Александър Беляев
Продавач на въздух (5)

V. От небето — на лекция

Влязох в моята „затворническа килия“. Стаята нямаше повече от тридесет квадратни метра, а височината й едва ли достигаше четири метра. Стените бяха покрити с шперплат. Една електрическа крушка на тавана, друга на бюрото. Два тесни кревата до стените и няколко обикновени стола.

След разкошния кабинет на мистър Бейли стаята ми се видя повече от скромна. Но… „можеше да бъде и по-лошо“ — спомних си думите на сестрата и затова не се опечалих особено. Уилям излезе. Скоро вниманието ми беше привлечено от един голям чертеж, който закриваше половината стена.

На синя чертожна хартия видях профила на подземното градче на мистър Бейли, дадено в разрез, й поотделно плановете на всеки етаж. На чертежите нямаше пояснителни надписи, но все пак те даваха обща представа за цялото съоръжение. Центърът на градчето беше зает от огромна тръба, същата, в която бяхме паднали. Около тръбата се редяха номерирани помещения. Градчето имаше пет етажа под равнището на земята и три в стените на кратера. Под осмия етаж се виждаха две пещери, които имаха явно естествен произход.

Надясно от централната тръба покрай петия етаж (като се брои от горе на долу) минаваше странична тръба — тя свършваше далеч зад границите на стаите, излизайки навън. Тази тръба ме заинтересува най-много. Първата ми мисъл беше, че тръбата е предназначена за отвеждане на влизащия отгоре въздух. Но ако през тази странична тръба излизаше толкова въздух, колкото влизаше, тогава горе на повърхността би трябвало да има второ въздушно течение и намаляването на въздуха нямаше да се забележи, а грижливо съставените от нас синоптични карти показваха, че въздушните течения от всички краища на земното кълбо се насочват към едно място, без да се натъкват на каквото и да било насрещно течение.

Ако пък вятърът се всмуква в подземното градче и не излиза оттука, тогава — дявол да го вземе! — от налягането на въздуха цялото градче би трябвало отдавна да експлодира като препълнен парен котел…

Вратата се отвори — в стаята влезе Никола. Той старателно затвори вратата след себе си, почеса се по главата и въздъхва. Очаквах, че ще почне да ме упреква, дето съм пренебрегнал съветите му, но той заговори за друго: Никола ми съобщи, че в един от коридорите срещнал „два Ивановци“ — двамата якути, изчезнали преди една година в „ноздрата на Ай-Тойон“.

— Ти още ли вярваш в тая ноздра? — попитах го аз.

— По-хубаво да бяхме попаднали в ноздра Ай-Тойон, отколкото при този мръсник — отговори угрижен Никола.

Той успял да размени няколко думи с тукашните якути и узнал, че те работят в някаква голяма тръба, от която почистват и извозват боклука, донасян от вятъра по централната тръба. Погледнах плана. Ето, значи, за какво служи тази странична тръба!…

„Два Ивановци“ се оплакали на Никола, че ги държат като роби, никъде не ги пускат, „но хранят силно добре“.

На вратата се почука. Влезе Уилям и каза нещо на неразбрания си език, като подкрепи думите си с движение на ръката да го последваме.

Подчинихме се. В коридора до вратата беше застанал якутът Иван Големия. Уилям му повери Никола, а ние тръгнахме по-нататък. Прекосихме коридора, влязохме в кабинката на асансьор № 50, качихме се един етаж по-горе и спряхме пред врата № 13. Уилям отвори вратата, без да почука, и аз влязох след него в една голяма стая. Изглежда, че беше лаборатория. На масата в идеален ред бяха наслагани сложни апарати с компресори, с медни тръби, серпентини и охладители. Имаше цели редици от чашки, епруветки и съдове. Посребрената им повърхност блестеше при ярката светлина на две дъгови лампи.

Видът на тези ослепителни съдове беше такъв, сякаш някой богат наследник беше извадил от сандъците старинното сребро на дедите си, за да му се полюбува. Но аз вече знаех, че такива съдове (с посребрени стени за изолиране на топлината) се употребяват при опити с течен въздух.

Течен въздух!… Та неговата плътност е 800 пъти по-голяма от плътността на атмосферния. Дали градчето на Бейли не е фабрика за превръщане на атмосферния въздух в течен?

Зает с мислите си, отначало не забелязах човешката фигура, наведена над една от масите. Това беше жена с бяла престилка. Тя вдигна глава и аз познах медицинската сестра. Позна ме и тя и се усмихна, видяла изписаното на лицето ми недоумение.

— Заповядайте, минете в кабинета, баща ми ви чака — каза тя и протегна ръка по посока на една втора врата.

Почуках и влязох. Втората стая имаше почти същия размер като първата, но тук нямаше уреди. Затова пък всичките и стени бяха закрити от лавици с книги, а на голямо бюро имаше купчини листове, изписани с химически формули.

Когато влязох, иззад бюрото стана един много висок, възрастен, но още младолик човек с руса коса, сиви очи и румени страни. Добродушната му усмивка напомняше много усмивката на девойката. Той ми стисна здраво ръката и каза:

— Мистър Бейли и Елеонора ми говориха вече за вас. Ние имаме нужда от такива хора. Жалко, че не сте химик, но все пак специалността ви е много близка до моята… И вие като мене „се храните от въздуха“ — усмихна се той.

Говореше така непринудено, сякаш бях дошъл при него по своя воля да му предложа знанията и труда си.

— Казвам се Енгелбрект — рече той. — Седнете моля.

— Енгелбрект! — възкликнах смаян аз, продължавайки да стоя прав. — Вие сте Сванте Енгелбрект, чиято гибел на „Арктика“ беше оплаквана от целия културен свят?

— Слуховете за моята смърт бяха доста преувеличени — цитира прочутият шведски учен остроумната шега на Марк Твен. — Да, аз съм живият Сванте Енгелбрект.

— Но защо… Какво ви е накарало да се криете?

Енгелбрект се намръщи.

— Седнете, моля — каза той. — Аз работя при мистър Бейли като главен инженер. Ние произвеждаме течен въздух, водород и хелий, добиваме от въздуха азот, кислород…

— И какво правите с тях? — не се сдържах и попитах аз.

— Това вече е работа на собственика на предприятието мистър Бейли. Изглежда, че продава…

— Но как?… Аз като че ли не съм чувал за такава концесия…

— Финансовата страна на въпроса не ме интересува толкова — прекъсна ме малко прибързано Енгелбрект. — Това можете да узнаете от мистър Бейли. Да работя по договор и освен в лабораториите си в нищо друго не се меся. Мистър Бейли е човек с изключително широка инициатива и голям делови размах. Той не жали средства, за да ми осигури спокойна научна работа. Когато се запознаете с нея, ще видите, че сме направили извънредно ценни научни открития, още неизвестни на света. Мистър Бейли ги пуска в обращение, това си е негова работа. Аз не се меся във финансовите му начинания — повтори още веднъж ученият, който явно бързаше да ми съобщи всичко необходимо. — И не ми достига само едно — лаборанти. Аз дори време за опити нямам. Правя ги само тука — и Енгелбрект ми посочи изпъстрените с формули листа на бюрото си. — Помага ми дъщеря ми Елеонора.

— Медицинската сестра ли?

Енгелбрект се усмихна.

— Тя ни е и медицинска сестра, и учен-лаборант, и стопанка на малкото ми домакинство — каза той с топлота в гласа. — Юнак е тя. И аз се надявам, че ще й помогнете в лабораторията. Тя ще ви въведе в работата. Ако не можете да се справите с някоя задача, идвайте при мене, винаги ще ви помогна, ако трябва… И тъй, започвайте работа! — завърши Енгелбрект, като ми подаваше ръка. — Не губете време.

Сбогувах се и се върнах в лабораторията.

— Разбрахте ли се? — попита Елеонора.

Разтворих ръце с вид на човек, който се покорява на съдбата си.

— Сядайте и да започваме работа — каза ми тя простичко и придърпа по-близо до себе си една свободна табуретка.

Седнах с вид на прилежен ученик. А тя започна истински изпит.

— Начинът за добиване на течен въздух?

— Хм… хм… Той се състои в това… — почнах да отговарям аз, като разглеждах косата на Елеонора, която се подаваше изпод бялата й шапчица, — в това, че охлаждането, което става при разширяването на самия въздух, се използува за охлаждането му. Въздухът се сгъстява постепенно до двеста атмосфери, а после налягането спада отведнъж до двадесет и вследствие на извършилото се разширяване температурата се понижава до тридесет градуса под нулата. Това се извършва няколко пъти, докато температурата стигне до сто и осемдесет градуса под нулата. Тогава при налягане двадесет атмосфери въздухът вече може да премине в течно състояние…

„Каква хубава коса има…“ — това, разбира се, си казах наум.

Елеонора улови погледа ми, преди да успея да наведа клепачи, пъхна изскочилата къдрица, усмихна се едва забележимо и каза с важност, която никак не й отиваше:

— Повърхностно и не съвсем точно, но като начало ще мине. Познат ли ви е този апарат?

— Апаратът на Линде за сгъстяване на въздух — отговорих аз, радвайки се като ученик на знанията си.

Елеонора кимна.

— Да, но това е просто детска играчка. Вие ще видите сложните машини, които е създал баща ми…

Изпитът продължаваше.

— Но вие трябва да придобиете още много теоретични знания. Получаването на течен въздух…

И без да се откъсва от работата си, тя започна своята първа лекция. Съсредоточавах цялото си внимание, но мислите ми през всичкото време се отклоняваха. В момента ми беше много по-интересно да зная по какъв начин тя и баща и се бяха оказали в това подземно градче, защо е загинал „Арктика“, кой е бил мъртвият, когото Никола е видял на носа на парахода, за какво употребява Бейли течния въздух, какви са отношенията между него и Енгелбректови… Хиляди въпроси се блъскаха в главата ми, но аз не се решавах да ги задам на учителката си.

— … Течният въздух е лекоподвижна прозрачна течност с бледосин цвят и температура минус сто деветдесет и три градуса по Целзий при нормално атмосферно налягане — продължаваше Елеонора. — Полученият от апарата въздух е мътен поради примесите от замръзнал въгледвуокис, който се съдържа в незначително количество във въздуха. След филтрирането му през хартиен филтър въздухът става прозрачен…

„Горката девойка! Навярно не й е много весело в тази дупка. Нима тя и баща й са се решили доброволно на това заточение?“ — помислих си аз.

— … При изпаряването на течния въздух отначало се отделя кипящ азот, неговата точка на кипене е минус сто деветдесет и четири градуса Целзий, след това аргон… Какво се отделя при изпаряването на течен въздух? — неочаквано повтори въпроса си тя, уловила разсеяния ми поглед.

— Аргон — отговорих машинално аз, доловил последното звуково впечатление от гръдния й глас.

Елеонора се намръщи.

— Не ме слушате внимателно — упрекна ме тя.

— Извинете, но аз само преди няколко часа паднах от небето. Съгласете се, че след такова необикновено въздушно пътешествие да попаднеш изведнъж на лекция за течния въздух…

По лицето на строгата ми учителка се плъзна усмивка. И неочаквано тя не издържа и почна да се смее с глас, весело, като дете.

— Прав сте може би… Трябва да си починете и да се съвземете.

Зарадвах се много на това „междучасие“ и побързах да я запитам:

— Кажете ми все пак по какъв начин останах жив?

— Забелязали ви случайно, когато сте летели. Спрели вентилаторите и вие сте паднали доста меко на първата решетка. Тръбата има цял ред сита, които задържат сметта. Всичко това ще ви стане ясно, когато разгледате устройството. Утре е неделя и аз ще ви го покажа.

— Още един въпрос…

Но Елеонора вече се беше съсредоточила в работата си.

— Идете и си почивайте — каза тя с леко заповеднически тон.

Лицето ми навярно беше изразило огорчение, защото, като ме погледна, девойката побърза да добави с обичайната си добродушна усмивка:

— Ние с вас ще се видим още днес след шест часа в библиотеката. Втория етаж, номер четиридесет и първи — и като ми кимна, тя отново се задълбочи в работата си.

Прибрах се в стаята си…