Александър Беляев
Продавач на въздух (16)

XVI. Играта започва

Оставих девойката и тихо излязох от лабораторията.

Върнах се в стаята си и уморено се отпуснах на стола. Усещах се опустошен. Откъслечни мисли се носеха в главата ми. Никола загина. Светът загива. Загива Нора… тя скоро ще полудее…

Машинално, по навик, си сложих наушниците на радиото.

Говореше „Коминтернът“… Нямаше музика, нямаше весели песни!… Непрекъсната информация за Земята, която се задушава. Наистина у нас не беше като в чужбина… Нямаше зверска борба за последната глътка въздух. Правителството правеше всичко, за да намали паниката и да спаси населението. Но какво можеше да се направи!… Положението на пръснатото из селата население беше особено тежко. Нима това е краят?…

Исках вече да оставя слушалките, когато изведнъж чух новина, от която дъхът ми спря.

— … Повече бодрост, другари! Днес правителството получи извънредно важно съобщение, което може да промени положението из основи…

И като повиши глас, говорителят отчетливо каза:

— Ало! Ало! „Ноздрата на Ай-Тойон“! Разбрано! — После с обикновен глас говорителят добави: — На вас, другари, това обръщение ви е непонятно, но вие скоро ще узнаете всичко за ноздрата на Ай-Тойон и ще си поемете дъх — в буквалния смисъл на думата ще си поемете с облекчение дъх.

Пръв въздъхнах с облекчение аз.

„Ноздрата на Ай-Тойон! Разбрано!“ Това бяха условните думи, които бях помолил да ми съобщят по радиото, в случай, че Никола успее да предаде писмото на заместника ми Ширяев. А Ширяев трябваше да предаде доклада ми в Москва. И тъй, Никола е жив и правителството знае всичко за подземното градче на мистър Бейли!

Бързо се облякох и изтичах на площадката. Нора още не беше дошла. Небето пееше със светлини. И ми се стори, че тази песен не е вече така студена, чужда на Земята. На мене самия ми се поиска да пея, да викам. И аз неочаквано запях, за първи път през дългото ми затворничество:

След хубавото идват скърби,

скръбта за радост е залог…

— Вие сте полудял! — чух зад гърба си гласа на Нора. — Могат да ви чуят. Да пеете на студа?! Ще си простудите гърлото.

— Да, аз полудях! Нека да чуят. Нека да си простудя гърлото. Никола е жив! „Ноздрата на Ай-Тойон! Разбрано!“…

— Какво става с вас, Георгий? — за първи път ме нарече по име Нора.

Грабнах я неочаквано, вдигнах я във въздуха и се завъртях на площадката.

— Луд човек! Пуснете ме и разкажете какво има.

— Ух, слушайте! Всичко е чудесно. Получих съобщение по радиото. Никола е жив! Занесъл е писмото ми. Трябва да очакваме бързо развитие на събитията. Плененият въздух скоро ще бъде освободен. И ние с вас скоро ще хвръкнем във въздуха! Но това е нищо. Ще се постараем да избягаме в последния миг, когато бомбардировачите почнат да се вият над нас. О, това ще бъде прекрасен ден!

— Истина ли е това, Георгий? — възкликна тя и бузите й отново поруменяха.

Радостта й беше не по-малка от моята. Но скоро светналото лице на девойката помръкна. Аз вече можех безпогрешно да чета всички оттенъци в израза на това лице. Тя пак мислеше за баща си. Поведението му все още оставаше за нея мрачна загадка. После мислите й взеха друга насока.

— Засега не трябва да тръгвате на това опасно пътешествие — каза тя. — Това е хубаво. Но изобщо е рано още да се радваме. Не е така лесно да се победи мистър Бейли. Той ще се защищава докрай. Той е страшен противник.

— Глупости! — викнах аз. — Не може един човек да устои срещу силите на цяла държава, срещу света.

— Кой знае? — отговори Нора. — Вие не можете да си въобразите какви страшни оръжия за разрушение притежава мистър Бейли.

— Но това поне ще бъде борба, а не безропотно умиране. И после… мистър Бейли има и „вътрешни врагове“. Наистина те не са много, но могат да станат по-опасни и от неприятелските армии.

— Тези вътрешни врагове са само двама, вие и аз — каза Нора. — Но вие сте прав. Те могат да направят много. О, ако и баща ми беше с нас!… — Тя наведе глава.

После изведнъж се изправи и решително каза:

— Ще дойде момент, когато ще поставя на баща си открито въпроса: приятел ли е, или враг…

Неочаквано отдолу подухна леден вятър. Откъм кратера се чу бучене.

— Вентилаторът пак заработи — каза Нора. — Мистър Бейли бърза да преработи остатъците от въздушната суровина. Стана студено… Да се прибираме…

Тази вечер се сбогувах с Нора и отнесох със себе си спомена за усмивката й, сякаш бях видял слънце след продължителна зима.

Отново седнах пред радиоприемника.

„Коминтернът“ предаваше последно правителствено съобщение.

Началникът на експедицията Ширяев беше успял да определи центъра на посоката на ветровете. Правителството готвеше нова експедиция, която да изясни напълно причините за необикновеното поглъщане на въздуха на такава и такава ширина и сто тридесет и пет градуса източна дължина.

Усмихнах се, като чух това съобщение. Знаех, че Ширяев не е мръдвал от Верхоянск. Заслугата за откриването на „точката на поглъщането на въздуха“ се приписваше на него по мой съвет, за да не падне върху ми подозрението на мистър Бейли, на когото тази важна радиограма естествено ще бъде предадена. Представях си го как ще побеснее, като узнае, че местоположението на подземното му градче е вече открито. Това би изглеждало напълно правдоподобно, защото мощните му вентилатори известно време бездействуваха и работниците от експедицията биха могли да дойдат доста близо до кратера, без риск да бъдат повлечени от въздушния поток.

Както винаги нашето правителство действуваше бързо и решително. За съжаление нищо не можех да съобщя на Революционния военен съвет за въоръжените сили на мистър Бейли — това оставаше за мене тайна. Успях да узная, че населението на градчето не е повече от петстотин души. Отначало този малък брой работници и служещи ме учуди. Но в предприятието на мистър Бейли всичко беше механизирано и рационализирано до последна възможност.

Петстотин души срещу цяла армия — нищожна шепичка! Но какви изтребителни машини ще пуснат в ход тези хора? Можех само да предупредя нашите бойци, че предстои трудна борба и трябва да са готови за всякакви изненади.

Така или иначе, развръзката щеше да настъпи скоро. Картите са раздадени, играта е започнала…

Със заповед мистър Бейли обяви в градчето военно положение. „Гарнизонът“ се готвеше за обсада. По гребена на кратера се появиха наблюдателници с монтирани в тях „радиоуши“, които улавяха звуковете. По склоновете откъм външната страна на кратера се отвориха люкове, за съществуването на които не подозирах, и илюминатори с дебели стъкла. Зейналите дула на оръдията стърчаха от отворите на люковете. Гигантските вентилатори отново бездействуваха, сякаш да улеснят пътя на врага.

Наближаваше пролет. Времето беше тихо, безветрено. След продължителния зимен сън слънцето почна да наднича иззад хоризонта и да осветява заснежените върхове на планините с пурпурна светлина.

Настъпиха дни на напрегнато очакване. Но в градчето не се долавяше особено оживление. То изглеждаше пак така безлюдно и мъртво както винаги. Работата в лабораториите не спираше. Но беше ясно, че лабораториите и цеховете сега работеха „за отбраната“. Асансьорите бяха в непрекъснато движение — изнасяха снаряди за скритите батареи. Машините заменяха цели армии хора.

С Нора продължавахме да работим в нашата лаборатория и да превръщаме дългите колонки формули на професор Енгелбрект в нови начини за обработка и преработка на нашата въздушна „суровина“. Правехме редица опити, без да знаем крайния им синтез, резултатите и целите им. Това много безпокоеше Нора. Може би съдействувахме за производството на нови средства за унищожаване на човечеството? На въпросите на Нора баща й не казваше нищо определено.

Вечер излизахме с Нора на нашата площадка и наблюдавахме пустото небе. Летящите вестители не се виждаха (бях уверен, че новата експедиция ще се появи на самолети). Главните въздушни сили на СССР бяха далеч от нас и аз пресмятах за колко време биха могли да се прехвърлят тука. Според пресмятанията ми трябваше да минат още няколко дена, докато самолетите почнат да кръжат над главите ни, носейки ни смърт, но за човечеството — освобождение…

— Гледайте, при оръдията сякаш се появиха хора — каза Нора в една от тези вечери на мъчително очакване.

Погледнах тъмните люкове и видях, че се движат сенки. Изглежда, че радиоушите бяха доловили приближаването на самолети и защитниците на градчето се готвеха за въздушна атака.

С вълнение очаквахме да видим какво ще стане по-нататък. Всичко наоколо беше тихо. Слънцето залезе зад хоризонта и само нащърбената луна осветяваше неясно дивия пейзаж, който се простираше в краката ни. Беше студено, но не се прибирахме вътре.

Измина не по-малко от час. Изведнъж ярка светлина заслепи очите ни. Десетина огромни прожектора пламнаха като пръстен около кратера и осветиха далеч околността. От полярната нощ сякаш се пренесохме в сияещ тропически ден. Когато очите ни привикнаха със светлината, видяхме на хоризонта няколко сребристи водни кончета. В същото време до ушите ни достигна едва доловимото бучене на моторите.

— Летят — каза развълнувана Нора.

— Да! — отговорих тихо аз, като следях как далеч на запад мъничките водни кончета се превръщаха в лястовички, лястовичките в соколи… Все по-близо, по-близо… Един, два, три, четири… пет, шест… седем, осем, девет, десет… Цяло ято, наредени като жерави!

— Ето и там гледайте! — възкликна Нора.

От юг приближаваше още една такава ескадрила.

— И от север!…

Тътнежът на моторите вече изпълваше въздуха, кънтеше в долините и се връщаше като ехо. Западната ескадрила продължи да лети по права посока срещу кратера, а северната и южната бавно завиваха на изток така, че да минат над градчето и да хвърлят бомбите си веднага след първата ескадрила…

— Скоро нищо няма да остане от нас! — каза Нора.

Спомних си нашия план за бягство, но продължавах да стоя като закован и да гледам.

Самолетите се приближиха толкова, че при ярката светлина на прожекторите можех да различа червените звезди върху долната страна на крилата.

— Странно — каза Нора. — Мистър Бейли сигурно има далекобойни оръдия. Самолетите са вече на разстояние един изстрел, а градчето защо мълчи?

— Навярно ви се иска по-скоро да видите тези птици улучени, нали? — пошегувах се аз.

— Искам по-скоро да видя развръзката… също както и вие.

Да, това беше истина. Аз също бях изпаднал в някакво нервно нетърпение — да узная неизбежното, да видя по-скоро силата на оръжието на мистър Бейли. И не стана нужда да чакам дълго. Хората при батареите се размърдаха, след това забелязах движения, като при изстрелване на снаряди. Но не чух никакъв звук.

— Това са пневматични оръдия, те стрелят с въздушни бомби — поясни Нора.

— Въздушни бомби? Какво е пък това? — попитах аз, напрягайки зрението си да не пропусна момента, когато снарядите ще настигнат самолетите.

Но действието на въздушните бомби се оказа друго.

— Не гледайте нагоре, а надолу — каза Нора.

Погледнах надолу и видях как по бялата повърхност на снега се вдигна снежен прах.

— Само това ли! — Бях готов да се усмихна.

Но какво става?… На мястото, където бяха паднали бомбите, снегът сякаш закипя. Вдигнаха се огромни кълба пара и внезапно със страшен рев, свистене и шум от земята се извиха нагоре вихрушки. Снежен спираловиден стълб излетя сякаш до самото небе, почна бързо да се разширява, да расте, като в същото време се разпиля и се превърна в бясна снежна виелица. Бейли вдигна снежна буря! Погледнах самолетите. Бялата пелена се приближаваше необикновено бързо към тях. Ето, челният самолет изведнъж се изправи, завъртя се и полетя назад като подгонено от самум късче хартия.

Вторият, третият… Не минаха и няколко секунди и цялото въздушно ято се завъртя във въздуха като пометени от ураган есенни листа.

Сива мъгла забули небето.

Когато мъглата постепенно се разпръсна, небето беше пак така пусто, както преди. Луната се беше закачила с острия си край за скалистия връх, сякаш се страхуваше да не я постигне участта на самолетите, и гледаше унило мъртвите склонове…

Стоях поразен и дишах тежко. Тресеше ме. Нора се беше облегнала на стената и пребледняла гледаше с широко отворени очи натам, където само преди няколко минути се виеха гордо стоманените птици. После тежко въздъхна. В думите й се долавяше познатото вече отчаяние:

— Трудно е да се бори човек с мистър Бейли… Ето резултата…

— Това не е краят, това е началото! — казах аз, но да си призная, в този момент в мислите ми се прокрадна съмнение в успеха ни. — Да видим какво ще стане по-нататък.

— По-нататък няма да има какво да гледаме — отговори Нора. — Човек трябва да е безумен, за да се реши на втора атака.

Нора излезе права — атаката не се поднови. Необходимо беше време, за да се оправят от удара и да се съобразят с опита от първата битка.

Но ние продължавахме да стоим на площадката и да гледаме на запад…