Александър Беляев
Продавач на въздух (19)

XIX. Развързани ръце

Погледнах часовника. Беше дванадесет без десет — време е да отивам на площадката.

Нора още не беше дошла. На небето разцъфтяваха лилаво-зелени букети, кръстосваха се весели жълти и небесносини ивици. На хоризонта трепкаха някакви бледооранжеви завеси. Днес на небето имаше празнична илюминация. Кислородните и неонови спектри танцуваха кадрил със спектрите на азота и хелия.

Вратата зад мене тихо скръцна. Обърнах се. Нора!

Тя беше пребледняла като труп на замръзващ човек. Девойката мълчаливо дойде до мене, сложи ръце на раменете ми, приближи лицето си до моето и внезапно силно ме целуна. От неочакваната нежност дъхът ми опря.

— Нора! — възкликнах аз тихо.

Тя бързо се дръпна от мене и каза:

— Сега всичко е наред. Трябва да сляза долу, при езерото с течен въздух. Баща ми ме праща там — добави многозначително тя — и мистър Бейли. Да вървим.

— Нора! Нора! Но какво каза баща ви? И какво значи всичко това? Защо сте така бледа?

Всичко, което исках да й кажа, ми изхвърча от главата. Държането на девойката беше толкова необикновено и тя говореше така властно, че аз тръгнах като автомат след нея. Нора вървеше много бързо. На няколко пъти я повиквах и се опитвах да заговоря, но девойката само ускоряваше крачки.

Влязохме в стаята, където се пазеха дрехите за влизане в пещерите на абсолютния студ.

— Помогнете ми по-скоро да се облека — каза Нора — и нищо не питайте. Скоро ще узнаете всичко.

Принуден бях да се подчиня. Облякохме бързо „водолазните“ костюми, спуснахме се с асансьора, минахме мълчаливо покрай редица врати и влязохме в подземната пещера. Небесносиньото езеро от течен въздух вдигаше лека пара. Студената светлина на лампите осветяваше ярко пътя ни.

Вървяхме по брега на езерото. Нора почна да забавя крачките си и на няколко пъти се препъна, сякаш краката й не я държаха. Хванах я подръка, но тя я издърпа и каза:

— Да минем напред.

— Защо?

— Така трябва.

Покорно направих няколко крачки напред и изведнъж чух слаб вик. Обърнах се бързо назад и потреперах от ужас.

— Какво правите?! — почнах да викам аз.

Но беше вече късно.

Нора беше разтворила изолационния си костюм и беше открила главата и гърдите си…

Студът от двеста седемдесет и три градуса под нулата трябваше да я убие моментално. Изтичах при нея и с разтреперани ръце се опитах да сложа скафандъра на главата й и да прибера дрехата на гърдите й. Тялото на Нора за миг се покри с пухкав скреж и се втвърди като стомана… Дори очите й, които останаха отворени, се покриха с тънък слой от скреж, а от устните й, разтворени в усмивка, падна ледена топчица — последният дъх на Нора. Част от скрежа се отдели от тялото й и се посипа като парцали сняг на земята…

— Нора! Нора!… Какво направи!… — виках аз обезумял.

Стоях пред снежната статуя на девойката и не знаех какво да правя. Изведнъж забелязах в краката й четириъгълен, леко заскрежен предмет. Вдигнах го, избърсах скрежа и видях, че беше писмо.

Погледнах още веднъж Нора — скрежът беше слязъл по-надолу и беше облепил цялата й фигура. Реших да я пренеса в „пантеона“ й да я поставя на пиедестала, който мистър Бейли беше приготвел за мене. Струваше ми се, че това ще бъде най-добро погребение за нещастната девойка. Прегърнах с ръка вкочанената й снага и се опитах да вдигна трупа. Но краката на девойката, споени от леда, който се беше образувал от изпарилата се вътрешна топлина на тялото й, не се поместваха. Направих усилие да ги отлепя от земята и изведнъж усетих, че тялото се пропука и се разтроши на няколко парчета. Потръпнах, отпуснах ръката си и горната половина на тялото падна на една страна, придържана само от дрехата. Няколко къса от замръзналото тяло паднаха от разтворената дреха като парчета от строшена статуя. Нора, живата, пламенна Нора се превърна само за миг в крехка, по-нежна и от порцелан статуя!…

Бях дълбоко наскърбен и потресен от това превръщане. Откъснах най-после краката на девойката от земята, вдигнах на рамо порцелановите останки, занесох ги в „пантеона“ и ги сложих на пиедестала. Уви, там можах да възстановя само бюста на Нора… Изчистих внимателно лицето й от скрежа, погледнах за последен път устните, които съвсем неотдавна ме целуваха, и излязох от мрачната пещера. Качих се горе, прибрах се бързо в стаята си, стоплих и изсуших внимателно писмото и почнах да го чета.

Нора пишеше:

„Мили приятелю!

Простете, че ви накарах да преживеете неприятни минути. Но аз се страхувах, че без вас няма да свърша онова, което трябваше да свърша. Вашето присъствие ми даваше сили.

Говорих с баща си. Принудих го да признае всичко. И сега зная какво го е заставило да работи с мистър Бейли.

Мистър Бейли измамил баща ми. Той го домъкнал в това градче, като му обещал да го пусне след една година. Но когато годината изминала. Бейли заявил на баща ми, че няма да го пусне. Ако пък баща ми не го послуша, тогава няма да излезем живи оттук — нито той, нито аз. Баща ми много ме обича. Той не можел да рискува живота ми и останал в градчето на мистър Бейли. Но му било тежко да признае, че се намира в плен. И затова ме уверяваше, че работата го задържа тук.

По такъв начин аз връзвах баща си. И заради мене той е бил принуден да вземе участие в тази ужасна работа.

Някога вие ме упрекнахте, че не приличам на своя прадядо — революционер, миньора Енгелбрект. Да, трябва да си призная, че нямам неговата силна воля и неукротимата му енергия. Вековете и поколенията потомци очевидно са разпилели железния му характер. Аз не се реших да убия мистър Бейли. И дълго не можех да се реша да задам на баща си съдбоносния въпрос за съучастието му в престъплението. Но все пак искам да умра като достойна правнучка на миньора Енгелбрект. Това е всичко, което мога да направя. Сега баща ми е свободен. Тежко ми е да му пиша. Но вие му предайте думите ми: «Татко, ръцете ти вече не са вързани. Постъпи така, както би постъпил на твое място миньорът Енгелбрект».

Сбогом. Нора“

Прочетох няколко пъти писмото. Горката Нора! Тя беше избързала. Ако бях успял да й кажа онова, което научих от Люк, може би щеше да остане жива… И… тя ме обичаше. Но сега всичко е свършено. Все пак не всичко в писмото на Нора ми беше ясно. Може би баща й ще ми обясни.

Вече се беше съмнало. Отидох при професор Енгелбрект.

Той седеше в кабинета, вдълбочен във формулите си. Като ме видя, професорът вдигна глава и спокойно попита:

— Не сте ли виждали дъщеря ми?

— С вашата дъщеря… с мис Елеонора се случи голямо нещастие — казах аз.

Енгелбрект пребледня.

— Какво има? Говорете!

Мълчаливо сложих на масата писмото на Нора. Ръцете на професора забележимо трепереха, но той се стараеше да се овладее. Прочете писмото, погледна ме и глухо попита:

— Какво стана с нея?

Разказах му какво беше станало в пещерата на абсолютния студ. Вече бях почти спокоен.

Енгелбрект наведе глава и закри лицето си с ръце. Той поседя така няколко минути. Аз не наруших мълчанието. Когато махна ръцете от лицето си и вдигна глава, не можах да го позная — така се беше променил и състарил.

Енгелбрект стана с усилие, олюля се и отново седна.

— Аз я убих…

После изведнъж удари силно с юмрук по масата, очите му засвяткаха от гняв:

— Бейли я уби!

Като че ли у него се събуждаше душата на неговия прадядо.

— Елате да отидем при този бандит! — извика той.

— Един въпрос, професоре — казах аз.

— Казвайте, но по-скоро…

— Мис Елеонора пише, че по думите ви Бейли заплашвал да убие и двама ви, ако решите да заминете. А на мене ми казваше, че той не я спира.

— Това беше игра на мистър Бейли, игра на нерви. Той знаеше, че Нора няма да замине без мене. Аз пък бях принуден да поддържам у дъщеря си илюзията, че е свободна да замине. Ако тя узнаеше за своето робство, положението на всички ни щеше да се усложни още повече. Тя щеше да се почувствува нещастна.

— Е, добре, но ако тя все пак беше решила да замине?

— Мистър Бейли нямаше да я пусне.

— Но защо вие… не убихте Бейли?

— Много пъти съм мислил за това. Но убийството на мистър Бейли нямаше да промени положението. Мистър Бейли е само едно от звената на престъпната верига. Знаете ли от какви хора се състои населението на градчето, с изключение на неколцината якути общи работници? От синове на банкери и тузове! И те не биха ме пуснали, ако убиех Бейли. Те биха убили и мене, и Нора. Биха могли да убият мене, а нея да оставят жива… Какво щеше да стане с нея? Горката Нора, тя беше права: тя ми връзваше ръцете. Но ако знаех, че така ще постъпи… Впрочем сега е късно да се говори за това. Да, мистър Бейли не обича да се шегува. С мене щяха да постъпят точно така, както с колегите ми професори, които загинаха на „Арктика“. Убиха ги, защото не искаха да се подчиняват на мистър Бейли.

Професорът почна да рови в чекмеджето на бюрото си.

— Дявол да го вземе, къде се е дянал револверът ми?

Исках да кажа, че и Нора го беше търсила и не го беше намерила, но премълчах.

— Добре, ще минем и без него. Да вървим, мистър Клименко.

— Какво смятате да правите? — попитах аз.

— Да си поговоря открито с мистър Бейли…

Отиването ни при Бейли не беше съвсем сполучливо. Той вече седеше на креслото си, заобиколен от доверените си хора. Те бяха не по-малко от десетина души.

Като ги видя, Енгелбрект се навъси, но беше вече късно, за отстъпление.

— А, уважаеми професоре, колко навреме! — каза Бейли. — Току-що исках да пратя да ви повикат. Ние тук имаме малък военен съвет. Само че главата ми още не работи, както трябва…

Бейли млъкна и почна да рови с ръце блестящите мъниста върху сложения пред него поднос. Тези мъниста бяха последното изобретение на Енгелбрект — пресован въздух, затворен в специална обвивка. В нея въздухът не се изпаряваше при обикновена температура и можеше безопасно да се превозва. Само едно бързо повишаване на температурата би могло да предизвика взрив. Бейли усилено се готвеше за износ на въздух — той смяташе, че въпросът за мир при предложените от него условия е предрешен.

— Да, главата… — продължи мистър Бейли. — Не ми е в ред главата. Говориш и изведнъж току почнеш да дрънкаш глупости. Но и това ще мине. Седнете, сър… — Мене Бейли не ме покани да седна, само ме изгледа накриво, но не ме помоли да изляза.

— Аз отказвам да работя. Можете вече да не ме водите в списъка на служещите си — каза Енгелбрект, като продължаваше да стои прав.

— От-ка-азвате?! — попита Бейли и лицето му потъмня. — Какво значи това, сър?

— Значи онова, което казах.

— Тука всичко значи само онова, което аз съм казал — отговори Бейли вече разгневен. — Вие се забравяте, мистър Енгелбрект. Ако вие още сега не…

— Стига! — кресна неочаквано Енгелбрект. — Не искам да оставам повече в тази шайка от бандити!

— Това е бунт. Вие знаете ли какво ви очаква?

— Мръсник! — ревна Енгелбрект. — Ти уби дъщеря ми, ти изпълни земята с ужас, ти… ти… — Изведнъж той вдигна ръце, хвърли се върху Бейли и почна да го души.

Никой не очакваше такова нещо от Енгелбрект. Няколко мига съучастниците на Бейли седяха като втрещени, после изведнъж се нахвърлиха вкупом върху професора. Побързах да му отида на помощ. Започна невъобразимо боричкане. Енгелбрект беше необикновено силен човек. Моите юмруци също работеха точно. Но враговете бяха повече. Те надделяваха. Бейли избяга зад бюрото си, барикадира се със столове и оттам почна да командува битката.

От вълнение той пак почна да говори несвързано и да крещи като бесен:

— Долу! На Марс! На Луната… Краят на света! Сто хиляди фунта лири стерлинги за един грам!

А Енгелбрект блъскаше на всички страни враговете, гледаше да докопа Бейли и хриптеше:

— Ще го убия… ще го разкъсам!

Силите ни се изчерпваха. Извиках на Енгелбрект:

— Назад! Отстъпвайте или сме загинали…

Енгелбрект се опомни малко, озърна се и видя, че положението е безнадеждно. Трима души се търкаляха на пода, но останалите, въоръжени със столове, бяха готови да се хвърлят в нова атака.

В ръцете на двама вече лъснаха дулата на автоматични пистолети.

Като се защищавахме яростно, ние с Енгелбрект, отстъпихме към вратата и хукнахме по коридора, преследвани по петите от враговете. Завихме зад ъгъла, скочихме в асансьора и се спуснахме един етаж по-долу. Още няколко мига и се намерихме близо до извеждащата тръба. Входът към нея се оказа затворен.

— По-бързо! Тука! — извика Енгелбрект, който познаваше добре разположението на градчето.