Христо Калчев
Белия дявол (5)

5

Армадата на Свещената лига трябваше да се събере в залива на Катания, за да потегли към Коринт срещу падишаха. От Генуа излезе флотът на Фра Енцо Москин, от Венеция — великият дож Албано, от Валенция и Барцелона потеглиха тежките галеони на адмиралите херцози Медина и Хихон. Беше пролет, годината беше високосна, през март слънцето залезе посред бял ден и гадателите изтълкуваха събитието като добро знамение. Гледано от Мадрид, затъмнението стана на изток над Отомания и беше божествен знак за бъдещото угасване на ислямската звезда.

Последният опит за уния между двете църкви беше пропаднал на Сиенския събор, но архиепископите на Атон, Солун, Атина, Родос и Хиос призоваха своите капитани да подкрепят похода срещу Селим II.

В Галиполи, главната база на Империята, се стичаха правоверни за решителен бой с „Любителя на конете“^[1].

Вангел трети месец чакаше архонта в пристанището на Киркира. Скучаеше, играеше на кости с пиратите, бездействуваше под угрозата някоя сутрин да осъмне под дулата на османските кочерми. Филип Ткон пътуваше към Олимп. В подножието на върха го чакаше Исак Погонат, принц на хазната и претендент за Константиновия скиптър.

— Ще се бавя сто дни, но ще се върна с цяла тагма! — каза Филип на тръгване.

— Какво ще правим със сарацините? — попита Белия.

— Ще ги изтребим до крак! — изсъска фанатичният, трескав архонт. — Като видиш огън накръст, докарай шхуните в устието на реката!

Вангел не каза ни „да“, ни „не“. Пет пари не даваше за съдбата на пиратите, но избиването им не беше безопасно.

Само на собствения си кораб Белия потуши два опита за бунт и все по-трудно опазваше Дарма от побеснелите за жени сарацини. При последното си връщане от града я завари гола, скимтяща, плувнала в пот под тежкото тяло на Амин, сарацин от Кенитра, тих, смел мъж с рижа коса и изумрудени очи.

— Какво търсиш тук, Амин? — попита Белия, когато любовниците замряха и сетивата им отново започнаха да действат.

— Жена — спокойно отговори сарацинът.

— Защо не на острова?

— Аз съм пират и мюсюлманин! — продължи да отговаря Амин без какъвто и да било страх. — По-добре от мен знаеш, че за нас жени на брега няма!

— Досещаш ли се какво ще стане сега? — подражавайки тембъра му, попита Вангел.

— Ще ме застреляш и ще сгрешиш!

— Защо ще сгреша?

— Един мъж струва повече от една жена!

Вангел се замисли. Възможно ли беше да му е все едно кой люби Дарма, след като преди няколко месеца лееше кръв заради нея? Вангел свали дулото.

— Излез, Амин, и запомни! Това е каютата на Вангел дон! Ако още един път те заваря тук, ще те застрелям! Кълна се!

— Запомних, дон! — Амин завърза пояса си, скочи леко и без да губи достойнство, поклони се и излезе.

— Ще ме убиеш ли? — попита Дарма.

— Не знам… Като че ли не.

— Не ме обичаш. — Дарма се надигна, но прикри голотата си, свян, непонятен за нея. — Любовта е жестока!

— Ако не те убия, по-лошо! — разсъждавайки на глас, заключи той. — Не търпя бардак на борда… Как мислиш, мога ли да те държа в каютата и да свалям пиратите от корема ти?

— Убий ме — кротко каза мавританката. — Ако не го направиш ти, Филип Ткон ще го направи!

— Защо?

— Защото ме желае, но се страхува от своя бог! — Дарма го погледна в очите. — Защо сте избрали такъв бог?

— Не съм избирал нищо! — Белия набираше гняв. — Ни бог, ни отечество, ни семейство… Избрах тебе! Не, няма да те убия, ще те сваля на африканския бряг или ще те продам в Бриндизи… ще те продам на търг. Амин ще свърши тая работа! Махай се! Ще спиш долу! Кажи на Амин, че съм заповядал да ти дадат койка.

Дарма се облече, събра мазилата, боите, прибра ги в кования сандък на Ибн Мобарак и го потътри към вратата.

— Прости, Вангел дон!

Мавританката си отиде, но Вангел започна да страда от самота. Бавно минаваше времето. Нямаше с кого да размени една дума. Филип беше в планините на Пинд, Сокон пиеше до припадък из безбройните винарни на острова. В трюма беше тихо. Ако сарацините разчекваха Дарма, правеха го в съглашение, по ред и без свади.

Вангел опита да спи. Тялото му кипеше от сокове, зад спуснатите клепачи мислите падаха с по-голяма сила, в объркан ред и внасяха неясна и непозната тревога в отегчената му от бездействие душа.

Филип Ткон мечтаеше за християнска империя и Вангел Аваля се беше заел да осъществи мечтите му. „Ти ще бъдеш моят Велизарий!“ — беше казал той. Белия не беше чувал за този пълководец, но въображението му беше в състояние да се докосне до приблизителната му биография. Името на Исак Погонат го тревожеше. Звучеше могъщо и опасно. Филип го произнасяше с респект, чувстваше се магнетичното му привличане към претендента, но и скрита омраза, комбинирана с обожание. Исак беше потомък на безкраен поменик от императори, враждували хиляда години с фамилията Ткон Македонец, династия, която се славеше с изключителната си жестокост.

Вангел слезе на брега. Градът спеше следобедния си сън. Дори магаретата дремеха с отпуснати глави. Подпря длани на пищовите и тръгна напосоки. Бризът вееше русата му грива, проветряваше мозъка, пропъждаше тревожните мисли. Над ниските покриви виждаше стенгите на „О Мегас“; през пролива — брега и континента, устието на реката и каменния път за Янина. По същия път трябваше да се спусне Филип Ткон начело на хиляда воини.

Островът изглеждаше безлюден, жени почти не се виждаха, макар и вечер, в безветрието протяжните им песни до късно трептяха в мрака. Отсреща в мъгла и дим белееше италианският бряг, на изток се простираше ерозиралата Далмация. Вангел беше на крачки от родното си място, но не изпитваше вълнение. Дори любопитството му беше притъпено. Род, родина… Животът му се стичаше така, че тези символи не успяха да се оплодят в него. Рядко, много рядко сънуваше майка си, но сънят приличаше повече на кошмар, отколкото на сладки спомени или болка по осакатено детство.

„Аз съм животно! — мислеше той. — Изпитвам студ, страх, глад, но освен гняв и гордост като че ли други чувства нямам!“ Филип познаваше отчаянието, политическото унижение, мечтанието по нереални, но горестни и горчиви митове. Филип беше човек, а той?

По обратния път Белия откри жената. Това беше хищник, Пандора, но той видя единствено поразителната й красота. Вървеше по улиците между къщите, покрай високите чардаци и без причина вдигна глава. На покрива на синя къща стоеше права тънка островитянка. С ръце на кръста, тя приличаше на изящна буква „Ф“. Чупливи коси и бадемов, тежък и ироничен поглед. Вангел вдигна ръка, като че ли пропъждаше видение.

— Коя си ти? — извика Белия.

— Убиец! — спокойно и равно произнесе момичето. — Пират! Ако братята ми бяха тук, щяха да те пребият като куче!

Вангел измъкна пищова и го насочи в нея, момичето не мръдна.

— Смела си!

— Махай се! Хайде, махай се, преди да са дошли…

— Как се казваш? — попита Вангел. Гласът му беше пълен с учтиво нахалство. Думите й не го засягаха, красотата й го влудяваше.

— София, а сега се махай!

— Аз съм Вангел Аваля. Капитан на оная шхуна, там, дето й се виждат стенгите… „О Мегас“ се нарича.

— Колко души си затрил?

— Много! — Вангел се усмихна. — До гуша съм в кръв! Страхуваш ли се от пирати?

— Мразя ви! Ще се махнеш ли, пес?

— Ти си смела и… красива!

София се направи, че не чува.

— Сарацин ли си?

— Левантинец.

— Мюсюлманин?

— Родих се християнин… плюя на аллах! Аз съм Вангел, нищо повече.

— Баща ми казва, че сте под закрилата на патриарха. Вярно ли е?

— Не знам. Слез долу, вратът ми се вдърви да гледам в небето.

— Ако не се махнеш, ще те залея с помията! И с вряла вода! Безбожник!

Вангел подпря длани на пищовите и тръгна.

— Довиждане, София. По-красива жена не съм виждал, и по-зла!

Отправи се към пристанището. Очакваше, че момичето ще го спре, но нищо подобно не се случи. Преди да завие зад ъгъла, Вангел се обърна да й махне за сбогом. София беше изчезнала. Час по-късно мислеше за нея като за видение.

Легна и спа непробудно. На свечеряване скочи да плува в солените води на Ионийско море, после запали лоен фенер и се зае с ятагана. Нападения, отбрани, измамни удари, вихрени атаки… Сарацините се струпаха да гледат, но бързо им омръзна и го оставиха да налита сам срещу въображаемия враг. Останал без публика, досадата го обзе бързо, изкъпа се, натърка тялото си с благовония и излезе на палубата. Сарацините пиеха ром, припяваха тъжните си песни и все по-дълбоко затъваха в бездната на хашиша. Дарма не се виждаше, но Амин беше на борда. Клатеше се унесен в еднообразната мелодия. Вангел застана зад гърба му.

— Къде е Дарма? — тихо попита той.

— В трюма — отговори сарацинът, без да се обръща. — Плаче.

— Плаче ли? Защо плаче?

— Не питам.

— Чувствителна кучка! — Вангел плю през борда и се върна на квартердека.

 

 

— Ти ще вардиш подстъпите към площада! Ясно ли е?

— Ясно, дон! — поклони се охраната.

„Един ден ще се сблъскам с тия кучета!“ — мислеше Вангел, загледан в огромния корем на забързания, запъхтян кафеджия.

— Имаш ли известия от капитан Филип, кир Маноли?

— Пътува из Империята. Мое момче го заведе в подножието на върха, но се върна миналата седмица. Воините се стичат в Лариса и чакат знак да прекосят Пинд.

— Турците спят ли, кир? Или нямат шпиони на острова?

— За Корфу отговарям с главата си, Вангел дон! Турците имат форт на входа на реката, но щом подпалят кръста, воините на Погонат ще опожарят калето. Докато турците гасят кладата, левантинците ще се прехвърлят на корабите.

— Левантинци? — Вангел не очакваше това и не скри почудата си. — Не са ли ромеи воините на Империята?

— В тази част на полуострова християните са под влиянието на Тконите, а те са от македонски произход.

— Ти на коя от династиите се кланяш, кир?

Дебелият наду бузи, издиша въздух с шума на ковашки мех и отговори с достойнството на комедианта:

— Служа на всеки, който рие трона на падишаха!

— Добре… — Вангел знаеше, че нито ще чуе истината, нито, ако я чуе, ще разбере истинските различия между двете династии. — Нареди да дадат ром на моите хора! Кафе за мен. Върни се, имам да ти говоря, кир!

Манолис занесе ром на сарацините и кипна джезве за него.

— Знам какво те интересува, дон! — Малките му очички светеха в смесица от злост и ирония. — Видял си босите нозе на София, дъщерята на Шкодер Албанеца.

— Кой е той, кир? — Вангел не се изненада. Градът и островът бяха достатъчно малки, за да се забележи всяко ново лице, да се отчете и такова събитие като случайната му среща с момичето.

— Потаен човек е Албанеца. Никой нищо не знае за него.

— София каза, че има братя.

— Трима. Зли кучета!

Вангел беше чул достатъчно.

— Богат ли е Албанеца…

— Да, макар никой да не знае колко. — Кир Манолис огледа сарацините. — Умно си постъпил, дон. На твое място не бих стъпвал на брега без охрана. Албанците нападат в гръб и от засада.

— Теб лично заплашват ли те, кир?

Манолис се направи, че не е чул въпроса.

София не се появи. Вангел Белия дявол прекара дълги часове на верандата на кафенето. Когато тръгна към шхуната, сарацините плетяха крака от рома и не само не бяха надеждна защита, напротив, бяха се превърнали в бреме.

Застудя, струпаха се облаци, духна от северозапад и Ионийско море кипна. Сарацините обърнаха платната, залостиха люковете и се отдадоха на пиене. Вангел легна на нара на Мобараците. Вятърът ревеше, такелажът скърцаше, кранците едва удържаха ударите на шхуната в каменния пристан. Беше гладен, но освен маслини в каютата нямаше друго. „Дарма би сготвила!“, но с мавританката беше свършено. „Кога, по дяволите, ще се появят архонтите?“ Вангел напълни устата си с маслини, наметна кожата, която някога служеше за одеяло на Урода, и излезе на палубата. Градът беше замрял. Светлини не се виждаха, вятърът виеше тополите като тръстики, вълните прехвърляха вълнолома…

Континенталният бряг блесна като светкавица. Гореше кръстът на Фнлип Ткон Македонец.

 

 

— Албанецо! — извика Белия дявол — Заминавам на поход. Ако корабът ми оцелее и бог ме запази жив, ще дойда да поискам дъщеря ти София!

— Пирате! — Албанецът държеше пищовите към земята, синовете му се подаваха зад раменете с по една глава по-високи от побелелия си баща, мургави като сестра си и диви като истински „орли“ от Скепетария. — Ако кракът ти стъпи тук, ще отрежа бялата ти глава с тъпото на ножа!

— Албанецо! — Вангел следеше ръката му и беше готов да реагира, ако пищовът се надигне. — Ще откупя София! Ще ти дам теглото й в злато!

— Не ми трябва златото ти, разбойник-капитан! Заобикаляй Киркира, ако милееш за живота си!

— Ще се върна, Албанецо! — Вангел се усмихна дръзко. — Като роден син ще ме имаш… От синовете ти по-мил ще ти бъда!

Белия се обърна и бавно тръгна към пристанището. „Ще стреля в гърба ми!“ — мислеше той без страх, по-скоро с любопитство.

* * *

— Свещената лига се готви за решаващ бой с падишаха! — Филип Ткон откри съвета на капитаните. Сарацините висяха по рейте. Избиха ги до крак, лукаво, с измама. Вангел запази живота на Сокон, Амин, Сургут Сфакс, а Дарма подари на Исак Погонат. „От уважение към Богоравния!“ Така го посъветва Филип, така постъпи.

Погонат беше слаб, високомерен паун, с очи, присвити в гримаса на вечна отврата, но с жилаво тяло и глас, научен да заповядва. Вангел бързо разбра, че не може да бъде равен с този мъж, отраснал сред владици, възмъжал за диадемата на василевс, тръгнал да отвоюва трона на великите си предшественици.

— Какво искаш в замяна, Вангел дон! — попита Погонат, загледан в мургавата плът на Дарма. — Злато имаш повече от мен, корабът ти е лебед, силата лъвска… — Исак си даде вид, че мисли. — Ако Христовите воини удържат победа и Източната империя възкръсне от торището на Исляма, ще ти подаря най-бързия жребец от влахернските конюшни! Черният Диомед ще бъде твой, дон, за гордост и украса на достойнствата ти!

— Поклони се — пошепна Ткон на лингва франка. Вангел се подчини, без да мисли. Това беше вечерта след чистката над сарацинското стадо. Повече от двеста пирати паднаха в кръвта си, а тия, които сложиха оръжие, още се вееха на рейте, разнасяйки лепкава, сладникава миризма. Погонат му обърна гръб и се качи на борда на „Архонт“ (така беше преименувал шхуната, на която се готвеше да бъде пръв след бога). Корабите бяха свили черните си ветрила, левантинците довършваха насмоляването на такелажа, гмурци отъркваха с грапи дъната на шхуните, товареха козе месо, сухари, бъчви с ром и вино, ядки и сушени смокини.

Градът беше възкръснал. Пиратските кораби свалиха знамето с полумесеца и развяха орлите на Византия. Маврите бяха избити. Христовите воини преплуваха провлака и заеха местата си на борда и зад тия промени стояха хилядолетните имена на Погонат и Ткон Македонец, макар русият пират да беше запазил адмиралските си функции. Три месеца в парализираната от страх Киркира ни една жена не беше дръзвала да напусне дома си. Мъжете спяха с мускети в ръце, с пръст на спусъка. Свещениците обявяваха анатеми, светската власт призоваваше към въоръжена съпротива и изведнъж… Всичко се промени като от „Пръст божи сътворено“! Хиляда въоръжени християни се стекоха пред храма „Свети Георги“ на молебен и самият владика, негово блаженство Пимен, излезе пред воините с миро в ръка. Сълзи течаха от очите на мъжете, в конвулсии ридаеха девойки, пременени в бяло, в цвета на целомъдрието. Пред воините застана русият пират и двамата наследници на Константиновата диадема. Владиката извиси глас, тълпата се смълча, воините паднаха на колене за божия благословия и опрощение за греховете на войната.

Вангел обядваше унил, кой знае защо, изпитваше едновременно тъга и тревога. Сокон пиеше ром, седнал по турски до него. Мълчаха. Триста и петдесет напълно чужди мъже, повече и от сарацините, бродеха по палубата и Белия дявол беше задължен да ги чувства братя. Никакви братя нямаше Вангел и нямаше желание да има!

— Ей ти! — викна той. — Свалете обесените! Вържете им по един камък и на дъното! Бързо! Вземи още двама!

— Да, господарю — кимна морякът.

— Наричай ме дон! Върви!

Сокон вдигна глава. Изгледа с безразличие избиването на мюсюлманите, но не изпитваше нито ентусиазъм, нито вяра в откритата вражда със султан Селим II.

— Ще вървиш ли с мен, лаз? — попита Вангел. Сокон кимна и това беше всичко. Мълчеше, пиеше и спеше на пода в капитанската каюта, в големите горещини си постилаше на квартердека. През москитиерата Белия виждаше приготовленията на „Солон“ и „Архонт“. При залез-слънце шхуните щяха да излязат от пристана и пресичайки Ионийско море, да се влеят във флотилиите на Свещената лига. След четири-пет часа бездействието щеше да свърши и да започне Великата византийска авантюра.

— Ей, пират — капитан, покажи се! — извика мощен, познат глас. — Аз, Шкодер Албанеца, искам да говоря с тебе!

Вангел изтри с ръкав брадата си и излезе на палубата. Долу, на пристана стоеше Албанеца, придружен от синовете си.

— Слушам! — викна Белия дявол.

— Щях да те убия, капитане! Господ въздържа ръката ми…

— Чувствувах го с кожата си! — усмихна се той.

Албанеца мислеше, лицето му се гърчеше като стари ботуши.

— Не можеше ли да кажеш „Албанец, аз служа на Кръста“?…

— Не.

— Разбирам. — Шкодер отново изпадна в мълчание. — Грък ли си, капитане?

— Българин от Македония.

— Взех те за ислямско куче… Бял негър.

— Да — кимна Вангел. — Сега знаеш истината.

— Господ въздържа ръката ми… вечна му слава! Щях да те убия, светецо!

— Забрави го! — Вангел се изчерви от удоволствие. Той, пиратът, хладнокръвният убиец — светец! И в най-наивните си сънища не беше помислял, че някога ще чуе това обръщение, адресирано към него.

— Прости, капитане!

— Прощавам ти, Албанец! — Вангел се вживя в ролята на светеца и вдигна ръката си за благословия. — Кажи на София, че не излиза от ума ми! Като червей ме яде лицето й, Албанец!

— Ако бог те запази жив, върни се в Киркира. Моят дом ще бъде твой, сине! София се кълне: „Ще го чакам!“ И повтори името си! Дъщерята каза: „Не го запомних!“

— Кажи й — Вангел Аваля от Битоля в Македония… Ако оживее, ще се върне. Запомни ли, Албанец?

— Вангел Аваля от Битоля — като на себе си повтори Шкодер. Ще запомня. Синовете ми искат да се бият със султана, капитане! Трима са, двама обричам на Светия кръст!

Вангел Дон де мар огледа момчетата. Бяха високи и нервни. Ако бяха истински албанци, щяха да са верни и с кураж, а в този момент и сред това чуждо войнство Белия имаше нужда от близки хора.

— Да идват! — заповяда той. — Ще служат при мен! Ще ги пазя колкото мога и според волята божия!

Албанеца сложи лявата си длан на рамото на най-младия си син, другите двама целунаха десницата му и тръгнаха към трапа.

— Братя Шкодер ще служат вярно, капитан Вангел! Върнете се живи… и тримата!

— Всичко е в божиите ръце, Албанецо… Чакай!

Вангел се върна в каютата, разрови мобарашките съкровища, избра плътна златна гривна и испански йезуитски кръст с брилянти, зави ги в парче сърма и ги хвърли в краката на Шкодер.

— Занеси ги на София! Ако оживея — за годеж, пукна ли — за спомен.

* * *

Филип Ткон изложи основанията на похода, Погонат — великата му цел, Аваля капитан — начина на изпълнение.

— На трите шхуни има хиляда и триста души — започна Белия. — Първата ни грижа е да се снабдим с нови кораби. Една шхуна не бива да носи на борда си повече от двеста души, да не говорим с какви усилия ще ги храни, пои и подслонява. Ще плаваме под черно знаме, докато дойде ред да се присъединим към галеоните на императора. „О Мегас“ е флагманът на Кръста и ще остане флагман дори ако вземем фелука на самия султан. На сушата управляват претендентите за трона, в морето аз, Вангел Аваля Дон де мар. Исак Погонат командва „Архонт“, Филип Ткон — „Солон“… Първият пленен кораб е за лаза Сокон Мехия. Сокон е пират и знае всичко за морето. Капитаните ще избирам аз! Ще плуваме на каботаж, по брега, ще навлезем сред островите и ще ударим на абордаж всички годни за бой кочерми, ще сменим знамето, ще вдигнем белите платна и ще потърсим флотата на Легата срещу Коринт… Това е. Върнете се по шхуните. Изгрее ли луната, тръгваме! Сигнал — камбаната на „О Мегас“!

В отсъствието на стария Шкодер най-големият брат на София ползваше бащиния си авторитет. Момчето беше бързо и схватливо, имаше открит, весел поглед, пееше чудесно с дрезгавия си баритон и бързо се превърна в псалта на борда. Старият ги беше научил да стрелят, да се борят по гръцки, да хвърлят нож и примка, но за морето знаеха малко и служеха по-скоро за охрана на Вангел Дон де мар, отколкото като моряци. Менон, по-младият, приличаше поразително на сестра си, имаше лукавото й дръзко изражение, знаеше да бъде учтиво нахален и полагаше всякакви усилия да се хареса. Първата му жертва беше Сокон.

— Ще направя капитан от това момче! — каза лазът. — Очите му врат, ръцете му са от желязо, умът по-остър от кама тосканка!

Вангел премълча, но изпита засилваща се антипатия към Менон и желание да го постави на място. Не намираше повод. Бъдещият му шурей беше изряден, изпълнителен и буден, не пиеше, избягваше конфликтите (единствено комарът изостряше отношенията на борда), ставаше пръв, лягаше последен. За една неделя научи морските възли, имена на ветрила, рей, всякакви видове команди и маневри. Момчето се готвеше да застане на квартердека и само смъртта щеше да го отклони от тази цел.

— Менон — каза Белия, — ти знаеш, че не ми харесваш?

— Да, капитан дон.

— Знаеш ли защо?

— Досещам се, дон. — Менон наведе глава, за да скрие дръзкия си поглед. — Смяташ ме за хитър!

— Не си ли? — Вангел вдигна главата му и се взря в красивите махагонови очи.

— Не съм глупак, дон.

— Пази се, момче! — Белия тръгна към фалшборда. — Сокон ти вярва. Ако го излъжеш, ще те вържа за котвата!

Шхуните плуваха на запад от Ионийските острови, но Белия дявол смяташе след Кефалония да обърне на изток, да прекоси Коринт и да се вмъкне в Егейско море. Турците очакваха удар от югоизток, съгледвачите дебнеха в пролива Китира, не очакваха атака в гръб, така че ако някъде можеше да попълни флота си, това беше в стотиците острови на Егея.

* * *

По разсъмване на велики четвъртък мауната влезе в устието на река Янинска. Сокон я насочи в подмолите, укри я в тръстиките и поведе Белия и шотландците през мочурищата към Острова на елените. Това беше обрасла скала сред блатата, през която се излизаше на пътя Янина — Корча.

Четиримата мъже се съблякоха, изчакаха слънцето, нахвърляха мокрите дрехи по клоните и легнаха да спят. Няколко часа по-късно Вангел отвори очи. Беше плувнал в пот, тялото го сърбеше, кожата му беше опъната като на пехотински тъпан, но дрехите сухи. Изкъпа се в хладните води на реката и срита Сокон.

— Лаз, време е. Буди шотландците… Къде са конете?

— В манастира „Света Анастасия Родоска“, дон. На три часа път. Да изчакаме нощта?

— Никаква нощ. Тръгваме! По тъмно ще бъдем в Янина.

Лазът премълча и този път. Думата на Вангел дон ставаше все по-тежка, търпението му все по-малко, а това можеше да бъде пагубно.

Шотландците скочиха. Кърк беше в мехури от изгарянията, но въпреки това облече уиндгарда. „Пират болка не чувства!“ — презрително изсумтя Сокон и побърза да изчезне от зрителното поле на Белия.

Пресякоха безпрепятствено стратегическия път и навлязоха в гората. Долу в краката им се пенеха кротките води на Ионийско море. Някъде горе, под върха, беше манастирът.

— Ранг. — Шон мразеше пехотинските преходи и досадата беше изписана на лицето му. — Колко кораба имаш?

— Три шхуни!

— Къде ги държиш на котва?

— В залива на Сидра… В Малка Сидра.

— Защо ни предлагаш подкрепа? Не те разбирам.

— Искам английската флота в Средните морета.

— Защо?

— Лигата би султан Селим при Лепанто, но не й стигна куражът да го изтласка от Европа.

— Това ще направим ние, така ли?

— Надявам се.

Шон вървеше мълчаливо, но продължаваше да мисли и Вангел чувствуваше, че ще поднови разпита.

— Възможен е Британски съюз с Високата порта. Ние и сега сме в приятелски отношения със султана.

Временно — каза Белия. — Интересите ви ще се сблъскат в Иран, в Арабския залив. Султанът допуска змия в ложето си!

— Екипирани ли са шхуните, Ранг?

— Сарацински платна, венецианска артилерия… Стара, раздута, но с фанатичен екипаж и добри капитани!

— Гърци?

— Левантинци.

— Каква е разликата?

— Гърците са един от народите на Леванта.

Шон прие този отговор без възражение.

— Кой командва флота в твое отсъствие?

— Двама архонти и моят шурей… Братът на жена ми.

Шотландецът не скри изненадата си.

— Ти имаш семейство, Ранг?

— Довечера ще видиш жена ми… и двамата ми сина! Ако е рекъл господ!

— Какво означава „архонт“?

— Принц.

— Принцовете на Византия?

— Да — Вангел го погледна в очите и за пръв път видя недоверие. — Погонат и Ткон Македонец са две от династиите дали най-значителните императори на Византия, Шон!

— И тези… принцове са под твое командване?

— В морето да.

Шон млъкна, но Вангел знаеше, че не напълно се е доверил на думите му. „И аз не бих повярвал!“ — мислеше Белия дявол, крачейки след Сокон лаза по острите зъбери на албанските предпланини.

* * *

— Ела да видиш синовете си, пирате! — каза София, когато Белия изпълни рамката на вратата. Жена му носеше къса бяла нощница и гърдите й трепереха от ярост. „Дива котка!“ — с умиление мислеше той.

— Поздрави мъжа си, София Аваля — усмихнат каза Вангел.

— Мъжете стоят при жените си! — изсъска София. — Аз съм вдовица.

— Но синовете ти имат баща!

— Имат! — гневно каза тя. — Пират и убиец. Баща им провали вуйчовците им, вкара дядо им в гроба.

София се обърна и влезе при децата. Вангел я последва. Константин и Филип спяха по корем, боси и голи, изритали памучните чаршафи, чисти и силни, о тъмни кожи като майка си, но с русите перчеми на баба си Тео, дългокраки и плещести като него. Вангел застана над креватите и дълго се взира в поруменелите от съня лица. Мъже растяха в далечна Янина. Смесена кръв, но красиви като всички рожби на любовта.

— Две години? — каза София. Вангел кимна. — Чаках да ни викнеш!

— За вас идвам!

— Две години минаха, пирате! Къде беше толкова време?

— Бягах, крих се… Знаеш ли каква потеря тръгна по петите ми!

— Знам. — Яростта спадаше, но София я подхранваше изкуствено и гласът й режеше като арнаутски нож. — Знам, че не те настигна потерята. Знам колко души затри и колко жълтици отреди пашата за главата ти!

— Колко?

— Хиляда!

— Малко! Ако беше пуснал десет хиляди, сега да си вдовица… Вангел я оглеждаше. — Хубава си… ела!

— О, по дяволите, скот със скот! Убиец! — гласът й премаляваше. Вангел направи две крачки и понесе София към леглото…

 

 

— Зарар Орхан бег се върна след два месеца — каза София. Лежаха по гръб и слушаха бухали, сови, щурци, бесния, но весел лай на вълкодава. — Дойде направо тук. Ще пали къщата. Татко отиде при Аян паша. Едва отървахме кладата. После ни стреляха хората на Арнаутина… Току изтрещи пушката и стъклата рухнат. И един ден Албан бег застреля тате в гърба… В средата под шията…

— В средата… под шията… — измънка Вангел.

— После ни оставиха на мира. Аян паша казал: „София ханъм не е отговорна за кръвнината на мъжа си!“

— Добър мъж.

— Дължим му живота си. — София се подпря на лакът. — Останах без пари, Вангели! И златото е на свършване…

Белия я погали по косата.

— Аз съм тук, София. Не мисли за нищо. Стегни момчетата за път. След два дни тръгваме.

— Къде?

— Първо Стамбул, после на север, в Молдова… За нас няма живот в Отомания.

— Да се върнем на Киркира?

Вангел поклати глава.

— Ще ме обесят пред джамията… с краката нагоре!

— Познаваш ли някой на север?

— Не.

— Как ще живеем сред чужди хора?

— Както живеят всички. Спи, София. Утре ме чака тежък ден… а на север — брат ти Лазар.

 

 

Разсъмваше се, когато Сокон дойде на кон, водеше за поводите млад, жилав катър с две бурета за вода, вързани на самара. Предстояха седем часа път в планината, но първо трябваше да се измъкнат от Янина.

Шотландците се появиха в потури и везани елеци, но отказаха да се разделят с ботушите си и с погнуса гледаха чалмите, които Вангел се готвеше да им върже.

— В този град има награда за главата ми, господа! — остро каза Белия. — Ако се чуе, че съм в Янина, всички главорези на Албания ще се хванат за ятаганите.

Сокон и Кърк тръгнаха напред, Вангел и Шон изчакаха да заглъхнат копитата и потеглиха ходом. Вангел Дон де мар мразеше всичко, свързано с Арнаутия, мразеше и тия, с които се разминаваше. Всеки миг можеше да се появят гавазите на пашата — жестоки и подли дьонмета, живеещи с измамната илюзия, че са независими от Високата порта, боготворящи Аян, наследствения господар на града.

Белия беше клал главозамаяните слуги на пашата и би го правил до ден-днешен, ако Менон в желанието си да стане господар на флота не беше го издал на Аян. Тогава Вангел се принуди да търси спасение в същинска Албания, при врага и съперника на Аян, Тефик Хюсеин Арнаутина, зарязал на волята и благоволението на пашата София и момчетата. Повече от две години не знаеше нищо за тях. Само високомерието на Аян и отвращението му от детска кръв ги беше запазило за живота.

Сега Белия се готвеше да излезе от Янина и да проникне във владенията на Албан бег, брата на Арнаутина. „Куче! — ръмжеше вътрешният му глас. — Шкодер те чака в ада!“

Много сметки имаше за разчистване: с Исак Погонат, с Аян Янински, с Менон, с Амин и Тургут Сфакс, с Албан бег. Мъчни и страшни врагове натрупа Вангел Дон де мар. Сега отиваше да изкопае парите си, да отведе семейството си някъде на север, в безопасност, и да тръгне на поход за честта си…

* * *

Погонат бързо разбра колко полезен може да му бъде Менон срещу тираничната воля на Белия дявол.

— Архонт, за момчето отговарям пред баща му! — каза Вангел. Беше се качил на борда му и стоеше прав срещу седящия благородник, заобиколен от личната му охрана. — Само аз мога да го наказвам, хваля, да го убия, ако заслужи и се налага! Менон ще бъде капитан, ако аз реша, и само на кораба, на който аз го пратя!

— Чух те, капитане! — „Господи, на какво високомерие беше способно това височайшо момче!“ — Сега ти чуй мен, Погонат! Не ти, аз! Аз ще реша да те похваля или да те накажа! Да те убия, ако си го заслужил и ако се налага! Аз произвеждам капитани и им поверявам кораби! Ти си капитан на византийската флота, защото аз не съм казал: „Свалете го“! Но ако още веднъж ми се появиш тук с безочие и нахалство, ще те обеся като пират!… И още нещо! Филип произхожда от династията на Македоните, но Византия е империя на ромеите, а Погонат е ромейска династия! Върви си!

Вангел Белия дявол си отиде, но цяла нощ се въртя като луд. Можеше да вдигне момчетата и да се качи на „Архонт“ на абордаж и не Погонат него, а той, безименният скитник, да обеси на рейте това високомерно копеле, да разчекне между корабите онази мавританска курва Дарма, която седеше до Исак и се усмихваше нагло.

— А тебе, кучко, ще те върна в трюма! — каза той на лингва франка, напускайки борда на „Архонт“.

— Трябва да отстъпиш, Вангелис! — започна Филип на другата сутрин. Погонат беше обявил „капитанско кръщение“ на Менон и молебен. Пленената фрегата на входа на Галиполийския залив сега беше пребоядисана, прекръстена и щеше да бъде официално поверена на шурея му. Фрегатата беше строена в Портсмут, имаше изключителни мореходни качества и щеше да направи от Менон опасен враг. — Ние воюваме срещу Полумесеца! Всяко кръвопролитие между нас е подарък за султана!

— Това значи утре да се поклониш на император Исак Погонат! — Вангел още не беше се отказал от абордажа.

— Ако от това зависи възраждането на Византия, готов съм да го направя!

Три дни след кръщението Менон и Белия дявол се срещнаха. Лазът им предостави каютата си на борда на шхуната „Егея“ и излезе навън да ги пази от предатели. Ако Исак разбереше за тази среща, с Менон беше свършено, а той я беше поискал.

— Защо ме мразиш, дон? — попита албанецът. — Аз не съм предприемал нищо против тебе!

— Змия си ти и го знаеш! Какво искаш?

— Помирение.

— Между капитани и равни? — Белия се изсмя в лицето му. — Може би ще ми предложиш услугите си срещу архонта?

— Ако се наложи… Не забравяй, че съм брат на София!

— Не го забравям, Меноне! Затова си жив.

— И все пак, дон, защо ме мразиш?

— Защо те мрази Лазар, собственият ти брат?

— Защото няма куража да се пресегне за това, което иска!

— Ти какво искаш, Меноне! Можеш да бъдеш откровен. Днес не рискуваш нищо.

— Власт и злато. Това, което искате и ти, и Ткон, и Погонат… и султана дори. Искам двете смъртни злини, които правят от мъжа мъж! Лазар не е мъж, затова е готов да ти слугува!

— Ти не слугуваш ли на Исак?

— Давам вид… докато постигна онази власт, която ще ми отвори път към златото!

— Погонат очаква да го подкрепиш във възстановяването на Империята!

— Ако властта и златото са там, ще го подкрепям до смърт. Империята не влиза в моите планове, дон. Дали Византия или Отомания, и на двете робии ще трябва да се служи!

— Знаеш ли какво ще стане с тебе, червей, ако предам този разговор на Погонат?

Менон се усмихна:

— Няма да го направиш, дон!

— Защо?

— От срам! Предателството не е за мъже… А ти си мъж, ей богу!

Вангел Аваля Дон де мар се почувствува и поласкан, и почуден. Тази змия беше годна да разсъждава.

— Меноне, не слушай Погонат! Ще възстановим Империята, но не той, Ткон Македонец ще сложи диадемата на василевс… Не ти, аз, докато съм жив, ще стоя начело на флота… Твоето капитанство е лош сън, момче! Утре ще ти хвърля куките и с тебе е свършено! Иди и си помисли. Следващата ни среща ще бъде на борда на „О Мегас“. Ако цениш живота си и само защото сестра ти ражда децата ми! Тръгвай бързо!

Менон го предаде. Същата нощ гюллета разбиха каютата на мобарашките емири. Стреляха в тъмнина, без фенери, подло, из засада, но Вангел знаеше — стреля Менон Шкодер по заповед на Погонат.

На сутринта Филип упражни целия си авторитет, за да свика на борда на „Солон“ капитански съвет. Председателстваше Исак. Беше облякъл коприна от Сиам, червени ботуши и пурпурна мантия. На главата му блестяха брилянтите на диадемата.

— Християнските флоти се движат на изток — започна той. — Утре ще вдигнем платната, ще смъкнем калъфите на мортирите и ще връхлетим ислямските кучета! Наближава нашият час, Христови воини! Тази флота започна да се струпва по пиратски, но днес е морската сила на Велика Византия и аз, нейният законен предводител, няма да търпя пиратски трикове! Нека чуят всички! Аз, Исак Погонат, ще обеся всеки, който върви против волята ми, а моята воля е волята на Империята! Повтарям, ще обеся всеки, който не се подчинява на божествената цел, та дори ако този „всеки“ е самият Вангелис Дон де мар!

— Внимавай, архонт! — провикна се Белия дявол. — Докато съм жив, не е ясно кой ще виси на рейте!

— Стража! — Исак скочи и заби пръст натам, където предполагаше, че е челото му. — Вържете го!

Вангел измъкна пищовите и просна в кръв тия, които се готвеха да изпълнят заповедта. Сокон застана зад него, а Филип се хвърли срещу архонта.

— Спрете! Полудяхте ли! — крещеше той. — Архонт, отмени заповедта. Войници во Христе, върнете се по местата си! Прибери пищовите, Аваля! От високомерие ще погубите делото! Седнете!

Стражите бълваха кръв, оловото беше разкъсало стомасите им и след къса, кървава агония свършиха. Исак не откъсваше втрещен поглед от жертвите на лекомислието си.

— Моля те, архонт! — продължи Ткон. — Седни и се успокой!

Погонат се подчини машинално.

— Изнесете телата! — продължи да командва Филип. — Хвърлете ги зад борда! Ей ти, донеси кофа вода и сода! Изтрий кръвта и се махай.

Вангел срещна очите на Менон. Възхищение, но не и страх се четеше в очите на младия Шкодер. „Има мъж в него!“ — мислеше Белия, докато подвиваше крак на възглавниците. Настъпи тишина. Сокон Мехия дишаше зад него, Филип седеше отсреща, до лявото рамо на Погонат, и трепереше. „От малария или от нерви?“

— Чуй ме, архонт — тихо и равно започна Белия. — Тази флота е мое дело. Аз я доведох от Агадир в Киркира, аз избих сарацините, за да кача на борда твоите воини! Попитай Филип, архонт като тебе, защо го направих? И моята цел е християнската империя, макар причините да са други и интересът ми, личният — жалък! Запомни, архонт, от вражда с Вангел Аваля Дон де мар най-малко полза ще имаш ти! Тия два трупа са на твоя сметка, императоре! Ако обърна руля и откарам „О Мегас“, ще се превърнете в стадо овце и джагалите ще ви изколят до крак! Кой от вас познава морето? Кой мисли, че е узрял да води флота, освен лаза, разбира се!

Белия се изправи, Сокон се вдигна след него.

— И още нещо, архонт, не насъсквай това куче! — Вангел посочи Менон. — Посегнеш ли към врата ми, ще ти изтръгна сърцето, и твоето, и неговото!

Вангел се качи в лорчата и се върна на „О Мегас“. Сокон тръгна с него. Моряците довършваха ремонта на каютата, затова седнаха на квартердека. Сокон надигна меха с ром, Вангел поиска стакан албанско вино и маслини.

— Това не е последната кръв, дон! Да съм на тебе, да съм извил императорския врат!

— Последната кръв ще бъде пурпурна! — кимна Белия. Имаше идея. Имаше я от дълго време, но сега й идваше времето или се поддаваше на лошите си настроения. — Лаз, прати Тургут и Амин в Сидра. Да намерят Жан Марс. Ще приготвя писмо и подаръци. Да му кажат: „Твоят кръщелник Вангел Аваля, русото момче, ще те потърси. Чуеш ли, че Филип Испански се е ударил със султан Селим, брой десет дни и го чакай!“ Кажи на Тургут, че ако Марс ме чака ще получи сто крусадос. И сега им дай сто и мауната. Да я държи подарък от мен. Той, Тургут Амин, роб да му бъде! Разбра ли?

— Разбрах, дон.

— Добре. Наздраве, лаз, бог доброто!

Вангел Белия дявол не беше заспал още, когато дойде вестоносец от Филип Ткон Македонец. Архонтът му изпращаше известие да търпи до битката със султана. „После заедно ще ударим това високомерно куче!“ — завършваше посланието. Филип повеждаше борба за короната.

* * *

Битката при Лепанто започна с парад на величия. Хуан Австрийски мина пред флота на флагмана, „Мадре де Диос“. Под пъстрите хоругви и ветрилата на Кръста Свещената лига запя „Те Деум“. После флагманът отстъпи и армадата потегли на бой под флага на адмирал Диоту Кан, дук до Кадамещу, правнук на капитан Кадамещу, открил островите Зелени нос за крал Енрике Мореплавателя и Португалия. С флота плуваха дождът Винченцо Медичи, херцог Жан Люксембургски, вюртембергският херцог Густав-Август, графовете Артоа и Бургон, още над четиристотин графове и барони, рицари и известни авантюристи, някои от тях със световна слава. „Истинската свобода зависи от гъвкавостта на сабята!“ — беше казал Френсис Дрейк и думите му едва ли някога са били по-валидни. Вангел Белия дявол скучаеше, питаше се защо участвува в този пищен панаир, какво очаква от победата на католиците и все по-ясно си даваше сметка, че не чака нищо. Левантинската флота беше включена в левия край на центъра под командването на един истеричен испанец с маниери и тембър на уличница. Граф Мануел де… Вангел не запомни дългото, засукано име — подреди корабите като на парад, без да се съобразява с противодействащите съдове на турците, и заповяда „плаване под артилерийска готовност“. Вангел препредаде заповедта и отново се хвана за ятагана. Напредваше в това изкуство, ставаше по-уверен и все по-силно му се искаше да опита натрупаната практика в истински бой.

Турската флота изплува от сянката на Коринт и се разгъна в тясно ветрило с дълбок, плътен център. Армадите се отправиха една срещу друга, засвириха бойни тръби, писнаха зурни, надаваха се гневни, вяли, фанатични и плахи викове, но на Вангел му се струваше, че османлиите се отнасят по-сериозно към зараждащата се буря, че по-малко фокуси се разиграват на бордовете им и че в края на краищата победата ще бъде тяхна.

Боят го увлече. Сокон се вряза между два кочерма и парализира оръдията им. Докато ги обстрелваше на борд, Вангел се промъкна до кърмата на единия, командва абордаж и поведе левантинската сган на Османовия борд. Започна сеч и близка стрелба. Сокон се ориентира бързо и скочи на другия кораб. Вангел получи две рани, но посече и двамата нападатели. Клането беше жестоко, излишно шумно, но късо. За по-малко от една лула време турците бяха избити до крак и полумесецът — смъкнат от стенгата. Белия заповяда да хвърлят труповете зад борда и да пуснат котвата. После се сети, че някой може да оспори победата му и остави двама левантинци за живо доказателство. Сокон привършваше абордажа победно и не се нуждаеше от помощ.

Едно гюлле падна в краката му, на самия квартердек, друго откъсна грота като суха тръстика. Докато моряците се бореха с ветрилата, Вангел опита да си състави вярна картина на боя. Португалското крило видимо взимаше превес, кочермите горяха като копи сено, други лягаха на силен крен и всеки момент фалшбордът щеше да загребе вода, но в центъра и надясно боят се водеше с променлив успех. Левантинската флота се държеше, но „Архонт“ беше далеч назад и моряците се мъчеха да потушат пожар на борда. Сокон готвеше втори абордаж, пленените кочерми бяха десет; струпани една до друга, те приличаха на остров, обрасъл с гола, уродлива растителност.

Вятърът обърна и сега обслужваше флотата на падишаха. Сокон обра част от ветрилата, португалците също, но само те. Испанци, генуезци, венецианци, дори орлите на Сен Мало като че ли не забелязваха издутите, маневрени кочерми, като че ли не чувстваха колко тромави и неподвижни станаха собствените им корита… И тогава Вангел Аваля Дон де мар видя французина. Първо позна „Джема“. Фрегатата с черните ветрила не можеше да бъде друга, а след това в телескопа се появи и самият Жан Марс бег… Стреляше на ляв борд срещу два фелука, а в тил го налиташе тримачтов гръцки скаф с готови абордажни куки.

Вангел се огледа. На форпита се суетяха още. Гротът беше хвърлен зад борда, ветрилата на фока висяха. Можеше да плува само с щормови марсели. На кърмата картината изглеждаше по-добра, но и там имаха нужда от време…

— Вдигайте платната! — ревна Белия. — Дясно на борд! Бързо! Виждате ли оня скаф? Трябва да му пресечем пътя! Няма и левга до него! Вдигайте, кучета!

Скафът усети, че на сарацинската фрегата й идват на помощ, отказа се от абордаж и се хвана за оръдията. Три залпа посрещна „О Мегас“, преди коритата да се сблъскат. Вангел успя да опази шхуната, но не и да заповяда абордаж. Започна бордова стрелба. Падаха много мъртви. Саваните нямаше да стигнат за всички. Гръцкият екипаж воюваше смело и по-умно от турците. Корабите бяха вплетени един в друг, куки, кранци, такелаж — всичко беше вкопчено, но никой не успяваше да вземе превес. Водеше се позиционна стрелба през борд, най-безсмисления и най-кървавия начин на бой в открито море. Лазар изкрещя и през бака падна долу в трюма. Тогава Вангел почувствува, че стрелбата на скафа се разрежда. Вдигна глава и видя Менон да нахлува на гръцкия борд. Един пясък по-късно, и потомците на Одисея изчезнаха под ватерлинията.

— Благодаря, капитан Менон — каза Вангел, готвейки се да се върне на „О Мегас“. — Сега аз съм твой длъжник!

— Не, дон! — Менон имаше рана на врата и кръвта се стичаше по гърдите му. — Аз стрелях по кораба ти онази нощ.

— Знам, албанец! — Белия спря. — Брат ти е ранен! Искаш ли да го видиш? Може да е за последно?

Менон поклати глава.

— Ако бог му е дал дни, ще живее!

Белия сви рамене и скочи на „О Мегас“.

— Курс към сарацините! — викна той. — Мъртвите в саваните и зад борда. Лазар е в трюма… Ако е жив, да се изнесе на борда! Да се превърже! Бързо! Ляво на борд! Фрегатата!

Марс го изчака, подпрял лакти на фалшборда. Вангел се изравни с шхуната. Един от фелуците потъваше, другият с опънати ветрила бързаше да се присъедини към остатъците на султанската флота. Първата битка изглеждаше спечелена, но предстоеше още едно решаващо усилие в плитчините пред Лепанто.

След време щеше да се изясни, че в боя са взели участие четиристотин деветдесет и два съда, двеста седемдесет и четири турски и двеста и седемнадесет на Свещената лига, и че в битката са паднали над двадесет хиляди убити. Сега обаче, при толкова очакваната среща с Марс, Вангел Аваля мислеше за други неща. През главата му преминаха картини от детството, Крит, Епек Муса и Гьотли Хасан, бягството с мауната. Нищо от това нямаше да се е случило, ако тогава, в Додеканезите, не беше срещнал Жан Марс.

Французинът вдигна рамене и посочи езика си. Жестът значеше „говори, избери език, покажи кой език говориш!“

— Забравил си ме, Жан Марс? — извика той на лингва франка.

Пиратът не изглеждаше изненадан.

— Тридесет години плавам, капитане. Срещал съм хиляди моряци.

— Но не хиляди руси деца пирати! Плавах на една гемия, дон. Ти я залови в Галиполи!

— Аваля? — каза Марс и колкото белезите позволяваха, лицето му се разтегна в усмивка. — Малкото име, капитане?

— Вангел.

— Да. — Марс се изправи. — Животът пак ни срещна, капитан Аваля! Радвам се, че си жив!

— Ще повярваш ли, дон, върнах се в Средно море да те намеря!

— За отмъщение ли, капитане?

— С предложение.

— Така ли? Какво имаш да ми предложиш?

— Разговорът е дълъг, дон. Ако бог ни запази живи, ще донеса два меха вино на борда ти.

— Ако съм жив, ще те чакам! — Марс видя, че Белия командва „Пълнете платната!“ и извика: — Благодаря, Вангел Аваля! Ако не се видим… Радвам се, че съдбата е била благосклонна към тебе!

— Ще се видим, дон! — вятърът духаше насреща и Вангел не беше сигурен, че думите му стигат до французина.

Започваше последната битка на двете религии, на двете флотилии, на две цивилизации и всички участници можеха да се закълнат в своя бог, че рухналата ще изчезне завинаги. Каква заблуда! Предстоеше едно скъпо и безсмислено кръвопролитие. От тази касапница не извлякоха полза нито победителите, Свещената лига, нито Византия, нито Отомания получи смъртна рана…

Византия? Какво означаваше това понятие? Щеше да мине време, да изтече много пясък в часовниците, преди Вангел Аваля да разбере, че Византия всъщност е само една идея.

На сутринта дон Хуан Австрийски преброи и престрои флота си. Свещената лига разполагаше с тридесет и една галера, дванадесет галеона, четиридесет фрегати и девет шхуни. Повече от половината съдове бяха потопени, изгорени или дотолкова извадени от строя, че бяха изоставени да дрейфуват на вълните.

— Люлеят се като прилепи на течение! — каза Сокон Мехия.

На изток, на петдесетина левги, сивееше скалният бряг, а в плитчините на Лепанто Али паша се готвеше за отбрана. От деветте шхуни осем бяха левантински. Флотът на архонт Исак Погонат беше изгубил пет кораба и процентно беше дал най-малко жертви. Самият Погонат лежеше с рана в стомаха и счупена дясна ръка. Дарма го лекуваше с духове и магии, според Филип, скоро щеше да го изправи на крака. „Архонт“ щеше да бъде командван от Панаретий, млад монах, внук на игумена на манастира „Свети Мина Охридски“, втория по ранг духовник в листата на византийските епископи, а Ткон Македонец поемаше върховното предводителство. Вангел наблюдаваше, ремонта на грота и подкърпването на платната, когато трескавото лице на претендента се показа от трапа.

— Отомания е на колене! Още един удар, и главата ще се отдели от тялото! — възбудено, с вид на отчаян луд изсъска Ткон. — Всевишният чу молбите ни!

Вангел го изгледа с тъпо безразличие. Не знаеше дали това се чете в погледа му, но беше сигурен, че го чувства.

— Бързаш! — каза той, колкото да наруши мълчанието.

— Не видя ли паническото бягство? Още една атака, и християните ще станат пълновластни господари на морето!

— А Византия?

— Веднъж да изчистим земите си от исляма, Империята ще се надигне като стъпкан стрък! Не се ли радваш, Вангелис? Цяла година чакаме този ден!

— Не този, Филипе! Утре вечер ще ти кажа какво дочаках аз! За Византия ще разговаряш с Исак. Моята борба е дребна. За мен е достатъчно да унищожим Османия!

— Какво става с тебе, дон?

— Мисля, архонт. Избирам своя император.

— Не те разбирам?

— Чакам да видя кой от двама ви ще вземе връх. Започвам да мисля, че е все едно чий роб ще бъда!

Филип наведе глава и мълча дълго. С периферното зрение Вангел виждаше, а и чувстваше настроения, внезапен гняв, разкаяние. Архонтът беше фанатик, може би луд по някакъв свой начин, но прям човек и ако замисляше отстраняването, дори убийството на Погонат, Вангел знаеше, че го прави с дълбокото убеждение, че такава жертва ще бъде от полза за Византия. Вангел Белия дявол не знаеше друго. Какво значи Византия и има ли смисъл да пожертва всичко за този абсурд! „Аз съм Велизарий!“ — макар и казано наум, иронията му загорча като тютюн и нервен спазъм затегна хранопровода му.

— Разбирам те, дон…

— Не — прекъсна го Белия. — Нищо не разбираш! Утре по залез ще дойда на „Солон“ и ще ти обясня всичко… Чакай до утре, Филипе!

Архонтът мълча още няколко минути, после се обърна и безшумно слезе по трапа. Гротът беше готов, такелажът подкърпен и заздравен, раните по корпуса — заковани и засмолени. Вангел приведе в ред оръдията, размести и подсили оределите редици и когато картината на борда му се видя задоволителна, легна в каютата да чака атаката на дон Хуан Австрийски.

Филип Ткон дойде втори път. Изглеждаше сух и делови. Целта на посещението му беше да информира своя Велизарий за състоянието на храбрата си флота и нейните капитани.

Битката при Лепанто приличаше на лов на патици. Католическата артилерия беше по-дългобойна и по-мощна. Нападателите бързо се ориентираха и вместо бой и абордаж, със садистично удоволствие потапяха кораб след кораб. Турците пуснаха лодките и масово побягнаха на брега. От фортовете се обаждаше бреговата артилерия, но беше толкова далече, че едва достигаше до заседналите кочерми. Адмирал Али паша загуби основните си сили още в открито море, така че при Лепанто вече нямаше на какво да разчита. Вангел видя флагмана на пашата да се промъква към пролива и с издути ветрила да бърза на североизток. Белия прихвана вятъра и опита да гони главнокомандващия. Скоро се отказа. Петмачтовият ветроход беше по-бърз от „О Мегас“.

— Защо подгони пашата, капитане! — попита Марс. Седяха в капитанската каюта на „Джема“ и отпиваха киркирско вино. Всъщност пиеха беотийско, но Вангел нито разбираше от вина, нито знаеше откъде е донесено то на хълмистия, ялов остров. През пустата палуба виждаха испанците да изтеглят на буксир заседналите кочерми, да доубиват последните защитници на неподвижните кораби, да палят негодните за плуване.

— За откуп!

Марс кимна. Отново настана мълчание. Турската флота се топеше пред очите им, морското могъщество на Отомания изчезваше завинаги. Не знаеха обаче, че на борда на Али паша плаваше дефтердарят на султана със заплатите на южните провинции. Не знаеха, че Мехмед Соколлу, великият везир на Селим, ще вземе главата на адмирал паша и на дефтердаря и ще докладва на падишаха, че златото е в ръцете на пирата Вангел Аваля Дон де мар, известен в Албанските планини като Белия дявол. На Мехмед Соколлу Вангел дължеше славата си на разбойник, на смъртен враг на империята, и на него пак наградата за главата си, която Дивана обяви наскоро след смъртта на Али паша.

Жан Марс и Белия лежаха на котва пред Коринт, гледаха залеза и потънали в мисли, чакаха онзи миг, когато разговорът ще потече от само себе си. Вангел му разказа живота си. Не скри дори епизоди и събития, които мъжете обикновено премълчават. Французинът слушаше мрачно. Насеченото му лице трудно издаваше настроенията си, тежките мускулести ръце лежаха на масата като мъртви, изправеният му, пробит кръст оставяше чувството за вкаменелост. Марс почиваше и мислеше. Вангел заговори за Византия. В главата му беше каша от причини, основания, бивши величия, но за пирата това беше без значение. Аваля се готвеше да възкресява някаква митична империя — това разбра той и искрено съжали младия рус вълк.

— И с няколко шхуни ще повалиш Османия, капитане?

— Утре Свещената лига ще тръгне към Галиполи, Трапезунд, към големите пристанища! Ще въстанат Крит, Кипър, гърците от континента… Българи, албанци, сърби… Полуостровът ще закипи като дяволско котле! Османците ще се оттеглят на Арабския полуостров. Тогава църквата ще освети империята и нейния василевс — императора.

— Грешиш, капитане — каза Марс. — Утре дон Хуан ще отплава за Каталония. Французи, италианските флоти, всички се връщат в пристанищата си. Нямат вода, запасите от храни се изчерпват, рицарите бездействат и нервите са опънати така, че всеки момент ще избухнат междуособици… Това беше войната, капитане! Победна, но безсмислена. Полза от нея ще извлекат само ония, които останат на синьо дъно, а това сме ние, пиратите!

— Това беше ли твоя война, дон?

— Тази война ме отърва от падишаха.

— Но ти си французин, католик?

— Ако ме заловят французите, ще ме обесят на копринено въже! — Марс се усмихна. — Аз съм пират, а пиратът няма родина! Ubi bene, ibi patria. Където ми е добре, там ми е родината.

— Ще нападаш турските фортове? Добре ли те разбирам, дон?

— Ще се върна в Сидра, ще събера екипаж и ще изляза в Атлантика. Наесен ще пресрещна френското злато от Новия свят, ще взема дела си и ще се заселя в Русия… Аз съм над четиридесетте, капитане. Време е да стъпя на твърда земя.

Вангел разбра. В този свят на кървища и безсмислени войни истинският пират можеше да разчита само на себе си и на пълната си анонимност. Жан Марс Дон де мар щеше да се укрие в необятната Русия, да пусне корени и да се опита да остави нещо зад гърба си. А какво можеше да остави един мъж на сабята, освен поколение, родено за охолство, освободено от принудата да се бори с нокти и зъби срещу бедността в този престъпен свят.

— Не вярваш в бъдещето на Византия, дон?

— Не.

— Защо?

— Византия няма причини да съществува.

— Съществувала е хиляда години.

— Тогава е имало причини, сега не!

— Защо, дон?

— Не мога да ти отговоря на този въпрос, капитане… И на много други!

Слънцето падна в морето. Сарацините донесоха лоени фенери, риба и сухари.

— Хапни, капитан Аваля — кротко каза пиратът. — Не на нас е съдено да прозрем големите истини.

Вангел мълчеше напрегнато. След мъчителната среща с Филип Ткон той за втори път изпитваше нещо подобно на обожание, без да знае какво точно лази по кожата му.

— Дон — започна той, — ако думите ти се потвърдят от събитията, ще те намеря в Сидра. Ако не, добре дошъл във Византия! Възстановим ли Империята, ще направим така, че да живееш спокойно и тихо!

Марс се усмихна.

— Чакам те в Сидра, капитане!

* * *

— Кажи, Филип Ткон — започна Вангел. Беше пиян и го знаеше, но и да не беше, все същият въпрос щеше да зададе. — Кога потегляме срещу континентална Турция?

Ткон наведе глава и мълча дълго.

— Дон Хуан е заповядал на флота да се върне в пристанищата!

— Значи всичко е напразно! Или ще строим империя насред морето?

— Ще чакаме… Ще събираме флота…

— Слепец! — кресна Вангел. — Дон Хуан отведе всички пленени кочерми, дори тия, които Сокон и аз превзехме! Къде ще събираш флота? Турците нямат вече! Може би ще нападаш Филип Втори или Смарти Смайли? Или Дрейк, боже, пази ме от лудост! Кажи, архонте, как виждаш войната? Както кажеш, така ще стане!

— Не знам, Вангелис, наистина не знам… Католиците ни излъгаха!

— Аз знам, Филипе! — Вангел даде знак да му приготвят лорчата. — Който иска да поеме риска на свободния човек, да последва „Джема“ в залива Сидра. Аз се връщам в Киркира, но на края на лятото ще се присъединя към Жан Марс. Още сега вдигам ветрилата! Кажи на Погонат, че целувам края на пурпурната му мантия!

Вангел тръгна по палубата, но нещо го накара да се обърне. Филип Ткон Македонец плачеше с хлипове. Горчиви, горестни сълзи се стичаха по благородното му лице.