Александър Беляев
Продавач на въздух (12)

XII. Ново познанство

Бейли навярно предполагаше, че урокът, който ми даде, и зрелището на ужасния му „пантеон“ са избили напълно от главата ми мисълта за бягство и са ме примирили с положението. Във всеки случай след нашето пътешествие из градчето на мене ми беше предоставена по-голяма свобода. Имах вече достъп до онези части на градчето, до които входът по-рано ми беше забранен. Само в машинното отделение и в арсенала, където се пазеха оръдията, все още не ми се удаваше да проникна. Затова пък можах да завържа едно ново и полезно познанство — с радиста.

Той беше доста възрастен шотландец, който говореше сносно немски език. Някога работил в Германия в завод за радиоапаратура. Въпреки общата представа за англичаните, мистър Люк беше много приказлив и това беше за мен добре дошло. Той се оказа освен това запален шахматист и тъй като аз бях първокласен играч, постави си за цел в живота да ме победи, макар че играеше значително по-лошо.

Шахът много ни сближи. Вечер, след като предадеше дежурството си, Люк винаги идваше при мене със своите излети от чугун шахматни фигурки, представляващи статуйки на английския крал, на кралицата, на офицери, които приличаха на Дон Кихот, и войници, напомнящи средновековни ландскнехти.

Люк бързо се разгорещяваше и при местене фигурките му така тракаха по дървената плоскост, сякаш истински ландскнехти минаваха по мост. И непрекъснато говореше:

— Пехота, напред!… Вие така ли местите? А пък ние ей така!

Замислях се нарочно над неговия ход и в това време му задавах някакъв въпрос. По, този начин редовно измъквах от него всичко, което ми беше необходимо и интересно да зная. Така например узнах, че мистър Люк е стар ерген, съвсем самотен, че родината му не го привлича и той живее при Бейли явно по собствено желание, съблазнен от хубавата заплата и неограничената възможност да се налива с джин, който много обичаше.

— Където има много джин, там ми е родината — казваше Люк. — Но аз зная как да пия. На работа съм винаги трезвен като водица.

Съобразих се с това ново обстоятелство и преди Люк да пристигне, в стаята ми се появяваше бутилка джин, която бюфетчията с удоволствие ми даваше. По търговски съображения Бейли смяташе за необходимо да задоволява според възможностите желанията на своите работници — дошли свободно или по принуда, — за да заглушава у тях тъгата по свобода и да не предизвиква недоволство.

За да постигна целите си, аз реших да пожертвувам дори престижа си на играч първа категория. От време на време правех така, че да изгубя последната игра с Люк. И когато джинът и упоението от победата развържеха напълно езика му, пристъпвах към главните си въпроси.

Признавам, че това не беше съвсем честна игра по отношение на Люк. Но нима Бейли постъпваше честно с мене? Реших, че в борбата с него всички средства са позволени. Това беше военно разузнаване, съобразено с условията и обстоятелствата. Моите задачи бяха по-важни от етикета на приятелските отношения.

— Е, какво казва днес радиото, мистър Люк? — питах аз с лека прозявка.

И мистър Люк почваше да ми разказва новините. Така узнах, че вместо мене начело на експедицията бил назначен моят приятел, младият учен Ширяев. Макар че вече беше настъпила зима, експедицията тръгнала на път. Но започналите виелици и силен вятър, достигащ десет бала, я принудили да се върне във Верхоянск. Експедицията докладвала за положението и от центъра се получила заповед работата й да се отложи до пролетта и временно да започнат метеорологически наблюдения на място.

Тази новина и ме зарадва, и ме натъжи. Ширяев се оказа по-предвидлив от мене, той не поиска да жертвува живота на спътниците си, нито своя, затова избегна участта, която Бейли му беше подготвил. Радвах се за приятеля си. Но вече не можех да очаквам помощ отвън чак до пролетта. Впрочем така е по-добре — успокоявах се аз. — Иначе Бейли ще погуби всички, които се приближат непредпазливо до подземните му владения. В борбата срещу него трябва да бъдат хвърлени мощни сили на държавата…

Но за да има успех, правителството трябва да бъде предупредено да се отнесе съвсем сериозно към тая задача. Може би през зимата по един или друг начин ще успея да установя връзка с външния свят.

Въоръжих се с търпение, като същевременно продължавах „шпионската“ си работа.

С Люк се сближавахме все повече и повече. Веднъж в момент на откровеност той ми поразкри тайната на „Арктика“. Люк бил един от малцината, посветени в тази тайна, макар че Бейли и на него не беше казал цялата истина за своите цели. По думите на Люк „Арктика“, се насочил с пълна пара в открития океан, на север, за да инсценира корабокрушение. Бейли нямал никакво намерение да отива по-далеч на изток. Той просто искал „да посъбере във вашия СССР някои и други полезни изкопаеми, без да вдига шум и да се разправя с разни концескоми“.

— О, той е много хитър, този мистър Бейли! — почти възхитен каза Люк. — Комерсант! Но какво искате? Вашите богатства си лежат неизползувани като куче на ливада, а той пари ще направи от тях. Хубавичко ви изигра мистър Бейли! — И Люк почна да се смее с глас. — Машинистът засили парата, щурманът закрепи неподвижно колелото на кормилото и — готово! Когато „Арктика“ потегли с пълна пара, онези, които бяха останали на него, скочиха в една моторница и се върнаха на брега, а параходът сам продължи пътя си. Хитро измислено, а?

— И никой ли не остана на парахода? — попитах го аз.

— Никой — отговори Люк.

Страхувах се да не събудя подозрение у мистър Люк и затова не го попитах за съдбата на двамата изчезнали професори. След известно колебание все пак реших да задам един предпазлив въпрос:

— И всичко ли мина благополучно — без аварии и без загуби?

— Няколко души загинаха при превозването от брега до тук, пък и на брега изгубихме двама професори. Казаха, че тръгнали на лов и не се завърнали.

— А вие търсихте ли ги?

— Струва ми се, че ги търсиха. Тогава не ни беше до тях. Всички бяхме затънали до гуша в работа. Идеше зима.

Люк или не искаше да ми каже всичко, или пък и сам той не знаеше много. Във всеки случай на него не можеше да се разчита. Към съветската власт той явно се отнасяше враждебно. Това беше типичен чиновник. Идеалите му се свеждаха до хубавата заплата, пиенето на джин и трупането на пари, та, като се върне в родината си, да си купи къщичка и да живее, без да работи, от рента.

Веднъж му казах, че радиото много ме интересува, но за съжаление не съм имал възможност да се запозная по-отблизо с това забележително изобретение.

— Много проста работа — отговори Люк. — Елате на станцията при мене, по-добре по време на нощното ми дежурство, и ще ви го покажа.

Възползувах се от това предложение и зачестих посещенията си при мистър Люк.

С какво вълнение чух след няколкомесечно прекъсване познатия глас на говорителя на „Коминтерна“! Радиовестника!… Последните новини…

„- … Сега да чуем, другари, каква зима предвиждат нашите метеоролози. Можем да зарадваме летовниците-“зимовници": няма да мръзнат в леките си вилички. Тази година учените обещават много топла зима, много по-топла дори от миналогодишната…"

„Как няма да е топла! — помислих аз. — Вентилаторите на мистър Бейли създават свой въздушен Гълфстрийм. Топлите въздушни течения отиват от екватора в северното полукълбо и повишават температурата.“

„- … Но затова пък в Южна Африка, Южна Америка и Австралия се наблюдава значително понижение на температурите…“ — продължаваше говорителят.

„На Южния полюс ледените пустини изпращат своя полъх!“ — отговорих му мислено аз. Да можех оттука, през хиляди километри да му извикам, че няма защо да се радва на топлата зима, че над човечеството е надвиснало огромно нещастие!

„-… Сега да послушаме музика. Оркестърът при студиото ще изпълни «Менует» от Бокерини.“

Чуха се звуците на лекия изящен менует. Но от тази музика ми стана още по-тежко. Там животът си тече. Хората работят, развличат се, живеят както винаги и не знаят каква беда е надвиснала над главите им.

Махнах радиослушалките от ушите си. Люк съсредоточено приемаше, превеждайки точките и тиретата на Морз в букви. Той бързо записваше някаква телеграма. Всяка сутрин тези телеграми се поднасяха на мистър Бейли.

Най-после Люк се откъсна от работата си и ме попита, без да сваля слушалките:

— Интересно ли е?

— Да. Но аз и в къщи съм работил с радиоприемник. Интересно ми е да зная как става това и как се извършва не само приемането, но и предаването. Тук имате ли предавателна станция?

Може би бях прекалено подозрителен и предпазлив, но за миг ми се стори, че по лицето на Люк се мярна някакво напрегнато внимание.

— Искате да предадете поздрав на близки и познати ли? — усмихна ми се той. — Да, имаме предавателна станция, не я използуваме. Не искаме да разкриваме местопребиваването си.

В момента аз му повярвах. Но скоро стана ясно, че той не ми беше казал истината. Веднъж отидох в радиостанцията малко по-късно от друг път и го заварих да предава.

— Да не сте решили да откриете местопребиваването си? — попитах аз с простодушна усмивка. — Е, какво, хванах ли ви на местопрестъплението?

Мистър Люк се навъси, след това направи усилие да се засмее:

— Да не би да ме шпионирате — пошегува се той. Но от тази шега ми се сви сърцето.

— Ама че глупости! — отговорих аз. — Защо ще ви шпионирам? — И вече с добре престорена обида в гласа казах: — Ако съм попречил, мога и да си отида.

— Останете — отговори Люк. — Тогава аз не ви измамих: голямата ни предавателна станция мълчи. Но тази тук… Такава станция няма в целия свят освен на едно място, където приемат моето предаване. Тя работи на такива къси вълни, че обикновените станции не могат да я хващат. По този начин тайната на предаването се запазва… Търговски тайни! — поясни той. — Само че вижте какво, мистър Клименко, доверих ви твърде много неща, защото сте ми приятел. Но за вас е по-добре да не говорите, че сте ме видели да предавам. И не идвайте през това време при мене… Това е служебна тайна.

Успокоих Люк и се прибрах в стаята си. Последното откритие ме убеди, че Бейли има съюзници във външния свят. Това го правеше още по-опасен. А Люк явно започва да се отнася с недоверие към мене. Ако не се опасяваше, че ще изгуби партньора си на шах, сигурно би ми забранил всякакъв достъп до радиостанцията. И сега аз трябва да бъда двойно по-предпазлив.