Александър Беляев
Продавач на въздух (10)

X. Подземно пътешествие

Мистър Бейли отвори една замаскирана врата и мина в съседната стая. Аз го последвах.

— Да не забравя — каза мистър Бейли, — ако се интересувате, можете да прочетете последните радиовести. Вече оплакват гибелта ви. Потънали сте заедно с Никола в Лена. От вас е останала само раницата с прибори. Всичко е изпипано много чисто, мистър „покойнико“.

Докато говореше, Бейли отиде до един голям шкаф и го отвори. В шкафа бяха накачени няколко водолазни — така си помислих аз — костюма. Мистър Бейли поправи грешката ми:

— Това не са водолазни костюми. Това са костюми, в които човек би могъл да се разхожда в междузвездните пространства, където владее абсолютен студ от двеста седемдесет и три градуса. Костюмите са направени от напълно нетоплопроводен материал, а към тях има резервоари с кислород.

— А това за какво служи? — попитах аз, като посочих металическото острие с топче на върха, прикрепено към шлема на скафандъра.

— Антена. Костюмите са снабдени с радиотелефони със собствени малки радиостанции. С помощта на радиото ние с вас ще можем да разговаряме. Обличайте се!

Откачих костюма от закачалката. Той се оказа по-лек от водолазен костюм. Мистър Бейли ми помогна да се облека и грижливо закопча специалните копчета.

— Ето че сме готови — каза той. Чувах го много добре, макар че главите ни бяха затворени в дебелите шлемове. — Удобно, нали? За водолазите биха били нещо незаменимо.

— Но вие, разбира се, не сте направили това изобретение достояние на обществото — забелязах малко злъчно аз.

— На обществото! — презрително повтори той. — Какво може да ми даде обществото? Нямам време да се занимавам с такива дреболии.

Мистър Бейли отиде до стената, обърна един лост и по средата на пода зина отвор. Надникнах надолу и видях стълбичка, която водеше до една заобиколена с лека желязна ограда площадка.

— Слизайте — предложи Бейли.

Слязох на площадката. Бейли тръгна след мене, обърна малък лост на решетката и ние почнахме плавно да се спускаме надолу. Спускането ни продължи доста дълго. Когато асансьорът спря, Бейли отвори вратичката и ние излязохме. Точно срещу нас имаше ниска желязна врата. Бейли я отвори и ние попаднахме в малка, много тясна стая. Бейли отвори втора врата — не можах да определя от какво беше направена, — черна и гладка като ебонит.

— Направена е от състав, който не пропуска топлина — поясни Бейли.

И отново също такава малка стаичка, и отново врата. По този начин минахме през пет стаи и отворихме пет врати.

— Във всяка камера температурата е с близо петдесет градуса по-ниска, отколкото в предишната — продължаваше обясненията си Бейли. — Сега ще влезем в едно помещение, където температурата е почти като температурата в космическото пространство.

Мистър Бейли отвори шеста врата и аз видях изумително зрелище!…

Пред нас се намираше огромна подземна пещера. Десетки лампи осветяваха голямо езеро — водата му имаше необикновено красив светлосин цвят. Сякаш в подземната пещера беше паднало късче синьо небе.

— Течен въздух — каза Бейли.

Бях поразен. До сега бях виждал течен въздух само в малките съдове на нашата лаборатория. Никога не бих могъл да си представя, че може да се сгъсти и пази такова огромно количество течен въздух.

В същото време усетих, че костюмът ми сякаш се свива и не можех да си обясня това.

— Тук налягането е голямо. То би ни сплескало на пита, ако не беше специалната еластична тъкан на костюмите ни. С помощта на мистър Енгелбрект постигнахме течният въздух почти да не се изпарява. Обърнете внимание на свода. Целият е облицован с материал, който не пропуска топлина. В тази пещера дори лампите са особени; от светещи бактерии! Абсолютно студена светлина… Да, това синьо езеро е достатъчно да съживи Луната, да й даде атмосфера, стига Луната да може да задържи този подарък. Тука имам няколко такива езера. Но всичко това е малко, твърде малко. Плътността на течния въздух е само осемстотин пъти по-голяма от плътността на атмосферния. Ще ни трябват цели океани, за да се сгъсти всичкият атмосферен въздух в течност. Сам пресметнете, площта на земното кълбо е приблизително петстотин и десет милиона квадратни километра. Значи, въздушният слой само на разстояние един километър от повърхността на Земята е равен по обем най-малко на половин милиард кубически километра. А повече или по-малко еднороден по плътност въздух имаме до височина осем километра. Това вече е една маса от пет и повече трилиона килограма или една милионна част от масата на земното кълбо… Колко много още неизползувана суровина!

— Суровина? — възкликнах неволно аз.

Бейли невъзмутимо продължаваше:

— Естествено, много трудно е да се изчислят съвсем точно запасите от въздушна суровина. Космичното междупланетно пространство преминава в нашата земна атмосфера постепенно, през зоната на разредените газове. Установен е точният химически състав на въздуха на девет километра височина. Балоните със самопишещи уреди се издигат малко над тридесет и седем километра и половина. Прелитащи метеорити пламват на сто и петдесет — двеста километра височина. Следователно и на такава височина има все още достатъчно плътен въздух. Нисел успя да открие запалване на метеорити дори на седемстотин и осемдесет километра височина и най-после за височината на атмосферата говорят и светлините на Северното сияние. Човекът отдавна се любува на тази небесна илюминация, но едва сравнително отскоро узнахме, че спектърът на тези необикновено красива светлина се състои главно от линиите на благородните газове и особено на хелия. Спектралните линии на кислорода, азота, неона и хелия блестят в Северното сияние дори на осемстотин километра височина. Възможно е електрическите вихрушки да откъсват и издигат към високите слоеве на атмосферата атоми от нейните газове. Както и да е, тези атоми съществуват дори на такава огромна височина.

Но това не е всичко. Не мислете, че атмосфера има само над повърхността на земята. Американският учен Клерк е пресметнал, че само до шестнадесет километра дълбочина — дълбочината, достъпна за наблюдение — газообразните вещества по тегло са три стотни от цялата маса вещество. Така че общият запас от въздушна суровина…

— Но вие не смятате да лишите земното кълбо от цялата му атмосфера, нали? — възкликнах учуден аз.

— А защо не? — отговори мистър Бейли. — Нека да отидем по-нататък и вие ще се убедите, че това е напълно възможно. Сванте Енгелбрект е гениален човек. Напълно си струва парите, които му плащам.

„Нима цялата работа е в парите?! — помислих аз. — Може би бащата на Нора е користен човек? Той получава много пари, заровил се е в тази къртовска дупка заедно с дъщеря си и не иска да се върне в родината си; дъщеря му крее от мъка, но не иска да остави баща си… Дали това не е драмата на Нора?“

— Земното кълбо без атмосфера — но това би било катастрофа! — казах аз.

— О, да! — отговори иронично Бейли. — Хората ще почнат да се задушават, растенията ще загинат заедно с хората, леден студ ще се спусне над Земята от звездните висини… Животът ще спре и земното кълбо ще стане също такова мъртво тяло, каквото е вледенилата се Луна… И това ще стане, ще стане, дявол да го вземе! — закрещя Бейли.

В този миг ми се стори, че имам работа с побъркан човек.

— Да не искате да погубите човечеството? — попитах аз.

— Мене човечеството просто не ме интересува. То само върви към гибел. В края на краищата нашата планета не е вечна. Не съм я обрекъл аз на гибел. А дали това ще стане по-рано, или по-късно — не е ли все едно?

— Съвсем не е все едно. Човечеството може да живее още милиони години. Нашето земно кълбо е още много младо. То е много по-младо от Марс.

— А вие можете ли да гарантирате, че човечеството ще живее още милиони години? Достатъчно е да налети някоя заблудена комета, и вашето земно кълбо скоропостижно ще свърши.

— Вероятността за това е нищожна.

— От ваше недалновидно гледище на земен червей. Астрономите говорят друго. Те наблюдават гигантски избухвания във всички кътчета на вселенската бездна. И ако се мери с космични мащаби, тогава само в нашата, тъй наречената галактична система, в малката уличка на вселената, наричана Млечен път, сблъсквания стават навярно не по-рядко от сблъскванията на автомобилите из улиците на един голям град.

— Да, но за нас, „червеите“ на Земята, интервалите между тези катастрофи са равни на милиони години… А вие с каква цел искате да унищожите човечеството?

— Казах вече, човечеството не ме интересува. Не искам да го унищожавам, но не искам и да се отказвам от своите цели заради спасението на това човечество.

— Какви са тези цели?

Мистър Бейли не отговори.

Вървяхме покрай чудното синьо езеро. Над него се вдигаше лека, едва забележима пара. Въпреки всички предпазни мерки течният въздух все пак се изпаряваше малко. Действието на земната топлина и на слънцето даваше отражение дори през всичките изолационни прегради.

В стените на пещерата се виждаше една черна врата.

— Да влезем тука — каза мистър Бейли.

Той отвори вратата, спуснахме се по един наклонен коридор и влязохме във втора пещера. Тя беше много по-малка. Тук нямаше синьо езеро. Това беше някакъв склад. По-скоро цяло градче, където вместо къщи имаше огромни шкафове от същия черен гланцов материал. „Улиците“ бяха разположени в прави линии, като план на американски град. Бейли отвори вратичката на един шкаф, с помощта на някакъв механизъм издърпа едно чекмедже и ми показа съдържанието му — в чекмеджето имаше лъскави, големи колкото орех топчета. С интерес чаках обясненията на Бейли.

— Навярно знаете — започна той, — че един литър вода при обикновена температура поглъща до седемстотин литра газообразен амоняк, а при нула градуса количеството на поглъщания амоняк се увеличава до четиридесет хиляди литра, при което обемът на водата почти не се увеличава.

Кимнах с глава и казах:

— Газът се намества в междините между частиците на водата.

— Точно така. Междините между молекулите на газа в сравнение с големината на самите молекули са грамадни. Разположението на молекулите може да бъде оприличено на планетите в слънчевата система — те се намират на огромни в сравнение с размерите им разстояния. Ако сте чели Фламарион, сигурно помните какво казва той за кометите. Ако се уплътнят разредените газове, от които се състои една комета, заемаща пространство от стотици хиляди кубически километра, тя би могла да се побере в един напръстник…

Та ето, пред вас има такива „напръстници“. Изобретателният Енгелбрект успя да превърне течния въздух в извънредно плътно тяло. Само в това чекмедже е затворен повече въздух, отколкото в огромното езеро с течен въздух. Опитайте се да вземете едно от тези топчета!

Посегнах и се опитах да извадя едно топче, но не можах да го помръдна.

— Те всички са споени едно за друго — отговорих аз.

Бейли започна да се смее.

— Колко тежи един кубически метър обикновен стаен въздух? — попита ме той.

— Около един килограм.

— Килограм и четвърт. А в това топче е затворен един кубически километър въздух. Не всеки кон може да извози кола, натоварена с едно такова топче.

Бях поразен и моето смайване достави голямо удоволствие на мистър Бейли.

— Да — повтори той; — Енгелбрект си струва парите, които му плащам. Сега ще повярвате вече, че преработването на всичката въздушна суровина не е чак толкова невъзможно нещо. Представям си каква суматоха ще настане по света, когато хората почнат да се задушават!

И като протегна ръка към лъскавите топчета, мистър Бейли каза с патос:

— Оттук аз мога да управлявам целия свят!

Порази ме това, че, без сам да подозира, той почти буквално повтори думите на Пушкиновия „Рицар-скъперник“.

— „Не е ли всичко в мойта власт“? — процитирах аз.

И продължих:

… И като демон

оттук да управлявам мога аз света;

да кажа само — чертози ще се вдигнат…

 

Под властно ми е всичко;

над всички съм желания; спокоен съм;

познавам свойта мощ: това ми стига…

— Добре го казахте — съгласи се Бейли, като ме изслуша внимателно. — Не знаех, че сте поет.

— Не съм го казал аз, а Пушкин.

— Все едно. Добре е казано. Пушкин ли? Помня. Той е подражавал на нашия Байрон и на нашия Уолтър Скот. Но краят не ми харесва. На мене ми е малко само съзнанието за власт. Аз съм капиталист, търговец. Мъртвият капитал не е капитал. Аз трябва да търгувам и аз търгувам… Търговец на въздух!… Ха-ха-ха! Кой би могъл да предположи.

— Но с кого търгувате? — попитах аз.

— А с кого трябва да търгувам? — с неочаквано раздразнение възкликна мистър Бейли. — Да не би с вашите народни комисари по търговията?

— Значи, с чужбина? Не бих казал, че тази ваша търговия е законна. Вие сте се настанили на наша, съветска територия…

— И преработвам вашия прекрасен руски въздух, и нарушавам монопола на външната търговия, и тъй нататък, и тъй нататък… Аз ще търгувам с Англия, Германия, Франция, ще натрупам капитал, а вие ще ми го вземете, нали? Ще замина за Англия, а вие ще направите там революция и ще се доберете до мене, и ще докопате капиталите ми, нали? — говореше мистър Бейли с все по-голямо раздразнение. — Не, стига толкова! Вие покварихте целия свят. Няма на земното кълбо кътче, което да не е застрашено от червената опасност. Сега аз бих могъл да ви натикам в миша дупка. Вие още не знаете всичките ми ресурси. Но това ми омръзна. Аз искам да търгувам спокойно и уверено.

— Тогава за вас ще е по-добре да се прехвърлите на Луната — казах иронично аз.

— Че защо не! Тук няма нищо смешно. Луната е твърде малка, за да може да задържи атмосфера, но аз мога да направя подлунни жилища. Няма да има недостиг на въздух. А колкото за междупланетното пътешествие — имам някои и други възможности, по-добри от барутната ракета.

— Ама вие сериозно ли говорите? — попитах аз, като го гледах изумен.

— Съвсем сериозно.

— И там ще откриете предприятие за продажба на въздух? Но нали казахте, че вече търгувате?

— Да, търгувам, и то много успешно.

— С кого, мога ли да зная?

— С Марс — отговори той. — Да, с жителите на планетата Марс. Това е много изгоден пазар за пласиране на въздух. Вие знаете, че на Марс барометърът показва дванадесет пъти по-ниско налягане, отколкото на земята. На горките марсианци не им достига въздух. И те заплащат много добре тази стока.

„Луд! — помислих си аз. — Само това липсваше!“

— И как става това? Те ли долитат при вас, или вие изпращате там свой комисионер?

— Защо ще пращам комисионер? Просто изстрелвам на Марс със специално оръдие ей тези снаряди. Там те избухват и се превръщат във въздух. А в замяна на това марсианците по същия начин ми доставят своя продукт ил.

— Ил? Какво е това ил?

— Радиоактивен елемент, който притежава огромна енергия. С тази енергия работят всичките ми машини, с тази енергия работи оръдието, което изпраща снарядите на Марс. Ил може да даде енергия и за ракетата, с която ще полетя на Луната.

— А защо марсианците не долитат на земята за въздух? Марс е по-стара планета и марсианците би трябвало да са ни надминали в техниката.

— И те наистина са ни надминали. Но марсианците имат много слаб организъм. Те още преди шестстотин години са правили опити за междупланетни пътешествия. Но не били в състояние да понесат условията на пътуването и винаги загивали. По време на полет телата са безтегловни. Това състояние влияело вредно на кръвообращението и на всичките им жизнени функции. И смелите пътешественици винаги измирали — едни по време на пътуването, други скоро след завръщането си на Марс. Те са нарекли тази болест „левитацион“ — така може да се преведе на наш език тяхната дума.

— Но как узнахте всичко това и как установихте връзка с тях?

Мистър Бейли се намръщи:

— Достатъчно е и това, което ви казах. Ако не вярвате, ще ви покажа ил. Да, впрочем вие сам веднъж бяхте свидетел на това как едва не загинах в блатото, когато получавах марсианската пратка.

Но аз не можех да повярвам на Бейли — така необикновено беше всичко това — и продължавах да възразявам:

— Но такава една „пратка“ при прелитането си през въздушната обвивка на Земята би трябвало да се нажежи и да се превърне в пара като парче болид.

— Та вие сам признахте, че техниката на марсианците трябва да е отишла много напред в сравнение с нашата техника. Техните снаряди са снабдени с регулатори на движението. Управляват се с радиовълни от марсиански инженери.

Исках да задам на мистър Бейли още няколко въпроса, но той затвори шкафа и ми каза:

— Да идем по-нататък. Ще ви покажа още едно интересно и поучително за вас зрелище.

Мистър Бейли ме доведе до тясна врата, през която се промъкнахме с труд и минахме в слабо осветен коридор.

— Още един въпрос — казах аз — защо построихте „завода“ си в Якутия?

— Защото мястото е удобно за производството ми. Тук се намира полюсът на студа.

— Обаче в центъра на Гренландия не е по-топло — там дори през лятото температурата не се вдига повече от тридесет градуса под нулата.

— Това е привидно удобство. Ако моите вентилатори заработят там, откъм юг ще почнат да прииждат топли въздушни течения и значително ще повишат температурата в Гренландия. Но в края на краищата за мене сега температурата на околния въздух не е толкова важна. Това имаше значение в началото. Сега работата ми е организирана така, че бих могъл да имам ниската температура на космичното пространство дори на екватора — разбира се, в също такова подземно градче. При това в Гренландия стърчат американски метеоролози, които изучават „родината на циклоните“. А на мене ми беше необходимо да се притуля в такова усамотено кътче, където никой няма да ми пречи, докато организирам производството. Сега не се плаша от хората, самият аз съм страшен за тях. Горко на онези, които тръгнат по посоката на вятъра!… Да не забравя да ви съобщя още една новина: вас вече не ви търсят, но вашата експедиция скоро ще потегли, веднага щом пристигне заместникът ви. Мога да ви уверя, че експедицията ще загине цялата, до последния човек! Иде зима. Аз ще вдигна такава фъртуна, че участниците в експедицията ще измрат още преди да са изминали половината път от Верхоянск дотук.

— Правителството ще изпрати втора експедиция идното лято. Няма да ви оставят на мира — казах аз.

— Толкова по-зле за тях — отговори Бейли и отвори една врата.

Влязохме в огромна кръгла и полуосветена пещера. Мистър Бейли завъртя един ключ и пещерата ярко светна. Видях смайващо зрелище.

От тавана се спущаха сталактити, а от земята се устремяваха нагоре сталагмити с най-чудновати форми. На тавана блестяха призмите на планински кристал. Витите колони, като в будистки храм, странните натрупвания по стените и „завесите“ по ъглите придаваха на пещерата фантастичен вид.

Точно срещу мене насред пещерата стоеше огромен мамонт. Хоботът му беше протегнат напред, сякаш колосът се готвеше да затръби за бой. Огромните му крака — по-дебели от тялото ми — бяха широко разкрачени, главата наведена. Целият колосален труп на мамонта блестеше като покрит със стъкло. Около мамонта се бяха разположили по-малки представители на животинския свят: кафяви и бели мечки, вълци, лисици, самури, хермелини… Цяла ледена менажерия!

По вдлъбнатините и издатините на скалите бяха накацали лъскави птици — полярна сова, гъски, патици, врани. А долу покрай стените се бяха разположили… „двуногите“ представители на крайполярните и полярните страни — якути, самоеди, вогули, чукчи, всички в национални костюми, въоръжени със собственоръчно направени стрели, лъкове и капани. Едни бяха застанали в позата на ловци, други — с впряг кучета или елени, някои държаха в ръка рибарски харпун или весло. Имаше и подредена покъщнина, и занаятчийски оръдия.

Това беше цял музей, необикновено богат и разнообразен. И всичките експонати бяха покрити с прозрачно вещество, което блестеше като стъкло и даваше възможност да се видят добре, и най-малките подробности.

— Поразително! — казах аз.

Мистър Бейли се усмихна самодоволно.

— Вашите учени едва сега се готвят да уредят леден музей, а аз вече го уредих. Знаете, че вечният мраз запазва труповете непокътнати. Този мамонт например, който изкопахме, е лежал в замръзналата почва не едно хилядолетие, а месото му е така прясно, че би могло да се пече и да се яде. Нашите кучета с голям апетит ядяха — как да го кажа на вашия език — мамонтешко.

— Но тука има не само изкопаеми животни, тук има мечки, лисици… И после тези хора?

— Да, аз събирах и живи екземпляри.

— Живи хора?!

— А защо не? Каква е разликата? Рано или късно тези хора щеше да ги разкъса мечка или просто щяха да умрат от естествена смърт и да изчезнат безследно, както загиват животните. А участта на попадналите в моя музей е прекрасна. С помощта на студа те се запазват не по-зле от египетските мумии. Те се обезсмъртиха.

— За кого? Кой ги вижда?

— Вие, аз, не е ли все едно? Нямам намерение да правя от музея си учебно-помощно учреждение и да го завещавам на когото и да било. Това е просто моя прищявка, мое развлечение. Няма само да работим я! Човек трябва и да се развлича с нещо.

— И за това вие сте… убивали хора?

— Не съм аз първият, който е казал, че ловът на хора е най-увлекателният вид лов… Впрочем не мислете, че ще започна да се занимавам с лов специално на „двуноги зверове“. Как не! Тука са само онези, които са имали непредпазливостта да скитат близо до моето градче. За него никой не трябваше да знае. И оня, който „отиваше по посока на вятъра“, не се връщаше вече назад… Но това не е всичко — продължи той след кратка пауза. — Ще ви покажа още един отдел на моя музей. Елате!

Минахме в съседната пещера. Тя беше значително по-малка. В дъното на пещерата покрай стените бяха наредени човешки статуи, които блестяха като стъкло.

Отидохме по-близо до тях.

— Ето, полюбувайте се — каза мистър Бейли, като сочеше статуите. — Такава е съдбата на онези, които се опитват да бягат оттука. Виждате ли този пиедестал? Той беше предназначен за вас.

Мистър Бейли запали една голяма лампа. Ярка светлина освети статуите. Вгледах се по-отблизо в тях и изтръпнах. Това бяха трупове на хора, покрити с течно стъкло или някакъв друг прозрачен материал.

— Замразявам хората, след това ги обливам с вода, която моментално се превръща в лед. Така те могат да се запазят до второто пришествие… Много поучително зрелище, нали? Аз показвам тези мумии на всички, които са се провинили за първи път, и въздействието е много благотворно: виновните изгубват всякакво желание да нарушават установените от мене закони… А пък работници, естествено, ми трябват, особено квалифицирани…

Преброих единадесет трупа. Пет от тях бяха на якути, три, изглежда, на чужденци, останалите приличаха на сибирски ловци. Тънкият леден слой даваше възможност да се виждат добре. Труповете бяха с дрехите, с които ги беше настигнала смъртта. Лицата на повечето от тях изглеждаха спокойни, само лицето на един якут беше запазило някаква страшна усмивка.

— Как ви се вижда моят „пантеон“^[1]? — попита Бейли.

— Отвратително зрелище — отговорих аз. — Човек трябва да е уверен в пълната си безнаказаност, за да пази така уликите на престъплението си.

— А вие още ли не сте изгубили вяра във възмездието? — попита иронично Бейли. — Да, казват, че с тази илюзия се живее по-леко. Но трябва да се връщаме вече.