Христо Калчев
Белия дявол (13)

13

Зърненият удар покри всичките разходи на семейството от преселването му в Молдова, но предизвика буря в Яш и Белия се принуди да укрие корабите. Сокон отведе своята шхуна по Прут, приток на Дунава, Влаха запечата складовете в Килия, издърпа шхуната в камъшите на делтата и с корвета отплува за Истанбул. Дърмънд се връщаше на поста си. Следите изглеждаха заличени. Белия изпрати писмо на „Братя Бернщайн“, с което се отказваше от един процент от молдовската лихва. За евреите това беше нова печалба. Предателството можеше да дойде от едно-единствено място — Аарон Аса. Белия написа писмо и до младия евреин. Предлагаше му пълномощия по бъдещите сделки с жито, процент от печалбата и редовна заплата през мъртвия сезон. Аарон Аса отговори, че приема с благодарност. Следваха ласкателства и клетви за вярност.

Белия яхна Ром, свирна на Сур и тръгна към Килия. С първите зимни дъждове щеше да поведе малката си чета към България. Беше останал съвсем сам. София и децата заминаха за Лондон с преференции от Джон и Даяна и с официално потвърждение, че на островите е стъпило семейството на княз Авалов, кавалер на „Железният кръст на свети Джеймс!“

Наемният убиец се бавеше. Нямаше го вече трети месец и Вангел беше започнал да не вярва в съществуването му. Изпращането на екзекутор не беше в отомански стил. Бабаитлъкът се ценеше високо, но вероломството — не! Това беше византийски или йезуитски похват, но малко вероятен за воините на исляма.

Лазар беше издигнал висок зид около къщата си, наел прислуга и започнал отглеждане на коне, въпреки че никой не беше го виждал извън имението… Нито него, нито жена му, нито сина й. Бриджит устройваше новия си дом в Яш, подготвяше модния салон и беше толкова заета със себе си, че едва ли се сещаше, че някъде на юг, в Скендера, вегетира бившият й господар Белия дявол.

— Защо, Бриджит! — попита той. Сокон беше заминал да търси удобен кей, а французойката изпращаше княгиня Авалова на дългия й път до Лондон. Когато ландото изчезна от погледа им, Бриджит вдигна очи и го погледна със смесица от вина и любопитство.

— Неприятно ли ви е, княже? — И двамата знаеха за какво говорят.

— Да!

— Мислех, че Сокон е ваш приятел?

— Това не ми пречи да попитам: Защо взехте това лекомислено решение?

Бриджит сведе очи.

— Ще ми предложите ли кафе, княже?

Бриджит отиде в кухнята, Белия запали лула, разхлаби връзките на ризата и седна в салона. През стъклената веранда видя как конярят доведе оседлания Ром. Слугите се чувстваха по-добре в негово отсъствие, а новият иконом изглеждаше толкова печен крадец, че Вангел се питаше дали да го изхвърли, преди да е потеглил за Скендера. Това значеше да наеме друг, а нямаше нито желание, нито нерви да се занимава с прислугата. Бриджит се върна с подноса.

— Ще пътувате ли, княже? — Белия кимна. — Не можете ли да го отложите?

— Защо?

— Започнахте да избягвате името ми, княже.

Белия се усмихна кисело.

— Не знам как да ви наричам… Може би госпожа Мехия?

— Бриджит! За вас не се е променило нищо… Не ми отговорихте на въпроса.

— И вие, Бриджит! Защо?

— Защото имам нужда от защита и защото не мога да се омъжа за вас!

— Да… — Това беше отговорът и Белия го знаеше предварително. — Вярно е… Знаеш ли, момиче… навремето, когато видях София, аз я поисках с тялото си… Беше красива, гъвкава, хищна…

— Княгиня София е красива и сега!

— Кой? Да… разбира се. В известен смисъл по-красива оттогава!

Вангел млъкна, отвлечен от мисли. Видя покривите-тераси на Киркира, босите крака на албанката, лактите, подпрени на кръста, чу езика й…

— Слушам ви, княже! — Бриджит разся будните му сънища.

— Това беше отдавна, на един остров в Ионийско море…

— Киркира, знам, дон! — Момичето натърти тази дума. — Знам всичко за вас.

— Така ли прекарваш нощите си, Бриджит?

— Сокон говори по мое настояване, княже!

— Аз не съм княз, Бриджит.

— Знам, дон… Ти си най-великият мъж… — Гласът й звучеше дрезгаво, през сълзи.

Белия я погледна.

— Обичам те, Бриджит!

— И аз… Сокон знае!

— Какво ще правим, момичето ми?

— Не знам! — Сълзите рукнаха. — Не знам наистина…

Мълчаха. Вангел пушеше, отпиваше от кафето, но го вършеше машинално и като че ли с физическо усилие.

— Сокон и аз минахме през огън и кръв, Бриджит… Морабак, Агадир, кръв, бягства, пиратски набези… После Нова Франция, Молукските острови, Минданао, Янина, Сидра, Гибралтар… Лазът е повече от мой брат, Бриджит, той е мой приятел.

Сълзите течаха по лицето й, но очите й светеха и, кой знае защо, Вангел виждаше щастие в тях.

— Обичам те, Вангел — шепнеше французойката. — Сами сме… Целуни ме за бога!

Белия разбра смисъла на разпятието. Съзнанието е чисто, мисълта тече, но тялото е неспособно да се движи. Заковано е тялото…

— Трябва да пия, Бриджит! Моля те, донеси ми вино!

Момичето скочи и изтича в кухнята. Беше красиво, ефирно, леко…

— Отпратих слугата, дон! — Бриджит наля чашата и остави кана вино пред него. — Отпратих слугите… Сега сме сами… в къщата, в Яш, в целия свят…

— Не, Бриджит! Седни да пием.

 

 

— Какво ще правим, Вангели? — Така го наричаше София и обръщението остро подразни слуха му. Ром цвилеше нетърпеливо, Сур дращеше с нокти по вратата.

— Не знам, Бриджит… Трябва да замина!

— Ще те убият, скъпи! — Бриджит се бореше със сълзите си. — Сокон ми каза… Отиваш да воюваш със султана! Да бягаме, Вангели, София и децата са осигурени, богати са… Ще те забравят, скъпи! Да идем някъде, където не те познават. Където не са чували нито за емира на Мобарак, нито за дон де мар, за Белия дявол, за княз Авалов.

— Защо отиде при Сокон, Бриджит?

— За да имаме равна вина, скъпи! Така и двамата ще престъпим съпружеската клетва.

— Но аз ще престъпя още един закон, момиче!

— Щом го извърши с шурея си, ще го направиш и със своя капитан!

„Дали и София знае — вяло помисли Белия. — По цял свят слугите са едни и същи!“

— Онова беше друго…

— Това е любов, дон! — отчаяно каза момичето. — Любов, скъпи! В името на любовта си хората извършват и по-страшни престъпления!

Белия тъжно поклати глава.

 

 

— Обичам те, Бриджит! — Французойката сервира закуска в хола. Беше рано сутринта. Белия нахрани Ром и вълкодава и се върна вкъщи. Бриджит спеше в креслото.

— Спи ми се, скъпи! Има ли смисъл да ходя на тази среща! — Уговорката беше с някакви търговци на платове.

— Заминавам за България… — Вангел с усилие преглътна залъка. — Трябва, Бриджит!

— Не, Вангели, не трябва! Когато му дойде времето, твоят народ ще се освободи и без тебе! Ще умреш в България, скъпи! Султанът те търси по целия свят! Да идем някъде, далече…

Белия стана.

— Сега не… Ако се върна, ще говоря със Сокон!

— Той ще те убие… Ще опита поне… Колкото и да благоговее пред името ти!

— Ще ме разбере, Бриджит! И той, и София, и децата… Почакай да се върна, тогава ще знам какво да правя!

Останал сам, Белия изпадна в паника. И въздухът около това момиче му беше нужен. Въртя се из къщата, пи кафе, но съклетът го преследваше навсякъде. Бриджит щеше да дойде следобед, а дотогава имаше много часове.

„Аз, княз Авалов“ — започна завещанието си той, — „намирайки се в добро здраве и в пълно съзнание, смятам за необходимо да оставя писмената си воля в случай на нещастие или внезапна смърт, която може да сполети всеки простосмъртен по божия свят. Аз, княз Авалов, по произход българин, завещавам състоянието си на жена си София и на синовете си Константин и Филип, като от общата сума сметка — трябва да се приспадне един милион рубли в злато, които подарявам на българина Иван Калудов за вярна служба и с искрена благодарност. Състоянието ми е в банка «Братя Бернщайн» във Виена, с кредити в клоновете на Яш и Килия. Имението Скендера завещавам на първородния си син Константин, кораба корвет «Белия дявол» — също. На първородния си син завещавам също националното си съзнание на българин, горестта си от отчаяната съдба и поруганата чест на моя народ, мъката на роба и гордост от славната му история. Завещавам на Константин Авалов свещената мисия да се бори за свободата на своя народ, да подкрепи материално, морално и с оръжие в ръка борбите му, ако такива започнат, ако не — вменявам му дълг да ги предизвика, каквото и да му струва това, включително живота. За свободата на родната земя никаква цена не е прекомерна. Бог да те благослови, Константин Авалов! Баща ти беше горд с тебе. Живей така, че безсмъртният му дух да не се черви от срам!“

„Софийо жено, Пандоро албанска, лош съпруг бях, отсъствах, с години те карах да чакаш. Намирам утеха в съзнанието, че обикна живота, който ти създадох, и намери мястото си сред хората, с които общуваш. Повери имотите на Иван Калудов (Влаха) и се мъчи да направиш достойни мъже от синовете си. Ако имаш нужда от съвет, помощ и утеха, търси или моите приятели англичаните, или княз Аурел Абруд. Ако можеш, подкрепяй брат си Лазар и пази Филип от подлост, от коварство и от срамна страст по момчета. Един ден ще разбереш защо ти обръщам внимание върху тези пороци. Поддържай връзка с банка «Братя Бернщайн» — продължавай да финансираш «зърненото дело» на Влаха, докато той каже «стига»! Десет процента от печалбата трябва да бъдат негови и един за евреина Аарон Аса, който е на служба и заплата при мен. Сбогом, София! Аз те обичах.“

„Филипе, синко, заветите към брат ти важат и за тебе, но ако предпочиташ живота на княз, отглеждай коне — облагородяват човека и правят живота му смислен. Завещавам ти чист арабски разсад и възможността да ползваш моите заслуги към Британия. Живей в мир с брат си, уважавай майка си и бъди първо човек, а после и княз, ако искаш!“…

Белия препрочете завещанието, запечата го, депозира го в банката и се върна да чака Бриджит. „Какво да правя? Търси изход, Бели дяволе. Дявол да те вземе!“ Духът му блуждаеше. Той, човекът на действието, на светкавичното решение, изведнъж се беше озовал пред духовна пропаст. На дъното й блещукаха вини към деца, пред жена, приятели, на повърхността се раждаше любов, а над всичко това в небесния свод грееше звездата на отмъщението, жаждата за изкупление и ярост срещу раздвоението, което превръщаше и най-устойчивата личност в жалка дрипа!

Бриджит се върна по обяд.

— Имаме ден и половина, скъпи! Ден и половина за избор между щастието и смъртта!

Вангел й посочи стол и седна срещу нея.

— Не, Бриджит, имаме много време… До пролетта!

— Ще ме върнеш ли при Сокон, Вангели?

— Ти самата отиде при него… Трябва да изтърпиш до пролетта!

— Заведи ме някъде… В Новия свят, на Минданао… където искаш! Остави им цялото си кърваво богатство! Кръвта носи нещастие… Искам само тебе, дон!

Белия се вдигна тежко и тръгна към изхода на къщата.

— Не се бой от грях, Бели дяволе! — виеше Бриджит. — Плюй на греха, пирате!

Вангел Аваля вървеше упорито, тъпо, безволно… Върна се на разсъмване. Бриджит спеше на леглото му. Белия я зави и се върна в салона… Един час по-късно пред „Галан“ спря каретата на во̀да Карей. Белия дявол излезе да го посрещне.

— Заповядай, воевода — каза той. — Жена ми е на път, прислугата разпусната… За жалост нищо не мога да ви предложа.

— Не се безпокойте, княже! Отбивам се пътьом… да седнем някъде. Няма да ви отнемам време.

Вангел го покани в салона, предложи му тютюн и търпеливо зачака да чуе целта на ранната му визита.

— Княз Авалов — започна Карей. — Знаете ли кой ръководи износа на зърно в Молдова?

— Вангел не очакваше толкова директно начало, макар и да следеше внимателно житната паника. Знаеше, че ударът е тежък за понасяне, знаеше още, че някаква част от подозрението ще падне върху него, но не вярваше, че някой от „тузовете“ ще го прояви открито.

— Чувал съм вода… Петте фамилии, една от тях е вашата.

— Откъде знаете това, господине?

— От няколко места… От чокоите Кобадин и Неводари, от жена ми, която има честта да е по-близка на вашето семейство… Може би и от други източници… Не помня, во̀да. Защо?

— След малко ще разберете! Кобадин и Неводари… Получихте ли предложение да вземете участие в удар срещу зърнения монопол?

— Вангел се усмихна.

— Не, вода Карей, но и да бях, нямаше да ви призная!

Карей кимна.

— Моите сведения са други!

— И какви са те?

— Кобадин и Неводари са ви предлагали акция против нас!

— И аз какво съм отговорил, господине?

— Отказали сте под предлог, че житото на Украйна е вече изкупено.

— От кого?

— Дали сте да се разбере, че ние сме извършили сделката.

— На кого съм внушил това?

— На чокоите Кобадин и Неводари.

— А го е изкупил, кой?

— Вие, княже!

— Аз? — Вангел успя да се засмее звънко, открито, да вкара веселие в гласа си. — С каква цел, господин Карей? Това трябва да е огромно количество!

— Не се превземайте, княже! Много добре знаете точното количество, точната печалба, точния начин на извършване на сделката! За ваш малшанс аз също съм осведомен, господине!

Вангел се намръщи и заби сините си очи в него.

— Любопитно! С удоволствие ще чуя версията ви, но ви моля да спазвате учтивия тон и да въздържате нервите си. Иначе с цялото си уважение към вас ще бъда принуден да ви изхвърля!

— Княз Авалов! — Карей скочи. — Вие сте в Молдова, господине!

— Да, воевода, и мисля, че разговарям с един от най-достойните представители на този народ!

— Тогава мерете си думите или ще платите скъпо за тях!

— Преди малко ме обвинявахте в лицемерие, сега ме заплашвате… Това говори зле за вас, вода Карей! Готов съм да отговарям за всяка своя дума и ако се наложи, да платя за нея! Седнете, господине! С крясъци и обиди доникъде няма да стигнем!

Карей седна колебливо, но нито гневът, нито подозренията му бяха се разминали.

— От нарушаването на монопола ние понесохме големи загуби, княже! Ще се наложи някой да поеме разноските.

— И решихте, че това трябва да бъда аз? Само защото предполагате, че съм по-богат… примерно от Кобадин?

— Княз Авалов, вие сте наели складове някъде из Украйна, изкупили сте зърното и подбивайки цените, спечелихте виенския пазар. Ще докажа това пред съда на княжеството!

„Щом не знае, че складовете са в Килия, не знае нищо!“ — помисли Белия.

— Тогава ще се срещнем пред съда, воеводо.

— Има само един изход за вас, княз Авалов!

— Изход? От какво?

— Чака ви конфискация, разорение и затвор, господине! Нима не го съзнавате?

Вангел се усмихна.

— Не.

— Не сме деца, княже! Само вие имате кораби. Само вие имате средства да изкупите реколтата! Това е ясно за всеки!

— Кога е станало това, господине?

— От средата на август до средата на октомври…

— Ако ви интересуваше истината, щяхте да знаете, че точно в този период имах гости от Истанбул.

— Лорд Дърмънд! Знам, княже… Лично вие за миг не сте напускали княжеството. Това вършеха вашите капитани!

Вангел опита да възпроизведе и ирония, и досада.

— Според вашите сведения кои са моите капитани?

— На първо място вашият шурей, едноръкият.

— Момент!… — Вангел го спря властно. — Лазар Шкодер — едноръкият — наистина е мой шурей, но точно в посочените месеци встъпи в брак и построи ограда на къщата си!

— Значи, не приемате изхода, който ви предлагаме?

Белия стана.

— Любопитно, какво считате за мой изход?

— Да изкупите нашата реколта по старите цени и да подпишете декларация, че никога повече няма да се бъркате в работата на монопола!

— Не декларация, клетва мога да дам, но вашето зърно не ми трябва нито на старата, нито на нова цена! Довиждане, господине! Предайте моите уважения на госпожа Карей!

Воеводата стоеше объркан в средата на салона.

— Съдът ще бъде разорителен, княже! Може да се наложи да поканим свидетели от Отоманската империя.

Това беше добре пресметната заплаха.

— За да докажат какво, воеводо?

— Че сте пират, че не сте никакъв княз, че сте държавен престъпник, известен под прякора Белия дявол, че на съвестта ви тежат окървавени глави!

Карей се задъхваше, но настроението на Белия ставаше все по-ведро.

— Няма смисъл от свидетели, господине! Вашият княз знае всичко това… с изключение на някои маловажни подробности.

— Признавате, че сте Белия дявол от Янина?

— Никога не съм го крил! Негово височество го чу от собствената ми уста! Моят живот, господине, е нескончаема война с падишаха! Естествено е през такъв живот да текат потоци кръв! А що се касае до моя произход, той засяга само мен и не е от компетентността на никакъв съд! — Вангел отвори вратата. — Ще се срещнем в съда, Карей, вашето зърно не ми трябва!

Когато остана сам, Белия се върна на масата. Ставаше все по-зле и все по-малко тайни оставаха тайни. По неясни, неведоми пътища и най-мрачните дебри на личността му излизаха наяве. Клупът се затваряше около грешния му врат. Най-разумно би било да послуша Бриджит и да потънат вдън земя…

— Вангели? — Бриджит седеше на стъпалата боса, по риза, с отпуснати ръце и лице, смазано от умора. — Сокон и ти… Вие ударихте монопола, нали?

Белия кимна.

— Могат ли да го докажат?

— Не.

— А ако Сокон проговори?

Вангел се усмихна.

— Не познаваш мъжа си, момиче!

— Обидата ще го направи предател!

— Лазът е пират, Бриджит!

— Да бягаме, Вангели…

Белия дълго не отговори.

— Чувала ли си за Жан Марс… Твоят велик сънародник?

— Сокон ми разказа всичко, скъпи!

— Това не е могъл да ти каже. Марс обичаше да повтаря „Мъжът е хомо луденс“! Играещ човек. „Играещ с всичко, включително и с живота! Само тогава може да оцени, че е жив!“

— Ти ще се явиш на този съд?

— Ако ме призоват.

— Какво ще спечелиш от това?

— Ще спечели „хомо луденс“, Бриджит, а това значи, че Белия дявол все още е жив…

— Не разбирам, Вангели.

— Няма нужда да разбираш, Бриджит… Достатъчно е да чувстваш…

Прекараха още един ден в разговори, в плач и истерии, в обяснения и клетви, но масата през цялото време остана между тях. Бриджит грохна от умора и отиде да спи, а Белия си наля вино и се върна в салона… Събуди го Абруд.

— Вангел! — викаше той. — Събуди се, княже! Знам, че си тук!

Белия го пусна вътре, но дълго остана в банята. Трябваше да измие умората, да съживи мисълта си и да влезе в деня с ясно съзнание. После направи кафе, разпечати пури и влезе в салона.

— Добро утро, Аурел. Извинявай, че те накарах да чакаш.

— Сам ли си?

Вангел се поколеба, преди да каже:

— Не.

— Ще ме представиш ли?

— Може би друг път.

Пушиха, пиха кафе, гледаха се в очите и мълчаха.

— Главният прокурор на княжеството е издал заповед да съберат улики против тебе! Ще те съдят, Вангел!

— Вчера Карей ми го каза лично.

— Карей?

— Опита заплахи, доводи, обиди, обвинения…

— Могат ли да докажат нещо против теб?

— Не.

— Сигурен ли си?

Вангел кимна и по лицето на Абруд заигра усмивка.

— Тогава всичко е наред! Сигизмунд е заявил, че ако не докажат зърнената спекула, няма да позволи да се даде ход на делото!

— Благородник! — Вангел даде воля на иронията си. — Заминавам, Аурел.

— България?

— Да.

— И нищо не може да те спре?

Вангел не отговори. Горе, в спалнята на албанката, спеше единственото същество, което можеше да го отклони от пътя, ако „хомо луденс“ не го тласкаше така неудържимо по тъмните, кървави, друмища на България…

 

 

Ром го носеше далече от мъката и изкушението. Вятърът свиреше в ушите му, тялото му се подчиняваше, но сърцето биеше трескаво, тревожно и буцата, този смок удушвач, заседнал в гърлото, все някога щеше да го сдави смъртно. „Няма да мисля! — стенеше вътрешният му глас. — Дойде време да действам!“

Белия строи четата и провери уменията й. Сториха му се задоволителни. Стефан имаше по-твърда ръка от Влаха и напредъкът на конницата беше по-голям от очакванията му. Преспа в къщата на Котленеца, сутринта оседла Ром, заповяда да бъдат готови за поход в първата дъждовна нощ, върна се в Скендера и седна да чака. Лазар знаеше, че е тук, но не идваше да го види, а и Влаха се бавеше… Белия го беше изпратил да търси чистокръвни араби на истанбулските тържища… Време беше да се връща! Къщата беше пуста, готвачката идваше сутрин и се измъкваше, преди да е станал от сън.

Ширна се дълго и сухо циганско лято. Дните се нижеха един след друг еднообразни и лепкави. Слънцето изгряваше в аквамарина на небето и потъваше на запад в отровнозелените кленови гори. Вангел спеше, пиеше кафе, пушеше, търсеше с очи ветрилата на корвета и отново се хвърляше в постелята. Мисълта му не забравяше Бриджит… Ако не знаеше, че Сокон се е върнал и е заел мястото си, би захвърлил всичко, но… „Защо, Бриджит? Не от равни вини, от равни възможности имаме нужда, момиче!“

Когато спеше, не мислеше, затова гледаше да спи колкото може повече, но и сънят като всичките му близки бягаше…

В неделя следобед чу конски тропот и отвори очи. Това можеше да бъде Лазар, но можеха да бъдат и Кобадин и Неводари… Вангел лежеше облечен с брич и ботуши, в бяла ленена риза, но докато навличаше сюртука, в мисълта му отново изплува Бриджит… Ездачът можеше да бъде Сокон Мехия. Възможно ли беше Бриджит да му е говорила за любовта си?

Белия се огледа. Оръжието държеше в склада към езерния кей, но над огнището имаше ятагани, вързани на кръст за украшение. Вангел прекоси стаята, откачи единия и отвори вратата. Пред портата на двора стоеше висок и як непознат мъж. Беше облечен като офицер в тъмносин сюртук, гологлав, в ботуши и с кървава роза, захапана между зъбите…

— Кой си ти? — извика Белия. — Ако идваш с добро, заповядай да хапнем каквото дал бог.

Офицерът извади розата от устата си и я хвърли зад оградата.

— Ти ли си княз Авалов? — попита на лош български той.

— Аз, господине. Добре дошъл в моя дом.

— На тебе ли правоверните викат „Белия дявол“?

— „Правоверните?“ — Вангел вече знаеше кой е гостът. Това беше еничарят екзекутор.

— На мен, Гюнеш бег! Ела да хапнем. Ще говорим на софрата!

— Откъде знаеш името ми, княз ефенди?

— Шпиони има навсякъде, бег! Заповядай, влез.

Гюнеш върза коня и тръгна през ливадата с твърда крачка, но когато видя ятагана, спря и измъкна своя.

— Така ли посрещаш гости, Бял дявол бей?

— На гости ли ми идваш, Гюнеш бег?

— Не, ефенди, идвам за главата ти… По заповед на великия везир и с благословията на стамбулския валия! Ти знаеш защо, твоя милост, излишно е да ти казвам!

Белия кимна.

— Чаках те, Гюнеш бег! Как предлагаш, веднага ли да започнем клането, или да хапнем първо?

— Нямам ти вяра, Бял дявол бей! Я отрова ще ми сипеш, я някой куршум ще ме стигне от засада… Въоръжен си, защищавай се! Гюнеш бег деца и беззащитни не коли!

Еничарят замахна, Вангел отскочи, вдигна ятагана и боят започна. Биха се мълчаливо, без ожесточение, по-скоро с любопитство, а не след дълго и с взаимоуважение.

— Кой те е учил да въртиш ятагана, княз ефенди? — попита Гюнеш, бършейки челото си с ослепително бяла кърпа. Това беше бялото на Мобараците…

— Един французин, бег.

— Пират?

— Пират и голям мъж, дьонме ага!

Гюнеш изръмжа диво. Такава обида се понасяше трудно.

— Сега виж как ни учат нас, еничарите от Бурса!

Екзекуторът предприе бясна, но лека и вихрена атака. Вангел парираше ударите, отстъпвайки по тревната площ към езерото. Един „превод“ разпра сюртука му, но не почувства болка, болката дойде от удар в и без това болящото го ляво рамо. „Внимавай, Бели дяволе! Тоя еничар ще те свърши!“ Почувствува болка и в корема. Лезвието беше срязало коремните мускули… Вангел напрегна тялото си, но придаде на лицето си вид на умирающ. Наивният еничар падна в трапа. Сигурен, че Белия дявол има нужда единствено от доубиване, Гюнеш се отпусна, „разхлаби“ вниманието си, Вангел избра мига и с приз де фер заби ятагана в сърцето му.

Белия свали сюртука и огледа раната. Ударът беше разпрал корема от край до край и червата всеки момент щяха да рухнат в скута му. Болката се усилваше, кръвотечението също. „Умирам“ — без паника помисли той. Смъкна ризата, уви я около кръста и я стегна колкото можеше. Това щеше да задържи червата в корема, но кръвотечението с нищо не можеше да бъде спряно. „Имам един час. После ще настъпи отмалата, а с нея и краят! Ще ме намерят вмирисан… Храна за мравки и червеи!“…

Не, това не! Не знаеше какво да прави, знаеше обаче, че трябва да направи нещо… Бавно, залитайки, стигна до обора, оседла Ром… Напълни две шаячни торби с камъни, завърза гърлата им и ги хвърли на седлото… Внимателно излази на гърба на коня и го подкара ходом… Вече знаеше къде отива. Стигна морския бряг, стегна шенкела и принуди Ром да влезе във водата… Подкара го навътре, докато усети, че жребецът плува… Тогава чу лая на Сур. Вълкодавът беше закъснял… Вече нищо не можеше да спаси господаря му. Вангел продължи да насочва Ром навътре в морето. Когато реши, че се е отдалечил достатъчно, взе торбите, върза ги за китките си, измъкна тосканската кама от ботуша и преряза гърлото на жребеца. „Сбогом!“ — каза той. Не мислеше за хора, не виждаше лица. Вангел Аваля Дон де мар си взимаше сбогом със света, преди да се отдаде на морето…