Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Белия дявол (1)
Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 28 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2011 г.)
Разпознаване и корекция
Дими Пенчев (2012 г.)

Издание:

Христо Калчев. Белия дявол

Първо издание

Рецензент: Венко Христов

Редактор: Красимир Дамянов

Художник: Божидар Икономов

Художествен редактор: Петър Тончев

Технически редактор: Емилия Дончева

Коректор: Стефка Бръчкова

Издателство „Български писател“

ДП „Димитър Найденов“ — Велико Търново

 

Формат: 84/108/32

Тираж: 30 112 екз.

Подвързия: 2112 екз.

Брошура: 28 000 екз.

Печатни коли: 19

Издателски коли: 15,96

УИК 16,95

Дадена за набор на 21.XI.1986 г.

Излиза от печат на 20.IV.1987 г.

Цена подвързия: 2,02 лв.

Цена брошура: 1,77 лв.

История

  1. — Добавяне

6

Вангел и София се венчаха в янинския манастир „Свети Мина“. На Белия му беше тясно на Корфу, а и старият Шкодер имаше интереси на континента.

След битката при Лепанто турците побесняха. Диванът изкупи старите мортири на Венеция и ги разположи от Епир до Далмация. Плаването ставаше все по-опасно. Вангел изпрати Лазар да укрие „О Мегас“ на север, по Адриатика, и се прехвърли в Янина. Минаваше за търговец на въжета. Шкодер го представи на Аян паша и старият велможа му даде разрешение да построи къща в укрепения вътрешен град.

Белия развърза кесията. До средата на лятото покри албанска къща с обор под чардака и комини с капаци. София цъфтеше. Ставаше все по-красива, дръзка, проклета. Снагата — женска, гърдите — пращяха, походката й напомняше едновременно и сърна, и котка. Очите й крещяха от наглост и високомерие. Чувстваше се законна съпруга на русия пират и когато той присъствуваше, беше готова да се опълчи на целия свят.

София предизвика първата разпра в Янина. Бяха излезли на тържището. Албанката вървеше напред, Вангел с длани на пищовите се мъкнеше след нея. Зададоха се двама от гвардейците на Аян, черкези, диви и свадливи. Когато се разминаваха със София, единият я ощипа по задника. Жена му се пресегна, от първата сергия грабна глинена стомна и с ярост я разби в главата на черкеза. Гвардеецът рухна в прахта, а докато другият теглеше ятагана, Вангел подпря дулото в корема му. София беснееше. Преди да успее да й попречи, измъкна резервния пищов и стреля в главата на втория. За негов и за неин късмет стреля лошо и отнесе ухото му.

Вангел я отведе вкъщи, остави я на грижите на Шкодер и отиде у пашата.

Аян Янински беше истински източен велможа, едновременно жесток и справедлив, славолюбив до лудост, мъж и с осанката, и с велелепието на султан. Когато го въведоха в миндер сарая, Вангел Аваля се поклони ниско и заговори.

— Стана беля, паша ефенди. Твоите хора закачиха жена ми, а тя, албанката му дива, изпразни една цев в главата на единия, разби грънец в главата на другия.

— Доведете черкезите! — заповяда пашата. Покани го да седне, предложи му кафе, смокини, започна табиетлия разговор. — Как върви търговията, Вангел бей?

— Благодаря на бога, добре, паша. Чакам кораб стока от Триест, конен керван пътува през България към Дунава на път за Влашко и Молдова. Въжета трябват навсякъде.

— Вярно, бей, трябват. — Кимна Аян Янински — Чуй ме, бей, пази жена си! Дяволска красота има в нея, хората са диви, завистта е от аллаха. Виждал ли си лице на кадъна? От такива бели ни пазят фереджетата.

— Прав си, паша! — каза Белия и наистина го мислеше. — Какво да направя за черкеза? Злато? — На колко оценяваш едно черкезко ухо, бей? — Например… Сто лири?

— Десет — каза Аян — и да ги разделят! Въведете ги!

Черкезите се проснаха по очи. Вместо чалми носеха превръзки. „София не се шегува, кучка проклета!“

— Станете — заповяда пашата. — Вангел бей съжалява и иска мир. Щедро ви предлага по пет златни лири. Доволни ли сте, песове похотливи?

— Богато, паша ефенди!

— Добре. Махайте се и ако чуя, че безпокоите Вангел бей и семейството му, ще ви обеся надолу с главите! Вървете!

Аян го увери, че инцидентът е приключил, но Белия не повярва и беше прав. Няколко дена по-късно стоеше в двора и надзираваше майсторите как поставят дограма на прозорците. София се люлееше на клона на една уродлива круша. Бременността беше започнала да й личи, но характерът й не се смекчаваше и работниците се страхуваха от нея като от дявола. Изпука пушка и Вангел разбра, че е мъртъв. Куршумът го удари отляво, високо в гърба, зави му се свят, чу писъка на София и се свлече.

Не умря, но лежа цял месец в трескава борба със смъртта и завинаги остана с тъпа болка в лявото рамо.

Албанецът извади оловото, почисти раната и взе да го лекува с билки и меча мас. На двадесетия ден Вангел се изправи. Беше отслабнал, отмалял, но жив и готов да убива. Тягостна принуда го заставяше да избие черкезите, иначе отново щеше да падне в засадата им. Трябваше да пипа тънко, за да не си навлече гнева на пашата.

— Разгласи, че заминавам — каза Белия на жена си. — Лазар да докара „О Мегас“ в устието на реката. След две седмици тръгвам!

София писна на умряло, но Вангел не й обърна внимание, слезе в мазата, свали топузите на кантара и се зае да заздравява тялото си.

— Ще се върна, преди да родиш — каза Белия и тръгна след едноръкия Лазар по склона към брега.

Цяла Янина беше разбрала, че заминава.

Три дни по-късно петима черкези от охраната играеха зарове в крепостния гарнизон. От морето духаше, затова гвардейците на пашата бяха залостили пантите на прозореца. В полунощ едно тяло разби прозореца и връхлетя в помещението. Как? С полет? Изстреляно от канонир? Дълго се чудеха как нападателят се е докопал до втория етаж по гладката, измазана стена, но нямаше жив свидетел да даде задоволително обяснение. Намериха гвардейците заклани, кесиите им — празни. Двама от тях бяха нападателите на София, но Белия дявол беше в морето и никой не го обвини, поне гласно, въпреки че Аян Янински беше казал на Албанеца:

— Ако не знаех, че Вангел бей е на гурбет, щях да мисля, че това клане е негова работа!

София сияеше. За нея нямаше и миг съмнение. Нейният мъж, Вангел Аваля Дон де мар, беше провел своето правосъдие.

Клането наистина беше дело на Вангел. Лазар го остави на един ден път от града и се спусна да подготви шхуната. Вангел се кри два дена в Дъбака, а в полунощ на третия проникна в града, забулен като шиптар. Качи се на крепостната стена и легна в сянката на мортирите. Когато заключиха вратата, хвърли въже на покрива на гарнизона, провери устойчивостта на абордажната кука и се изкачи на покрива. Когато патрулът се смени, Белия се спусна по въжето, нахлу при черкезите, използвайки шока от изненадата, закла своите врагове с ятагана и камата. Другите трима се чувстваха в безопасност. Лично те не бяха направили нищо лошо на търговеца бей и не очакваха отмъщение. Наивността им му позволи да ги приближи, другото свърши бързината.

Вангел се върна на покрива, прибра въжето и се хвърли в короната на една от дворните смокини. Изподра се, скъса бурнуса си, но падна от клон на клон без сериозни рани. Върна се на стената, закачи куката на въжето, надяна примката на мортира и се спусна вън от крепостта. После запали въжето. Когато конопът изгоря, куката падна в краката му. Белия я вдяна в бурнуса, вдигна качулката и избягвайки главния път, тръгна към морето.

Лорчата го чакаше на брега, а слънцето все още не беше подпалило континенталните гори, когато „О Мегас“ напълни ветрилата и се понесе на юг, по мирната повърхност на Ионийско море.

* * *

В средата на септември „О Мегас“ навлезе в Средиземно море. Наближаваше сезонът на бурите, но небето беше ведро и чисто, вятърът се сменяше от бриз на мистрал като през юни, дните бяха топли, дори потни, нощем захладяваше, но все още есента беше далеч. Десет дена плуваха, без да видят ни едно ветрило, дори рибарска лодка не срещнаха, макар че това бяха дните на паламуда. Имаше нещо зловещо и смълчано в пустото море, а времето усилваше това чувство.

Вангел въртеше ятагана до премала, после се връзваше, скачаше зад борда и плуваше в надпревара с шхуната, излизаше на палубата, хапваше и лягаше да спи. Лазар го пазеше и щеше да го събуди само ако на хоризонта се появят ветрила.

Беше рано следобед на дванадесетия ден, когато шуреят му влезе в каютата.

— Черни платна, дон! Тримачтов ветроход, прилича на сарацински шебек!

— Свалете калъфите от мортирите! — заповяда Белия. — Всички на борда… Да се подготви абордаж!

— Те не искат кръв, дон!

— Чу ли какво ти казах, Лазаре! — Вангел спусна нозе на пода, разтърка очи. — Приближете го на борд! Ще го ударим на топсели! Бързо!

Когато разстоянието се скъси, платната се оказаха червени и Вангел вече знаеше с кого има работа. Капитан на прославените кървави платна беше широко известният черкез Махмуд Дон де мар, или Мохамед Шаа… еди-кой си, както сам се беше прекръстил вманиаченият сарацински вълк. Опасна среща! За първи път през мозъка на Белия мина мисълта да опъне всички платна и да избегне битката, но вече беше дал заповед за „скок“ и ако я отменеше, щеше да загуби престижа си. Но имаше и още една причина. Най-после „О Мегас“ щеше да хвърли куки на истински пират и капитанът му да провери качествата си — и своите, и на екипажа.

Бордът на черкеза изглеждаше спокоен. Не обираха ветрила, не изпъваха нови. Шебекът плаваше по неизменен курс. Белият беше този, който щеше да нападне. Палубата на сарацина димеше, пиратите готвеха или пиеха ром край огъня. „О Мегас“ скъсяваше разстоянието, деляха го една, най-много две мили. Екипажът беше стихнал край борда, артилеристите разпалваха барутни мангали. Като че ли всичко беше готово за бой. Последва тягостен, мъчителен половин час и корабите се вплетоха. Левантинците хвърлиха куки, сарацините ги отсякоха и откриха огън от мускети. Три несполучливи опита за абордаж направи Вангел и все още беше на борда на шхуната. Нервите му играеха, идваше му сам да скочи на шебека, но там щяха да го превърнат в кървава дрипа.

Позна Махмуд. Едър, гол до кръста, със златен византийски шлем на главата, в бели панталони и чортови ботуши, Махмуд Дон де мар излезе на палубата. Появата на вожда влуди сарацините. Ярост се лееше от гърлата им, мълнии от очите. Техен ред беше да хвърлят куките и сарацинската сган се изсипа на „О Мегас“. Летяха с въжета, на прътове, скачаха през борда. Настъпи хаос. Вангел съсече един пират, друг набучи на ятагана, но го връхлитаха все нови и нови. В един миг се видя обграден от три страни, но Лазар застреля левия нападател и го изтегли към форпита. Дрънчаха ятагани, някой биеше корабната камбана, проехтяха единични изстрели, но в общото меле беше трудно да се види кой взема превес. Вангел пъхна ятагана под мишница и измъкна пищовите. Два изстрела — два трупа.

— Дръжте се, воини на кръста! — изрева Белия. — И сарацините са смъртни!

Нападнаха го, преди да успее да напълни пищовите, и отново трябваше да върти ятагана.

— Донеси мускети! — заповяда през рамо там, където трябваше да бъде Лазар, и посрещна нападателя. Беше едър, силен негър. В едната ръка въртеше тежка верига, в другата държеше къс двуостър меч. Веригата изби ятагана, но преди широкият замах на меча да отсече главата му, Вангел заби тосканската кама в антрацитения корем на пирата. Скочи, грабна ятагана, но и веригата на негъра.

— Стреляйте! — крещеше той. — Всички на мускетите! Стреляйтеее!

Стрелбата зачести. Около грота се биеха с ятагани и мечове, но някой се беше залостил в трапа за трюма и стреляше безпогрешно. Лазар откри огън от квартердека, стреляха от рострата, имаше стрелци по рангоута.

Веригата се оказа страшно оръжие. Беше еднаква ефикасна и за отбрана, и като убиец. Вангел разби няколко глави с жестоките й брънки, изби няколко калъча и освободи път за ятагана си. Боят траеше повече от час, когато му се стори, че сарацините се оглеждат за отстъпление. Тогава отново видя Махмуд. Пушеше лула, подпрян на въжетата на шебека, и гледаше боя от разстояние. Белия спря.

— Преградете им пътя! — викна той — Обърнат ли на бягство, избийте ги с олово!

Вангел се оттегли от боя, мина зад каютата, сряза едно от въжетата на бизана и ползвайки принципа на махалото, скочи на шебека. Махмуд не го усети, а и шумът беше такъв, че за да чуеш нещо, трябваше да ти крещят в ухото. Белия притича по фалшборда, озова се зад гърба на пирата, изправи се, замахна и стовари веригата под шлема, там, където вратът се свързваше с раменете. Махмуд се разклати, но не падна. Следващият удар беше в голия кръст, третият раздроби дясното рамо на сарацинския бик и той се свлече на колене. Вангел зае мястото му. За сарацините появата на русия капитан означава превземане на шебека и те се поддадоха на отчаянието. Левантинците усетиха превъзходството си и проведоха дива, масова атака, последната, на която бяха способни.

Палубата се хлъзгаше от кръв, тела се валяха навсякъде, стенеха ранени, доубиваха полуживи сарацини. Звездата на Махмуд Дон де мар беше загаснала завинаги, макар самият той да не беше мъртъв. „Ще го подаря на Марс!“ Вангел заповяда да го оковат, да превържат раните му и да го пазят жив. Лазар, ранен в единствената си ръка, хукна да изпълни заповедта.

Левантинците изхвърлиха труповете, качиха вода във ведра и се заеха да мият палубата, а Белия отиде да разгледа шебека. Беше добър кораб, имаше остра водна диря, красива лъвска ростра, но най-силно любопитство предизвикваше каютата на черкеза. Вангел разкова кухите стени, пода, сандъците. Отвсякъде рукна злато.

Вангел Дон де мар не подозираше каква слава и какъв престиж на пират ще му донесе победата над Махмуд в акваторията на Средно море, но заедно с това и каква излишна популярност в Илдъза. Вангел никога не разбра кой беше съобщил името му на Мехмед Соколлу, великия везир на Селим Втори, но пленяването на черкеза помогна на стария велможа да внуши на падишаха, че именно русият пират е отмъкнал златото от борда на адмирал Али паша.

„О Магас“ хвърли котва в залива на Сидра, но от Марс нямаше помен. Французинът беше опънал платната и отплавал на запад. Вангел обаче знаеше къде да го търси.

Когато изведе Махмуд в старата градска казба, народът се стече да гледа обесването. Белия Дявол не можеше да го остави жив без риска черкезът да посвети живота си на мъст, а неговите възможности да събере флота бяха много по-големи от вероятността Вангел да подчини на властта си моряците на Леванта. И по друга причина, не по-малко съществена; имаше нужда да оправдае безсмисленото нападение на шебека и стотината трупа на Христови Воини. И За Ткон, и за Погонат Вангел чистеше Средно море от пирати, та флотът на Кръста необезпокояван да съсредоточи усилията си в борбата с Османия. Тази победа щеше да засили и страха, и омразата на Погонат.

— Как си с парите, лаз? — попита Вангел вместо „добър ден“. Лицето на Сокон Мехия светеше и нямаше по-добър израз на радостта му. Срещаха се след пет месеца раздяла.

— Зле, дон! Едва покривам разноските, макар Сидра да е най-евтиният град, в който съм слизал.

Белия му подаде ковчеже от желязно дърво с медни обкови.

— Две хиляди лири!

— Черкезът? — Вангел кимна. — Благодаря, дон!

— Как се държат императорите?

— Погонат беше болен. Дълго. Но Филип изглежда отчаян, говори за смъртта. Става мистик, дон!

— Откъде знаеш тази дума?

— От него. — Лазът се ухили с острите си зъби и го поведе към форпита. — Ще пиеш ли ром, дон?

— Да.

Седнаха. Вангел знаеше, че Филип трескаво чака знак за среща, но умишлено не бързаше да го даде.

— Имаш ли неприятности с Менон?

Сокон не отговори веднага.

— Знаеш, че аз харесвам шурея ти.

— Заедно ходите по жени!

— Ходихме, дон. — Лазът се ухили отново. — Менон е хубавец, местните са луди по него.

— С колко саби останахте?

— Първоначално бяха четиристотин — четиристотин и петдесет. Едни заминаха с тебе, други се разбягаха. Сега са по-малко от триста. Топи се флотът на Византия!

Вангел помисли, че долавя горест, но миг по-късно разбра, че всъщност иронията е подразнила слуха му.

— Това ли мъчи Филип?

— И това. Погонат по цял ден лежи с мавританката, златото е у него и архонтът е принуден да врънка пари като просяк. Предложих му да хвърлим куките на Погонат, все едно че му предложих второ разпятие на Исуса!

Беше ред на Вангел да се разсмее.

— Прати хора да го доведат, лаз. Да доведат и Менон, и Погонат… ако благоволи да стане от леглото.

Исак отклони поканата. Имал треска, но истински трескавият Филип и зет му Менон скоро стъпиха на борда. Вангел стана да ги посрещне.

— Седнете, капитани. Филипе, ти си болен?… Меноне, сестра ти ще ражда през зимата. Баща ти те поздравява… И той, и София мислят, че живеем като братя!

Менон вдигна вежди.

— Лазар е разсеял сладките им сънища!

— Грешиш, змия! Брат ти е верен човек и честен мъж!

Менон преглътна обидата.

— Да бъде твоето, дон. Дойдох да чуя какво имаш да ми кажеш!

— Не аз на тебе, шурей, а ти на мене — своя предводител! Какво се случи с флота в мое отсъствие?

— Няма флот, Вангелис — изпъшка Ткон. — Това тук прилича повече на пиратска сган, готова да се хване гуша за гуша. Последната надежда на Византия погина в плитчините на Лепанто!

— Защо, Филипе? — лукаво попита Белия. — Там Византия удържа първата си победа!

— Безсмислена победа, брат! Какъв е резултатът? Дон Хуан отведе пленените кочерми, владетелите отзоваха флотите си и Османия остана непокътната!

— Османия загуби флота си, Филипе. Спомни си стария план, твоя план, архонте! Обезкървим ли турците по море, ти, Погонат и левантинците слизате на брега за борба по суша. Вдигате тагмите в Армения, Грузия, Македония, Илирия, Тракия и изтласквате турците на Арабския полуостров. Време е да осъществиш втората част на плана!

Филип се усмихна тъжно:

— Ти се гавриш с мен?

— Сега знаеш, че хиляда воини, па били те и самите дяволи, не могат да сринат могъществото на Османовци, нали?

— Знам! Знам и още нещо, християнският свят ни предаде! Католическите корони ни оставиха в ръцете на османските кучета!

— Значи не можем да разчитаме нито на война по суша, нито на католическите владетели? Какво ни остава, Филипе?

— Не знам! — тежко простена Ткон Македонец.

— В Агадир знаеше!

— Англичаните?

— Да.

— Смарти ти каза, Кралицата няма да одобри конфликт, с Високата порта.

— Тогава ти му отговори: „На нас ни трябват майстори, лоцмани, шкипери…“ Сега те ни трябват не по-малко от тогава, нали?

— Не, дон! — Филип рядко използваше тази самозвана титла, но сега тя сама се изплъзна от устата му. — Ние имаме седем кораба и не можем да постигнем единство, камо ли ако станат седемдесет или седемстотин, да даде всевишният такова щастие! Не, Вангелис, аз съм отчаян! Не е съдено да възкресим Византия!

— Тогава да трупаме опит и да чакаме по-сгодни времена? Аз тръгвам да търся французина. Който иска, може да ме последва. В Атлантика ще има кръв и набези, тук оскотяване и срамни болести! Избирайте!

— Аз нямам работа в Океана — тихо, но твърдо каза Менон. — Ако не ми провърви в затворените морета, ще се върна в Киркира.

— Баща ти напусна острова. Сега живее в Янина — каза Белия и престана да му обръща внимание. — Ти, Филипе?

— Не, Вангелис! Чакам вест от патриарха, отговорен съм за момчетата… Не забравяй Исак! Ще използува заминаването ми, за да го представи като бягство. Бягство при пиратите, Аваля! Това ще ми коства анатема за целия род и отлъчване от църквата!

Белия кимна.

— Разбирам, капитани! Утре ще събера флота. Които искат да търсят съдбата си със сабя в ръка, ще тръгнат с мен. На три ветрохода… Сокон Мехия, Лазар на Махмудовия шебек и „О Мегас“. Това е… Ще те търся чрез Солунската патриаршия… Потрябвам ли ти, открий жена ми в Янина. Ако съм жив в началото на пролетта, ще се върна в Средно море.

Филип стана, прегърна го трескаво и с наведена глава тръгна към трапа. Менон имаше въпроси, но нещо му пречеше да ги зададе.

— Кажи, шурей?

— Вярно ли е, че се готвиш да обесиш Махмуд черкеза?

— Вярно е, Меноне. Не одобряваш ли?

— Не разбирам, дон!

— Какво неясно има?

— Ако се върнеш към пиратството, защо избиваш пиратите?

Вангел не очакваше такъв въпрос и не беше готов с отговора.

— Прищявка, Меноне! На този свят всичко се командва от капризи.

Исак Погонат се появи на екзекуцията. Беше облечен в бяло и пурпур, цветовете на василевса, но беше проявил скромност и на главата му не блестеше диадема. Вангел го видя, но се направи, че слуша ругатните на черкеза. Махмуд, стъпил върху бурето, на път към небитието, изпитваше едно-единствено чувство — омраза. Лицето му напукано от треска, устните засъхнали с бяла слюнка, очите мътни като разбунени блата, но характерът — непокътнат, див, горд, презиращ смъртта. Махмуд псуваше, сипеше хули, призоваваше тълпата на помощ, кълнеше — и всичко това със сладостната мечта да докопа Вангел Аваля за гърлото. Страшен враг би бил живият черкез и Белия щеше да изчака истинската му смърт, вечната, преди да напусне площада на Сидра.

Сокон командуваше екзекуцията. За Вангел беше достатъчно да присъствува. Той, русият капитан, подлагаше на това унижение Великия дон, който държеше в ужас приморските градове от Измир до Оран, който получаваше откуп от пленници, данък за каботажно плаване, процент от контрабандата на хашиша; който колеше, палеше, убиваше с глад, със слънчев удар, с плъх в гърне, вързан за стомаха… Той, Махмуд черкеза, щеше да умре на бесилото, защото Вангел Аваля следваше капризите на гордостта си. Менон беше поразен от отговора на зет си и разпространи думите му, а те бяха стигнали и до самия черкез, виновника за бурното злорадо тържество на жителите на Сидра.

Победата над сарацинския шебек, фактът, че всеки може да види увисналите платна над пуст, унил борд, караулът на левантинците правеха от Вангел Аваля истински дон де мар. Новият господар на морето добиваше огромен авторитет и появяването на Погонат не можеше да заслепи блясъка на кървавата му слава.

— Поздравявам те, капитане! — Погонат приближи с ръце, скрити под плаща, с лице и учтиво, и презрително. — Удържал си достойна победа.

— Добре дошъл, Исак! — отговори Белия, сигурен, че това обръщение ще извади от равновесие високомерния архонт. — Ще присъствуваш на поучително събитие!

— Какво искаш да кажеш? — попита Погонат. Любопитството му се оказа по-силно от гордостта.

— Нищо повече от това, което чу.

Сокон ритна бурето и Махмуд увисна на въжето. Повече от пет минути изключителната му физика се бори за живота, но в края на краищата езикът напусна устата, очите се обърнаха и черкезът се остави на смъртта. И Вангел, и Погонат мълчаливо изчакаха агонията, но когато се увери, че с пирата е свършено, Исак попита:

— Плашиш ли ме, Вангел дон?

— Предупреждавам те, архонт! — Белия се усмихна вътрешно. — Един ден ще попитам: „Архонт, кой изпрати Менон да стреля по «О Мегас»“? Тогава ще очаквам отговор…

Вангел се обърна и следван от Лазар, напусна горещия, прашен площад на Сидра.

* * *

Белия дявол за първи път щеше да пресече Атлантика и въпреки че си даваше вид на самоуверен морски вълк, безбрежната океанска пустиня го безпокоеше истински. Знаеше, че след Гибралтар ще навлезе в Атлантика приблизително около тридесет и петия паралел, а за да намери Жан Марс, трябва да държи курса северозапад до петдесет и втория и като стигне акваторията на Новия свят, да потърси остров Ганден на север, по френския бряг.

Когато вълните започнаха да прехвърлят борда и лицата на моряците се вкамениха, Вангел си припомни думите на Сюлейман Белята: „Само португалци, англичани и луди плават зиме в Северния Атлантик!“ „Нима съм луд?“ — мислеше той, загледан в оттичането на водата през ватервайса, но знаеше, че има и друго възможно обяснение. Неговият кураж не беше по-малък от този на Рейли, Хоукинс и другите новоизпечени лордове. Ако Дрейк беше дръзнал да търси Магелановия път, то Вангел Аваля Дон де мар нямаше да се поколебае да мине по морската „авенида“ от Гибралтар до Нова Франция.

На десетия ден започна щорм. Течеше двадесет и третият, без времето да даде признаци за подобрение. И корабите, и моряците някак се пригодиха към атлантическите условия, кризите от морските болести бяха преодолени и ако не ги мъчеше леденият вятър, Вангел би казал, че и в такива обстоятелства животът е търпим.

Не спираше, не се срещаше със Сокон и Лазар Шкодер, но гледаше да не ги изпуска от очи. Шхуната и шебекът носеха по петдесет души на бордовете си, достатъчно за плаване и малко за абордаж, а на артилерията не можеше да се разчита срещу френските канонири. Една от причините да търси Марс беше съзнанието, че на всяка цена трябва да подмени оръдията със съвременни, дългобойни цеви.

Към края на първия месец облаците се разкъсаха, вълната падна, но стихна и вятърът и сега кретаха едва-едва с по една-две левги на денонощие. Отпразнуваха деня на Свети Никола при безветрие, но още на другия ден задуха от север и Белия се принуди да зарифи ветрилата на грота. На петдесетия ден от хоризонта изплува Новият континент, а до вечерта и архипелагът пред залива на Халифакс. Едва тогава Вангел си даде сметка какъв сляп шанс би било откриването на Марс и каква лудост е било това плаване.

Екипажът изглеждаше като след поход в пустиня. Атлантикът ги беше състарил, набръчкал и потъмнил кожите на лицата, изцъклил и вкървил очите, прегърбил и измършавил телата. Вангел ги водеше при Марс за злато и слава. „Къде е легендарният французин?“ — щяха да го попитат всеки момент и Белия не можеше да даде задоволителен отговор. „Тук някъде… Някъде из тия ширини се намира Жан Дарс и неговата фрегата «Джема»“!…

Питейната вода беше на свършване, отдавна нямаха друга храна, освен сухари. „Трябва да вземеш решение, дон де мар!“ — с горчива ирония мислеше Вангел, очаквайки всеки момент да пламне искрата на бунта.

Мина още цял месец, а от Марс нямаше следа. Срещаха френски и английски риболовци, дори датска китоловна флотилия плаваше из тези води, но никой не беше виждал французина, нито беше чувал за него.

— Какво ще правим, дон? — попита Лазар. — Едва удържам напрежението. Бордът ври!

— Щом са загубили доверие в своя капитан, да се уповават на бога!

— Избраха съвет на моряците. Пратиха лодка на брега. Ще купят храна от местните, ще заредят с вода и ще обърнат на югоизток! Мортирите са заредени, вахтата усилена… Чакат твоя отговор.

Белия мисли дълго.

— Имаш ли нещо ценно на шебека? — глухо попита той.

— Цялото имущество е на гърба ми.

— Оставаш тук! Да вървят по дяволите! Боцмане, свали калъфите на мортирите! На дезертьорите може да им се доще златото на черкеза!

На сутринта шебека го нямаше. Излезе щорм и Вангел потърси укритие откъм южната страна на архипелага.

Бурята бесня девет дни, въжетата се обледениха, палубата се покри с лед и никакво разбиване не помагаше. Започнаха да палят огън в трюма, но опасността от пожар беше такава, че никой не смееше да мигне.

— Ще издържи ли шебека, дон? — попита Лазар една вечер, загледан в кървавия залез, оглушен от могъщия рев на океана.

— Не! — късо отговори Белия.

— Бог да прости глупостта ми! — Лазар се прекръсти, после млъкна за дълго. — Имаш талант за оцеляване, дон! Питам се кой бог те пази?

На разбойниците! — каза Белия, прибра се в каютата, зави се с кожи и борейки се със студа и влагата, се опита да спи.

* * *

Сокон отиде за вода и повече от две седмици Вангел напразно се взираше да види платната му между голите скали, но когато все пак се върна, доведе Марс. Лазар пръв видя двата кораба, а Белия лесно разпозна „Джема“.

Белия и Марс се бяха въртели с месеци в непосредствена близост, но французинът не беше си загубил времето. Златото на Нова Франция беше натоварено на петмачтовия корвет — „Бел фльор дьо солитюд“. Корабът беше на котва в „Квебек либр“. Чакаше да отминат бурите, за да се спусне по река Свети Лаврентий и през пролива Кобота да излезе в открития океан.

Марс го принуди да събере моряците на един кораб. Въпреки протестите на Сокон шхуната му беше пробита и оставена да потъне при нос Ню Скотленд.

Французинът намери прикритие в подножието на една отвесна скала на западния бряг на остров Сен Пиер и останаха на котва да чакат затихването на вятъра. Скучаеха. Марс видя усилията на Вангел във фехтовалното изкуство и се зае да му покаже тънкостите на атака, защита, измами… Вангел научи батмани, приз де фер, пасато сото, финт ин Tetario… похвати, които му отнеха много време и ангажираха цялото му внимание, но с усвояването им противниковото тяло му се стори уязвимо и леснодостъпно. Фехтоването беше престанало да бъде борба на физическо надмощие; напротив, едва сега схвана сабята като средство на интелекта срещу грубата сила; Марс насърчаваше усилията му, показваше му къде греши и с непроницаемо лице парираше леко и с изящество вихрените му атаки.

— Защо става така, Марс дон? — питаше Белия. — Нали владеем едни и същи средства?

— Това е началото — беше сухият отговор. — Ти прохождаш…

— Но аз съм много по-бърз от тебе, дон.

— Но не по-умен, момче! Фехтовката е надмощие на воля, разум и фантазия.

Вангел преглътна обидата и продължи упражненията с нарастващо ожесточение. Бързината му беше безшумна и страшна, силата му — хитра и яростна, но похватите му все още слаби и най-важното, липсваше му метод, а това му пречеше да приложи качествата си.

— Мисли, капитане — говореше Марс. — В ръката — желязо! Страшно метално продължение на ръката, което трябва да чувстваш с петте си пръста! Както зеницата реагира на светлината, така и оръжието трябва да пулсира с тялото, да слуша командите на мозъка. Гледай внимателно! Аз се движа, мисля, имам идея и търся начина да я приложа. Ти противодействаш. Аз трябва да заблудя разума ти, да притъпя вниманието ти, да прекърша волята ти, за да отнема най-скъпото, което имаш — живота. Възбуждам рефлексите, разума, викам на помощ фантазията, превръщам тялото в пружина и търся най-оригиналния начин да те убия! Твоята цел е същата, затова и уменията ти трябва да са подобни. Забрави честолюбието! Мисли трезво, не забравяй каква е моята цел и търси начин да я осуетиш. „Жьо пран мон биен у же льо трув.“ Вземам своето, където и да го намеря. Тази максима трябва да ръководи цялото ти поведение, ако не искаш да увиснеш на въжето с мъртъв плъх между зъбите.

Планът на Марс беше прост: „Джема“ и „О Мегас“ хвърляха едновременно куките на двата борда на „Бел фльор“, последните моряци, прехвърляйки се на корвета, трябваше да направят пробойни на пиратските ветроходи и минавайки на френския борд, да разчистят абордажа.

Нападнаха през нощта. Охраняващите фрегати бяха далече назад и докато скъсяваха дистанцията, предупредени от тревожните камбани на „Бел фльор“, Марс изби екипажа, заповяда да опънат ветрилата и петмачтовият корвет започна бягството си. Когато слънцето изгря, на хоризонта все още не се виждаха охраняващите фрегати, затова Марс смени курса и обърна на североизток.

— Утре целият флот на Франция ще бъде по петите ни — каза той. — Ще сляза в Русия, на северния бряг… Сам. Ти ще се върнеш в Егейско море и ако ти е мил животът, ще потопиш „Бел фльор“. Франция няма да прости на оня, който е плюл на честта й, а Франция, Аваля, е велика държава… Въпреки всичко!

Плаваха с намерение да заобиколят бреговете на Шотландия, да се държат близо до норвежкия бряг и през шведските проливи да проникнат в Балтийско море на път за Русия.

Поделиха плячката. Марс получи половината, но и другата част беше достатъчна, за да задоволи все още неувълчения апетит на левантинците. Вангел живееше в каютата на бордовия свещеник и за пръв път чувствуваше чужда власт и чуждо влияние, срещу които не мислеше да се опълчи.

Сарацините и левантинците живееха в пълно разединение. И религиите, и нравите, и езикът — всичко ги разделяше. Обединяваше ги едно — страхът от Атлантика и неудържимото желание час по-скоро да нагазят в Средно море.

— Как мислиш да я караме? — попита Сокон, посочвайки с очи враждебната мургава сган.

— Марс знае! — Белия му обърна гръб, но зададе същия въпрос на французина.

— Когато поемеш командването, избий ги до крак! Бързо и тихо! Ако не го направиш ти, те ще ви избият! В жесток свят живеем, Аваля! Уморих се от кръв. Ще се заселя в Русия, ще отглеждам коне, ще ходя на лов, ще лежа по гръб, ще правя деца… Много деца, докато ми стигнат силите.

— Ще ти омръзне, дон.

— Не! — това не беше отрицание, не беше и отговор. Марс мечтаеше и Белия, смутен от глупостта на гледката, побърза да се махне.

* * *

Мечтите рядко се покриват с действителността. Край Шетландските острови „Бел фльор“ налетя на три петмачтови брига. Марс изпсува грубо, плю и се хвана за руля. Обърнаха курса и отново побягнаха в Атлантика. Бриговете се пръснаха на левга един от друг и се втурнаха след корвета.

— През нощта ще поемем курс на север! — каза Марс. Ще плаваме двадесетина часа, ще обърнем на изток и ще държим курса до самите брегове на Норвегия. Бог да ни е на помощ!

Маневрата, колкото и хитра да изглеждаше на французина, беше разгадана от англичаните. Когато мъглата се вдигна и блесна слънцето, бриговете се очертаха с неумолима яснота. Дори разстоянието беше скъсено.

— Курс югозапад! — кресна Марс. — Единственият ни шанс е да се укрием сред островите на Нова Франция!

Бриговете плаваха след тях. „Юниън Джек“, английското знаме, плющеше на стенгите. Англичаните като че ли знаеха, че жертвата няма да се изплъзне.

— Марс бег, имам една идея. Щом падне луната, ще оберем ветрилата и без огньове, при пълна тишина ще ги оставим да минат покрай нас. До Нова Франция има цял месец път, ако не и повече… А и с този екипаж? — Вангел наведе глава. — Не ти се бъркам, дон… Приеми съвета, ако искаш, недей, ако ти се струва глупав!

— Това е единственият ни изход, момче! — Марс се изсмя дрезгаво. — Иначе ще препускаме като елен пред хрътки. От тебе ще стане моряк, Аваля! Командвай: „Никакъв огън, пълна тишина!“ Ветрилата да се приберат, сложете калъфите на мортирите. Металът блести и на тъмно.

Англичаните не се хванаха и на този трик, напротив, загасиха огньовете, така че в пълната тъмнина, а тъмнината никога не е пълна, различиха силуета на корвета. Когато нощта побеля, Аваля видя по един бриг откъм бордовете и флагманът застана нос срещу нос с „Бел фльор“.

— Аз те провалих, дон! — каза Вангел, готов да понесе всякакво наказание, дори въжето. — Съветът се оказа негоден!

— Не! — Марс беше решил да води артилерийски бой и изглеждаше спокоен. — Просто това е английски трик. Всичко в морето е английско! — Французинът плю и тръгна към квартердека. — Отпуснете ветрилата! Ще атакуваме флагмана! Не допускайте бриговете на борд!

Англичаните се ориентираха бързо и взеха мерки за защита. Флагманът подложи борд и зачака „Бел фльор“ да попадне в огневото му поле. Марс беше изпънал чертите на белязаното си лице и Вангел Аваля не виждаше в израза му нищо, освен упорство и омраза. Белия избута кормчията и застана на руля. „Марс е решил да прави таран — крещеше нещо в него. — Полудя. Да, полудя напълно!“ — Вангел нямаше намерение да умира заради галската гордост на капитана. Той — не! Трябваше да му попречи да прати на дъното хора, злато, а и този прекрасен кораб!

Бриговете приближаваха борд и скоро щяха да попаднат под обстрела им.

— Лазаре! — ревна Белия. — Лазаре, къде си?

Албанецът дотича, размахвайки празния ръкав.

— Наблюдавай Марс! Ако реши да насъска сарацините против, мен, стреляй в главата му! Иначе след час ще бъдеш гол скелет! Бързо!

Лазар Шкодер хукна към квартердека. „Марс е мъртъв!“ — измънка на глас Белия и огледа обстановката. Страничните бригове се бяха приближили дотолкова, че скоро щяха да открият огън. Имаше и друга вероятност: да стеснят обръча толкова, че да принудят корвета да смъкне флага си. Вангел Аваля заложи на втория коз и спечели. Когато бриговете можеха да стрелят от упор, а по флагмана се различаваха червените униформи на офицерите, Белия легнал на румпела и извъртя три оборота и половина наляво! Опънал всичките си ветрила, корветът направи силен крен, гребна вълна, но събра сили и се изправи като куче, отърсващо се от вода. Сега бордовите бригове бяха на носа и на кърмата, а левият борд на „Бел фльор“ обърна артилерията си към флагмана.

— Огън! — кресна Белия в рупора.

Канонирите лавнаха и палубата на брига потъна в дим. Гротът му се прекърши на две, рострата се откъсна и падна във водата, над ватерлинията зейна пробойна.

Първата част на измамната маневра завърши. Другите два брига не можеха да задействат артилерията си, без риск да се разстрелят един друг. Оставаше една критична точка. Плаващият на юг корвет след няколко минути щеше да застане борд срещу борд с носовия съд. Как щяха да постъпят англичаните? Задният без съмнение щеше да се притече на помощ на флагмана, но другият в безумието си можеше да избере разменен артилерийски упор и тогава всичко беше в божиите ръце.

Вангел срещна погледа на Марс. Очите на французина бяха все така безизразни, но белязаното му лице се разтягаше в окуражителна усмивка. Марс излезе от вцепенението и пое командването.

— Внимание, десен борд! След малко ще се изравним с брига. Целете се в леглата на мортирите! Палете фитилите, готови за стрелба! Огън!

Англичаните бяха издали същата команда. Двете артилерии ревнаха едновременно. Полетяха дъски, трещяха и се чупеха мачти, крещяха ранени, чуваха се викове, смъртни агонии, виеше се дим, после корабите се разминаха и застанаха кърма срещу кърма. Тогава Вангел видя Жан Марс Дон де мар. Снаряд беше отнесъл двата му крака и по детски скъсеният му труп се подпираше на длани… И кръв не се лееше дори. Марс спираше кръвотечението, притискайки живото месо към борда.

Сарацините грабнаха французина, стегнаха с върви бедрата му високо при чатала и взеха да шият живото месо. Марс припадна.

„Това е краят!“ — помисли Вангел и се зае да огледа пораженията. Гротът, фокът и бизанът бяха непокътнати, а това значеше, че поне бягството е възможно. Корветът плаваше на юг и ако съдбата не му скроеше лошата шега да го срещне с фрегатите, с корекция юг-югоизток, може би щяха да се доберат до Гибралтар. Англичаните се отказаха от преследването. Сокон изхвърли саваните и се хвана за такелажа. Левантинците ковяха десния борд, кърпеха, зашиваха, топяха смола за прогонване.

Бриговете изчезнаха на север. Вангел Аваля викна кормчията и му връчи управлението. Сарацинът се наведе и целуна ръката му. Това беше акт на благодарност.

— Дон — Лазар заекваше. — Кой си ти, дон?

— Богът на разбойниците! — изръмжа Белия, обзет от досада. — Гладен съм, Лазаре. И вино, бързо!

Вангел тръгна към каютата. Нямаше нужда да се обръща. Знаеше, че албанецът отправя горещи благодарности към левантинския си бог и към неговия пророк Белия дявол, родения с талант да оживява.

 

 

„Бел фльор“ се оказа изключителен кораб, бърз, устойчив, снабден с шест отделни каюти и баня със слънчева вода. Белия пое управлението на корвета. Живееше в каютата на свещеника, между евангелието, разпятия, дори кости — „светите мощи на св. Жак“, покровителя на корсарите от Сен Мало. Не можеше да се нарадва на масата и столовете. Хранеше се седнал, сричаше над бордовия дневник, френският език се различаваше от лингва франка, бездействаше удобно. Белия дявол не обичаше излежаването, а ислямитите не признаваха друга форма на почивка.

Корветът уверено цепеше вълните. В трюмовете имаше резервни платна, въжета, мачти, рей, склад за барут, вани за гюллетата и най-важното, артилерията беше лята в Хавър и представляваше последната дума на военната индустрия.

Марс все още беше в шок, макар отдавна да беше се върнал в съзнание. Британия завинаги му беше отнела мечтата за фермерския живот и пиратът обмисляше смъртта си зад затворените клепачи. Че Марс ще посегне на живота си Вангел за миг не се съмняваше.

„Бел фльор“ плуваше втора седмица на юг и всеки ден опасността от френска засада намаляваше. След някой и друг ден корветът щеше да навлезе в португало-испански води. Вангел намери в каютата жълто знаме, символ на епидемия, и заповяда да го закачат на стенгата. Белия не искаше да рискува златото в нова битка, ако някаква хитрост, да пази бог от болести, му позволеше да се добере безпрепятствено до Киркира.

Левантинци и сарацини се подчиняваха охотно. Пиратите знаеха кой ги е измъкнал от британския капан, а в морето нищо не се ценеше по-високо от куража. Пиратите, като всички разбойници на този свят, вярваха в късмета повече, отколкото в бога, а Вангел Аваля Дон де мар беше доказал, че е любимец на съдбата.

Сокон водеше корвета, Лазар — личната охрана на дона, той служеше и за началник на вахтата и Белия се оказа в безгрижното положение на Али Урода, вегетиращ в полумрака на каютата, въпреки че продължаваше фехтовалните упражнения и ловеше за тренировъчно „чучело“ ту един, ту друг от левантинците.

Когато отминаха Бискайския залив, а с това и опасността от среща с французите, времето се затопли, задуха от африканския бряг и настроението на пиратите скочи до буйно веселие и пиянски изстъпления. Сокон и Лазар едва удържаха дивите нрави, а Вангел стискаше зъби и отлагаше намесата си. Избухваха сбивания с ножове, престрелки, изчезваха левантинци и сарацини, без никой да може да даде приемливо обяснение какво е станало с тях. До такава степен беше свикнал със смъртта, че я третираше като банална част от ежедневието, и не смяташе, че на борда се е случило нещо трагично.

Една сутрин Марс го повика. Когато влезе в каютата на капитана, Белия не можа да се отърве от натрапчивото чувство, че стои лице в лице с Али Урода. И Марс, и Мобарак си служеха единствено с ръцете, и двамата имаха нещо унизено в очите, и двамата изпитваха животинска болка от пълната си безпомощност.

— Трябва да ме застреляш, Аваля! — спокойно каза французинът — За какво е годен жив труп?!

Вангел стана от леглото. Изпитваше и съчувствие, и — бог да му е на помощ — мъка. На този горд и силен мъж подхождаше по-благосклонна съдба и по-достойна смърт.

— Ще се погрижа за тебе, дон — със свита душа каза Вангел. — Ако сатаната не реши друго, ще те заведа в Русия. Ще гледаш коне, ще се намери и жена деца да ти ражда! Има живот пред тебе, дон, и аз, Вангел Аваля, левантинецът, ти се кълна! Няма да те изоставя! Никога!

— Знаеш ли какво бреме е човек без крака?

— Нали няма страдание, което да не е човешко, дон!

— Има, Аваля. Унижението!

— Ти загуби краката си в бой, дон! Аз ще поема кораба, като му дойде времето, ще избия сарацините, ще взема жена си от Янина и през проливите ще се вмъкна в Черно море. Султанът е беззъбо куче на синьо дъно, а през проливите ще минем нощем. Веднъж влезем ли в Понт, до Русия, ако е рекъл бог, има десет дни попътен вятър!

— Красиво звучи, Аваля, благодаря ти. Сега си иди! Ще спя, ще мисля. Къде се намира „Бел фльор“?

— Около четиридесет и втория паралел, дон. След две денонощия ще влезем в Средно море.

— Добре, Аваля. Остави ме сам. От днес ти си Дон! За всички! Върви, уморих се… Аваля, ти ли заповяда да не ми дават оръжие?

Вангел дълго не отговаряше.

— Не искам да стреляш в устата си, дон!

— Добре, това е всичко…

* * *

„Бел фльор“ имаше няколко срещи, но жълтото знаме беше сигурна защита срещу любопитството и насрещните ветроходи си даваха вид, че бързат. Срещаха португалски търговци на роби, галери, пренасящи сол, транспорти с дървен материал от Африка, но никой не посмя да попита каква епидемия бушува на корвета. Вангел знаеше от какво се страхуват моряците. Чума! Само споменаването на тази дума беше в състояние да предизвика паническо бягство.

— Ще запомниш ли едно име, Аваля?

— Ще се постарая, дон! — борейки се срещу скуката, Вангел прекарваше дълги часове в каютата на французина, учейки наизуст френски изрази.

— Моят убиец се казва Уилям Бруукс, Розата на ветровете!

Вангел скочи.

— Бруукс? Но той плува на „Обзървър“. Този кораб се наричаше „Индипендънс“?

— Навремето, Аваля! Сега старият бриг е под командуването на сина му!

— Смарти Смайли?

— Откъде знаеш тези имена, Аваля?

— Говорих ти за Агадир, дон. Онзи бриг беше „Обзървър“, а на борда му бяха и Уиндроуз, и Смарти Смайли.

Марс мълча дълго.

— Някаква особена съдба бди над англичаните! Възмездието единствено тях не стига, Аваля. Винаги съм се питал защо и никога не намерих отговора.

— Според Филип Ткон, архонта, англичаните са по-смели от дявола!… — Съзнавайки, че говори глупости, Вангел не довърши фразата.

— И на португалците не им липсва кураж, а паднаха под испанско владичество. Не, Аваля, обяснението е друго, но аз не го знам. Никой не го знае.

— Защо воюваш с тях, дон? — Вангел беше загубил интерес към разговора и зададе въпрос, колкото да наруши мълчанието.

— Никога не съм нападал Британия, Аваля. Напротив, бъдещето на този свят е империя на англичани и французи. Само така ще усмирим високомерието на мадридските донове, за да съсредоточим усилията си в Новия свят! В далечна Азия, Африка… Русия и германските принцове започват да поглеждат към моретата. Ако не си подадем ръце през Канала, скоро няма да има място за нас!

— Щом мислиш за империя на французите, защо нападаш френското злато, дон?

Марс отново мълча дълго.

— Защото съм пират!

— Как стана пират, дон?

— Дълга история, Аваля. Преди двадесет години убих на дуел един от херцозите Гиз… Франция ме осъди на обесване!

Вангел млъкна, макар че и други въпроси глождеха мисълта му. „И Дрейк, и Рейли, и Хоукинс постигнаха славата си със смъртни присъди, но Британия опрости великите си мъже и ги отрупа с отличия за ужас на целия свят! — Ето защо английската съдба не прилича на ничия друга, дон!“

Същата нощ „Бел фльор“ мина през Гибралтар и нагази в Средиземно море.

* * *

Вангел завари София с шестмесечен син в ръце. Когато се надвеси над детето, миризма на сяра го удари в носа. Не можеше да има по-сигурно доказателство. Този плод на любовта беше негов! Белия дявол го кръсти Константин, в чест на императора — основател на Цариград, и затрупа леглото му със злато: „Ще те направя велик мъж, сине! — мълвеше наум той. — Ще ти дам богатство за власт и вълчи нрав за сила!“

Сокон заведе „Бел фльор“ пред зъберите на Далмация, а Вангел и Лазар потеглиха за Янина. Преди да влязат в града, укриха златото в Албанската пещера в подножието на Томор, планината, от която стария Шкодер командуваше последните християнски села в Страната на орлите.

— Ти ли изби черкезите на пашата? — вместо „добър ден“ попита София. Белия не отговори. Старият албанец гледаше празния ръкав на сина си и брадата му трепереше.

— Къде е Менон, сине? — попита старецът.

— В залива на Сидра, тате — отговори Лазар, надвесен над десницата на баща си. — Поздравява те. Каза да го чакате наесен.

Вангел се заслуша в лъжите на Лазар и вътрешно му завидя. В това момче имаше и благородството, и верността на рицаря.

— Какво получи срещу ръката си, сине? — продължи да пита албанецът.

— Злато, тате! Много злато! Днес Вангел дон и аз сме богати хора… А това значи богат си ти, богата е София, малкият брат Дако… Къде е Дако, тате?

— На Киркира. Гледа имотите… Дако стана мъж, но не го давам на морето, Вангели!

Белия кимна.

— И на Лазар е време да слезе на сушата!

— А ти? — попита София.

Белия плувна в пот, преди да намери отговора.

— Аз имам още работа, жено! В Сидра ме чакат архонтите, трябва да върна брат ти Менон вкъщи… Аз съм отговорен за това момче, Софийо!

Жена му светна злобно с черните си очи, тръсна вироглаво глава и излезе от стаята.

— Трябва да изведеш жена си от Турция, Вангели! — започна албанецът. — На север от Дунава, на брега на Черно море, живеят твои сънародници… Сега там е Молдова, синко, християнски свят. В Османия човек не знае кога започва клането!

— Прати Лазар да купи земя, Албанец! На брега… Да купи колкото може повече и да купи къща! Голяма! Аз ще му кажа каква да бъде. И зид с вълчи зъби отгоре! Да купи коне араби, да наеме хора да ги гледат! Наесен продай всичко! Ще дойдеш с мен, Албанец! И ти, и синовете ти!

— Чаках тези думи, Вангели!

— Тогава стягай се за път! И пази сина ми, Албанец! И София… Кажи й, че мъжът не се крие под фустата на жена си!