Александър Беляев
Продавач на въздух (1)

I. Окаяният край

„Окаян край!“ — така писателят В. Г. Короленко беше нарекъл Туруханския край. Но това название е напълно приложимо и за Якутия. Тъжна, бедна растителност, на защитените от вятъра места — хилави кедри, тополи и криви брезички; по на север — сякаш сгълчени от болест шубраци, пълзящи брези, стелеща се по земята елша, калуна; още по-нататък — блата и мъхове. Като гледаш тези хилави, смазани дървета и шубраци да се притискат безпомощно о земята, струва ти се, че нещастните растения сякаш искат да потърсят спасение дълбоко в нея, да се скрият от смразяващите ветрове, да не виждат този „окаян край“, където ги е захвърлила злата съдба. И ако зависеше от тях, те биха измъкнали от замръзналата почва разкривените си корени и биха запълзели натам, на юг, където има благодатно слънце, топлина и ласкав вятър. Но дърветата са принудени да умират там, където са родени, и могат само да се сведат по-ниско под ударите на вятъра на съдбата и да чакат своята участ.

Не е такъв човекът — той сам избира своя път и своята участ, оставя слънцето, топлината и удобствата и тръгва, увличан от стремежа към борба, към незнайни, негостоприемни страни, за да победи природата или да остави своите кости на студената земя до някоя хилава, разкривена бреза.

Тези малко мрачни мисли ми идваха неволно, когато се промъквах със своя водач и помощник, якута Никола, по брега на река Яна. Базата на експедицията ни се намираше в „столицата“ на Якутия Верхоянск — малко градче с население, което би могло да се побере в една средно голяма московска жилищна кооперация.

Външно Верхоянск си беше останал такъв, какъвто е бил преди много години: няколко десетки дървени къщи, повечето без покриви, и още толкова юрти, разхвърляни съвсем безредно по двата бряга на Яна, в ниска блатиста местност, осеяна с големи езера. Почти пред всяка къща има „собствено“ езеро, но водата е мътна, не може да се пие и жителите са принудени да се запасяват с лед за цяла година. Само фирмите на съветските правителствени учреждения, на магазините на Якутска търговия и кооперацията напомнят при първото запознаване с града за нещо съвременно.

Всичките си сложни и скъпи инструменти — барографи на Ришар, микробарографи, анемометри и барометри^[1] — оставих във Верхоянск. Бях взел само малък барометър, термометър и един доста примитивен ветропоказател, който доставяше голямо удоволствие на Никола. За него това беше такава забавна играчка, каквато е детската вятърна мелница.

Нашата експедиция, възглавявана от мене, беше организирана за проучване на метеорологичните условия в полюса на студа, който се намираше в околностите на Верхоянск, а главно да се изяснят причините за изменението на посоките на ветровете.

Работата беше там, че от известно време метеоролозите бяха отбелязали едно странно явление: пасатите и мусоните^[2] започнаха да променят обикновената си посока. В екваториалната зона ветровете, които обикновено духаха от изток и към екватора, започнаха да се отклоняват на север и колкото по на север се отиваше, толкова по-силно се забелязваше отклонението. Синоптичните карти^[3] откриха, че в областта на Верхоянск се е образувал някакъв център, накъдето именно се насочват ветровете като събирани в огромен фокус лъчи. Това беше довело и до едно (наистина още едва забележимо) изменение на средната температура: на екватора тя малко се понижи, а на север се повиши. Това явление е напълно обяснимо, като се има пред вид, че студените ветрове от Южния полюс бяха почнали да се насочват към екватора, а топлите екваториални — на север. Забелязваха се и други странни явления, които засега можеха да се открият само с точни физически уреди и от някои инженери, които следяха работата на пневматичните машини. Тези наблюдения показваха, че атмосферното налягане е малко понижено. Същото показваха и наблюденията върху отслабването на силата на звука, особено на големи височини (летците се оплакваха от прескачания в мотора още на две хиляди метра височина).

Хората и животните, изглежда, не забелязваха и не усещаха още нищо опасно и вредно в тези метеорологични изменения, но учените, които бдяха над своите уреди, бяха разтревожени и без още да занимават общественото мнение, търсеха начини да изяснят причините на всички тези странни явления. На мене се падна честта да взема участие в тази работа.

И докато във Верхоянск домакинът на експедицията завършваше последните приготовления и купуваше коне и кучета, аз реших да тръгна без багаж, за да определя по-точно посоката на нашия път. В тези ширини вятърът духаше от запад на изток силно и равномерно, така че дори с моите прости уреди човек можеше доста точно да се ориентира. Пътят ни водеше към разклонението на Верхоянския хребет.

Моят спътник и водач Никола беше типичен якут: имаше дълги и тънки ръце, малки криви крака, бавни и малко тежки движения. Идеалът му беше нищо да не прави, много да яде и да дебелее. Но независимо от този „идеал“ той беше прекрасен, изпълнителен работник и неуморен пешеходец. Природата го беше надарила с голяма жизнерадост — без нея Никола едва ли би оцелял в този „окаян край“. Впрочем за него този край съвсем не беше окаян: Якутия беше най-хубавото място на земното кълбо и Никола не би дал своите мъхове и криви брези дори за разкошните южни палми.

Той или пушеше дървената си луличка, или си тананикаше песни за незалязващото слънце, за реката, за камъка, за прехвръкналата птица, за всичко, което видеше. А черните му очи с малко полегати клепачи виждаха много изплъзващи се от моето внимание неща, макар че Никола, имах възможност да се убедя в това, не можеше да различи някои цветове — твърде бедни бяха багрите на неговата родина и той виждаше света почти такъв сив, какъвто го виждаме на кино.

— Силно хубав лято — казваше той, като плюеше жълта от тютюна слюнка. — Силно топъл.

Той беше прав, за Якутия лятото беше необикновено топло. Дори нощем (при незалязващо слънце) температурата не спадаше по-ниско от нулата, а денем се покачваше до 30° Целзий, понякога и по-високо.

Прехвърлихме се през реката и почнахме да се изкачваме по един планински склон, обраснал с върбалак, лиственица и храстовидна бреза. Въпреки твърде топлото време тук-там се натъквахме на заледени места или „тарини“ — цели островчета още неразтопен лед. Огромни пукнатини — работа на лютия студ — покриваха земята като гъста мрежа, подобно мрежата от бръчки, които красяха лицето на Никола.

Беше „червена нощ“, пурпурното слънце се търкаляше бавно по северната част на небето и обагряше в червено покритите със сняг върхове.

Прехвърлихме се благополучно през един планински поток и аз вече почнах да се озъртам наоколо да търся подходящо място за нощуване, когато Никола внезапно спря, извади лулата от устата си, изплю се и спокойно каза:

— Кристи.

— Кой крещи?

— Цовек кристи.

Ослушах се. Нито звук не стигаше до мен.

— Не чувам — казах аз.

— Далец кристи! — И Никола посочи с ръка встрани. — Беда се слуцила обаце.

— Щом е беда, да вървим тогава на помощ. Може някои ловец да е нападнат от звяр…

— Както искас. Вървим. Като не умеес стреляс, не трябва ходис за звяр. Не умеес стреляс — за смях на гарги станес! — мърмореше поучително Никола, като се катереше бързо нагоре по склона.

Едва успявах да го стигна.

Извървяхме не по-малко от километър, когато най-после и аз чух сподавен човешки вик. Острият слух на Никола беше нещо изумително!

Викът се прекрати. Изведнъж чух два силни изстрела.

— Силно глупак! Отнацало кристис, а после стреляс. Трябва отнацало стреляс — продължаваше да мърмори недоволно Никола.

Изкатерихме се на върха и видяхме заблатена планинска поляна. Обрасналото с мъх тресавище опираше о каменист бряг. На няколко метра от брега видях човешка фигура, наполовина затънала в тинята.

Изглежда, че и човекът ни видя, защото почна да маха с ръце. Скачайки от камък на камък, забързахме да му идем на помощ. Протегнах на затъналия края на цевта на пушката си, човекът се вкопчи в нея с дясната си ръка — в лявата държеше някакъв предмет, който ми заприлича на оплескан с тиня цилиндричен бидон за газ.

— Хвърляй каната! — викна му Никола.

Но потъващият, изглежда, за нищо на света не искаше да се раздели с бидона. Той пъшкаше, клатушкаше се насам-натам, изпъваше дясната си ръка, но продължаваше да държи в лявата съда.

— Хвърли го на брега! — извиках аз.

Човекът се вслуша в съвета ми. Замахна, хвърли бидона на брега, хвана се с две ръце за цевта на пушката и бавно почна да се измъква от тинята.

Не беше лесно да измъкнем непознатия на брега. Неговият вид ме порази. Доста пълното му бръснато лице имаше съвсем европейски, вид. Облечен беше в оплескан с кал, но хубав костюм на алпинист, на главата — сив каскет.

Като излезе на брега, първо грабна бидона, който, изглежда, му беше много ценен, после ми протегна ръка и каза на развален руски език:

— Много ви благодаря. В тези места не се надявах на помощ. Вие чули моя изстрели?

— Да, изстрелите, а пък ето този, Никола, още преди тях чу вашия вик.

Непознатият кимна одобрително на Никола.

— Револверът ми потъна, но това е дребна работа — продължаваше непознатият. — Добър якут. Вие сте учуден? Аз шлен на експедиция за проучвания Арктика при Английски кралски географски дружество. И вие ли наушен работник?

— Да, от Академията на науките на СССР… Искате ли да изсушите дрехите си? — попитах аз, като продължавах внимателно да го разглеждам.

Онова, което бях помислил за бидон, се оказа съвсем друго, но не знаех какво е. Цилиндърът, който през тинята блестеше като живак, завършваше горе с тесничко гърло и ако се съди по изопнатата ръка, която го държеше, беше доста тежък.

— Да се изсуша? Не, благодаря. Няма нужда. Благодаря.

Той кимна, неочаквано се извърна и бързо почна да се изкачва нагоре по склона. Гледах с недоумение подире му. Току-що спасеният от смърт човек би могъл да прояви повече внимание към нас. И откъде се беше взел тука? Не бях чувал нищо за експедиция, изпратена по тези места от Англия. И този странен бидон…

— Силно глупак. Ливолвел хвърлил, каната спасил — съобщи Никола мнението си за непознатия.

После се замисли, врътна неодобрително глава и почна да събира съчки за огън. Самите ние се бяхме измокрили, докато спасявахме англичанина.

— Ей! Ей! — чух неочаквано гласа на непознатия.

Беше застанал на един голям мъхест камък и махаше с ръка.

— Услуга за услуга! — извика англичанинът. — Не ходете там — той протегна ръка по посока на вятъра, — там смърт! — И като кимна, скочи от камъка и се скри.

„Що за странно предупреждение! — помислих си аз. — Да не ходим нататък, накъдето духа вятърът?“ Аз пък тъкмо натам трябваше да вървя. Трябваше да изследвам „фокуса“, към който се насочваха ветровете от всички краища на земното кълбо.