Христо Калчев
Белия дявол (8)

8

Земята, която Лазар беше купил за Вангел Аваля, беше по-обширна от Киркира, равна, пасищна, осеяна с гори и езера, с широк пясъчен бряг и скални носове, удобни за пристани. Имотът се простираше от воеводството Кобадин до град Арнуз и излизаше с пристан на река Прут, пълноводен приток на Дунава.

Околното население беше твърде измесено. Молдовски румънци, руси, татари, поляци, всичко се беше смесило на тази земя, все още недосегаема от ръката на султана. Главните земевладелци, чокоите, както ги наричаха тук, бяха войводите (вода) Кобадин и Неводари, живеещи предимно в Яш, но собственици и на чокояти в Южна Молдова. Дунавът, блатист, потънал в гори, разлят и маларичен, беше така дълго желаната граница, отделяща Белия дявол от Османия.

Лазар беше построил къща на пет левги северно от Килия. Постройката беше солидна, тухлена, но гола и равна, строена без фантазия и на терен без облик. Вангел настани семейството си, яхна коня и придружен от Стефан Котленеца, тръгна да обходи владенията си. Спря в Измаил. Градчето му се стори малко като село, макар гарнизонът, обслужващ границата между Черно море и Дунава, да беше разположен тук. Вангел се запозна с офицерите на негово височество княз Сигизмунд Батори. Мълвата, че новият чокой се е появил, се беше разпръснала, а военните поради дълго общуване с местните говореха сносен, макар и завален български.

Белия прекара три дни в пиене на вино с княз Аурел Абруд, майор, изпратен тук за наказание от княз Батори. Аурел беше заловен при дуел, разжалван от полковник и заточен в този забравен от бога край за пет години. През зимата щеше да изтече втората година от срока. Абруд беше малко повече от тридесетгодишен, нисък, мургав и свадлив. Фамилията му беше сред най-богатата молдовска аристокрация. Майка му произхождаше от рода Радзивил, баща му беше посланик в Тюйлери, а брат му Еужен — маршал на княжеската гвардия.

Аурел изнемогваше в граничната скука, беше готов да се сближи и с дявола, стига да пие, да играе комар на едро и да има отношение към жените. Мощният левантинец му се стори добър партньор и князът не скри разочарованието си, когато научи, че в Килия го чакат жена и двама синове.

Абруд яхна английската си кобила и го поведе към Кобадин. Вода Николае отсъстваше, но майка му, величествена, красива старица с пронизващи очи, ги посрещна в патиото, заобиколена от прислуга, уродливи кучета и красив, прозрачен като паяжина порцелан. Аурел целуна ръка на тази доживяла до старост Касандра.

— Госпожо, това е Вангел Аваля, човекът, който купи граничната земя от вода Николае. За него ще бъде чест да ви поздрави! — Князът преведе, Белия се поклони ниско, по ориенталски, и в очите й видя пренебрежение.

— Но той е див! — каза на френски тя и кръвта заблъска в слепоочията му.

— Аз идвам от друг свят, госпожо! — спокойно, макар и излишно високо, за шок и неудобство на същия език проговори Белия. — Ако ви изглеждам див, ще избягвам да се явявам пред благородния ви поглед!

— Но той е мил! — невъзмутимо, не забелязвайки упрека, откликна Елиза Кобадин. — Моят син ще бъде очарован да има съсед като него.

Старицата стана, извини се с неразположение и последвана от квичащата си менажерия, влезе в двореца.

Вангел огледа сградата. Два етажа с железни балкони, с вътрешни дворове, с алея и парк за гости и два басейна, единият обрасъл във водни лилии, другият с фонтан и скулптури на чудовища, бълващи вода. Белия дявол щеше да построи къща в същия обем, но съвсем друга… Съвсем друга къща искаше той — крепост, — но първо трябваше да намери най-подходящото й място.

Аурел го поведе из улиците на Кобадин. Едва ли живееха повече от две хиляди души в градчето, потънало в клен и ясен, най-разпространеното дърво в тази част на Молдова. На широкия площад, осеян с дюкянчета, бяха и филиалът на виенската банка „Братя Бернщайн“, градското кметство, Военният клуб и традиционният пазар за храни и добитък. За изненада на Белия дявол в този равнинен край земеделието беше неразвито.

— Къде сте учили френски? — попита князът.

— По света… Бях моряк!

— Аваля? Що за име е това? Гръцко?

— Левантинско. В Средиземноморието народността и езикът отдавна са загубили значение.

— Външността ви е полска, руска… Трудно ми е да повярвам, че сте продукт на юга!

Белия се усмихна кисело. Все още беше под впечатлението от езика на Елиза Кобадин.

— И южняците не вярват! — Вангел се поклони, свирна на Котленеца и се понесе в кариер на север, към Татарбунари.

Когато конете капнаха от умора, Вангел спря за почивка и намери мястото на бъдещата си къща… Събуди го крясък на диви гъски. Стефан лъскаше конете със суха слама. Вангел тръгна по крясъка и се озова на брега на обрасло в тръстика езеро. Водите му бяха прозрачни, щуката се мяташе на слънцето, чапли газеха през тесните, естествени коридори, които разделяха водната площ на отделни езера. Сръндаци пръхтяха зад високата тръстика, виждаха се следи от глигани. Вангел се върна, яхнаха конете и обходиха езерото. Водната площ вървеше на изток, препъваше се в скалист бряг, а след него започваше стометров плаж и морето. „Ето мястото!“ Вангел избра кръгла поляна, спускаща се на естествени стъпала към езерото, защитена от кленова гора на юг и от морските плитчини на изток. До мястото нямаше път и освен ловци едва ли друг крак беше тъпкал високата трева на Скендера…

Подготовката за строежа започна веднага. Белия искаше кръгла къща с вътрешен двор с навеси, а в центъра — отвор за слънцето. Къщата трябваше да има двадесетина стаи, някои от тях дълги и обширни, с огнища и камини, но във вътрешния двор, под опасващия стаите чардак, трябваше да има още пет огнища, където семейството щеше да се храни от май до ноември. Лазар замина за молдовски Болград и купи камък. Останалия строителен материал и майстори Стефан щеше да набави от Татарбунари.

Сокон и левантинците бяха заминали за Лазия, така че освен с един коняр — влах, който зет му беше наел и като пазач на къщата — Вангел не разполагаше с други хора.

— Искам красива къща, Вангели — каза София. — И просторна… Сега, щом не ни заплашва нищо и ти си приятел с офицерите, аз трябва да науча румънски и да се сближа с жените им.

— Ако не искаш разочарования, не разчитай на такава дружба, жено! Аристократите общуват само с титулувани лица.

— Можем да ги купим всичките… С все земята и кучетата им!

— Златото има значение при сделки, но не купува равноправни отношения… Не винаги!

Белия забрави този разговор, но за София той се оказа съдбоносен. На търга в Татарбунари Вангел купи карета, черна, лакирана, с варакосани орнаменти. Потърси едноръстни коне, за предпочитане черни, остави Лазар да наглежда строителството и замина за Яш. Трябваше да завери имота си при нотариуса, да види столицата на новото си отечество и да облече жена си. За малкото време, което беше прекарал в Татарбунари, Вангел Аваля Дон де мар се беше ориентирал достатъчно, за да знае, че никой не бива да види София във вида, в който я доведе от Янина, и че трябва да я облече някъде далече, където никой не ги познава. Пресякоха Прут със сал и навлязоха в същинска Молдова. Селяните живееха в мизерия, но пътят беше осеян с дворци, срещаха елегантни конници, карети, а френският език вървеше навсякъде.

— Като се върнем, ще ми купиш учител… и на румънски, и на френски — обидена до сълзи каза София. — И за мен, и за момчетата!

София развиваше прекомерно доверие в икономическата мощ на фамилията и Белия окуражаваше радостта й от богатството. Животът с него я беше дарил с двама синове, но и с години на самота, с безконечно, търпеливо чакане. По негова вина бяха убили баща й, брат й Дако. Воден на абордаж, Лазар беше загубил ръката си, в омразата си към Вангел Менон беше проявил характера си на Юда и завинаги спечелил презрението й. Белия знаеше, че няма да склопи очи в мир, ако не предизвика още една среща, последна и кървава, с шурея си…

София беше видяла златото, а сега, далече от турския ятаган, душата й се отърсваше от страха и възраждаше радостта й от живота. Вангел щеше да й създаде всички условия да се почувствува съпруга и майка, а ако качествата на личността й позволяваха — на дама! София щеше да има повече и по-скъпи дрехи от съпругите на местните чокои, а ако имаше нужда — и от жените на яшките аристократи. Домът му ще е отворен и гостоприемен по всяко време. Гостите му щяха да пият първокласни вина, в кухнята щеше да влезе готвач — магьосник, но знаеше, че не е годен за искрено приятелство и че общуването му никога няма да прекрачи учтивата дистанция.

В очите на София гореше трескаво желание за общество, въпреки че съзнанието за непригодност я обиждаше до сълзи. Жена му имаше енергия в изобилие и Вангел Белия дявол не се съмняваше, че е годна да научи и усвои похватите на общественото си положение и да се превърне в дама, мечта, която, без да съзнава, я привличаше неистово.

Яш я смаза под товара на великолепието си, но златото си каза думата. Чувстващ състоянието й, Вангел я мъкнеше от магазин в магазин, купуваха всичко, което й привличаше погледа… мебели с орехов фурнир, библиотека с кристални стъкла, кожени фотьойли, персийски килими, сервизи от сребро, розенталов и майсенски порцелан, кристал от Виена и Прага, абажури и полилеи за лоени и газени свещи… Вангел беше богат.

Цената на земята, на къщата, на вещите го караше да мисли, че се е заселил в най-евтината страна и че огромното му богатство е практически неизчерпаемо. Вангел застави София да вярва, че всичко на този свят е достъпно за нея. Затрупана с играчки, на нея нямаше да й остане време да отвори очи за недостатъците на мъжа си…

Покупките, прибрани в ракли и денкове, напълниха десет волски каруци. Вангел се принуди да вземе конвой до Килия, въпреки че го уверяваха в пълната безопасност на пътищата.

В Яш София откри театъра и онемя за дни. Княжеската трупа представи „Страданията на великомъченица Ангела Трансилванска и нашествието на хан Авитоол Хуна“. Блясъкът на публиката, златото и диамантите, церемониалът на антракта поболиха душата й. По очите й се стичаха сълзи, въпреки че не разбираше дума… Всички жени плачеха.

На сутринта Вангел размени злато срещу бижута, дантели, сатен, кожи за яки, маншони, купи най-скъпите палта от руска норка и самур, пера от щраус и паун за безбройните, по негов вкус, отвратителни шапки на жена му, но на другия ден заповяда на Стефан да впряга каретата и въпреки протестите на София потегли обратно.

— Имам работа в Килия — каза Белия. — Строежът трябва да е готов преди есенните дъждове!

— Искам къща в Яш! — плахо, не вярвайки на каприза си, прошепна тя.

Връхлетя го гняв, силно потене. Белия заби нокти в седалката, пое дъх и каза:

— Ще пратя Лазар да потърси.

Обнадеждена и възбудена, София не разбра настроението му.

— По-добре да построим нова къща! Аз знам каква… Видях ги. Искам същата.

Белия беше направил първата крачка и щеше да върви до края.

— Иди с Лазар… С Яшката къща аз няма да се занимавам!

— Колко пари мога да похарча?

— Колкото е необходимо!

София увисна на врата му.

— Веднага тръгвам обратно! — задъхана, поруменяла от щастие, чуруликаше тя. — Децата ще останат с Влаха… Докато ти наглеждаш майсторите.

— Стефан най-добре се оправя с тях.

— Стефан ще дойде с нас! Лазар е мой брат… Няма да позволя да го превърнеш в кочияш! Освен това е с една ръка…

Вангел имаше нужда от Стефан, но прие и този каприз.

— Така да бъде… — каза той, борейки се с настроението си.

— Трябва да намериш жена за момчетата… От Килия. Да ги научи на добър румънски… И една учителка — французойка… Цяла Молдова говори френски.

— Кой ще намери тия жени?

— Ти! — Блестящото й, еуфорично настроение я правеше все по-несъобразителна, а в неговите очи това отдавна беше наглост.

— Добре — каза той, колкото да прекъсне разговора. — Ще поспя. Събуди ме на реката…

— Как можеш да спиш при такова щастие? — попита тя.

— И при нещастия спя! — Белия затвори очи, но не заспа. Заспа София. Няколко минути по-късно чу равното й дишане. Белия се прехвърли на капрата и взе поводите от Стефан.

— Легни.

— Не ми се спи, дон… Мисля си… — Белия почувства въпроса, почувства и преглъщането му.

— Смело, Котленец!

— Мисля, дон… Имам пари, ти ми даде… Ако ми дадеш още малко, ще купя земя, Дон… Къща ще вдигна, ще купя овце… За година-две, ако е рекъл господ, ще ти се издължа… Не се сърди, дон, аз съм селянин.

Вангел мълча дълго, не осъзнавайки какъв страх и притеснение предизвика у Котленеца.

— Намери земя, Стефане. Да е гранична с моята, купи двадесет хектара, петстотин овце, вдигни къща на два ката… Аз ти дължа живота си, имотът ще е от мен! Парите пази за зор-заман!

Стефан се наведе и целуна десницата на пирата.

— Благодаря на бога, че ме изпречи на пътя ти, дон!

— И занапред ще разчитам на тебе! — това беше фраза, изпусната в желанието му да прекъсне благодарствения поток.

— До гроб, дон! И аз, а ако се задомя, и моите… До гроб, дон!

Стефан се излегна зад гърба му, но не заспа. Бившият ковач мечтаеше. Белия размаха камшика и конете се вдигнаха на галоп по стария римски път към река Прут.

 

 

— Трябва да говоря с тебе, дон.

— Кажи, Лазаре?

— За София… Жена ти е, но на мен е сестра, дон!

— Говори, какво има?

— Самозабравя се, дон! Ако баща ни беше жив… не се сърди, но с каиш щеше да я бие!

— Какво се е случило, Лазаре?

— Решила е да купува титла… Княгиня иска да става!

Вангел не сдържа смеха си. Пиеше вино с майсторите, къщата беше покрита, утре започваха да строят зид, а в постройката щяха да влязат дърводелците. Беше началото на септември, топло, задушно… Новият коняр Влаха учеше Константин да се крепи на седлото, Филип крещеше след тях завистливо… „Отсега трябва да изкореня тази черта!“ Белия седеше с главата на Сур на колене и отпиваше от чашата. Когато възбуденият Лазар се зададе, Вангел предчувстваше, че идва да се оплаква от сестра си. С всеки изминат ден шуреят му все по-трудно криеше раздразнението си от любимата сестричка, която от най-ранно детство го ползваше ту за охрана, ту като прислуга, ту за майка. Лазар наистина беше изместил майка им в нейното съзнание и София го третираше със смесица от обич и незачитане.

— Кой й е казал, че титлите се купуват?

— Изпуснах се, дон! В Одеса научих, че един полски княз продава родословие, герб и титла. Казах й го ей така, да се намираме на приказка, а тя ми заповяда да открия княза и да ги купя!

— Заповяда ти? — Вангел попита по-скоро за да печели време за размисъл. Че жена му командва брат си, той отдавна знаеше.

— Каза ми да не се връщам без титлата.

— Къде е София?

— Оставих я в старшата къща, но се готви да заминава за Яш.

— Какво ще прави в Яш?

— От Стефан знам, че търси французойка… Имала работа по строежа на къщата… Знам ли я?

Вангел се усмихна вяло. Беше му безразлично как София ще пилее средства, щом веднъж й е позволил да не му дава отчет за разноските си.

— Добре, Лазаре. Това ли е всичко?

— Какво да правя, дон?

Вангел сви рамене, стана и преди да яхне коня, каза през рамо:

— Купи й титлата, шурей!

 

 

Не завари София в старата къща. Докато Лазар се беше оплаквал от сестра си, Котленеца вече беше подгонил конете… До Яш имаше два дни и половина път, но Вангел беше купил по две стаи в хановете на Леово и Хуши, така че ако сменеше коня, още тази вечер щеше да я настигне. Колебаеше се. Събираха се облаци, щеше да вали, а и ако я настигнеше, какво щеше да й каже. „Софийо, опомни се, жено! Довчера ядеше от една паница с братята си. Обуздай високомерието на фантазията, преди да е станало късно! София Шкодер, албанке, от тебе княгиня не става, и от дъщерите ти, и от внучките ти… Едва четвъртото поколение можеш да броиш за първо, дивачке!“ Нямаше да й каже нищо, а и да опиташе, щеше да чуе клокочеща ярост и сляпа, смъртна обида.

— Сур! — Белия изсвири с пръсти и вълкодавът се подаде от зимника. — Връщаме се в Скендера!

 

 

Повече от два месеца Вангел не беше виждал ни жена си, ни Лазар, ни Котленеца. За децата се грижеше Мана, младо момиче, наето в Татарбунари, което би предпочело мястото на слугинята, отколкото гувернантските функции, и не един път го намекваше, но къщата все още не беше готова, макар че беше на привършване. Оставаха бояджийски и сарашки работи и Белия щеше да нареди да се постеле подът и да се внесат мебелите. Тогава Мана щеше да поеме службата си, а Вангел да потърси истинска учителка за момчетата. Предстоеше и още една строителна работа на Скендера, но щеше да изчака пролетта. Белия искаше свой пристан с буна и вълнолом на морето и дървен кей за лодките в езерото. С тази работа щеше да се заеме сам, когато се убеди, че е построил удобен дом на семейството си и преди Сокон лазът да е закотвил „Белия дявол“ в Татарбунари.

Вангел боледуваше по морето, сънуваше изгреви в Минданао, жълтите течения край Суматра, фиордите на Гандер. По цели нощи разговаряше с Филип, с Марс, наказваше Менон и Погонат, Амин, Тургут Сфакс… Вангел Дон де мар не беше скъсал с морето. След една година трябваше да участва в похода срещу Гибралтар, но дотогава трябваше да свърши някои неща и да потърси в Битоля някои от живите си роднини… Краденият кон на чичо му все още беше открит дълг.

Сутринта беше получил покана за вечеря в дома на вода Неводари. Трябваше да иде. Чокоятът Неводари беше на север от Татарбунари, но на юг земите им се срещаха при източната граница на Кобадин, бяха съседи, потомствата им щяха да бъдат съседи и Вангел не беше този, който умишлено щеше да предизвика лоши и подозрителни отношения. Не можеше да се появи на кон, а каретата беше в Яш. Влаха беше заминал да търси нова в Арциз, но все още го нямаше. В отсъствието на София Белия не знаеше как да се облече. Беше казал на Мана да му приготви черен памучен брич, бяла риза от коприна и черна куртка, вталена като при офицерите, но отворена на врата, според гражданската мода в Молдова.

Вангел чу копита, а след малко и каретата излезе от сянката на кленовата гора. Влаха беше купил елегантна кола, тип ландо, правена във Франция и тапицирана като луксозна мебел. И ландото беше черно, на матово, а четирите сиви жребеца, които потомственият коняр беше избирал от ранни зори до късен следобед, бяха истинска радост за очите. Конете бяха млади, добре гледани, сбруята нова и от волска кожа, колелата, макар и кални от пътя — със здрави обковки и железни обтегачи.

Белия се изкъпа, облече се в черно, обу чортови ботуши с надколенници, тип „Курфюрст“, седна в ландото и потегли за имението на вода Неводари.

 

 

Лазар купи княжеската титла за един милион и двеста хиляди рубли, приблизително сумата, която Белия беше похарчил за земята и трите къщи.

Яшкият дом също беше на привършване. София беше купила изгодно, по нейна преценка, един полупостроен малък замък и с всичката страст, на която беше способна, се зае с довършването му. Вангел не беше виждал градския си дом. София забраняваше, докато не е напълно готова, да му покаже къщата, която не може да си обясни защо мрази! „Въпреки всичките ти предразсъдъци именно в тази къща ще ти създам семейно щастие!“ — казваше тя. Белия се съгласяваше с всичко, стига да има мир, но прекарваше дните си в Скендера. Беше започнал да обича „това от бога сътворено място“, плуваше из езерото с лодка и въдица или скиташе със Сур и мускет в ръка на лов за глигани, сръндаци или навътре в тръстиките за патици. Скендера гъмжеше от дивеч, а ловът беше един от лечителите на скуката. София задържаше брат си и Котленеца в Яш за голямо неудоволствие и на двамата. Старата къща оставаше на Лазар, а около нея трябваше да се строят конюшните на Вангел Дон де мар, да се развъждат породисти коне. Съвестният албанец имаше угризението, че заради капризите на сестра си не удържа думата си към господаря. Котленеца беше пред поболяване от мъка. Белия му беше помогнал да купи земя на юг от Килия, до самата граница, материалът беше струпан и той жадуваше да започне изграждането на къщата. Вангел не отказа на жена си коняр — охрана, но изпрати своите майстори да вдигнат къщата и бившият ковач още тази зима щеше да се превърне от преследван звяр в заможен пограничен чокой.

Покупката на титлата, освен пари отне и време. София не посмя да промени имената на мъжа си, само смени окончанието на прякора. Сега Белия дявол се казваше княз Вангел Авалов, ударението падаше на втората гласна, произхождаше от някакъв полуполски, полуруски род от Лвов, имаше родословно дърво от началото на тринадесето столетие и история… След последните татарски нашествия фамилията избягала на юг, в гръцките владения на Османовите наследници. Родът воювал с падишаха по море и суша, а последният му и единствен потомък княз Вангел, уморен от кръв и битки, потърсил убежище в християнското княжество Молдова.

За Белия беше все едно дали произхожда от князете Авалов или от сатаната, затова не възрази, когато София му показа документи, потвърдени от княжество Трансилвания, с подписа и печата на княз Арон, но когато каза: „На тебе може да ти е все едно, но един ден тази титла ще бъде главното наследство на синовете ти!“ Вангел отговори: „Моите синове ще бъдат моряци! В морето титлите не играят!“

„Бях Вангел от Битоля, бях млекар в Крит, бях Алтън гяур, станах Аваля, превърнах се в емир Ибн Мобарак, в Дон де мар, във Велизарий на Велика Византия, а сега княз Авалов от Скендера между Татарбунари и Килия… Какъв ли ще бъда утре?“

Неводари го посрещна сред семейството си. Беше рано за вечеря, а и той чакаше още гости. Въпреки ранната есен в салона гореше кахлена камина. Вода Антон беше едър мъж, може би негов ръст, затлъстял по маниера на човек, злоупотребяващ с пиенето, жизнен и усмихнат като търговец, очакващ изгодна сделка, но и притеснен, дори унижен, като аристократ, прибягващ до неравностойни контакти. Вангел отпиваше от виното, седнал в удобен, тапициран с кожа стол, подръпваше от холандската пура, избягваше да гълта дима и търпеливо чакаше да се изясни причината за поканата.

— Говори се, че слугите ви наричат „дон“, княже. — Това не звучеше като въпрос и Белия си позволи да го остави без отговор. Неводари обаче настоя: — Имат предвид испанската титла, нали?

— Идва от „дон де мар“ — Неводари нямаше нужда от превод. — Отговаря на „капитан“, „господар“… Ползва се във флота.

— Вие сте моряк? — Вангел кимна. — Говори се, че ще строите пристанище?

— Пристан, колкото за личните ми нужди.

— В Килия видях „Белия дявол“… Това е френски корвет, нали, княже?

— Само по маниера на стъкмяването. Строен е в либийска Сидра от сарацини.

Неводари едва ли знаеше какво значи сарацин и къде е Либия, но не прояви любопитство за подробностите.

— В Молдова ли ще наемете екипаж?

— Аз няма да воювам, господине! Не ми трябва екипаж. Освен ако не ми се наложи да плувам по Дунава… Тогава ще моля за правото да купя място за кей в Неводари.

— Имате го, княже! Изберете място и ме уведомете. Моите бухгалтери ще оформят формалностите.

— Благодаря, воевода! — Вангел вдигна чашата си.

— Удоволствие е да живееш в разбирателство със съседите си. — Неводари беше напрегнат и неискрен, но за Белия това беше без значение и той го отчиташе, без да търси причините за състоянието му. — Чувам, че сте купили къща в Яш… на площад „Галан“?

Вангел кимна.

— Жена ми се занимава с този имот… Аз прекарвам времето си в Скендера.

— Дааа! Жените са по-практични от нас. Цените се вдигат главоломно. След пет години цената на яшката къща ще скочи три пъти. А и децата растат, княз Авалов. Друго образование ще получат в столицата, а и университетите на Виена, Прага, Краков са наблизо.

Белия кимна отново.

— Прав сте, воевода!

Неводари чувствуваше, че русият пират, ерзац-князът няма да изпусне сам това, което го интересува.

— Чувам, че край Килия сте вдигнали още една къща? Какво смятате да правите с нея, княже?

— Там живее братът на жена ми.

— Едноръкият?

— Да.

— Говори се, че е загубил ръката си в морска битка…

Вангел се усмихна.

— В пиратски набег може би?

Време беше Неводари да разбере, че е нарушил правилата на домакинството, но воеводата беше поел много вино и чувствителността му беше притъпена.

— Да, княже, знаете как вървят мълвите!

— Лазар Шкодер е загубил ръката си като дете… След гнойна рана.

— Шкодер, що за име е това?

— Левантинско. Семейството му е от островите на Ионийско море.

— Имат ли някаква титла?

Сега беше моментът да отмъсти на София за прекомерното й преклонение пред аристокрацията.

— Не. Кого чакаме, воевода?

— Вода Николае Кобадин — като стреснат насън отговори Неводари. — Ще бъде тук в десет часа.

— Имаме частен разговор? Тримата?

— Може би… — Неводари се усмихна. — Щом ние тримата владеем четири пети от земята между Прут и морето? Нека дочакаме вода Николае!

Вангел не бързаше.

— Интересувахте се от къщата край Килия, воевода. Ще отглеждам коне. Свръхпороди. Предимно араби.

— Ще търгувате?

— Аз, княз Авалов — не, но шуреят ми Шкодер — да!

— Умно. — Неводари се усмихна. — Личи, че сте човек със замах, господине!

Чуха галоп, по каменната пътека се зададе запенен кон и висок, строен мъж леко скочи на стъпалата пред къщата, хвърли поводите на ратая и влезе при тях.

— Добър вечер, господа. Антоне, твое ли е това прекрасно ландо?

— На княз Авалов… Познавате ли се?

Кобадин приличаше на Смарти Смайли. Същите воднисти очи, същият безцеремонен маниер на човек, свикнал да се чувства удобно навсякъде, същият жест, с който Смарти отхвърляше буйната си коса, но Кобадиновата беше черна и започнала да сивее.

— Радвам се да ви видя, княже!

Вангел стана и стисна протегнатата ръка.

— Майка ми спомена за вашето посещение… Тя е особен човек, дано не ви е оскърбила.

Белия се усмихна.

— Беше много мила… Поздравете я от мен, вода Кобадин.

— Благодаря. — Воеводата седна, кръстоса крака, извади златна табакера и запали дълга хартиена цигара. — Антоне, князът знае ли повода на този разговор?

— Не, Никола̀. Чаках те.

— Тогава да сядаме на масата. На празен стомах мъдри решения не се вземат!

Нощта беше безветрена и лунна, в тревата свиреха щурци, от двете езера, ограждащи чокоята на юг и на север, звучеше непрекъснат жабешки квак, някъде зад къщата се чуваше весело припяване на жени.

— Княже — започна Кобадин, — има един начин за печелене на пари, който Антон и аз искаме да обсъдим с вас. Заинтересован ли сте?

— По принцип да. Да чуем подробностите.

— Търговията със зърно за Виена, а и по-нагоре по Дунава е монопол на няколко яшки фамилии. Складовете са в Галац, на самия бряг на реката. Оттам ги товарят австрийски и германски ветроходи и ги пренасят нагоре по течението. Молдова обаче няма свой флот… Разбирате ли?

— Да. — Вангел вече знаеше всичко. Въпреки титлата, въпреки демонстрацията на богатство за тях той беше и си оставаше пират. Воеводите се готвеха да му предложат пиратска акция.

— Украйна произвежда повече и по-евтино зърно от нас. Ако организираме свой флот за транспорт по Дунава, ние можем срещу огромна печалба да изнасяме зърно от Ровно, Житомир и Виница, да го товарим в Неводари на наши кораби и чрез агенти във Виена и Пеща да подбием яшките цени и да завоюваме пазара… Разбирате ли ме, княже?

— Проста операция — каза Вангел. — По-важно е какви рискове носи.

Воеводите се спогледаха.

— Без съмнение носи рискове — отново Кобадин се нае с отговора. — Всеки кораб с контрабандно зърно, заловен на територията на Молдова, рискува конфискация, а собственикът и моряците — затвор. Зърненият монопол е в ръцете на Петте фамилии, а контролът се осъществява от двореца на княз Сигизмунд!

— В чия територия се намира северният бряг на Дунава? — попита Белия.

— До Турну Мъгурели в Молдова, на запад във Влашко — беше отговорът на Неводари.

— Турция има ли флот? Кой осъществява контрол на плавателния път?

— Никой, княже. Турция има фортове на южния бряг. Това е всичко.

— Рискът е реален само при слизане на молдовския бряг, така ли?

— Да.

— Това намалява риска. — Вангел ги изгледа с насилена любезност. — Продължавайте, моля!

— Неводари и аз сме в състояние да уредим изкупуването на зърното, транспорта и складирането му в чокоята, дори безпрепятственото товарене на корабите, но с това нашата дейност приключва до първото пристанище на запад от Влашко. След транспорта по реката нашите бухгалтери ще поемат разпродажбата и превеждането на печалбата.

— Доколкото схванах, господа, от мен и моите хора очаквате осъществяването на незаконната част от плана. Транспорта до Виена и по̀ на запад?

Макар и с усилие вода Кобадин отговори.

— Да, княже.

— А как предвиждате разпределението на печалбите?

— Деление на три! — каза Кобадин, но Белия поклати глава.

— Не, господа! Рискът поемам само аз, затова разговорът може да започне така. „Половината печалба за този, който залага кожата си!“

— Но вие не залагате никаква кожа, княз! Сам казахте, „щом рискът е в молдовските пристанища, значи няма риск!“

— Рискувам предателство и конфискация, рискувам буря да ме изхвърли на брега, рискувам ветроходът да загуби управление… Рискувам, господа! Рискувам да бъда обесен като пират, докато вие ще продължите да слушате щурците и да пиете виното си в нощи като тази!

Вангел се изправи и се поклони.

— Време е, господа. Ако приемете условията ми, бъдете любезни да ме уведомите!

Когато се отдалечи достатъчно от Неводари, Белия нареди на Влаха да кара към Леово. Отиваше в Яш. Закусиха в хана и продължиха. Влаха легна в ландото, а Белия седна на капрата. Ширеше се мека и слънчева есен, според местните — предвестник на дълга и мразовита зима, а Белия дявол мразеше студа.

— След десетина дни ще духне от Карпатите, дон — каза Влаха. — В началото на ноември снегът ще надхвърли човешки бой.

Белия отиваше в Яш за Лазар, макар че щеше да се сблъска със съпротивата на София. Време беше всеки да застане на мястото си, а жена му да си наеме слуги за къщата на площад „Галан“. Лазар трябваше да поеме управлението на Скендера, а Котленеца да замине за чифлика си на границата. Това беше обяснение за пред София, всъщност намеренията му бяха други. Белия трябваше да тръгне на юг, преди снеговете да са сковали пътищата.

* * *

Яшкият „замък“ беше готов. Завари София с двете й нови слугини да окачват дантелените пердета в салоните. В дъното на двора майстори зидаха навес за карети, градинар окопаваше дърветата, от желязната врата на площада до парадното стълбище се простираха алеи с рози, а вляво и дясно в правилни карета растяха гардении, така че къщата изглеждаше строена върху шарен килим.

Поразен от вкуса на жена си, Белия обходи двата етажа. София Шкодер, албанката, родена и израсла в суровия бит на Киркира, цял живот спала на сковано от дъски легло, до двадесет и третата си година невиждала тапициран стол, порцелан, да не говорим за кристали и сребърни съдове, беше подредила къщата със замаха на потомствена аристократка. Дворецът „Галан“ имаше своите центрове и приличаше на дълго обитаван дом. София беше разположила кресла край камини, беше оформила зимна градина, патио към задния двор с навес, отделен със саксии, трапезария с висящи свещници, салон — столова за гости, отрупан с кристални полюлеи, където всичко, което не беше кристал, беше сребро. Находчивата албанка беше построила конюшня, пристройка за прислугата, дори колиба за Сур, който беше отгледала от кутре и настояваше да вземе в Яш, макар Белия да знаеше, че нямаше да й го отстъпи. Вълкодавът щеше да тръгне с него на юг.

— Харесва ли ти къщата, Вангели?

Белия кимна.

— Кой те научи на такъв лукс, жено?

— О, с хубавото се свиква бързо. За тебе построих „Галан“, Вангели! И за децата! Намерихме добра страна, хората ни уважават, богати сме… Ще направя момчетата аристократи… Ще учат в най-добрите училища, ще говорят езиците на света, но за да знам къде да ги пратя, първо аз трябва да видя Европа, мъжо!

— Иди я виж… — Погледът му блуждаеше по вази и пепелници, на гоблени със златни нишки, по картини с фазани и плодове. „Наистина, кой беше казал на София какво да купи?“

— Ти ме пускаш, Вангели?

— Аз? Къде?

— Да видя Виена, Париж… столицата на света, пирате!

— Сама?

— Ще взема момчетата и Бриджит, гувернантката, и брат ми, и Котленеца…

— Не! — Вангел поклати глава. — Лазар и Стефан тръгват с мен! Ще наемеш охрана! Трима! Да служат за кочияши, слуги и копои. Щом ги избереш, искам да ги видя!

— Значи ме пускаш?… Княгиня Авалова с децата си, с гувернантката им и с охрана? Господи, ще полудея! — София се хвърли на врата му и го захапа за устните. — Ела в спалнята!

Преди да му се отдаде, София изпроси още нещо — ландото със сивите коне.

 

 

— Лазаре, заминаваш на север! — каза Белия. — Стефан се прибира в Скендера, а София тръгва да търси охрана за пътуването си.

— Отивам да се съветвам с госпожа вода Мойчан — каза жена му, задъхана от бързане. Вангел запомни името. Тази фамилия за първи, но не и за последен път се появяваше в живота му.

Бриджит, французойката, красиво младо момиче, сервира кафе с каймак и мляко в задното патио и побърза да ги остави сами.

— Време е да започваме коневъдството, дон.

— Това ще бъде официалната причина за пътуването. Ще стигнеш до Виница, Житомир, до Ровно чак… Виж какви възможности имаме да изкупим следващата реколта на пшеницата. Ако можеш, купи цялата. След това се връщаш в Калия и наемаш пристан и складове. Работиш под имената Шкодер и Мехия. Купи толкова чиновници, колкото са необходими! Разбра ли, Лазаре?

— Не съвсем, дон.

— Засега това е всичко. София заминава за Европа, аз за България. Напролет ще се срещнем в Скендера. Тогава ще искам зърно, складове и пристан, шурей! Конете ще бъдат онзи повод за пътуване, който трябва да заблуди Кобадин и Неводари. Ще пътуваш толкова пъти, колкото се налага!

— Разбрано, дон!

— Сбогувай се със София и тръгвай! Време е да започнем работа, Лазаре!

София тръгна на път с кредит във Виенския клон на банка „Братя Бернщайн“ и трима конни стражи. Вангел ги изпрати до покрайнините на Яш, назначи иконом на „Галан“ и заповяда на Стефан да приготви каретата.

Животът в Молдова му се виждаше добре уреден, дори улегнал. Фамилните имоти бяха готови, децата растяха, златото доби законна сила, родът му титла. Вангел не възразяваше, когато го титулуваха, но сам все още не се наричаше княз, макар да знаеше, че един ден това ще направи впечатление. „Дон“ му звучеше по-добре и по-заслужено.

Заваляха дъждове и небето захлупи езерната повърхност. Стефан набави слуги сред бесарабските българи, Белия назначи пазач на Лазаровата къща и заповяда на Влаха да откара Котленеца в чифлика му.

Останал сам, княз Авалов почувства остри пристъпи на скука. Имотът беше облагороден, дори езерният кей беше завършен преди дъждовете. Напълни камината, запали я, викна Сур и седна пред огъня с лула в уста. Дъждът се лееше от оловно небе, природата се беше смълчала, дивечът притихнал на сушина. Всеобхватна скука владееше Скендера. Пътищата бяха разкаляни и не беше време за път. Обърнеше ли на сняг обаче, Белия нямаше да, остане ден повече тук… Само студ да стегне калта и снегът да отвори видимостта на простора…

Можеше да отскочи до Абруд или до някой от воеводите. „По-добре при Аурел… Като се върне Влаха, ще се отбия в гарнизона“… Белия затвори очи, но почувства, че някой влиза.

— Искаш ли кафе, дон? — Мана беше усвоила това обръщение и макар че наричаше София „господарке“ и изпитваше панически страх от нея, към него се отнасяше фамилиарно и свойски.

— Не… всъщност да! Нахрани Сур и го пусни…

— И тогава кафе, нали, дон?

Белия се унесе в дрямка. Когато момичето го събуди, сънуваше бесенето на Махмуд черкеза на площада в Сидра.

— Откъде си? — попита той, докато взимаше чашата от ръцете й.

— От Браила. Румънка съм, дон. Избягах…

— Защо?

— Мъж… — Вангел чу кокетство в гласа й и вдигна глава. — Забърках една срамна история, дон… Офицер, женен… Ако не бях избягала, баща ми щеше да ме убие!

— Мъж? — Белия нямаше намерение да се впуска в разговор, но Мана не даваше вид, че бърза. Приседна на облегалката на отсрещния фотьойл и той се принуди да я покани.

— Седни, Мана.

Момичето се подчини със светнали очи.

— Мъж, дон, офицер… Много обичам мъжете! Сега си сам, дон… Искаш ли да легнеш с мен…

Когато осъзна смисъла на предложението, внезапна похот замъгли погледа му.

— Съблечи се! — глухо заповяда той.

 

 

Мана му поднесе вино, свински пушен врат и седна срещу него на кожите, гола с настръхнала плът, с нахапани гърди и раздрана кожа.

— Хубаво беше, дон! Винаги съм знаела, че с тебе ще е хубаво…

Белия пиеше мълчаливо.

Мана го гледаше:

— Познавам мъжете, дон. Шуреят ти иска да се жени за мен, но се страхува да го каже на княгинята!

Дъждът се усили, започна да гърми, притъмня… Влаха едва ли щеше да се върне тази нощ.

— Сърдиш ли се, дон?

— Не — каза Белия, едва сподавящ гнева си. — Обличай се и се махай!

Но един час по-късно я потърси в кухнята, а вечерта я заведе в леглото си.

Влаха се върна на сутринта. Беше опитал да тръгне по тъмно, но чул вълчи вой и се приютил при Котленеца. Продължаваше да вали. Земята димеше, тревата беше избуяла цяла педя. Дивите гъски се събираха на хиляди по пясъчния плаж на път за юг. Идваше зимата. Вангел застреля две патици, занесе ги на Мала и яхна коня.

Аурел Абруд играеше мариаж във Военния клуб, както наричаха единствения ресторант на площада в Исмаил, но кръчмата беше чиста, готвеха отлично и имаше клавесин и певица — мода и мания сред офицерството.

— Седни, княже — каза Абруд, — привършвам. Ще ми направиш ли честта да обядваш с мен?

— Дойдох да те поканя. Гостувай ми в Скендера, княз Аурел. — Вангел се поколеба, но все пак седна при играчите.

— Готов ли е замъкът?

— Къща, господине. Замък построи жена ми в Яш.

— Ще ме запознаеш ли с княгинята?

— Напролет. Пътува за Виена. Ще отсъства шест месеца.

— Значи замъка в Скендера е празен?

— Като изключим прислугата.

— Тогава да поканим унгарките и да осветим храма на Авалови.

— Какви унгарки?

— С карета ли си? — Офицерът избягна прекия отговор.

— На кон.

— Лошо… Знаеш ли какво ще направим, Вангел? Връщаш се в Скендера, изпращаш каретата и довечера чакаш гости… Прието?

— Прието. — Вангел се усмихна кисело, но възбуденото лице на Аурел светваше в предчувствие на празника. Белия не беше човек, който ще помрачи чужд празник… Поне без истинска причина.

— Тогава на път! Кажи на кочияша да ме потърси в гарнизона и приготви най-хубавото си вино!

По бесния лай на Сур Вангел разбра, че гостите идват. Излезе да ги посрещне. Отпред, на файтон, мокри до кости, пътуваха четирима цигани музиканти, а зад тях гарнизонният фиакър и неговата карета, пълни с жени и офицери. С предвзети писъци шестте унгарки нахлуха в Скендера. В Исмаил беше останал само началникът на гарнизона, стар, жлъчен язваджия, полковникът не търпеше разгул в града и беше взел страха на младшите офицери, въпреки че тази вечер ги беше пуснал в тридневен отпуск с пълното съзнание, че отиват да развратничат.

Аурел го представи на унгарките, жени, обикалящи гарнизоните на Източна Европа въпреки изричната забрана и на трансилванския владетел Арон, и на Сигизмунд Батори, а и на църквата.

— Вангел, ти си създал рай на развратника! — викаше Аурел и обикаляше стените на Скендера. — Тук не княжеският гарнизон, а цял кръстоносен поход може да забрави Христовите рани и обидата човешка… Поздравявам те, княз Авалов!

Циганите пиха вино, ядоха неистово, настроиха цигулките и празникът започна. Офицери и унгарки се понесоха във вихрени танци. Цареше еуфория. Двойките изчезваха по стаите, но не след дълго се връщаха потни и раздърпани.

— Целуни ме, княз! — в коленете му седна мургава унгарка. Бюстът й беше отвън, голите й бедра бяха триумф на безсрамието.

Вангел я вдигна, преведе я през кръглия двор и я хвърли на леглото.

— Хиляда рубли? — каза унгарката, докато разкопчаваше късите си ботуши. Когато я върна при гостите, срещна погледа на Мана.

— По-добра ли е от мен, дон?

— Какво търсиш тук?

— Жените са шест, вие десет… Ще ви потрябвам, господарю.

— Марш в кухнята! — ревна той. — Ако те видя още един път, ще те изгоня!

С помощта на Абруд Вангел откри разврата. Животът му беше предложил много кръв. Смъртта и насилието бяха станали втората му природа, но не му беше останало време да види истинския лик на жената. Първата, която застана пред него, го направи мъж, но и за смях, втората му роди две деца и го зароби под планина от претенции, третата го направи гузен завинаги пред един от малкото мъже, които ценеше. А може би дори обичаше?

Унгарките искаха пари, а срещу тях бяха готови да изпълнят всичките му капризи, нещо повече, възхитени от щедростта, те се стараеха да задоволяват дори неизказаните му желания…

Когато тръгна за България, Белия дявол знаеше всичко за света на насилието, всичко за жената или почти всичко… но не знаеше най-главното. Какъв е смисълът на живота и защо човек така панически се страхува да го загуби!

 

 

— Доволен ли си от имота, Котленец?

— О, дон… Аз съм собственик на толкова земя, колкото цялата мера на Котел! Никога няма да ти се издължа, дон. Бог да бди над дома ти!

— Казах, че не ми дължиш нищо! Но ще разчитам на тебе… Запомни го!

— Ще го помня до гроб, дон!

— Добре… — Вангел огледа къщата, кошарите за овце, двете каруци, волски и конски впряг, рало с палешник, гребла… Стефан се готвеше за работа и очите му грееха трескаво. — Имаш ли всичко необходимо?

— Набавям, дон. До края на дните ми Скендера ще има всичко — масло, мляко, кашкавал, пилета, месо… Достатъчно е икономът да каже: „Котленец, дай това и това!“, и веднага е на масата ти, дон!

— Благодаря, Стефане. Щеше да търсиш жена… Намери ли?

— Къде ти жена в тази пустиня, дон. Догодина, наесен, ще обиколя селата… Дотогава ще карам сам.

— В Скендера има едно момиче… Мана. Виждал ли си я?

— Виждал съм я, господарю. Бяла, хубава… Господин Лазар я харесва.

— Остави Лазар! Ти харесваш ли я? — Вангел го прекъсна грубо. Не можеше да остави Мана на Лазар. Сега вече не!

— Харесвам я, дон, но тя дали ще ме хареса?

— Това остави на мен! Приготви се, Котленец! Довечера ти изпращам момичето!

Белия стана, взе поводите и тръгна пеша през сухия трамбован двор.

— Бъди добър с нея, Стефане! Животът й не е бил лек!

Вангел скочи на седлото и се обърна. Котленеца седеше онемял и от изненадващото щастие, и от страха пред бъдещето.