Александър Беляев
Продавач на въздух (15)

XV. Светът се задушава

Седмиците минаваха една след друга. Мистър Бейли продължаваше да ме подозира, но не ме безпокоеше. Изглежда, че беше почнал да се убеждава в моята невинност. Малко по малко престанах да се безпокоя за себе си. Затова пък радионовините много ме огорчаваха. Недостигът на въздух се усещаше все по-силно. Намаляването на атмосферното налягане се забелязваше вече не само от учените, но и от обикновените хора.

Най-напред бяха усетили разредеността на въздуха жителите на планинските места и мнозина от тях бяха принудени да слязат в долините. В долините пък недостатъчният въздух се отразяваше на болните. Астматиците почнаха да умират по време на припадъци, туберкулозните се задъхваха, дишаха ускорено, с това ускоряваха процеса на болестта си и предизвикваха кръвоизливи.

Машините, съобразени с обикновеното атмосферно налягане, спираха. Моторите на самолетите даваха засечки дори на незначителна височина. Буталата и помпите на машините капризничеха. Всичко това разстройваше производството и транспорта.

На всичко отгоре настъпиха силни студове, придружени от бури, и тези бури имаха странен характер. Вихрушките се носеха като предвестници на смъртта. Като че ли нечия злокобна ръка бързаше да лиши Земята от нейната атмосфера, усукваше въздушните струи на „сплитки“ и ги мяташе над облаците. А оттам, от надзвездните висини, върху Земята се спускаха ледени потоци студ. Земята изстиваше. Лишена от значителен слой на дебелия си атмосферен кожух, тя започна усилено да отделя в космичното пространство вътрешната си топлина.

Катастрофата настъпваше по-бързо, отколкото можеше да се очаква, ако се съдеше по огромните запаси въздушна „суровина“.

Попитах Нора как обяснява баща й настъпването на всичките тези страшни явления. Нора отговори, че за баща й и за мистър Бейли всичко това, изглежда, било до известна степен неочаквано.

— Баща ми дори искаше да се посъветва с вас — каза Нора. — Защото това се отнася повече до вашата специалност.

И аз бях удостоен с честта да бъда поканен при Енгелбрект. На съвещанието присъствува и Бейли. Той ни най-малко не беше огорчен от онова, което ставаше в света, по-скоро обратното — продавачът на въздух беше приятно възбуден, като уверен в картите си играч.

Съвещанието ни трая доста дълго. Правихме различни пресмяталия и стигнахме до извода, че преработеният в подземното градче въздух съставлява още една твърде малка част от атмосферата и изчезването му от общата маса на заобикалящия Земята въздух не би могло непосредствено да предизвика такива катастрофални явления.

— Но тогава какво става? — попита Бейли, като поглеждаше ту мене, ту Енгелбрект.

Най-после можах да изравня нашето положение! Мистър Бейли имаше нужда от моето мнение! Придадох си най-дълбокомислен вид и казах мнението си:

— Вентилаторите на мистър Бейли са променили обичайните посоки на вятъра, вследствие на което се е изменило и „опъването“ на атмосферната обвивка на земното кълбо — там, където обикновените въздушни течения са съвпаднали с изкуствено създадената посока, въздухът се е уплътнил, а се е разредил на местата, където по-рано е имало противоположни въздушни течения. Вследствие на това се е увеличила разликата между максимума и минимума на атмосферното налягане. Дейността на циклоните се е засилила. Сблъскващите се циклони са почнали да увличат въздушните вихрушки нагоре, по-високо от областта на нормалното им влияние. По този начин се е нарушила обикновената циркулация на въздуха не само по хоризонтала, но и по вертикала…

Видях, че Бейли и Енгелбрект слушат обясненията ми с напрегнато внимание.

— Възможно е тази картина да не отговаря съвсем точно на действителността — завърших аз, — но мисля, че в основни линии предположението ми е вярно. А основната ми мисъл е тази, че, като са нарушили обикновената циркулация на въздуха, вентилаторите на мистър Бейли са станали причина в играта да вземат участие и стихийни сили… Вие, мистър Бейли, приличате на доктор Фауст, който извикал „духа на Земята“, но не могъл да се справи с него.

Бейли прие сравнението с Фауст благосклонно, позасмя се и каза:

— Фауст е бил съвсем непрактичен човек. Нека „духовете на въздуха“ да си играят на свобода. Целият въпрос е там — да използуваш тази игра по най-изгодния за себе си начин.

С това съвещанието ни свърши.

А радиото носеше все нови и нови известия. Пред лицето на ужасната катастрофа борбата за съществование се изостри. Най-силните трябваше ако не да оцелеят, то поне да надживеят другите. А най-силните в света на капитализма бяха естествено капиталистите.

Дали самият Бейли ги беше снабдил с „въздушни консерви“, или богаташите бяха започнали самостоятелно да добиват течен въздух, за да не умрат от въздушен глад — така или иначе, но тази нова и най-скъпа валута се оказа в ръцете на капиталистите. Течният въздух излезе победоносно на пазара и накара всички други ценности да паднат в краката му. Той се продаваше в специална опаковка, която го предпазваше от взривяване и изпарение.

С новата валута богаташите почнаха да закупуват хранителни продукти и всевъзможни консерви. Изстудената Земя явно не можеше вече да ражда плодове и житни растения. Селското стопанство и животновъдството трябваше да загинат. Най-дълго можеше да живее оня, който е събрал най-големи запаси храна, вода, въздух и топлина. Надземното строителство спираше. На някои места хората вече почнаха да се заравят като къртици в земята. Там беше по-топло — долу, в херметически затворените жилища, можеше да се диша свободно, като се използуват постепенно запасите от течен въздух.

Просто чудно колко бързо се развиваха събитията там, далеч от нашето градче!…

Цялата тази треска на егоистични мерки за самоспасяване ставаше пред очите на работниците, които на много места почнаха вече да се бунтуват. Позовавайки се на това, че вятърът от всички краища на земното кълбо духаше към ледените пустини на Сибир, буржоазията, а след нея и съглашателската преса твърдяха, че ужасната катастрофа, постигнала света, е дело на московските комунисти, които решили по този начин „да поставят света на колене“.

Целият свят беше обзет от безумие. Европа и Америка се въоръжаваха трескаво за война с „извергите на човечеството“.

А капиталистите продължаваха своята политика. Работниците отказваха да получават пари, които все повече се обезценяваха, и искаха „въздушна заплата“. Капиталистите бяха принудени да направят тази отстъпка, но установиха извънредно ниска норма — течният въздух се отпущаше в специални „термични“ балони с оглед на това работниците да не могат да правят запаси. Тъй като на много места (особено в Западна Европа, Африка и Америка) въздухът вече не достигаше, на работниците не им оставаше нищо друго, освен да работят за правото си да дишат. На пазара се появиха маски, подобни на противогазовите, и на обществени места се показваха все повече хора с такива маски. Тъй като маските не бяха снабдени с радиостанции като скафандрите в нашето подземно градче, хората можеха да се разбират само с жестове.

„Така е по-добре — казваха си напрано фашистите, — ще има по-малко агитация.“ Впрочем хората от заможните слоеве се снабдиха с портативни радиотелефони. С такива беше снабдена и полицията.

Но агитаторите все пак се изхитряваха да водят пропаганда с помощта на позиви. Класовата борба се изостри рязко и някак отведнъж се оголи. Напрежението стигна до краен предел. На различни места пламваха „въздушни бунтове“ — тълпата нападаше складовете за течен въздух и ги разбиваше. По улиците вече се проливаше кръв…

По цели нощи не спях, за да слушам радиото. Имаше от какво да се отчае човек. Дори мистър Люк изгуби обичайното си безгрижие. Той по навик идеше при мене след дежурство, но вече без шаха.

— Мръсна работа — започваше да мърмори Люк. — Каква полза от парите, които натрупах при мистър Бейли? Парите нищо не струват. Да кажем, че за един балон, дори за бутилка течен въздух ще мога да си купя хубава къщичка. Но защо ми е сега тази къщичка? Земята се задушава…

— А кой е виновен за това? — питах раздразнено аз.

— Паникьорите и спекулантите — отговори той.

— А заради какво е тази паника?

— От глупост. Въздухът ще стигне, докато сме живи ние. Мистър Бейли няма да може да излапа всичко.

Не, не можеш да привлечеш Люк на своя страна. Дори пред лицето на една световна катастрофа той си остава все същият — къщичката и собственото му благополучие продължаваха и сега да бъдат за него на първи план. Люк почна да ми действува на нервите. Давах вид, че ме боли главата или пък, че имам много работа, и се стараех по-скоро да се отърва от него и да седна пред радиоапарата си.

Нервите ми съвсем се разстроиха. Работата не ми спореше. Нора също се чувствуваше зле. От прекрасната й руменина не остана и следа. Тя седеше бледа и отслабнала, вперила очи в една точка.

— Всичко загива — тихо шепнеше тя. — Ние тука дишаме чист, наситен с кислород въздух, а там — там гинат хора, задушават се деца… И никой от тях не знае причината…

Настъпи денят, когато реших да й отговоря така, както отдавна може би трябваше да й отговоря.

— Те ще узнаят — казах аз. — Никола е загинал, това е очевидно. Тази нощ тръгвам на път аз… Мистър Бейли е зает с американските си „конкуренти“ и новото преустройство, надзорът е отслабен и мисля, че ще успея да избягам…

Нора обърна лицето си към мене и беззвучно, като сомнамбул, каза:

— И вие ще загинете като Никола — изразът на лицето й беше безнадежден, почти равнодушен.

— Нека да загина. По-добре смърт, отколкото това ужасно бездействие, когато хиляди хора са пред гибел.

— Да, по-добре смърт, отколкото това… — пак така беззвучно промълвя Нора.

Този ден тя се раздели с мене без обикновената усмивка. С всеки ден усмивката й избледняваше, ставаше все по-печална и сега вече угасна, както и руменината й.

— Сбогом — казах аз, като й протегнах ръка.

— Сбогом — отговори тя.

— Вие… ще дойдете ли да ме изпратите? На площадката?

— Ще дойда — отговори тя. — Къде? На площадката ли? Ах, да, да… — И тя пак обори глава.