Александър Беляев
Продавач на въздух (11)

XI. Пленниците на подземното градче

От нашето пътешествие аз се завърнах напълно обезкуражен и потиснат. При това Бейли не ми беше показал всичко! Не видях машините. Не бях видял смъртоносните защитни оръдия, действието на ила. Но и онова, което видях, беше напълно достатъчно, за да лиши човека от спокойствие. Бейли се оказа по-силен и по-страшен, отколкото си представях. Борбата с него ще бъде сигурно извънредно трудна. А безумните му действия застрашаваха цялото човечество.

Самият той остана за мене загадка. Неговата „търговска“ дейност не можеше да преследва само изгода. И наистина, за какво би могъл да използува това несметно богатство един човек, който се беше поставил вън от обществото, нещо повече, който обричаше цялото човечество, целия живот на Земята на ужасна гибел? Това можеше да извърши само един маниак. Може би Бейли беше събрал у себе си цялото отчаяние на осъдените от историята капиталисти и като Самсон беше решил да загине заедно с враговете си? Не! Дива мисъл! Хората от неговата класа не бързат сами да загиват, ако са здрави.

Влязох в лабораторията. Щом ме видя, Елеонора весело ми кимна и руменото й лице леко пламна. Тя наведе глава над епруветката.

— Мис Енгелбрект — казах доста тържествено аз, — позволете да ви благодаря…

— За хубавия отзив ли? Дребна работа! Вие заслужавате това. Когато не се замисляте много, вие сте прекрасен работник… Само не запушвайте много плътно съдовете с течен въздух и не…

— Това съвсем не е дребна работа! — прекъснах я разпалено аз. — Вие ми спасихте живота!

Нора ме погледна смаяна, дори уплашена.

— Не се ли шегувате?

— Не, разбира се. Заплашваше ме смърт за опит за бягство.

— Смърт! Не мислех, че работата е толкова сериозна, иначе още повече бих… Но кой ви заплашваше със смърт? Нима…

— Разбира се, мистър Бейли. О, той не щади онези, които не се подчиняват на волята му! Случвало ли ви се е да видите неговия страшен „пантеон“?

Нора поклати отрицателно глава и попита какво значи това. Разказах и за пътешествието си в компанията на Бейли из подземното градче и за всичко, което узнах от „търговеца на въздух“.

За моя изненада Нора ме изслуша с огромен интерес. Очевадно много от онова, което й казах, беше за нея ново. Докато говорех, лицето й помръкваше все повече. Учудването и се смени с недоверие, недоверието — с възмущение.

Свърших разказа си, вдигнах една чаша с течен въздух и казах:

— Ето в този съд ние приготвяме смъртоносна напитка за човечеството. Животът ми е пощаден само за да съдействувам за гибелта на другите, за гибелта на нашата прекрасна Земя с всички живи същества по нея. И аз не зная да се радвам ли на спасението си, или… да изпия сам тази чаша?

Телефонът звънна и прекъсна патетичната ми реч. Нора бързо вдигна слушалката:

— Ало… Да… Мистър Клименко, мистър Бейли ви търси.

Отидох до телефона.

— Да, аз съм… Не… Слушам!

— Като че ли сте смутен от нещо? — попита Нора, когато се отдалечих от телефона.

— Там е работата, че мистър Бейли закъсня. Забравил да ме предупреди, че не трябва да ви казвам какво съм видял и чул.

— И какво му отговорихте?

— Отговорих, че още нищо не съм говорил, и обещах да не говоря.

Нора въздъхна облекчено.

След това взе чашата с течен въздух, която преди това държах в ръката си, погледна замислено синята течност и неочаквано хвърли чашата на пода. Стъклото се строши. Течният въздух се разля и под влияние на топлината на пода почна да съска и бързо да се изпарява. След една минута на пода бяха само парчетата от строшената чаша.

„Чудесно! — помислих си аз. — Сега си имам съюзник!“

Нора ме погледна изпитателно в очите.

— Всичко ли ми казахте?

Всичко отговорих аз, но изведнъж, без да искам се смутих: спомних си кроежите на мистър Бейли за моя брак с ора. Не исках да говоря на девойката за това. Но тя забеляза смущението ми.

— Вие криете нещо. Вие не ми казахте всичко!

— Но това са дреболии, които не се отнасят за работата.

— Недейте лъга. Дреболии не биха ви накарали да се смутите.

Бях много затруднен и реших да мина от отбрана в нападение.

— А вие самата казвате ли ми всичко? Помните ли разговора ни, когато с една невнимателна фраза ви оскърбих… Извинете, че ви припомням това. Тогава ми казахте: „Вие нищо не знаете“. Защо и вие тогава не ми обяснихте всичко, което аз не знаех?

Този път се смути Нора.

— Има неща, за които е трудно да се говори…

— С тези думи вие оправдавате и моето мълчание.

— Не, не го оправдавам. Вие не ме оставихте да довърша мисълта си. Има неща, за които е трудно да се говори. Но се случват и такива обстоятелства, когато не бива повече да се мълчи. Налага се да се говори за всичко, колкото и трудно да е това.

— И вие ще ми кажете ли?

— Да, ако и вие не скриете нищо от мен.

Хванах се в собствения си капан. Споразумението свърши, оставаше ми само да издам тайната си. Все пак аз се постарах да загладя цинизма на Бейли.

— Бейли каза… че в гърдите ми имало чукан вместо сърце, щом съм се решил да бягам, да пожертвувам компанията на такава девойка като вас заради свободата.

Отначало Нора се усмихна, това звучеше като комплимент. Но тя беше умна девойка и бързо съобрази какво се криеше зад този комплимент. Тя смръщи вежди.

— Трябва да благодаря на мистър Бейли за високата му оценка — каза тя. — За съжаление мистър Бейли гледа на всичко с очите на търговец. Беше време, когато той сам претендираше за „моята компания“… и дори и тогава ми се струваше, че го ръководи не сърцето му, а сметката… Той виждаше, че скучая, че ме влече към хората. Баща ми е затънал в работа. Той много ме обича, но… струва ми се, че още повече обича науката — с лека горчивина и ревниво чувство каза Нора. — Моята тъга пречеше на общата работа. И мистър Бейли… Нали разбирате?… Той ми направи предложение.

— И вие? — попитах със затаен дъх аз.

— Категорично му отказах, разбира се — отговори Нора.

Не можах да сдържа облекчителната си въздишка.

— Тогава не знаех нищо за работите му и те малко ме интересуваха. Просто той самият не ми харесваше. Той дълго не губеше надежда да ме прелъсти с милионите си и най-после ме остави на мира, когато решително му заявих, че ще си замина, ако продължава да ми досажда с предложенията си. Това го стресна и той даде дума да ме „забрави“… И ето че сега мистър Бейли, изглежда, е създал нов вариант на предишния си план и иска да убие с един куршум два заека. Накратко казано, той би искал ние с вас да се оженим. Така ли е?

Изчервих се. Нора се засмя. Смехът й ме зарадва. Значи, този път плановете на мистър Бейли не й бяха така неприятни! Но тя веднага ме охлади — или това беше само женска хитрост? Погледна ме закачливо и съвсем делово каза:

— Аз, разбира се, не смятам да се омъжвам за вас, мистър Клименко.

— А за кого? — попитах умърлушен. — Извинете, неволно се изтървах… Такива въпроси не се задават… Но ние днес нищо не работим! — реших да променя разговора аз.

— Да, прав сте! — Отговори тя и като вдигна втора чаша с течен, въздух, плисна течността върху масата.

Това стана толкова бързо, че не успях да си дръпна ръката от масата. Част от течния въздух плисна върху пръстите ми и почна със съскане да се изпарява. Усетих опарване.

— Боже! Какво направих! — извика девойката. — Простете ми.

Тя се втурна към аптечката, извади някакъв мехлем против изгаряне, памук и бинт й почна, да ме превързва.

По лицето й се четеше такова искрено огорчение, тя така грижовно се занимаваше с мене, че бях напълно възнаграден.

Вратата на кабинета се отвори и на прага се показа баща й.

— Какво става, Нора, готово ли е? — попита Енгелбрект.

— Не успяхме да свършим — отговори Нора. — Мистър Клименко си изгори ръката.

— Много ли е изгорена? — попита ученият.

— Дребна работа — побързах да кажа аз.

— Трябва да внимавате — каза наставнически той — Значи, аз чакам!

Вратата се затвори.

Ръката беше превързана и ние отново седнахме край масата. Нора въздъхна.

— Реших да не работя повече днес — каза тя. — Но баща ми чака. Това му трябва…

— А баща ви знае ли всичко за мистър Бейли? — попитах аз.

— Сега и аз бих искала да зная това. Искам да поговоря с баща си и да го попитам за всичко… Когато се готвехме за тази нещастна експедиция, баща ми каза, че отиваме да изследваме Великия северен път. Слязохме от парахода близо до устието на река Яна. Тогава ни казаха, че летците, които пътуваха с нашия ледоразбивач, съобщили, че по-нататък пътят към изток е затрупан с ледове. Предстоеше ни зимуване на открито. Смъкнаха от парахода всичкия товар. Той беше много, много повече, отколкото е необходимо за един зимен лагер. Видях купища големи сандъци. Но какво имаше в тях — не зная. Разположихме се за зимуване. Част от екипажа се намираше още на ледоразбивача. Там останаха и двама професори, които участвуваха в експедицията ни. Единият беше радиоинженер, а другият — астроном…

— А защо е бил нужен астроном в една полярна експедиция?

— Не зная. Тези двама професори още по време на плаването не се разбраха нещо с мистър Бейли. Те се държаха настрана и понякога тихо се съвещаваха в някое притулено кътче. Една сутрин, когато излязох от палатката си, за да участвувам в разтоварването, видях, че парахода вече го няма. Казаха ми, че през нощта вятърът го отнесъл в океана заедно с двамата професори. После намериха трупа на астронома, изхвърлен от вълните на брега, а радиоинженерът така си загина заедно с парахода. Бях много учудена. През нощта нямаше никаква буря. Попитах мистър Бейли, но той със смях — той можеше да се смее! — ми отговори, че съм спала много дълбоко и затова не съм чула бурята? „Но морето е съвсем спокойно“ — възразих аз, като му посочих водната шир. „По това време на годината няма големи вълни — отговори мистър Бейли. — Плаващите ледове намаляват вълнението. А вятърът беше силен, откъснал ледоразбивача от котвата и го отнесъл в океана.“

Елеонора млъкна, за да запише нещо в тетрадката си, като следеше поставената на везните колба. След това отново заговори:

— И още нещо странно: от парахода бяха стоварени на брега два самолета с голяма товароподемност. Те не бяха нужни за зимния лагер. По-късно узнах, че ги бяха стоварили, за да прехвърлят целия ни багаж навътре в страната. Самолетите пренасяха някъде сандък подир сандък. Баща ми тогава ми обясни, че мистър Бейли променил плана. Понеже параходът потънал, той решил да се заеме с геоложки изследвания на континента. Въпреки зимата пренасянето продължаваше. Една част от товара беше изпратена с автомобили, поставени на ски. Цялата тази работа трая няколко месеца и ни струва няколко човешки живота. Заменяхме загиналите матроси с якути, които понякога се натъкваха случайно на нашия лагер. Но, общо взето, мястото беше много безлюдно и ние работехме спокойно и далеч от любопитни погледи. Най-после двамата с баща ми долетяхме на мястото на новия лагер. Това беше съвсем пустинен планински край. Сондите ровеха замръзналата земя като къртици. Не разбирам много от машини. Но дори аз бях поразена от тяхната мощност. Да можехте да видите как работеха тези изумителни машини!… От време на време доставяха със самолети нови машини и материали. Изглежда, че мистър Бейли имаше връзка с външния свят. Подземното градче се строеше с приказна бързина.

Всичко това не приличаше на геоложки проучвания? Но мистър Бейли ми обясни, че попаднал на уранова руда и ще добива радий. Освен това той реши да започне добиването на азот от въздуха и получаването на течен въздух. В края на краищата не ме интересуваше с какво се занимава мистър Бейли. Бях започнала отрано да помагам на баща си в научната му работа и вече неведнъж се бях местила с него от град на град. Тези премествания от едно място на друго не ме плашеха. Но никога не ми се бе случвало да живея в такава дупка. Баща ми имаше прекрасни предложения от солидни фирми, и аз веднъж го попитах какво го е накарало да приеме предложението на мистър Бейли. Баща ми отговори, че за една година работа мистър Бейли му предложил сто хиляди фунта стерлинги. Цяло състояние! „Искам да ти осигуря бъдещето“ — каза баща ми. Годината мина, но баща ми продължаваше да работи при мистър Бейли. Веднъж го попитах не е ли време да се завърнем в родината си. Баща ми отговори леко смутен, че в момента е много зает (тогава той правеше опити за превръщането на кислорода във водород под действието на електрически ток) и не иска да прекъсва работата си. „Тук има прекрасни лаборатории и такава тишина, каквато в цял свят не може да се намери. Хубаво се работи“ — сякаш се оправдаваше той. Бях малко разочарована. Тогава баща ми каза, че, ако искам, мога да замина сама и да живея известно време при леля си… Майка ми е умряла, когато съм била съвсем малка… Не исках да го оставям сам и останах в подземното градче.

— Но все пак какво накара баща ви да остане? Голямата заплата ли?

— Не мислете, че баща ми е користолюбив човек — побърза да отговори Нора. — Никой няма да се откаже от много пари, ако те сами му идват в ръцете. Но само заради пари той не би останал.

— Но защо се е смутил, когато сте му задали въпроса скоро ли ще заминете оттука?

— Не зная. Може би защото предпочете науката пред моите интереси. Така поне мислех тогава. Но сега, след онова, което чух от вас, ми идва мисълта, че баща ми… не е останал съвсем доброволно при мистър Бейли. Или пък… Но не искам да мисля за това… Трябва да изясня всичко. Ще поговоря с баща си.

— И ако се окаже, че мистър Бейли държи баща ви в плен?

Лицето на Нора стана сурово и решително.

— Тогава… Тогава ще се боря и вие ще ми помогнете!

Протегнах и здравата си ръка. Нора я стисна.

— Нора, какво става с работата ти? — чухме ние пак гласа на Енгелбрект.

— След пет минути е готова — отговори Нора и се зае със стъклениците.

— И знаете ли какво ще ви кажа — почнах аз, когато вратата към кабината на баща й се затвори; — Престанете да чупите съдове и да разливате течен въздух. Това са детинщини. Известно време ще работим; както сме работили досега. Не бива да будим у никого и най-малко подозрение.

Нора мълчаливо кимна и се вдълбочи в работата си.

Този ден нощувах в стаята си сам. Никола не дойде. Изглежда, че Бейли беше решил да ни раздели. За мене това беше голям удар. Бях вече свикнал с якута и дори се бях привързал към него. Освен това той ми беше необходим за изпълнение на плановете ми. Рано или късно борбата между мене й Бейли трябваше да добие открита форма. Нито за миг не ме напускаше мисълта за бягство или най-малко за предупреждаване на правителството ни за грозящата опасност.

На третия ден вечерта Никола се прибра. Беше както винаги весел и безгрижен като дете. Суровата природа го беше закалила и той беше свикнал да понася леко несгодите на живота.

— Никола! — посрещнах го радостно аз.

— Здравей, другар! — отговори той. И като седна с кръстосани крака на пода, почна да клати глава и да пее: — Никола бил само на хляб и вода, ама това не е беда. Никола малко ял, много пял.

— О, Никола, ти умееш да говориш даже в рими! — учудих се аз.

— Не зная — отговори той. — Мои деца в уцилисте уцат, песни знаят. Аз ги слусал.

— Казвай, какво стана с Иван?

— Зив Иван. С мене затворен бил. На работа отисъл. Бейли, изглежда, беше решил, че „помагачите“ ми не заслужават по-голямо наказание. Но по-вероятно беше, че той ги пази като работна сила.

— Спукана ни е работата, Никола! — казах аз. — Ти вече няма ли да бягаш с мене?

— Вятър силно прецил. Нисто. Ти бягас, и аз с тебе.