Александър Беляев
Продавач на въздух (7)

VII. Несполучливо бягство

Работата в лабораторията си вървеше по реда. След няколко дни дори бях удостоен с честта да бъда похвален от Елеонора.

— От вас ще излезе нещо — забеляза тя.

В друго време и при други обстоятелства тази похвала би ми доставила голямо удоволствие. Но аз съвсем не се готвех да правя тук кариера и да завърша живота си като покорен служещ на мистър Бейли. Мисълта за бягство не ме напускаше. Когато се прибирах след работа в спартанската си обител, изчаквах завръщането на Никола, който си идваше малко по-късно от мене, и шепнешком почвахме да обмисляме.

Никола беше изпратен да работи с другите якути в тръбата, по която с помощта на сгъстен въздух изхвърляха сметта и всички отпадъци на градчето в една огромна пропаст откъм външната страна на кратера. Никола, който вече беше успял да се запознае с китайците-готвачи и да се разбере някак с тях, ми съобщи и някои стопански особености на нашето градче.

Тук нищо не се губеше. Знаех вече за запасите от дивеча, който попадаше в тръбата. Прясно месо си доставяли с лов. Обитателите на градчето ходели на лов, въоръжени с пушки, които действували със сгъстен въздух. Имало и още един доста интересен вид лов: едрите зверове убивали с бомби, напълнени с течен въздух, който бил затворен в непропускаща топлината обвивка.

Достатъчно било да се завърти „запалката“ и в бомбата почвала бурно да се развива топлина. Течният въздух се разширявал, превръщал се в газообразен и хвърлената бомба разкъсвала животното с такава сила, сякаш била заредена с динамит.

Никола ми обясни само ефекта на този род оръжие, но на мене вече ми беше лесно да разбера вътрешното му устройство. Обаче течният въздух не беше единственият източник на енергия, от който се ползуваха в градчето. За прокопаването на нови шахти употребяваха някакво друго взривно вещество. Неизвестен източник на енергия задвижваше и всички свръхмощни машини на този своеобразен завод. Когато помолих Елеонора да ми обясни тези неща, тя отговори:

— Това не е по моята част.

„В тоя завод — помислих си аз — има прекалено много производствени тайни… Не стига, че Бейли ме лиши от свобода и ме направи свой роб, но може би ме заставя и да работя за английските капиталисти… Ами ако всичкият този течен въздух се превърне в ръцете им в страшно оръжие против нас? Не, по-скоро трябва да избягам и чрез най-близкия съвет или партийна ядка да предупредя правителството за опасността.“

Карах Никола по няколко пъти да ми обяснява най-подробно устройството на отвеждащата тръба — планът даваше твърде схематична представа за нея. И Никола ми обясняваше. Тръбата е дълга не по-малко от два километра. Някога тя, изглежда, е излизала на самия край на пропастта откъм външната страна на кратера, но изхвърляните отпадъци постепенно са удължили площадката пред тръбата и сега тази площадка се простирала на половин километър напред. Върху нея имало прокарани релси за вагонетките, с които извозвали отпадъците до края на пропастта. Склонът, откъдето изсипвали отпадъците, бил доста стръмен. Стените на пропастта били още по-стръмни, но според Никола човек все пак можел да се измъкне оттам. Това бил единственият път за бягство.

Отидох още веднъж до окачения на стената план и внимателно прегледах чертежа на тръбата. Изведнъж вниманието ми привлякоха някакви знаци: там, където тръбата свършваше, личаха леко надраскани с нокът или кибритена клечка стрели, насочени към устието на тръбата, а над стрелите имаше възклицателни знаци.

Какво означаваха тези знаци? Кой ги беше поставил? Дали предшественикът ми, живял в тази стая и също такъв затворник като мене, не ме предупреждаваше да не вървя по този път, където ме очакваше някаква опасност?… Стрелките можеха да означават и посоката на вятъра. Но вятърът сега духаше откъм тръбата, изхвърляйки сметта. Външният въздух се всмукваше само през централната тръба на кратера. Когато почистваха сметта и нощем, когато хората спяха, в страничната изходна тръба изобщо нямало вятър, както ми каза Никола. Във всеки случай друг път за нас нямаше, а нямах основание да протакам — трябваше да предупредя властта за надвисналата заплаха.

Ние с Никола решихме да не отлагаме много-много своя план и още първата нощ, щом всички заспят, да потеглим на път.

„Дали пазачите дежурят нощно време?“ — мислех см аз. Ще бъде доста трудно да се скрием от тях, тъй като лампите в коридорите светеха денонощно — това вече знаех с положителност. Освен това беше рисковано да се отправим на път в доста леките си домашни облекла. Започваше есента и независимо от затоплянето на климата, нощем можеше да има слани и леки студове. А зимата в тези ширини настъпва много бързо. Въпросът за провизиите ме тревожеше по-малко. Макар да нямахме оръжие, с мене беше Никола, който майсторски можеше да направи лък и стрели и дори да оплете примка от космите на собствената си глава. Той знаеше хиляди начини да лови птици, животни и риби и с него не ме заплашваше гладна смърт.

Седяхме тихо в стаята си и се ослушвахме в далечните звуци. Някъде дълбоко под земята бучаха моторите, а в тръбата над нас виеше вятър. Скоро и този вой замлъкна — нощно време лабораториите не работеха…

Беше полунощ. Кимнах на Никола и потеглихме. Никола вървеше пред мене. Преминахме благополучно целия коридор, без да срещнем някого, слязохме на петия етаж, изкачихме се по една малка стълбичка и се намерихме в малка стаичка — не по-голяма от кабинката на асансьора, — от която една врата водеше към вътрешността на страничната тръба. В кабинката дремеше пазачът. Аз се дръпнах назад, но Никола внезапно тихо и бързо заговори на якутски. Той беше познал своя земляк, якута Иван Големия. Никола явно го убеждаваше разпалено нещо, но той клатеше отрицателно глава, въздишаше и почесваше редичката си брадица.

— Не иска да ни пусне — обясни ми Никола. — Силно страхува и нас казва не трябва. От смърт страхува.

Никола се обърна към Иван и отново почна да го увещава да ни остави да минем. Иван, изглежда, започна да се колебае. После скочи, отвори вратата, която водеше в тръбата, и пръв прекрачи прага.

— И той сте тръгне с нас заедно да загинем — поясни Никола.

Тръбата беше голяма като железопътен тунел. Вратата зад нас се затвори и ние потънахме в пълен мрак. Колкото и тихо да вървяхме, стъпките ни отекваха звънливо в тръбата, облицована с железни листове. На края тръбата правеше малък наклонен завой. Щом свърнах зад него, видях бледата светлина на луната… Тази светлина ме развълнува като символ на свободата. Още няколко крачки и ние ще излезем от нашата тъмница! Вече усещах миризмата на гнили листа и мъх.

Отворът се разширяваше все повече. Месецът освети стените на тръбата. Там, където тя свършваше, видях железни ивици, които пресичаха тръбата във вид на мъничко мостче. Никола вече вдигна крак да стъпи на мостчето, но аз го дръпнах за ръкава и го спрях. Мина ми през ума, че мостчето може да е направено за автоматична сигнализация. То не беше широко и все пак трудно можеше да се прескочи през него. Замислих се — как да избиколим препятствието. Никола не ме разбираше и подканяше по-скоро да вървим. Споделих с него опасенията си.

Почнахме да се съвещаваме. Никола предложи такъв план: той и аз да вдигнем, да залюлеем и да прехвърлим през мостчето Иван, понеже беше най-дребен и най-лек от трима ни. След това Иван да донесе дъски или клони от дървета и да направим „мост над моста“, така че да можем да минем по дървената настилка, без да докосваме железните ивици. Но Иван не беше съгласен с това малко въздушно пътешествие — страх го беше да не се пребие.

— Аз и така ще прибягам — отговори той. — На една страна, на една страна…

И преди да успеем да му възразим, той се дръпна назад, засили се и се завтече по наклонената стена на тръбата, настрана от мостчето… Мина благополучно няколко крачки, но на самия край се плъзна по гладкия влажен наклон и се стовари целият върху желязното мостче… Ако мостчето беше наистина съединено със сигнализация, тя вече сигурно работеше с всичка сила!

Не ни оставаше друго, освен да не обръщаме внимание на мостчето и да тичаме след Иван. С два скока се намерих вън от тръбата, Никола ме последва. Хукнахме да бягаме по траверсите, като заобикаляхме спрелите вагонетки. За две-три минути пробягахме не по-малко от половината площ, която ни делеше от стръмнината. Падането в меката смет не ме плашеше.

Тичах с най-голямата бързина, на която бях способен; кривокракият Никола не изоставаше от мене, но Иван, който отдавна не се беше тренирал в тичане, изостана. Спрях се да го изчакам, но Никола ме настигна и извика:

— Сте догони! Бягай!… — И полетя напред.

Отново се втурнах да настигна Никола. Краят на площадката вече се виждаше пред нас. На другия край на пропастта се издигаха мрачни скали, осветени от луната.

Изведнъж чух зад себе си някакъв звук. Усилвайки се все повече, той премина в мощно равномерно бучене. В същото време усетих, че задуха насрещен вятър. Тичах с равномерни крачки и този вятър не беше предизвикан от бързината на моя бяг. „Може да е заработил централният, вентилатор?“ — помислих си аз, но беше още много рано за него. Работата започваше в шест сутринта, а сега беше най-много един часът след полунощ.

Звукът се повиши с още няколко тона, а насрещният вятър стана толкова силен, че се принудих да се наведа напред. Бягането ми ставаше все по-бавно. Задъхвах се. Въздухът ставаше все по-плътен. Разбрах всичко — зад нас бяха пуснали вентилатор. Не знаех, че отвеждащата тръба може не само да издухва, но и да всмуква въздух…

„Ето какво са означавали стрелките и възклицателните знаци върху плана!“ — помислих си аз. И в същия миг вятърът от вентилатора зави като разярено чудовище, което вижда, че плячката се изплъзва от широката му паст.

Вятърът премина в ураган. Наведох главата и напред и се мъчех да се провра в тази невидима въздушна „блъсканица“, която ме притискаше все по-силно. Но не можех да направя вече нито едно движение напред. Никола падна на земята и запълзя на четири крака. Последвах примера му. Но и това не ни спаси. Правехме невероятни усилия, вкопчвахме се с ръце и крака о земята, но вятърът ни откъсваше и неудържимо ни дърпаше назад.

Дробовете ни бяха пълни с въздух като готови всеки момент да се спукат балони. Виеше ми се свят, слепоочията ми пулсираха. Изнемогвахме, но още не се предавахме. Ръцете и краката ни бяха разкървавени. Само да можем да се доберем до края на площадката… Но ние вече не го виждахме. Вятърът изви главата ми назад и сред облаци прах ми се мярна Иван. Тялото му се въртеше като изсъхнала степна трева, подскачаше и се носеше към устието на тръбата.

Нещо меко ме удари по главата, но не можах да я извия и да видя какво е, досетих се само, че това е тялото на Никола. От задушаването почнах да губя съзнание. Борбата беше безполезна. Мускулите ми отслабнаха, ръцете ми се отпуснаха безсилно по въздушното течение. То ме повлече обратно в тръбата. Изгубих съзнание.