Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Година
- 1929 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 4,6 (× 9 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- ckitnik (2012)
Издание:
Александър Беляев. Ариел
Руска. Второ издание
Библиотечно оформление: Стефан Груев
Редактор: Жела Георгиева
Художник: Ясен Василев
Художник-редактор: Веселин Вълканов
Технически редактор: Иван Андреев
Коректор: Стойка Василева
Издателство „Отечество“, София, 1983
Печатница „Г. Димитров“, клон Лозенец
Изд. №964.
Дадена за набор: март 1983 г.
Подписана за печат: юли 1983 г.
Излязла от печат: август 1983 г.
Формат 1/16/60/90.
Печатни коли 25.
Усл. изд. коли 24,53
Цена 2,04
История
- — Добавяне
XIII. Затишие пред буря
— В лабораторията ние дишаме най-чист, наситен с кислород въздух. И все пак нещо ми липсва — призна си Нора. — Някакви „въздушни витамини“. Липсва ни може би дъх на пръст, дъх на иглолистни дървета, липсва ни съзерцание на небето, макар и на това северно небе… Истинска наслада от дишането изпитвам само тука, горе.
Бяхме застанали на балкона на малка площадка в една пукнатина на кратера откъм външната му страна.
На външния склон на планината имаше няколко такива балкона. Чрез наклонени тунели те се свързваха с трите горни етажа. Всеки тунел беше снабден с асансьор. Тези площадки с балкони можеха да служат и за наблюдателници. Но ураганният вятър, който всмукваше в кратера всички приближаващи се към планината, правеше напълно излишно постоянното наблюдаване. И привилегированите обитатели на горните етажи използуваха балконите, само за да подишат „истински“ въздух и да погледат небето.
Нора си беше харесала един балкон и с милостивото разрешение на Бейли го беше получила за лично ползуване. Тя държеше в себе си ключа от входа за тунела, който водеше на балкона (втори ключ от тази врата имаше само Бейли). Вратата се намираше близо до нейната стая и Нора можеше да се изкачва на балкона по всяко време. Тя прекарваше дълго тук и обичаше „да разговаря със звездите“. Това място беше съвсем уединено, тъй като издатини на скалите закриваха балкона и от съседните площадки не можеше да се види какво става на него.
Площадката свършваше изведнъж. Височините наоколо бяха затрупани със сняг. По тъмното небе блестяха звезди. Вятърът беше спрял.
— „Въздушни витамини“… Добре го казахте… — отговорих аз. — Не мога да усетя дъха на пръстта, всичко вече е затрупано със сняг. Но мирише на ели. И на още нещо, сякаш на лек далечен дим.
— А където има дим, там има селище, хора…
— Които също така се наслаждават на „въздушните витамини“. И мистър Бейли иска да ги лиши от всичко това.
— Гледайте!
Погледнах на север. От хоризонта се издигаше неясен светлинен стълб. Все по-високо, по-високо, до зенита. От млечен стълбът стана бледосин, после светлозелен. Върхът му започна да порозовява и изведнъж от него, като клони от стъблото на дърво, се протегнаха на всички страни широки филизи. А от хоризонта се издигаше завеса, която преливаше в необикновено нежни и прозрачни оттенъци от всички цветове на дъгата. Полярната нощ беше омайна. На небето се развихряше безмълвната симфония на цветовете. И цветовете се преливаха като звуците на оркестър — ту пламваха внезапно в мощен акорд, ту нежно замираха в пианисимото на едва уловими оттенъци.
— Колко е прекрасен светът! — с лека тъга в гласа каза Нора.
Улових ръката й в кожена ръкавица. Нора сякаш не забеляза това и продължи да стои неподвижно, загледана в ширналата се пред нас панорама от планински вериги и долини. Белият сняг отразяваше небесните светлини и непрекъснато менеше цвета си — ту се синееше, ту се розовееше. Това беше красота, която покорява за цял живот. Безлюдност… Пустиня… Вик и отклик на прекрасни, но глухонеми светлини… Сякаш бяхме попаднали в някакъв съвсем друг, фантастичен свят. А там, зад планинските вериги, на югозапад и югоизток гъмжеше човешкият мравуняк.
— Мис Енгелбрект, говорихте ли с баща си? — прекъснах аз мълчанието.
Нора като че ли слезе на земята от надзвездните висини.
— Да, говорих — отвърна тя и наведе глава.
— И как свърши разговорът ви?
Нора уморено вдигна глава.
— Как свърши разговорът ни ли? — повтори тя, сякаш не беше чула добре. — Баща ми ме целуна по челото, както правеше това, когато още като момиченце отивах вечер да си лягам, и ми каза: „Спи спокойно, дъщеричке“. И аз се прибрах в стаята си. Баща ми! Милият ми баща, с когото никога не съм се разделяла нито за ден, сега сякаш ме напусна, стана далечен, странен и дори… страшен… Аз вече не мога да се отнасям към него с предишното доверие.
Отново млъкнахме. А небесният химн на северното сияние се разрастваше, ширеше се като могъщ светлинен орган, студен, беззвучен, прекрасен и чужд на всичко, което ни вълнува…
Занизаха се скучни, еднообразни дни. Ние с Нора продължавахме изследванията си в лабораторията, но девойката работеше вече без предишния ентусиазъм. По-рано похвалата на баща й й доставяше голяма радост. Сега тя вършеше цялата работа механически, като подчинен слуга, който работи за парче хляб. Тя страдаше дълбоко. Прекрасната руменина на страните й побледня, очите й хлътнаха, забележимо отслабна. Стана разсеяна. Стъклениците и епруветките падаха от ръцете й, често правеше грешки. Виждах професор Енгелбрект само от време на време, но и у него се забелязваше промяна. Той някак се смъкна, остаря, лицето му потъмня.
Вечер след работа аз и Нора излизахме понякога на нашата площадка да се полюбуваме на северното сияние, да подишаме „въздушни витамини“, а главно — да си поговорим. Нора беше самотна в скръбта си и аз бях единственият човек, при когото тя можеше да намери морална подкрепа.
От няколко дни вече вятърът не бушуваше над кратера. Беше необикновено тихо.
— Изглежда, че мистър Бейли е решил да остави въздуха да си почине — пошегувах се аз веднъж.
— Да, но това няма защо да ви радва — отговори Нора. — Преминаваме към нов начин за сгъстяване на въздуха. През зимата въздухът носеше цели облаци снежен прах. Това затрудняваше работата. За почистването на вентилатора от снега беше необходимо прекалено много място и труд. Виждате ли тази височина? Тя е изкуствена. И не успява да се стопи през лятото. След още една година тук ще се издигне цял Монблан. Баща ми призова на помощ всички сили на химията и електричеството и намери нови начини за поглъщане и разлагане на въздуха. Уви, сега процесите на преработване на въздуха ще се извършват още по-бързо. И скоро земята ще почне да се задъхва като в припадък от астма.
— Да бягаме оттука, Нора! — казах неочаквано аз.
Девойката ме погледна.
— Да се хванем за ръце и да скочим от тази площадка, нали? — пошегува се тя.
Това вече приличаше на кокетство. Нора не ми даде възможност да отговоря и продължи със същия тон, загледана надолу:
— Може би няма да се пребием. Ще се търкулнем долу и ще паднем в мекия сняг. После ще тръгнем нататък…
Гледах внимателно пътя, който Нора посочваше. Но по този път наистина би могло да се бяга! Тук няма тръба. Клисурата лъкатуши и може да ни защити от ветровете, ако „богът на ветровете“ Бейли ги развихри.
— Не се шегувайте, Нора, това е чудесен път за бягство — изрекох аз гласно мисълта си. — Малко е височко… Ако не се решавате, ще избягам сам.
Нещо подобно на уплаха се мярна в очите на Нора.
— И ще ме оставите сама? Не, няма да ви пусна…
— По заповед на негово величество мистър Бейли?
— Аз няма да ви пусна — продължи Нора. — Могат да ви заловят както първия път и тогава вече никакво застъпничество няма да ви помогне. Пък и вие не сте подготвен за такова пътешествие. Жертвата ви ще бъде напразна. На такова пътешествие може да се реши само човек, роден в тази мъртва пустиня — някой якут като вашия Никола… Наистина защо не го подготвите? Той чудесно ще се справи с тая задача. И скоро върху главите ни ще полетят снаряди. И ние „ще умрем като герои“ — каза тя с горчива ирония.
— Нашите войски ще бъдат предупредени и на нас може би ще ни се удаде да избегнем тази почетна смърт. Когато бъде обсаден, мистър Бейли навярно ще се предаде, щом се убеди, че борбата е безнадеждна — постарах се аз да смекча мрачните перспективи. — Предложението ви не е лошо. Аз съм готов да рискувам, но вие сте права — Никола по-добре ще се справи с тая задача.
— А Никола ще се съгласи ли?
— Никола! Вие не го познавате! Той е злато човек. Толкова пъти е гледал смъртта в очите, че нашият план никак няма да го уплаши и учуди.
Олекна ми на сърцето. Развесели се и Нора. Обръчът на безизходността като че ли се разкъса. Сега вече имахме определен план. Ние го обмисляхме от всички страни и това отвлече Нора от мрачните мисли.
Като се видях с Никола в стаята ни, аз го повиках да дойде по-наблизо и тихо му пошепнах:
— Никола, намерих откъде може да се избяга. Ще можеш ли да се промъкнеш до Верхоянск? Ще ти дам топли дрехи, револвер, торба сухари и сушено месо.
— А ти? — попита пак така тихо Никола.
— Не бива да бягаме двама. Могат да ни хванат. Но ако ти не стигнеш до Верхоянск, тогава ще тръгна аз. Впрочем ако не искаш да тръгнеш сам…
— Засто не искас? Искас! Тука скуцно. А заето Верхоянск?
— Ще занесеш там едно писмо. Тръгваш ли?
— Ами да — отговори Никола.
— Само че хубавичко си помисли, Никола! Не те принуждавам… Защото, ако те хванат, този път няма да се отървеш така лесно. Могат да те убият.
— Мецка бие и цовек бие — формулира Никола своя фатализъм. — Кога тръгва? Сега?
— Не, ще почакаме малко. Трябва всичко да обмислим и приготвим. Пък и слънцето скоро ще почне да се показва. Зимата си отива.
— Не трябва слънце. Аз всицко визда. Силно иска сега.
С голяма мъка успях да го склоня да не тръгва на път веднага. Започнахме да готвим Никола за бягството. Реших да му дам топлата си двойна шуба и ботушите си. Никола би могъл да ми ги „открадне“. Револвер успях да набавя от Нора. Оставаше ни да се запасим с храна. Това беше най-трудното. Наложи се по време на обед незабелязано да слагам в джоба си парченца хляб и сухари.
Икономисваше и Никола, но аз не му позволих да намалява дажбите си — той трябваше да събира сили.
Нора също отделяше запаси. На нея отведнъж й се отвори „вълчи апетит“. Скоро торбата, която пазехме под моята възглавница, се напълни доста добре. Още няколко дена и Никола можеше да потегли на път.
Но трябваше да се погрижим подозрението да не падне върху мене. Ако Никола не се добера до Верхоянск и загине, тогава ще тръгна аз. Трябваше да се пазя за този случай.