бързина и почна да забулва цялото пространство пред очите ни.

— Това още не е взрив — каза Бейли. — То е само изпаряване на предпазната обвивка. А ето сега… — Той не успя да довърши.

Нещо изтрещя, бухна — и аз изгубих съзнание.

… Когато отворих очи, видях над себе си небето, по което облаците се въртяха и разкъсваха като в бесен водовъртеж. От външната стена на нашето помещение не беше останало нищо. Отнесен беше също целият връх и поривът на урагана, изглежда, е бил толкова силен, че за щастие върху нас не беше паднал нито един камък — всички бяха отвени като слама. До мене лежеше Нора, а до задната стена — Бейли с пукната глава. Край него пълзеше бавно локва кръв.

Погледнах планинската долина и не я познах. От гората не беше останала нито следа. Дърветата бяха изтръгнати с корен и отнесени неизвестно къде. Планинските зъбери и дори цели върхове — отсечени.

Точно срещу мене в планината се беше отворила нова клисура, зад която се виждаше безбрежна снежна пустиня… Там вятърът още бушуваше, но край нас беше сравнително тихо.

Опитах се да седна. Цялото ми тяло беше натъртено и ме болеше много по-силно, отколкото в деня, когато ме всмука вентилаторът. Погледнах пак Бейли. Устата му беше полуотворена, очите оцъклени. Той беше мъртъв. Толкова по-добре!… Сам си докара смъртта.

Наведох се над Нора и почнах да я свестявам. Тя не беше ударена никъде, но беше в пълно безсъзнание. Трябваше доста време да се мъча с нея. Изкуственото дишане не помагаше. Вече бях се отчаял, когато си спомних начина, по който биенето на сърцето се възстановява чрез чести почуквания с юмрук в областта на сърцето. Това помогна. Пулсът се засили и Нора най-сетне отвори очи.

— Как сте сега? — попитах аз.

— Благодаря ви, сносно. Къде е мистър Бейли?

— Убит е — отговорих аз, без да скривам радостта си.

Но в същия момент чух зад себе си хъркане. Веднага след това Бейли глухо каза:

— Дявол да го вземе!… Аз май се престарах.

Той заопипва с ръка пода около себе си.

— Не мога да си вдигна главата — все така глухо каза той. — Помогнете ми.

Допълзях до Бейли и го повдигнах да седне, като го облегнах о стената. Главата му клюмна на една страна.

— Петдесет хиляди атмосфери налягане… Главната вълна трябваше да мине по посоката на загряването… Нагревателят беше обърнат на запад. А все пак такова контузване… — мърмореше Бейли, анализирайки грешката си. След това почна да охка и затвори очи.

Изведнъж една мисъл се стрелна като мълния през ума ми. Мистър Бейли ми беше в ръцете! Ако аз го… Никой няма да узнае!… Наведох се, взех едно голямо парче камък и вече го вдигнах над главата на Бейли… Нора бързо ме хвана за ръката и я отклони встрани.

— Как не ви е срам… да убивате ранен, болен, беззащитен човек! — шепнеше тя.

Смутих се. Камъкът падна от ръката ми.

— Но нима вие сама…

— А? Какво?… Какво си шепнете? — попита мистър Бейли, който беше поотворил дясното си око.

— Трябва да ви пренесем в стаята, сега ще повикам хора — каза Нора, като търкаше побелелите си от студа страни. — Мистър Клименко, повикайте някого да помогне.

Колебаех се. В този момент през натрошената врата се промъкна Уилям. Дрехата му беше раздрана, лицето му — в синини и драскотини. Изглежда, че и той си беше изпатил от взрива. Веднага след него пристигнаха двама слуги и понесоха Бейли, като провряха с голямо усилие тялото му през разкъртената врата.

Нора гледаше картината на разрушението.

— Какъв ужас! — каза тя.

— Вие скоро ще се разкаете за милосърдието си…

— Възможно е, но иначе не можех да постъпя — отговори девойката. — Това беше по-силно от мене.