Христо Калчев
Белия дявол (9)

9

Студът разбуди старата рана в рамото и болката непрекъснато напомняше за себе си. Вангел пътуваше с каретата, но Ром тичаше редом с впрегатните коне и Белия често го възсядаше да раздвижи кръвта си и да се стопли. Пътуваше от Русчук за Плевен с редовните документи на княз Авалов, заверени от отоманските власти. За пръв път беше легален пътник в границите на Империята и изпитваше наслада от сервилността на чиновниците, на заптиите, дори на редовната войска, която симулираше преследване на черкези и кърджалии, истинското бедствие за населението.

Пътищата бяха задръстени от бегълци, ужасът и мъката бяха повсеместни, унижението толкова дълбоко и всеобхватно, че нещастниците, обезверени и в бога, и в хората, не реагираха дори на парите, които Белия раздаваше, мъчейки се да внесе временен лъч в пълния мрак на отчаянието.

Населението беше сведено до състояние на безволно инертно стадо, лутащо се без водач от място на място в напразно търсене на мир, спокойствие и време за зарастване на гноящите рани. Убийства, изнасилвания, садистични мъчения за развлечение на кръвожадния аллахов воин — това отдавна не правеше впечатление. Съзнанието за пълното безправие беше толкова дълбоко, че се беше превърнало в неделима част от битието. Българинът беше свикнал да мисли, че жалката му съдба е отредена от бога и че всеки османлия има неотменимото, божествено право да разполага с всичко негово, включително и живота му.

Белия скиташе повече от месец по пътищата на България с надеждата да види капка гордост. Напразно. „И с тези хора аз се готвех да възкресявам Византия?“ Наивна, смехотворна лудост. Мъже могъщи като мечки със смирени очи наблюдаваха изнасилванията на жените си и с овче безразличие ги приемаха обратно под покривите си. Стотици, хиляди селяни търпяха няколко кърджалийски шайки, вместо да ги пребият с камъни… Достатъчно беше да плюят по веднъж, за да ги издавят, но прекършената им гордост не дръзваше и да помисли за самозащита.

Вангел Белия дявол се разболя от унижение. Сънят му се разстрои не само от болките в рамото, апетитът го напусна, духът му потъваше в дебрите на непознат мрак, от дълбините на душата се зараждаше особена ярост, не онази, която го превърна в оръжие, в нападател, дори в убиец. Белия се въртеше плувнал в пот по твърдите нарове на ханищата и се мъчеше да прозре състоянието си. Болеше го душата, тялото, а беше здрав… Изпитваше безмерна омраза, а нещо го въздържаше от действие. Във всяка друга ситуация и по всяко друго време би вкарал в работа пищовите, мускетите, закачени накръст над главата му. Би клал, бесил, палил, ако една хилядна от това гигантско унижение беше негово. Унижението беше чуждо. Да, чуждо! Тогава защо го преживяваше толкова мъчително? Вангел Белия дявол беше започнал да се чувствува българин, но още не съзнаваше обема на понятието, още по-малко последствията на това нещастие.

Пътуваше на юг. Белотата на снега ослепяваше очите. Студът вцепеняваше природата и освен вълците всичко друго се беше укрило. Сур пропъждаше мършавите самци, но една вълчица го подмами и вече трето денонощие го нямаше. Вангел го отписа и Влаха подгони конете по равния път към Плевен. Към обяд от снега изплува полуопожарена църквица, кацнала на единственото възвишение в равнината.

— Влах! — викна Белия. — Ще обядваме на завет!

Църквата беше по-внушителна, отколкото изглеждаше. Куполът й беше изгорял. На негово място стърчеше скован от дъски кръст, килнат, готов да падне при първия напор на вятъра, но вътре, макар и разграбен амвонът и разбита вратата на олтара, църквата беше просторна и чиста. В средата й гореше мангал, а до него с книга в ръка, с остър враждебен поглед седеше млад свещеник, облечен в проскубани кожи и пояс, от който стърчеше дръжката на кама.

— Добър, ден, отче — поздрави Вангел. — Нека се сгреем на огъня.

— Християнин ли си, сине? — Отчето беше по-млад от него. Имаше дрезгавия глас на човек, мълчал дълго, и кървясалите очи на пияницата.

— Родих се християнин — отговори Белия. — От родители християни.

— Загуби ли вярата в бога?

— Не стигнах до вярата. — Вангел се усмихна кротко, седна срещу него и подложи длани на огъня. — Турците ли опожариха църквата?

Свещеникът кимна разсеяно.

— Какво има преди вярата, сине?

Вангел изпита чувството, че го тласкат към изповед.

— Смърт! Родих се за живота на звяра, отче!

— Колко души си погубил, войнико?

— Много… — „Не бих могъл да ги изброя!“ — помисли Белия, далече от угризенията и покаянието. „Трябваше да убивам!“, и добави: — Чака ме ад и вечен огън!

Вратата изскърца. Белия очакваше да се появи Влаха, но в църквата се вмъкна вълкодава, легна в краката му и затвори очи. Влаха влезе, постла бяла кърпа и подреди храната.

— Ще нахраня Сур, дон, и ще легна. Трябвам ли ти?

— Не, Влах. Върви да спиш.

Свещеникът не мръдна, не погледна храната, не реагира нито на Сур, нито на Влаха. Изглеждаше мъртъв и празен, а беше млад и, ей богу, силен. Белия виждаше тежките му ръце, мускулестия врат, широкия, жилест гръб.

— За изповед ли дойде, пътнико?

— За отговор… Кой построи божия храм далеч от стадото?

— Наоколо имаше села, пътнико. Останките им лежат под снега.

— Къде отидоха хората, попе? Защо напуснаха равнината?

— Жените по харемите, мъжете под нож, децата в еничарските табии! Бог наказва безволието, бездушието, робията…

— Ти как оцеля, служителю божи? Или ти насъска читаците?

Попът, не отговори. Белия наля вино, откъсна хляб, отряза парче пастърма и му ги подаде. Сур започна да лае, свещеникът скочи и изтича на прозореца.

— Ездачи! — каза той.

— Колко?

— Шест коня!

Влаха внесе наръч мускети.

— Читаци, дон!

— Редовна армия?

— Кърджалии — каза отчето. — Кръвници!

— Да ги избием, дон?

— За бога! — викна свещеникът. — Ударите ли ги, ще затрият съседния град! До основи ще го изгорят, до крак ще го изколят!

Белия стана.

— Ако остане жив кърджалия, да разкаже какво се е случило тук на връх понеделник… Застани до вратата, Влах! Ще поемеш най-близките двама!

Попът се втурна към олтара, падна по очи и взе да шепне молитви. Вангел зачекна пищовите и премести камата от ботуша в пояса.

— Видяха каретата, дон! Слизат от конете, връзват ги! Идват, дон, първият натиска бравата…

Вангел застана с лице към вратата, изчака любопитните османлии и изпразни пищовите в главите на първите двама. Преди да се разсее пушекът, Влаха лавна с мускетите. Белия скочи, заби камата в гърлото на едър османлия, грабна ятагана, но преди да посече последния, Влаха разби главата му с приклада.

— Готово, попе! — каза Белия. — Пътуват за ада!

Свещеникът скочи в транс, юрна се към вратата, но там го посрещна Сур, хвърли се отгоре му и го срина между труповете.

— Къде хукна, попе? — Вангел отпиваше вино, дъвчеше пастърмата. — Страшното мина!

Влаха вдигна свещеника и го обърна с лице към Белия.

— Ела на себе си, попе! Мъж си, дявол да те вземе!

— Убийци! — изсъска свещеникът. — Кървави зверове. Господ да ви е на помощ!

— А тия бяха ангели? Не се превземай, попе, да не те пратя след тях! Отървах ти кожата, дявол брадат! — Белия скочи и удари гръмка плесница на божия служител. — Влах, намери лопата! Бързо! А ти, жабо в расо, ще изкопаеш гроб за шестима! До довечера да погребеш читаците! Или и ти ще легнеш при тях!

Белия хапна насила, без апетит, пи вино, не му се услади, уви се в кожи и легна до мангала. До едно време чуваше лопатата на свещеника, после заспа. Душата му се отпусна, но за да отпусне душата си, отново трябваше да накървѝ ръцете. „Ще ви изтребвам, където ви срещна, кучета рязани!“

— Как се казваш, господине? — попита попът. Труповете бяха погребани, конете разгонени из полето за курбан на вълците, сбруята изгорена в мангала, кръвта измита със сапун. Заваля сняг, небето се надвеси над кръста и се скъса. Валеше на парцали и затрупваше всичко — и престъпления, и дела християнски, угодни богу!

— Защо ти е името ми, жабо? За предателство ли, Юда Искариотски?

— Не говори така, господине! — Попът ядеше със стръв и лакомия. Беше премръзнал, уморен. Замръзналата земя с мъка се поддаваше на лопатата, но страхът му беше минал и в очите му гореше любопитство. — Аз съм свещеник, божи човек… Грехът на предателството не лежи на душата ми.

— Българин съм, попе. Това е достатъчно!

— А аз — монах, господине. Василий ми е името. Светското Манол от Годеч… в планините. Сирак съм, сестра имах, пропадна по харемите. Старите измряха от холерата. Оцелях, скрих се при монасите. Бях послушник, ръкоположиха ме и ме изпратиха тук… Богат край беше, скот много, села многолюдни… После сърбите се вдигнаха на буна и Ибрахим Али паша настани войските си насред полето. За един месец краят заприлича на ударен от чума!

— И никой не вдигна ръка да се защити от клането?

— Никой, господине мой! Стадото човешко е до смърт наплашено!

Влезе Влаха. Сънят още личеше на лицето му.

— Кога тръгваме, дон?

— Щом се стъмни.

— Вземи ме в града, господине! Тук и от умряло куче съм по-безполезен!

— Плъх си ти, попе! И овца наплашена… По друмищата скитат мъже, равни на бога и на дявола!

Василий наведе глава и не я вдигна ни когато Влаха прибираше багажа, ни когато Вангел се провикна от вратата:

— Сбогом, попе!

* * *

Плевен беше крепостен град, София град на баните, Перник на циганите, Мелник на виното, Скопие на евреите — търговци, Охрид на монасите, Битоля на сарачи и гайтанджии… после идваше Солун, а там го чакаше Филип Ткон Македонец. Там щеше да акостира и Сокон Мехия с „Белия дявол“.

Вангел се прекръсти и тръгна да търси бащината си къща, но там, където го заведе интуицията, вече нямаше нищо. Българите бяха напуснали махалата, сега тук живееха евреи, а на мястото на родния му дом строяха синагога…

На централния площад на Битоля се стичаше тълпа, подкарана от конни заптии. — „Бесене?“ Петима млади българи увиснаха на примките, но умряха кротко, смирено, с очи, обърнати към бога. Вангел помнеше яростта на Махмуд черкеза и изгледа екзекуцията в треска. „Тия овни поне можеха да напсуват мъчителите си! Да плюят с презрение! Да потърсят подкрепата на тълпата!… Направете нещо, момчета! Една дума, един жест, дявол да ви вземе! Омраза… Омраза викнете в очите!“

Нищо подобно не се случи. Умряха без вопъл и тълпата се разотиде. На площада останаха заптийски офицери, охрана от пазванти и той. Ориенталските погледи се впиха в него, зелени, подозрителни, зли… Двама заптии минаха зад гърба му.

— Кой сте вие, ефенди — попита офицер с висш чин и злато по пагоните.

— Княз Вангел Авалов от Молдова — отговори той.

— Говорите турски?

— Бях посланик при двора на негово величество падишаха.

— Имате ли тескере?

Вангел му подаде документите си, офицерите се струпаха да ги разглеждат.

— Откъде пътувате, княз ефенди?

— От Яш за Солун, господа. С разрешение на имперските власти.

— По работа, по търговия? Кой пътува през зимата, княз ефенди?

— Маслини, господа! Ще изнасям маслини по море. Търся чистокръвни арабски коне… Ще внасям артилерия за флота на султана.

— Машалла! — наивност и одобрение се четеше по лицата им. Най-високият от тях стигаше до рамото на Белия дявол, а отоманското възхищение от бабаитлъка му беше добре известно. — Бъдете наш гост, княз ефенди!

Вангел знаеше да седи по турски, но знаеше също, че не бива да го прави, затова изпъна крака пред себе си и пое кафето. Турското любопитство беше безгранично. „Откъде си, женен ли си? Деца имаш ли, а родители, а братя и сестри, богат ли си, колко, къде ще наемеш кораби за търговията си, колко ще спечелиш от топовете, а от маслините, бил ли си на война, убивал ли си, какъв е князът на Молдова?“

Вангел отговаряше бавно, едносрично. И високомерието на аристократа бързо ги превърна в парии. Какъв е смисълът да си аристократ, ако не е божественото право да внушиш на простака, че е простак? Белия ползваше широко духовното си надмощие и когато попита: „За какви престъпления избесихте българите?“, беше сигурен, че ще чуе истината.

— За назидание, княз ефенди!… Двама са хванати да яздят коне, единият е бил облечен в синьо — божествения цвят на правоверните, — друг е псувал аллаха, а петият… — офицерите се спогледаха и избухнаха в смях. Това беше смях без задръжки, смях докрай, смехът на идиота. — Намерихме го запрян, княз ефенди. Питаме го: „Защо си тук, гяур?“ „Не знам“ — вика. „Като не знаеш — на бесилото!“ Това е…

— Един ден ще платите тази кръв, господа — спокойно, дори кротко каза Белия. — И заекът, че е заек, ако го притиснеш в ъгъла, ще те ухапе!

Офицерите пиеха кафе, дърпаха от наргилетата и бяха склонни да се смеят гръмогласно и безпричинно.

— Раята е рая, княз ефенди! Ако не я колиш дълго, отпуска се, кураж набира, започва да гледа в паницата на правоверния, за жените му мисли… дори за свое царство започват да мечтаят, мамка им гяурска!

— По тези земи някога е цъфтяла Византия, господа офицери.

— Не, княз ефенди! — Енвер бей, старшият офицер, поклати глава. — По тия земи е било царството на българите, а те са водили война с Константинопол хиляди години. Ако българите бяха съюзници на Византия, султан Мехмед Втори, Завоевателя, царство му небесно, нямаше да вземе Свещения град!

Белия изтръпна.

— Грешиш, Енвер бей — каза той, но вътрешно беше сигурен, че офицерът казва истината. „Защо?“ — нито тогава, нито някога успя да си отговори.

— Не греша, княз ефенди. В книгите го пише. И от арабски, и от византийски книги знам, че българите от север и арабите от юг са хилядолетни врагове на Империята, докато Василий Втори Македонец не ослепява хиляди българи и държавата му пада под ударите на ромеи и сърби!

Потни вади шурнаха по гърба на княз Авалов Дон де мар, наречен Белия дявол. „И аз воювам за възкресението на хилядолетния враг на предците си! Аз, Вангел от Битоля! Гавриш ли се с мен, господи?“

— Сигурен ли си в думите си, бей ефенди?

— Напълно, княже! Книгите не лъжат. В тях е описано всичко!

Вангел се замисли.

— Тогава кои народи основаха империята на ромеите?

— Гърците, княже. Тагмите на Византия са владели Сирия, Грузия, Армения, островите, Далмация на запад до руските брегове на Понт — на изток… Огромна империя, твоя светлост, но отоманската е по-голяма и по-могъща, да даде аллах мъдрост и сили на падишаха!

— Ишалла! — възкликнаха офицерите с дълбоки поклони. — Яша падишах!

— Казваш, Енвер бей, българите са имали царство?

— Голямо и силно, княже. До Пеща на запад, до Киев на изток. Три пъти са обсаждали Свещения град!

Сърцето му щеше да изхвръкне от вълнение. Непозната мъка го душеше за гърлото.

— И как са изпаднали на този хал… българите, бей? Как стана така, че ги бесите като овце бездушни?

Офицерите отново избухнаха в див смях.

— Ятаганът на правоверния наведе главата на раите, твоя светлост. Потомците на Осман султан избиха воините на България, дадоха на огън дворците им, разчекнаха жените, отведоха конете им… Правоверният спахия, да е свято името му, изби всеки, който може да чете и пише, всеки, който помни за гордост и неподчинение, всеки, който гледа в очите и носи дързост в сърцето.

Белия дявол вече знаеше истината. В миг прозря духовния си смут, осъзна изворите на яростта си, липсата на апетит, безсънието. „Внимавай, Аваля, читаците те гледат!“ Пресегна се, грабна кана с вода и дълго и жадно пи. Събираше мислите си, овладяваше нервите си, викаше на помощ лукавството, така необходимо в разговор със смъртен враг. Че е намерил смъртния си враг, за него нямаше съмнение.

Вечерта Вангел отпрати каретата по пътя към Истанбул и върза Ром пред „Пелистер-хан“, взе стая и легна с дрехите. „Ще затрия Енвер бей! — мислеше той. — Енвер чете, знае, мъдър е, а щом османлиите избиват първо умовете на покорените, значи, и с тях трябва да се постъпва по същия начин!“

Когато мюезинът престана да скимти от минарето и правоверните се прибраха по къщите, Вангел попита ханджията къде да намери бея, нахлупи вълчия си калпак до очите и тръгна да го търси.

На прага на двуетажен сарай слугата ринеше сняг.

— Момче — Вангел му подаде една лира, — кажи на Енвер бей, че княз Авалов иска да го види!

Беят се появи по бели чорапи, гологлав, наметнат с къс сърмен елек.

— Добре дошъл, княз ефенди. Заповядай!

— Не, бей! Дойдох да ти кажа, че и аз съм българин! — Белия измъкна пищова и пръсна челото на офицера. Изстрелът проехтя на километри в мъртвата тишина на битолската нощ.

— Момче! — Вангел хвана слугата за врата. — Турчин ли си?

— Бошнак, бей ефенди… Отдалече съм.

— Бягай, момче! Заптиите ще те обесят на първия клон! — Белия му пъхна няколко златни лири в пазвата, обърна се и бързо тръгна към хана.

Яхна Ром и заби пети в корема му. Потерята щеше да го търси на юг, а той не за първи път бягаше от потери на изток, към Свещения град.

На третия ден през нощта каретата влезе в двора на английската легация. Вангел не знаеше, че Битоля осъмна в пожари и кланета. Когато страстите се уталожиха и читаците, уморени от безчинстване, лапнаха наргилетата, оказа се, че никой не е запомнил името на русия убиец. Тогава някой се сети, че между Янина и Корча е вилнял Белия дявол, че е клал рода на Аян паша и черкезите му… Нямаше съмнение, че става дума за същия човек, но никой не помисли да му пусне потеря. Суеверните читаци бяха уверени, че Белия се крие наблизо и ще се появи в някоя от следващите нощи.

Вангел настигна каретата, легна, зави се и до разсъмване пътува в треска и огън. Обливаше го пот, замръзваше и започваше да трепери. Загряваше се отново до шурване на потни реки и отново биеше зъби, като престарял вълк след пропусната плячка. В главата му бушуваше хаос. България гинеше пред очите му и гинеше от столетия под най-свирепия и най-тъп ботуш в света. Циничните офицери на Империята не се свеняха да издадат на глас животинските си разпоредби срещу цвета на един народ с древна и славна история. За отчаяние и ужас разпоредбите действаха безпогрешно и постигаха уродливата си цел.

Белия дявол трябваше да направи нещо против това и да го извърши бързо, при пълно мълчание… Да, щеше да изкупи цялата реколта на Украйна, да я продаде на запад срещу мускети, да въоръжи бесарабските българи и под прикритието на границата да започне нападения срещу Империята. Лазар беше албанец и тази война не беше негова, но той и Сокон щяха да му осигурят средствата за войската, а Стефан Котленеца — да построи и поддържа казармите за неговата конница.

Когато решението узря, напрежението и треската намаляха, очите се разведриха, сърцебиенето спадна. „Ще подготвя хиляда конници! Ще прониквам дълбоко в страната, ще нападам бързо, диво, с кръвожадността на тигъра! Ще се оттеглям нощем в ред и тишина! На третия набег народът ще надигне глава, ще почувствува гордост, ще напери гребен и сам ще потърси път към табиите на отмъщението… И тогава горко ви, азиатски простаци во аллаха! Наближава истинският час на Белия дявол!“

* * *

— За златото ли се връщаш, Ранг? — попита Дърмънд.

— Да, милорд. Купих земя в Молдова, построих къща в столицата и на брега на Черно море. След година-две ще започна уседнал живот. Децата растат, имат нужда от мъжка ръка.

— Сандъкът е в моя дом, Ранг. По всяко време е на твое разположение.

— Благодаря, милорд. И още нещо, пътувам под името княз Вангел Авалов.

— Подправени документи?

— Купих титлата. В християнска Европа само име не е достатъчно.

Дърмънд кимна. В държанието му нямаше презрение, в гласа му не се чуваше ирония.

— Така да бъде, княже! Бог ми е свидетел, тази титла ви отива.

Вангел се засмя насилено.

— Къде са Шон и Кърк, милорд?

— Тази вечер ще ги видиш, княже.

— Моля, наричайте ме Ранг.

— Трябва да свикваш с новото си положение, княже. В моята резиденция никой няма да те нарича другояче!

— Благодаря, милорд!

— Време е за щурма! Кога можеш да подготвиш корабите?

— В началото на пролетта ще бъдат там, където трябва.

— Сидра! Нашите моряци ще тръгнат от порт Судан на западния бряг на Африка. Надяваме се за един месец да достигнат Средиземно море при Либия.

— Добре, милорд! Още утре някой трябва да тръгне за Солун. Кърк или Шон… Този град сега е неудобен за мен! — Англичанинът разбираше от половин дума. — Там е корветът и капитан Мехия. Да го докара срещу Златния рог. Другото ще свърша аз… до началото на пролетта!

— Шон ще тръгне за Солун. Кърк заминава през континента да подготви прехвърлянето на войските. Сбогувайте се, княже! Ще се видите в Сидра.

 

 

На европейския бряг беше зима, но от Африка духаше пустинният вятър, а слънцето огряваше от изгрев до залез тихите води на Средиземно море. „Белия дявол“, бившият „Бел фльор“ плаваше на юг леко, маневрено, опънал всичките си ветрила. Вангел учеше Влаха да връзва морски възли и с периферното си зрение наблюдаваше болната, измъчена походка на Сур. Вълкодавът отказваше да привикне с морето, посрещаше с ръмжене и най-лекия крен. Шон и лазът играеха зарове на форпита и освен хазартната страст у него Вангел беше започнал да чувства и други напрежения. Острата тишина беше гаранция, че нервите им са опънати и искрата на огъня всеки момент ще пламне.

— Лаз! — викна той на лингва франка. — Ако оцелееш, аз ще те застрелям!

Сокон кимна и отново потъна в играта, но страстта на комара поне привидно спадна. Осем души плаваха на борда на „Белия дявол“, малко за абордаж, но с хавърската артилерия Вангел беше способен да унищожи и значително по-добри кораби от шхуните.

 

 

Вангел плуваше към Сидра по две причини. Първата — тайна и въпреки това официалната, и една лична. Неговите корита трябваше да изведат Британия на брега на Средиземно море, сега повече отвсякога; Белия щеше да поддържа враговете на Османия… но в Сидра бяха и някои от малкото му живи врагове и беше време да получат наказанието си.

Сокон бе открил баща си в Хопа, на южния бряг на Черно море, но само няколко дни преди смъртта му. Погребал го по християнски, но когато вдигнал църква в центъра на селото, местният валия го повикал.

— Да не би ти, Сокон Мехия бей, да си оня Сокон, дето е върлувал с Белия дявол из Янина? — попитал той.

Лазът отговорил, че не знае къде е Янина, а с дяволи няма работа, ни бели, ни черни.

— Аз съм християнин, валия бей — добавил той, но от този момент живеел нащрек, готов всеки момент да яхне коня.

Валията дал вид, че вярва, но няколко дни по-късно един от съселяните викнал в кръчмата:

— Заптии идват към Хопа! Който има казан за ракия, да го крие у сламата!

Сокон скочил, яхнал коня, изчакал заптиите да влязат в селото и в кариер се понесъл към Трапезунд. Два дни по-късно издърпал котвата на корвета и излязъл в открито море.

— Няма живот по родните брегове, дон! — беше казал Сокон Мехия. — Само речѝ, и ще те последвам в ада!

 

 

Филип беше останал в Солун. Изглеждаше още по-блед и отчаян, още по̀ фанатик от онзи ден, когато, тръгвайки да търси Марс, Белия го остави в залива на Сидра.

— Не, Вангелис! — каза архонтът. — Свърших с морските авантюри. Моят народ не е узрял за война. Сега силата на словото е единственото оръжие на Византия… А то може да звучи единствено от амвона.

— Кой е твоят народ, Филип?

Архонтът вдигна очи, но сега в тях нямаше и следа от смирение.

— Гръцкият, Вангелис. Ромеите са моите прадеди. Византия обаче е люлка на много народи. Всичко на този грешен свят — архитектура, театър, поезия, мореходство… — всичко е създадено от моя народ, елинския, и това му дава право… историческо право, Вангелис, да бъде водещо начало във Велика многонационална Византия!

— Как постъпва Византия с тия, които не желаят да живеят под скиптъра й? Може би така, както Отомания с гърците в Истанбул, с българите в Солун, със сирийците в Алеп? Така ли, Филип?

Не — Ткон Македонец поклати глава. — Не, дон! Византия е доброволно сдружение на народите!

Архонтът избягна прекия отговор. Вангел не настоя. Корветът беше на пет левги от пристанището на Солун, свечеряваше се и лазът нервничеше в лорчата. Трябваше да върне византиеца на брега.

— Как да те разбирам? — попита Вангел. — Започваш служба при бога?

— При патриарха на православните гърци! Ще бъда негов секретар и довереник, докато…

— Докато!

— Докато дойде време за меча…

„Аз ще го вдигна още тази есен!“ — мислеше Вангел, гледайки отдалечаването на архонта. „Ще го вдигна, Филип, но не аз, Вангел Аваля! Ще го вдигне Белия дявол с яростта на отчаянието!“

 

 

Мълчалив и кротък, Влаха се оказа сръчен моряк и с бързината на Менон усвояваше ветроходството. Не бяха излезли от Егейско море, а вече знаеше имената на ветрила, мачти, рей, с интуицията на албатрос чувстваше вятъра, с вещината на португалец го улавяше и насочваше корвета в желаната посока.

— Роден си за море, Влах! — каза Белия, загледан в сръчните манипулации на своя слуга. — Ще те направя капитан на шхуна. По Дунава — от делтата до Виена! Пират! Ще те направя пират — страшилище, Влах!

— Щом ти искаш, ще бъда пират, дон! — весело, без угодничество отговори той. — Аз съм твой, дон!

— Защо, Влах?

Момчето не отговори дълго.

— Не знам, дон… Когато те видях, казах си: „Искам да живея до този мъж!“

Белия се загледа в мургавия белозъб момък, опита да чуе фалш в гласа му, да види коварство в очите… Напразно, гледаше го открито, ясно, весело, а заедно с това мъжки и смело.

— Колко си годишен?

— Около двадесет, дон.

— Къде си роден?

— Във Видин, на Дунава… Минахме близо до моя град.

— Как се озова в Молдова?

— Бягах от турците. Ако един ден тръгнеш срещу тях, ще бъда до тебе, дон!

Вангел се усмихна.

— Ще видим, Влах. Първо пират по Дунава, а после каквото е рекъл господ. Гладен съм… Донеси вино и покани шотландеца. Само него, Сокон да поеме вахтата!

— Кой ще води флота, Шон! — попита Белия. Влаха им поднесе гореща овнешка супа с кокали и сушено говеждо. Ядоха стръвно, пиха вино, после запалиха лули и излязоха на квартердека да видят залеза.

— Аз, княз!

— Наричай ме Ранг, Шон.

— Джон иска да свикнеш с титлата.

— Ще имам много време… А Кърк?

— Ще стовари десанта на брега и ще задържа плац, докато аз отворя път на бриговете.

— Колко брига ще вкарате в пролива?

— Сто! Испания ще хвърли всички сили, за да ни изтласка от скалата!

— Избрахте ли място за атаката?

— Десантът ще слезе на най-тясната част, на морския бряг между Ел Хаума и Бенсу. На корабите ще останат толкова воини, колкото да обслужват мортирите… Джон Дърмънд се готви да те предложи за пер на Британия. Ако кралицата утвърди наградата, Англия ще стане твоя втора родина, Ранг!

— Не вярвам на кралете! Филип Испански ни измами при Лепанто!

— Това е тяхно божествено право, княз!

— Ако успеете при Гибралтар, ще направя всичко възможно в Мадрид да разберат кой е улеснил този десант… И защо!

Наближиха африканския бряг. Континенталната зима се беше превърнала в задушно лято. Моряците ходеха голи, плувнали в пот. Шон лежеше на слънце, очите му ставаха все по-сини, погледът — все по див.

— Лаз! — извика Белия. — На залез-слънце слизаш в Сидра. Ще те чакам два дни! Искам Амин и Тургут! Ако Сияд, робът на Марс, е жив, искам и него. Ясно ли е?

— Колко души мога да взема, дон?

— Всички без Шон и Влаха.

— Отивам да подготвя момчетата.

— Върви!

Белия се върза и скочи в морето. Слънцето излекува старата болка в рамото и плуването беше истинско удоволствие. Плува дълго, до пълно отмаляване, изпълзя на палубата, хапна и легна да спи. Събуди го грохотът на котвата, но Влаха имаше и инструкции, и умението да ги изпълни.

Шон изглеждаше мъртвопиян. Спеше на форпита с отворена уста и изпружени крака. Белия изгледа отдалечаването на лорчата, изпика се зад борда и легна отново. Когато се събуди, слънцето беше в зенита си, но Шон все още лежеше безчувствен, така че освен Влаха друг човек нямаше на борда. Сур спеше. На котва клатенето намаляваше и вълкодавът го понасяше по-леко.

Лорчата се върна вечерта. На дъното й лежаха вързани двамата сарацини. Веднъж видели Сокон, те знаеха, че ще срещнат и Белия дявол, така че лицата им не издадоха изненада.

— Къде е Сияд? — попита Вангел.

— Амин го е пречукал още тогава — беше отговорът.

Белия погледна сарацините.

— Правилно си постъпил, Амин! — и заповяда: — Във вериги и в трюма! Влах, вдигай ветрилата! Дойде ред на шурея ми!

Четирите шхуни бяха на пристан в града. Лазът беше разпитал за капитаните им. Исак живееше с мавританката някъде из Сидра. Менон водеше флота на пиратски набези от Триполи през Малта до Южна Сицилия!

— Добре работи шуреят ти, дон! Говорят, че натрупал богатства!

— Знаеш ли къде да го търсим?

Сокон кимна.

— Ако нощта го свари в града, осъмва в бардака на Уадани.

Корветът влезе в пристанището. Вързаха го на десния борд, срещу шхуните, и скочиха на стапела. Влаха остана на вахта, но Шон и лазът тръгнаха с него. Извървяха прашната казба и влязоха в търговската част на Сидра. Ханът на Уадани беше на тясна уличка с калдъръм и силен наклон към брега.

Сокон ритна вратата, преведе ги през пушалня за хашиш и ги поведе към горния етаж.

— Ей! — викна той на лингва франка. — Къде е Менон Дон де мар?

— В дъното на коридора — отвърна Уадани замаян, олюляващ се сарацин с лице на прилеп. — Заповяда никой да не го безпокои!

Белия хукна по коридора, измъкна пищовите и влезе в покоите на шурея си.

Менон се облече бавно с куража и спокойствието на воин, вдигна глава. До корвета вървя мълчаливо, с достойнство, не го наруши и когато Влаха го окова във вериги.

 

 

Завариха Погонат да живописва. Облечен в бяла роба, бос, с венец от бръшлян на главата, архонтът седеше на стол във вътрешния двор на просторна къща и рисуваше медна амфора, отрупана с грозде. Белия направи знак на Сокон да намери Дарма и излезе в патиото.

— Добър ден, Исак — кротко каза той.

Погонат го погледна, но като че ли в първия момент не го позна.

— Вангел Аваля? Какво търсиш тук?

— Теб, архонте! Помниш ли екзекуцията на черкеза? Тогава ти казах, че един ден ще те потърся!

— Помня. — Исак откъсна очи от картината, изми ръцете си, обу сандали и едва тогава попита: — Какво искаш, пирате?

Отдавна никой не беше го наричал така, но нито прозвището му се видя чуждо, нито високомерието на византиеца.

— Отговор на един въпрос!

— И кой е той?

Зададе се Дарма. Сокон я водеше като на гости.

— Добре дошъл, Вангели. Седнете, ще ви налея вино.

Вангел не очакваше такъв прием и в първия момент се сбърка. Едва смехът на лаза го върна в действителността.

— Не съм дошъл на гости!

— Знам, дон — продължи тя. — Казах на Исак: „Един ден Вангел Аваля ще ни удави в кръв!“ Ето този ден дойде. — Дарма се усмихна тъжно, мина зад гърба на архонта и положи длани на раменете му. Жестът й беше нежен и чувствен, но гласът й го изуми повече от всичко. — Дойде и нашият час, любов моя!

Исак кимна. Слабото му, умно лице беше спокойно, но в очите се четеше мъка.

— Аз изпратих Менон, Вангелис… Вземи такава цена, каквато отговаря на престъплението!

В миг Белия разбра, че няма да посегне нито на неговия, нито на нейния живот.

— Защо, Исак? — глухо, с чужд глас попита той.

— Ти беше пречка към върховната власт… Мечтаех за Велика Византия, а ти си твърде много пират, за да повярвам на Филип, че ще пролееш кръвта си за чужда слава.

Белия чуваше самата истина.

— Ако тогава ми беше казал тези думи, сега отношенията ни щяха да бъдат други!

— Възможно… но вече е без значение!

— Защо?

— Защото изпратих Менон!

Исак вдигна ръка, взе пръстите на Дарма, поднесе ги към устните си и целуна зелените им върхове. Белия дишаше тежко, пулсът го блъскаше в гърлото. Занизаха се мигове, дълги като години. Извърна се рязко, събори амфората, с гняв и ярост размаза гроздето по плочника, ритна картината на архонта и ревна, задушен от собствения си глас:

— Лаз! На борда!

 

 

До вечерта Белия лежа в каютата. Никой не посмя да го безпокои, макар Сокон да се страхуваше от атака на шхуните, а Влаха чакаше разрешение да отиде в града за питейна вода. Когато жегата падна и духна от морето, Вангел излезе, заля главата си с морска вода и викна:

— Влах, доведи Амин!

Старецът едва дишаше. Горещината в трюма беше нетърпима. Едно денонощие беше достатъчно да превърне в дрипа спеченото от вятър и слънце пиратско тяло.

— Седни, Амин. Искаш ли вода?

Пиратът кимна. Пи жадно, докато водата не започна да се лее по мършавия му стомах.

— Как мислиш, Амин, какво ще направя с тебе?

— Ще ме обесиш, дон! Като Махмуд Лудия.

— Защо?

— Посегнах на жена ти, на златото ти… И аз да съм, ще те обеся, дон!

— Като знаеш как се заплаща такава кражба, защо пипаш, куче краставо!

Това беше тежка обида и гордият сарацин не я преглътна. С извънредни усилия овладя гласа си и отговори:

— Аз съм пират, дон. От дете скитам по морето… сигурно наближавам петдесетте! От дете съм учен да посягам на чуждото. Знаеш какво е да си пират. Пиратът не зачита никого, ни аллах, ни дявола, ни баща си!

— Ще те обеся, Амин! — каза Белия, но знаеше, че няма да го направи. — Върви долу! Бързо!

Сарацинът се вдигна, взе веригата си и тръгна след Влаха. Вангел седя дълго, загледан в плоските покриви на Сидра. Не мислеше, не чувстваше, просто рееше празен поглед… Когато излезе от вцепенението, екипажът се беше взрял в него.

— Какво гледате, дяволи проклети! Веднага да измиете палубата! Влах, Сокон да доведе Тургут, а ти вземи един човек и върви за вода! Бързо!

Либиецът Тургут Сфакс изглеждаше по-зле от Амин. Силите му бяха по-малко, мъките по-големи, нервите скъсани. Трепереше от страх, от обида, от ярост… Той, либиецът, щеше да бъде обесен от чужда ръка на площада на либийския град!

— Защо ме викаш, дон? — злобно, съскащо попита той. — Амин ти е казал всичко!

Вангел скочи.

— Махай се… Лаз, махни това куче! Доведи Менон!

Белия влезе в каютата, наля стакан вино и излезе на квартердека. Сокон го водеше.

— Свали му веригата, лаз! Така… Дайте му стол… това е шуреят ми, дявол да ви вземе! Когато се върне Влаха, вземи лорчата и предупреди шхуните, че утре сутрин Вангел Дон де мар ще говори… Така им кажи: „Ще говори!“

— Как си, Меноне? — попита той.

— Зле, дон. Долу е нетърпимо.

— Знам. — Белия се усмихна. — Предупреждавах те, а не го правя с никого. Признай, предупреждавах ли те?

— Да, дон! Заложих на слабия кон… Бях сигурен, че Погонат ще ти види сметката!

— Искаш ли вино?

Менон кимна. Белия го остави сам, но когато се върна със стакан, шуреят му не беше помръднал от стола.

— Дадох ти възможност да избягаш, Меноне! Достатъчно беше да скочиш във водата.

Албанецът поклати глава, усмихна се тъжно, пое виното, отпи, по-скоро накваси устните си.

— Няма отърване от тебе, дон! Разбрах го след Янина!

— Знаеше, че ще те търся?

— Не само аз, и Погонат, и Амин, и либиецът… Всички знаехме, че един ден ще се появиш в Сидра.

— Защо не се скри… Свят голям.

— Не, дон! Малък е светът… Мислех да бягам, но разбрах, че ще ме намериш, където и да се дяна! Реших тук да посрещна съдбата си.

— Извърши черно предателство, Меноне! Да речем, че Погонат те е заставил да ме убиеш, макар и това да не те оправдава… Аз съм мъж на сестра ти! Двамата ти племенници носят моето име! Аз склопих очите на брат ти, аз изведох Лазар и София далече от ръката на султана… Аз те направих моряк, капитане, дори дон де мар… За да доживея очна среща с Аян Янински! Кой те подтикна към такава мерзост, Меноне?

— Никой, дон. Знаех, че докато си жив, животът ми е в опасност!

— Не разбра ли, че не умирам лесно, момче?

— Разбрах, дон… късно.

— Тогава ще изтърпиш последствията!

— Свикнал съм с тази мисъл… Като те видях там, на вратата, вярвай ми, изпитах облекчение… Твоето появяване беше краят на един безкраен кошмар!

— Намерих Погонат, Меноне.

— И сега е мъртъв плъх? И той, и мавританката…

— Не.

— Защо?

— Не знам! — Белия допи виното и хвърли чашата зад борда. — Лаз — викна той, — свали го в трюма!

Менон не очакваше внезапната смяна на настроението му и ужасът изби на лицето.

— Пожали ме, дон — каза той. Шепнеше, готвеше се да моли, да стене, но лазът го грабна за врата и го отнесе.

На сутринта Влаха нахлу в каютата.

— Дон, дон… събуди се, дон! Ела!

Вангел скочи и излезе на палубата. Долу, на стапела, потръпваше черен жребец. Водеше го Исак Погонат. Животното беше самото съвършенство, стройно, изящно, буйно… Никога и никъде не беше виждал по-красив кон. „Диомед“ — паметта му върна едно старо обещание на архонта. Сега този жребец беше негов. Потомъкът на императорите се отплащаше и за любовта си, и за живота…