Александър Беляев
Продавач на въздух (14)

XIV. „Номерата“ на мистър Клименко

По мой съвет няколко дена преди бягството Никола почна да говори пред другарите си, че животът в подземното градче му е дошъл до гуша и е решил да бяга.

— Другарят Клименко нисто не знае. Ако знаесе, стесе да ми даде да разбера — казваше Никола.

Всички го разубеждаваха, плашеха го със страшно наказание, но Никола си знаеше своето: звяр бие — цорек бие, все едно. Той не може повече да търпи.

Имаше известна опасност, че някой от посветените в тайната на Никола ще донесе на Бейли за предстоящото бягство. Но трябваше да се решим на този риск. За всеки случай Никола насочваше хората по лъжлива следа. Той им казваше, че иска да повтори първия си опит — да бяга през отвеждащата тръба. Дори да донесяха на Бейли за плановете на Никола, той щеше да бъде съвсем спокоен, защото знае, че този опит предварително е обречен на неуспех. По такъв начин всичко като че ли беше вече готово.

Най-после настъпи денят, по-право нощта на бягството. Разбрахме се с Никола, че той, вече готов за път, ще дойде на площадката; когато всички заспят.

В уговорения час аз и Нора стояхме на площадката. Нощта беше доста тъмна. Само бледите ивици на северното сияние като далечен лъч на слаб прожектор браздяха понякога небето.

Времето минаваше, а Никола не идваше. Почнах вече да се безпокоя, когато вратата към площадката се отвори и той влезе.

— Защо закъсня толкова? — попитах го аз.

Той широко се усмихна.

— Аз хитър — отговори той. — Работил в тръбата и цакал всицки да излезе. После тръгнал е гръб напред, да видят моя такава следа.

Ненапразно Никола беше прекрасен следотърсач. Той знаеше как зверовете оплитат следите си, за да объркат ловеца, и беше решил да се възползува от тази тяхна мъдрост, като добави към нея и човешката си хитрост. Той тръгнал да излиза заднишком и оставил пресни следи по остатъците от сняг и смет в тръбата, така че при разследването би могло да се помисли, че е минал по тръбата към изхода.

— Е, хайде, желая ти успех! — казах развълнуван аз и му дадох писмото.

— Не е лосо — отговори Никола. И като се надвеси надолу, каза: — Обаце високо. Нисто. Долу меко. Проставай, другар! — Той ми стисна ръката и кимна на Нора: — Проставай, момице.

После смело прекрачи железния парапет на увисналото над бездната балконче, спусна се на ръце до края, вися един миг във въздуха и отпусна пръсти.

Наведох се надолу, като се вглеждах жадно в полумрака. Тялото на Никола летеше надолу и ставаше все по-малко. Той трябваше да лети не по-малко от четиридесет метра, преди да стигне снежния склон.

Ето, краката му докоснаха снега и цялото му тяло потъна в снежната маса, сякаш беше направил скок във вода. Напрягах зрението си, но нищо не видях. Никола изчезна в снежната преспа. Може би се преби, изгуби съзнание?… Вълнистите зеленикаво-розови платнища на северното сияние почнаха леко да се полюляват по небето и осветиха снега с неустойчива трепкаща светлина. Съзрях дупката, която тялото на Никола остави в снега, но той все още не се виждаше.

— Гледайте, гледайте, долу нещо мъдра… — каза развълнувана Нора.

— Къде? Нищо не виждам. Привижда ви се.

От лумванията на северното сияние сенките непрекъснато се движеха — ту се сгъстяваха, ту избледняваха.

— Не, не там! По-надолу, много по-надолу!

Погледнах по-надолу от мястото на падането и видях на цели двадесет метра разстояние от него нещо много малко да мърда в снега.

— Ръката му! — възкликна Нора, която виждаше по-добре от мене.

Напрегнах зрението си и най-после се убедих, че изпод снега наистина се вижда ръката на Никола. От силата на падането той беше пробил пухкавия, още неслегнат горен пласт на снега, пронизал го беше като куршум на няколко десетки метра надолу и сега пробиваше дупка да се измъкне навън. Показа се и другата му ръка, рунтавият му калпак. Ето, той се измъкна наполовина. Наведе се, измъкна се най-после целият, обърна се с лице към нас и ни помаха с пъхнатите си в ръкавици ръце.

Едва сдържах приветствения вик, който беше готов да се изтръгне от гърдите ми.

Никола ни помаха още веднъж с ръка, легна на едната си страна и се затъркаля надолу по полегатия склон. Така се дотъркаля чак до дъното на теснината и се превърна в едва забележима точка. След това, като се препъваше и затъваше в снега, запълзя към изхода на клисурата. Той нямаше ски — не можахме да му дадем, но това не го смущаваше. „Сте си направя“ — казваше ми той.

Да, Никола ще се оправи! Той се беше приспособил към суровия живот на „окаяния край“ също като зверовете, за които ходеше на лов. Само да не попадне в ръцете на Бейли, а с природата и четирикраките врагове той ще се справи.

Светлината угасна. Изгубихме Никола от погледите си, но дълго още продължавахме да се взираме в тъмната бездна.

— Време е да вървим. Не бива да оставаме дълго тука — каза Нора.

— Да, да вървим — отговорих аз и откъснах най-после очи от бездната. — Утре ще бъде ден на разплата. Мистър Бейли навярно ще ме повика на разпит… Нора, искам да ви помоля нещо. Нямате ли втори револвер?

— Защо ви е?

— Ако Бейли реши, че съм виновен за бягството на Никола, аз… ще му тегля куршума.

Нора се замисли:

— Не зная… Нямам друг револвер. Може би баща ми има. Ако успея да намеря, утре ще ви го донеса. Елате по-рано в лабораторията.

С благодарност й стиснах ръката. Да, Нора беше човек с характер. Тя не се побоя да стане съучастничка в бягството, не се страхуваше да помогне и в замисляното от мене убийство.

Спах лошо. Към два часа през нощта, когато току-що бях задрямал, на вратата силно се почука. Докато се обличах набързо, аз попитах кой чука.

Чух гласа на Уилям. „Край! Бейли вече знае всичко и ме вика на разпит“ — реших аз и отворих вратата. Влезе Уилям, придружен от двама въоръжени. Неволно обърнах внимание на лицата им — енергични и изразителни. Двамата „джентълмени“ приближиха до мене и грижливо ме обискираха. В този момент се зарадвах, че не успях да получа от Нора револвер. След това Уилям и младите хора старателно и вещо претърсиха цялата стая. За щастие в нея нямаше нищо, което да ме компрометира. Като свършиха с обиска, „джентълмените“ ме поведоха към кабинета на Бейли.

Той ме посрещна с бурно негодувание.

— Това са пак ваши номера! — развика се той, като разтърсваше заплашително юмруци. — Не можете да се примирите с това, че търгувам с Марс и нарушавам външната ви търговия, нали? О, разбира се, мистър Бейли е престъпник! Трябва да го съди Върховният съд! Как не! Мистър Бейли ще лиши от въздух руските работници и въздухът ще се раздава само с купони в кооперациите на профсъюзните членове, нали? Ха-ха-ха! Така ли е? Английските интриги на империалистите, нали? О, аз зная какво мислите. И ми се струва, че ще трябва да заемете мястото си в пантеона. Пиедесталът отдавна ви чака.

Бях вече подготвен за това нападение и затова играех добре ролята си. Изчаках Бейли да млъкне и спокойно, но „искрено“ учуден го попитах:

— Какво има, мистър Бейли? Не ви разбирам. Струва ми се, че не съм заслужил упреци. Работя усърдно в лабораторията и в нищо не съм се провинил.

— Лъжа! Много добре знаете всичко! Къде е Никола?

— Не зная. Тази нощ не е нощувал при мене. Мислех, че е на работа или се е провинил нещо и са го пратили в карцера.

— Лъжа! Лъжа! — закрещя Бейли. — Това са ваши номера! Да се повикат работниците, които са били с Никола.

Работниците дойдоха. Якутите потвърдиха, че Никола се затъжил за свободния живот и още преди няколко дена споменавал за бягство. Казвал, че го е страх да каже на Клименко, защото Клименко ще му се сърди. Но те не вярвали, че сериозно мисли да бяга, затова не съобщили…

Тези показания поохладиха малко гнева на Бейли. Моята непричастност в тази работа се установяваше от редица свидетелски показания.

— Не ви вярвам, и на тях не вярвам — каза Бейли. — Една банда сте всички! Един друг се прикривате.

И изведнъж, като си даде вид на безпристрастен съдия, той неочаквано за мене завърши:

— Но аз не мога да ви съдя без улики. Разследването ще продължи. А засега оставате под подозрение. Вървете си.

Върнах се в стаята си радостен, че всичко мина така благополучно. Само дано не им хрумне да огледат долината. Но хитруването на Никола с обратите следи би трябвало да насочи търсенията им по лъжлив път.

Сутринта, когато отидох в лабораторията, Нора ми пошушна:

— Не намерих револвер.

— Толкова по-добре — отговорих аз. — Не е така лесно да се убие мистър Бейли. Вече бях на разпит.

И аз й разказах за нощните събития. Тя ме изслуша много внимателно.

— Само дано не намерят следи в долината — завърших разказа си аз.

— Не се тревожете — отговори тя. — Рано тази сутрин бях на площадката. Виелицата е скрила следите. Страхувам се само да не скрие завинаги и самия Никола…

— Никола няма да загине — успокоих я аз. — Той ще изчака виелицата като куче. И ще спи в снега като в люлка.

Същия ден вечерта три мене дойде мистър Люк с пакет под мишницата.

— Какво носите? Нов шах ли? — попитах го аз.

— И шах, и още нещо — отговори той, като развиваше пакета. — Ето ви един радиоапарат. Сам ви го направих. Мистър Бейли нареди да не идвате вече при мене в радиостанцията. А нали зная, че много обичате да слушате вашия „Коминтерн“. И реших да ви направя мъничък подарък. Няма да ви бъде така скучно.

Готов бях да разцелувам Люк за неговия „мъничък подарък“. Той дори не подозираше каква голяма услуга ми прави. Като награда за това още същата вечер оставих мистър Люк на два пъти да ми даде мат.

След това той собственоръчно нагласи радиоапарата, изпробва го и каза:

— Слушайте вашата Москва.

После ми пожела лека нощ и отиде, а аз жадно почнах да слушам.