Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,6 (× 9 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
ckitnik (2012)

Издание:

Александър Беляев. Ариел

Руска. Второ издание

 

Библиотечно оформление: Стефан Груев

Редактор: Жела Георгиева

Художник: Ясен Василев

Художник-редактор: Веселин Вълканов

Технически редактор: Иван Андреев

Коректор: Стойка Василева

 

Издателство „Отечество“, София, 1983

Печатница „Г. Димитров“, клон Лозенец

 

Изд. №964.

Дадена за набор: март 1983 г.

Подписана за печат: юли 1983 г.

Излязла от печат: август 1983 г.

Формат 1/16/60/90.

Печатни коли 25.

Усл. изд. коли 24,53

Цена 2,04

История

  1. — Добавяне

IX. Височайшето помилване

В кабинета вече бяха Никола и Иван, конвоирани от двама джентълмени с автоматични пистолети, които действуваха със сгъстен въздух. Мистър Бейли беше застанал до бюрото си.

— Елате насам! — каза ми сурово той, без да ме покани да седна.

Приближих се до бюрото. Мистър Бейли се намести в креслото. Седнах и аз — не исках да стоя прав пред него. Бейли ме стрелна с гневен поглед. Веждите му се размърдаха.

— Опитали сте се да бягате, така ли? — попита ме той, макар че в гласа му се долавяше повече потвърждение, отколкото въпрос.

— Искахме да се поразходим — отговорих с лека усмивка аз.

— Не лъжете и не отричайте! Вие сте се опитали да бягате. За последствията ви предупреждавах.

Мистър Бейли даде някаква заповед на един от въоръжените. Той се приближи до мене и ми кимна да го последвам.

Съдът трая по-малко от минута. Изглежда, че сега оставаше да бъде изпълнена присъдата. Станах и тръгнах след конвоя. Други двама поведоха Никола и Иван. На завоя те бяха отведени встрани, а аз продължих по-нататък. Слязохме долу, минахме коридора. Конвоят се спря до една желязна тясна врата, отвори я и доста безцеремонно ме натика в малка килия с гладки, целите от желязо стени и малка електрическа лампа на тавана. Вратата се хлопна, бравата щракна. Останах сам.

„Карцер… Не е чак толкова лошо. Евтино се отървах“ — помислих си аз, като оглеждах тъмницата си. Тук беше сухо и чисто, но студено. На стената висеше Целзиев термометър. Такива термометри бяха окачени във всяка стая и дори в коридорите на подземното градче — тук следяха много внимателно температурата.

Термометърът показваше само шест градуса.

След безсънната нощ и вълненията аз се чувствувах слаб и съсипан. Спеше ми се. Краката ми едва ме държаха. Но в стаята нямаше дори стол. Седнах на студения каменен под и задрямах. Скоро обаче се събудих от студ. Тръпки ме пронизваха. Станах и погледнах термометъра. Той показваше два градуса под нулата. „Какво може да означава това? — помислих си аз. — Недоглеждане на огняря или умисъл?“

За да се стопля, почнах да ходя насам-натам из килията, но тя беше толкова малка, че можех да направя само две крачки напред и две назад. Понечих да скачам и да махам с ръце. Изморих се още повече, но успях да възстановя кръвообращението си. Обаче щом седнах, студът с нова сила скова тялото ми. Зъбите ми ситно тракаха. Погледнах пак термометъра и видях, че той вече показва единадесет под нулата.

Усетих как студът прониква във вътрешността ми, вледенява гърба и свива сърцето ми. Но това усещане изпитвах вече не само от ниската температура… Прониза ме страшна мисъл — мистър Бейли е решил да ме замрази! Поддавайки се на инстинкта си, аз дотичах до вратата и почнах да чукам.

— Отключете!… Отключете!… — крещях в изстъпление. Никой не се обаждаше. Разкървавих си ръцете от чукане. Най-после се свлякох на пода…

„Понякога обстоятелствата са по-силни от нас. Човек не трябва да бъде фаталист, за да разбере това…“ — спомних си думите на Елеонора. Но аз все пак се борих, опитах се да избягам, умирам в борба за свобода! А тя… Впрочем може би и тя се е борила. Спомних си разказа на Никола за вързания труп на носа на ледоразбивача. Така се разправя мистър Бейли с враговете си. Може би Елеонора е права — борбата с Бейли е безнадеждна…

Колко е студено!… Ръцете и краката ме болят непоносимо. Разтърквам си пръстите, но те се вдървяват, не се прегъват… С усилие ставам и гледам термометъра. Двадесет под нулата… Борбата е свършена! Трябва да се примиря със съдбата си.

Седнах на пода и се унесох. В края на краищата смъртта от замръзване не е чак толкова страшна. И може би е по-лека от смъртта на електрическия стол. Скоро няма да усещам болка и ще заспя…

… Някакво шумолене до вратата. Или така ми се струва? Опитвам се да стана, но студът сковава тялото ми. Всичко е тихо. Сторило ми се е.

В килията сякаш стана по-топло. Но това е измама на сетивата. Организмът отделя топлина, разликата в температурата на тялото и околния въздух намалява и оттук идва измамното усещане на топлина. Всички замръзващи изпитват това. Значи, край…

Времето вървеше, но съзнанието вече не ме напускаше, а усещането за топлина продължаваше да расте. Странно! Никога не съм замръзвал, но бях уверен, че замръзващите трябва да се усещат иначе. За да проверя съмненията си, опитах да си размърдам пръстите и за свое учудване се убедих, че те се движат свободно, макар че малко преди това не можех да ги прегъна. Погледнах термометъра.

Пет над нулата!

Температурата се повишава! Спасен съм и страховете ми бяха напразни. Очевидно мистър Бейли е искал само да ме сплаши.

След няколко минути температурата в килията се покачи на дванадесет градуса — обикновената температура на жилищните помещения в подземното градче. Станах и почнах да разкършвам крайниците си. Пръстите ми се бяха подули и зачервили. Но усещах как кръвта ми горещо и силно ги стопля. Благодарение на това, че температурата се покачваше пак така равномерно, както се беше понижавала, нямах измръзвания.

Но какво ще стане с мене по-нататък? Дълго ли ще ме държат в единичната килия?

И сякаш в отговор на този въпрос зад вратата отново се чу шумолене и звук от превъртане на ключ. Вратата се отвори, влезе Уилям и с движение ми предложи да го последвам.

Вече не се съмнявах, че ще остана жив, и бодро излязох от килията. Уилям отново ме придружи до кабинета на мистър Бейли.

Този път Бейли ме покани да седна, а той стана иззад бюрото си и почна да се разхожда из кабинета.

— Мистър Калименко — каза той, — вие напълно заслужихте смъртна присъда и ако останахте жив, за това можете да благодарите само на мис Енгелбрект…

Погледнах го учудено.

— Аз ви бях осъдил на смърт. Избрах ви най-лекия начин да преминете в небитието. Бях дал вече заповед да се изпълни присъдата… Но на нас не ни достигат квалифицирани работници. Мис Елеонора не може да се справя сама… Вие бяхте неин помощник и преди да свърша с делото ви, реших да я попитам оказвате ли й съществена помощ в работата. Тя не знаеше какво ви заплашва… Помолих я просто да даде отзив. Тя каза, че сте прекрасен работник и незаменим помощник. Не беше съгласна аз да ви… прехвърля на друга работа. И бях принуден… да отменя решението. Вие сте помилван! — завърши той много тържествено, като навярно очакваше да му благодаря.

Но аз премълчах и само кимнах с глава. Мистър Бейли се усмихна криво.

— Мис Енгелбрект много разпалено… дори прекалено, разпалено доказваше ползата от вас. Тя не знае за бягството ви. Вие нищо ли не сте й казали?

— Нищо не съм й казал — отговорих аз.

— Неблагодарник! И вие искахте да бягате… от нея!

— Да, бягам от робство, от плен — поправих го аз.

— Но тя, нейното присъствие, компанията й — това не ви ли спираше?

— Моля да не се месите в личните ми чувства и отношения, мистър Бейли — казах сухо аз. — Естествено те не ви интересуват.

— Така ли смятате? — попита той. — Не, мистър Калименко, много ме интересуват!

Разбрах мисълта на мистър Бейли. Той, изглежда, искаше да разбере дали аз и Елеонора не сме се влюбили един в друг. Такава любов би направила живота на Елеонора по-приятен, а мене би приковала по-здраво от верига към подземното градче. Така ме възмутиха тези сметки, че моето зараждащо се чувство към Елеонора беше сериозно застрашено. Бейли беше лош психолог. Той, изглежда, не знаеше, че нищо не погубва така любовта, както принудата. И дори не се стараеше да крие, че е готов да изиграе ролята на сват, за да превърне веригите на Хименей в окови, които ще ме приковат към неговата „фабрика“.

— Вие си спомняте — продължаваше Бейли, — че поисках от вас да не бягате оттука, но не настоях да ми дадете дума за това. Аз не вярвам в човешката честност и особено не вярвам — не се вълнувайте! — не вярвам на думата на човек, дадена при обстоятелствата, в които се намирате вие. Вашата руска пословица казва: „Както и да гощаваш вълка, тоест, както и да го храниш, той все към гората гледа“. И затова реших: по-добре сам да се убедите на практика, че оттука не може да се избяга. Тогава ще се успокоите и ще работите. И вие изкарахте тази практика. Сега сте наш… И аз мисля, че у нас няма да ви бъде много скучно, ако, разбира се, не носите… чукан вместо сърце.

Станах от стола с такъв зловещ вид, че мистър Бейли се дръпна малко от мене и сухо се изсмя.

— Хайде, не се сърдете — каза той по-миролюбиво. — Не казах нищо обидно нито за вас, нито за мис Елеонора. Тя е прекрасна девойка и би правила чест на всеки мъж. Елате с мене. Сега мога да ви покажа много неща, каквито още не сте виждали. За вас ще е полезно да ги знаете.