Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Белия дявол (1)
Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 28 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2011 г.)
Разпознаване и корекция
Дими Пенчев (2012 г.)

Издание:

Христо Калчев. Белия дявол

Първо издание

Рецензент: Венко Христов

Редактор: Красимир Дамянов

Художник: Божидар Икономов

Художествен редактор: Петър Тончев

Технически редактор: Емилия Дончева

Коректор: Стефка Бръчкова

Издателство „Български писател“

ДП „Димитър Найденов“ — Велико Търново

 

Формат: 84/108/32

Тираж: 30 112 екз.

Подвързия: 2112 екз.

Брошура: 28 000 екз.

Печатни коли: 19

Издателски коли: 15,96

УИК 16,95

Дадена за набор на 21.XI.1986 г.

Излиза от печат на 20.IV.1987 г.

Цена подвързия: 2,02 лв.

Цена брошура: 1,77 лв.

История

  1. — Добавяне

4

Десет дни шхуните седяха на котва под вълнолома. Вечер разузнавачите слизаха на брега, но се връщаха празни. Нямаше сведения от Мобарак. Океанът бушуваше, вълните прехвърляха вълнолома и клатеха корабите на борд. С изключение на Дарма всички страдаха от морска болест. Лудост беше да опънат ветрила срещу бесния Атлантик, но бездействието беше по-мъчително от океана.

Една нощ в залива се появи английският бриг „Обзървър“. Грогът му бе пречупен, марсели въобще не се виждаха, но оръдията бяха насочени към сарацините и пиратите в нервно напрежение зачакаха утрото. Денят дойде сив, мрачен, задушен. Метални облаци прихлупваха небето, вятърът режеше като кама, оглушаваше, опъваше до скъсване и без това излинелите нерви. Вангел заповяда да пуснат лорчата на вода и отиде при Сокон на борда на „Лалия“.

— Ако не се върна до обяд, ще поведеш шхуните срещу брига! — каза той, сигурен, че ще предотврати боя.

Англичаните бяха в окаяно състояние, без вода и само на сухари. Белия върна лорчата за продукти и седна срещу Уилямс Бруукс, известен по всички географски ширини с поетичния прякор „Розата на ветровете“. И Рейли, и Дрейк, и Хоукинс бяха започнали морските си кариери като редови саби на борда на „Уиндроуз“, старият моряк беше на висока почит сред великите си ученици и името му продължаваше да всява ужас.

Вангел се огледа. Беше попаднал между свои. Руси и синеоки мъже го наблюдаваха спокойно, без дивата, безпричинна омраза на кабирци и сарацини.

— Говоря гръцки и лингва франка каза той. Излезе тъмнокос, зеленоок мъж и застана зад Уиндроуз.

— Ползвай по-добрия си език! Ти си на борда на капитан Уилям Бруукс, известен като Уиндроуз. Чувал ли си това име?

— Не — преводачът говореше гръцки и Вангел продължи на този език. — Помоли капитана да извини моето невежество.

Бруукс се засмя гърлено, и му направи знак да седне. Белия отказа последните глътки уиски, които Бруукс великодушно му отстъпи. Бавно, с достойнство разказа на стария пират как се е озовал на котва в Агадир, не скри нищо, дори труповете из града, които го държаха далеч от пристанището. Вангел заповяда на лорчата да се върне с вода, храна и ром, но любопитството на Сокон беше от женското по-остро, така че той докара провизиите. Лазът седна до него на квартердека и мълчаливо зачакаха англичаните да задоволят глада си.

— Моряците на Британия не воюват с Полумесеца — гърлено каза капитанът. — Наследникът на емира е почетен гост на „Обзървър“.

— Благодаря — Вангел се усмихна кисело. — Ако емирът на Мобарак залови своя наследник, ще го побие на най-тъпия кол на западния бряг на Африка! Емирът е мъртъв или пустинните чакали всеки момент ще вземат главата му!

От трапа се подаде жилав мъж, година-две по-възрастен от Вангел, с мръсни, кървави превръзки и на главата, и на гърдите.

— Това е Джон Бруукс — каза преводачът. Или младият грък беше връстник, или Вангел нищо не разбираше от хора. По-късно щеше да научи, че се казва Филип Ткон, че е роден в Солун и че се смята за пряк потомък на Македонската династия, държала Византийския трон от девети до единадесети век и останала в сянка до падането на Империята под ударите на Мехмед II Завоевателя на 24 май 1453 година. Бяха минали повече от сто години, но фамилията беше запазила и силата, и агресивността си. След разграбването на Константинопол, Тконите се бяха прехвърлили в Трапезунд, а след рухването на последната Империя на Комнините — в Солун, по-близо до Османовия трон, за чието сгромолясване работеха усилено.

Филип беше пратен в Лондон да изучи морското дело и да посее ненавист към неверниците сред морските вълци на Британия. Роден архонт, богат и умен, Филип трепереше от омраза пред всичко ислямско и беше готов да сключи договор и със сатаната, стига той да е в състояние да обърне християнските артилерии срещу османлиите. Схизмата беше смразила завинаги ортодоксалната църква с Рим, анатемата на папата тегнеше над Византия и католиците бяха загубени за съюзници срещу султана. Дори един ден Османовци да отстъпеха под натиска на кръстоносците, народите на Източна Европа само щяха да сменят едно владичество с друго. Домът на Ткон Македонец се бореше за Велика Византия, а в яростните си, фанатични мечти Филип се виждаше седнал на Константиновия трон, със скиптъра на василевсите в ръка. Вангел нямаше представа от амбициите, но и да ги знаеше, те не го засягаха.

— Това е последният рейс на стария — каза Филип. — След ремонта Джон ще поеме командуването. Наричат го Смарти Смайли. Моряците употребяват прякора за „хитрец“, но той предпочита другия смисъл „елегантния“. Смарти Смайли се смята за неотразим сред жените.

Лазът Сокон Мехия, който имаше същите представи за себе си, почувства звездния миг.

— Тази вечер ще го водя в калето на султан Хасан Мавъра! — каза той. — Ще мина да го взема с лорчата!

Филип преведе и попита:

— Византиец ли си, приятелю?

— Лаз — отговори пиратът. — Знаеш ли къде са бреговете на Лазия?

— Знам! — Филип се намръщи, лицето му изразяваше открито презрение. — Англичаните са родени в Уелс, Есекс, Йорк… Попитай ги какви са. До един ще ти отговорят: „Поданик на Британия!“ Разбра ли, пирате? Ти не си лаз, ти си роден по бреговете на Понт, но си византиец, воин на Велика Византия! Ако не — ти си презрян роб, безотечественик, нищожество.

Сокон кимна, премигвайки. С ятаган в ръка, с пръст на спусъка, на абордаж или на кон, той беше страшен нападател и безмилостен враг, но в споровете беше безпомощен като дете, мозъкът му не намираше аргументи, умствените усилия освобождаваха потните му жлези, ставаше вир-вода, очите му се наливаха с кръв, но мълчеше и хапеше устни в очакване на помощ. Единствената му надежда за подкрепа беше във Вангел и той я получи.

— Сокон има и родина, и чест, и смелост! — каза Белия дявол. — Сам ще се убедиш, византиецо!

— Помогни ни в ремонта! — обади се Смарти Смайли. — Имаме нужда от грот и такелаж.

Вангел изпрати лорчата да донесе резервната мачта на „Гаази“ — шхуна под командуването на Омар-Сид, негър от Централна Африка, близък приятел на Белята, пират и с кураж, и с късмет, а и с престиж сред сарацинската сбирщина.

Когато англичаните се хванаха на работа, Вангел се върна на „Емир“, флагмана на Урода. Нямаше вест от Мобарак. Нямаше да има още цяла седмица. Сарацините се валяха пияни на борда, настояваха да слязат на брега и Белия не влезе в спор.

— При нужда ще ви намеря при Прокоп — каза той, докато ги гледаше да залитат по трапа към лорчата.

След обяд Филип Ткон дойде на „Емир“. Византиецът не пиеше, ядеше умерено, не пушеше хашиш, но очите му горяха като в треска, гласът му беше загубил цвета си, ръцете му трепереха. Това беше пристъп на малария, но нито един от тях не знаеше признаците на тази болест.

Вангел го заведе на завет в кокпита, зави го с одеяло и се отпусна срещу него.

— Какви са ти намеренията, кир Вангелис? — Блуждаещите очи на архонта изглеждаха и болни, и тъжни.

— Ще предложа сабята си на Жан Марс, французина, ако бог го е запазил жив!

— Какво ще правиш с тия скотове, сарацините? Те са ислямити!

— Не всички, има и поклонници на слънцето… Защо питаш, кир Филип, имаш ли някаква идея?

— Ще ти кажа, като му дойде времето! На колко от тия кучета можеш да имаш вяра?

— Истинска вяра — никому! Защо питаш, византиецо?

Ткон Македонец потръпна зиморничаво и не отговори.

— Лазът изглежда предан! Можеш ли да разчиташ на сабята му?

— И да, и не! Ако го поведа към плячка, ще ме следва, ако не… Не знам!

— Имаш три шхуни. Можеш да се превърнеш в страшна сила!

— Испанците имат триста.

Филип сбръчка вежди.

— Ти имаш един враг, падишаха, и един съюзник — англичаните! Разбираш ли ме?

— Не…

— Ние сме една кръв, брат! И Сокон лазът, макар че е граблива птица и освен жени и ром в главата му няма нищо!

Това беше истина. Умен мъж беше византиецът и което беше най-странно, Вангел не беше нащрек с него.

— Продължавам да не разбирам.

— Трябва да събереш екипаж от нашите земи и да насочиш корабите срещу падишаха! Ще се обкичиш със слава, брат, дори смъртта да те настигне по пътя! — Филип се замисли, гласът му звучеше все по-уморено, лицето му ставаше сиво като водите на залива. — Ако не, ще те обесят като презрян пират — крадец на злато! Смърдящ плъх, криещ се из плитчините, нападащ из засада жени и старци! — Филип плю. — Имаш нужда от друго знаме и друг екипаж! Това дойдох да ти кажа!

Мълчаха дълго, състоянието му се влошаваше всяка минута.

— Ние сме в Агадир, Филипе, в Атлантика… Много път има до нашите брегове! И засади! Да нападна падишаха? С пирати? С какво да им обясня такъв риск? С чест, със слава? Празни думи! И аз, и ти знаем, че турците не пренасят съкровищата си по море!

— Ще подменим екипажа, ще пленим нови кораби. — Вангел веднага чу множественото число. — Ще издигнем златните орли на Византия, ще се превърнем в имперска сила! Спечелим ли битката по море, ще слезем на сушата, ще пробудим гордостта на нашите народи и ще избесим османските свини, където и да ги срещнем по бреговете на Ефрат! Ще възкресим Византия, брат, за угода на всевишния и за благото на християнските народи. Иначе залудо сме живели и с право ще ни избесят с мъртъв плъх между зъбите!

— Той припадна! — каза Дарма. Не беше я усетил да влиза, не беше почувствувал ръцете й на раменете си. Мавританката се върна с мокри кърпи. Бавно, но сръчно и внимателно свести византиеца.

— Спи, Филипе — Вангел изпитваше странна нежност към архонта. — Ще предупредя англичаните!

Филип се усмихна благодарно.

— Нека Смарти Смайли дойде на „Емир“. Прати да го повикат. Той ще бъде наш съюзник!

Треската отново го събори. Белия остави Дарма да го лекува и излезе на борда. Имаше нужда да бъде сам, за да подреди хаоса от мисли. „Аз погълнах отрова!“ Посрещна го бесният вятър. Бордът беше пуст, в северния край на залива англичаните довършваха ремонта, на стотина метра на изток се поклащаше „Лалия“, зад нея „Гаази“, в далечината маранята клатеше Агадир като пиян негър на палуба… „Какво става с мен?“ — питаше се Вангел Белия дявол. Отговор нямаше. Все още не знаеше, че е почувствал първата мечта… Сега-засега различаваше само паниката й!

Сокон занесе шест бурета ром за англичаните и замъкна Смарти Смайли на брега. Отиваха в бардаците на калето.

— Твоят грък е болен от малария — каза лазът на тръгване. — Ще потърся едни зърна… Белята имаше същите пристъпи.

Посред нощ Дарма го събуди.

— Ела на борда!

Нападаха ги лодки, дълги и тесни. С такива сарацините ловяха риба из залива или под прикритието на нощта нападаха като скакалци дори португалските каравели, кораби, с които само англичаните влизаха в единоборство.

Вангел се будеше нощем и не откриваше Дарма в леглото. Денем беше сънлива и не слизаше от миндера. Сега истината излизаше наяве. Дарма се страхуваше от нападение. Вангел измъкна наръч мускети.

— Легни на другия борд — каза той, — ако се появят лодки, викни ме!

Лодките бяха три. Такива корита можеха да поберат от тридесет до петдесет сарацини. Дали това бяха момчетата на Мароан? Вангел се прицели в силуета на кормилното гребло и натисна спусъка. Когато викът заглъхна и димът се разсея, видя, че гребците бяха останали без управление. Една след друга Вангел изпразни петте пушки и се зае да ги пълни. Задните лодки минаваха на обход. Вангел изпразни още пет мускета в първото корито, чу крясъци, чу и заповеди на агадирски диалект.

— Ще нападнат от три страни — извика Дарма.

Филип излезе на палубата. Походката му беше стегната, пристъпът изглеждаше отминал.

— Кои са нападателите, Вангелис?

— Мои врагове…

Византиецът легна до него и се пресегна за мускет.

— Не, Филипе… Иди на форпита! Лодките са три, една непременно ще се появи на носа!

Филип се премести в сянката на фока. Когато Дарма изнесе нови мускети, Вангел я прати да въоръжи архонта. После я върна на левия борд. Бавно, с прецизна стрелба, Вангел застреля трима сарацини, останалите натиснаха веслата и излязоха от зрителното му поле. Филип откри огън. Вангел зареди мускетите, легна до него и прогониха и втория нападател. И „Лалия“, и „Гаази“ мълчаха, но от борда на „Обзървър“ ревнаха оръдия и Дарма затанцува на палубата. Артилеристите на брига пречупиха на две третата лодка, а половин час по-късно щурманът Дилейни се качи на „Емир“! Пътем беше избил и издавил сарацините от първата и третата лодка. Уиндроуз го беше изпратил да прибере Филип и да помогне на „русия сарацин“, ако „господин капитан“ Вангелис има нужда от помощ. Филип отказа да се върне, въпреки че опасността беше преминала. Дилейни отпрати лодката с десетина моряци и с другата половина остана на „Емир“. Белия му подари скъпоценни камъни от плячката на Нюка Девичата ласка.

— Ще ги занеса на жена ми, капитан — каза Дилейни. — Никога няма да забравя този жест!

Вангел щеше да се срещне още веднъж с Дилейни, но бъдещият капитан щеше да е забравил и жеста, и него.

Пиха ром, ядоха пъпеши, козе месо. Дочакаха разсъмването. „Лалия“ и „Гаази“ изглеждаха изоставени. Дори вахтата беше слязла на брега. Тежките, ниски вълни бяха погълнали и телата на нападателите, и остатъците от лодките. Бригът изглеждаше годен за плаване. Уиндроуз вдигна котва, опъна ветрилата и опита кораба в залива. Плуваше леко, но не се подчиняваше на руля. Лорчата доведе на „Емир“ Сокон и Смарти Смайли и върна Дилейни. Щурманът трябваше да провери скобите на греблото, да ги смени, ако ръждата ги е направила негодни, и да подмени въжетата на руля. Вангел му даде конопени въжета, усукани в кедрова смола, и изпрати златния ятаган на Урода на Уиндроуз. Това беше кралски подарък.

— Голям жест, Вангелис — каза Ткон. — Твоят народ не цени куртоазията. Османските кучета унищожиха кастите, а простолюдието мисли за насита на алчността си…

— И за кожата си, Филипе!

— И за кожата си, Аваля! Викни на Смарти Смайли и заповядай да не ни безпокоят.

Дарма им поднесе кафе и банани, но Смарти поиска ром. Седяха на миндера. Нито капитанът, нито архонтът знаеха да седят по турски, а в каютата нямаше столове. Краката им се люлееха свободно в ритъма на вълните.

— Това е лудост, Фил! — каза младият Бруукс. — Отомания има триста кочерми с двадесет до петдесет оръдия и най-малко сто фелука с над сто, включително и стенобитни. Вашите три шхуни са сняг на Екватора. Кралицата няма да одобри такава авантюра. Който забърка Британия в конфликт с Високата порта, ще загуби каперското си свидетелство и ще бъде обявен извън закона!

— Има изход, Смарти! — „чуваше“ се началото на треската или се обаждаше фанатичната възбуда, на която Филип Ткон беше така лесно податлив. — Корфу е под разпореждането на пашата на Янина, а в Адрианово море господствуват галерите на Венеция. На Корфу ние имаме подкрепата на църквата, а в Коринт, Солун, Трапезунд чакат архонтите, готови да вдигнат населението. Вангел иска да намери пирата — французин! Всякаква помощ ще бъде богато възнаградена. Със златото на империята се разпорежда вселенският патриарх, братът на моята майка! Съветът на архиепископите беше този, който ме изпрати в Лондон да търся подкрепата на Британия. „Лалия“ и „Гаази“ ще останат на Корфу, ще ги въоръжа с отчаян екипаж и ще тръгна на лов из Додеканезите. Всеки пленен кочерм ще укривам на Далматинския бряг, докато получи нови надстройки, нова боя и кръщение. Ще плуваме с черни сарацински платна и поне една година турците ще дебнат алжирските шебеци между Оран и Балеарските острови. Вангел ще търси французина на либийския бряг. Марс е пират. Пиратът плува за плячка. Златото, което ще получи от съвета на архиепископите, е стократно повече от това, което е годен да награби за един човешки живот. Съберем ли няколко кораба около Кипър, Крит, Самос, ще изловим още петдесет кочерми… Тогава ще се разплатим с Марс и ще вдигнем знамето на империята. Остане ли без флот, падишахът ще загуби контрол над далечните земи. Ще слезем в Илирия, ще започнем поход на изток. Македония, Епир, Тракия, Малазия… Вангел Аваля ще обстрелва фортовете по море, аз ще ги обсаждам по суша… Ще изтласкаме рязаните кучета от континента. Веднъж натикаме ли ги в Арабската пустиня, междуплеменните вражди ще ги заличат от лицето на земята. Поведем ли тагмите срещу Константинопол, от изток ще скочат грузи, арменци, маронити… Султанът няма да устои на кръстосания щурм без чужда помощ, а стигне ли се дотам, дори ония вълци, йезуитите, няма да подкрепят неверниците срещу християни, па макар и еретици!

Настъпи мълчание. Тютюнът пукаше в лулата на Смарти, вълните се разбиваха в десния борд, тежки като живак. „Аз, Вангел Аваля, водач на византийската флота?“ — Белия дявол все още твърде малко познаваше света и тази идея му се виждаше възможна.

— Каква подкрепа очакваш от нас, Фил? Нейно величество не би се ангажирала с конфликт в Средиземно море, ако не е абсолютно сигурна във вашата победа! Дори да поиска съвет от адмиралите, и Дрейк, и Рейли, и Хоукинс ще я посъветват да изчака до категоричен превес на силите.

— Ето защо исках този разговор, Смарти! — викна възбуденият архонт. — Уиндроуз наближава шестдесетте, адмиралите са потънали в рани, на една ръка броят зъбите си. Утре ти ще бъдеш този, който ще решава морските дела на Британия. Поискай от Уиндроуз да застави адмиралите да ни подкрепят в Сент Джеймс. Баща ти не е в състояние да откаже. На тебе не!

Тишината ги затисна отново, после отново Смарти я наруши:

— Ако Британия влезе в Средиземно море, Испания ще струпа галеоните си при Гибралтар и ще ни изтреби като китове. За вас е по-удобен конфликт на великите сили в Индийския океан и Атлантика.

— На първо време ние нямаме нужда от флот, Смарти. Трябват ни капитани, дърводелци, лоцмани. Трябват ни до смърт! Ето каква помощ ще поискам от тебе, капитане! Срещу нея гарантирам охолство за теб и за потомците ти до девето коляно! Не бързай с отговора. Ще дойда на „Обзървър“. Преди да обърнете нос към океана, искам да чуя твоята дума!

— Добре, Фил — Смарти погледна Белия. — Да чуем мнението на капитана.

„Слово, ти не си моята сила!“ Вангел почувствува потните струи под кожената си риза. Трябваше да говори. Късо, бавно, ясно — като воин.

— Филип е словото, аз сабята! — започна той. — Ще чакам вашия отговор!

— Ако те разбирам добре… — Англичанинът го опипваше със свитите си, сиви очи, но кой знае защо, това нито го безпокоеше, нито му беше неприятно. „Бих прекарал целия си живот сред тия хора. Когато ветрилата на «Обзървър» изчезнат на север, аз ще се почувствам по-малко сигурен!“ — Ти ще подчиниш корабите си на идеята на Фил?

И тогава Вангел Белия дявол произнесе фразата, която промени живота му:

— Да, капитан Бруукс. Тази цел е в негова власт. Изборът на средствата до края ще остане в мои ръце.

Англичанинът се усмихна.

— Така шансовете ви са по-големи — каза той. — А с Жан Марс може би стават реални? — Смарти скочи. — Умирам за сън, господа. Отивам да спя. Прекарах весела вечер, жалко, че не разбирам езика на Сокон… И довечера ще слезем в калето. На мръкване ще мина да го взема и ще донеса багажа ти. — Смарти говореше на Филип. — Оставаш ли на „Емир“?

— Да, Смарти. Кажи на капитана, че ще дойда да се разделя с него. Довечера те чакам!

Смарти Смайли Бруукс се обърна и слезе в лорчата.

— Война с падишаха? Това е самоубийство, Филип!

— От деня на раждането си човек върви към смъртта. Мъжът не умира в постелята си, Аваля! Националното унижение е непоносима болест! — Тогава Белия малко разбра за тази болест, но след години самият той попадна под ударите й. — Древни народи, създателите на цивилизацията, стенат под кървавия ятаган на тълпа конни простаци! Нас ни управлява най-жалката порода хора, Вангелис! Утре ще започнат да ни продават като негри из плантациите на Новия свят! Утре твоят син, Аваля, ще бъде продаден като роб на някое тържище в Западна Индия и ти, пиратът, ще тръгнеш да отмъщаваш на единици! Ние сме във война с имперската идея, ние воюваме с догмата на исляма за един свят на опростени отношения, на роби и господари, на смърт или раболепно оскотяване. Какво предлагат те, рушейки нашия свят? С какво заместват те Омир, Архимед, Сократ, Александър, Константин, Юстиниан, мислители и поети, философи, астрономи, архитекти? Със скотската тъпота на Османовите наследници и с детинските закони на негодния и за детски учител пророк! Те отравят с леност агресивни, умни и дейни народи. Те унищожават всичко, което не разбират, а те не разбират нищо, Аваля, освен осъзнатото право на господство с кръв! Византия е наследник на Римската империя, Рим е духовно дете на Атина, а Атина — просветител на света. Ти си потомък на Александър Велики и имаш историческото задължение да пазиш величието му! Разбираш ли, брат? В историческия ход звездите са огрявали атиняни, спартанци, македонци, траки, троянци, римляни… Нашият свят се е наричал Елада, Рим, Македония, Тракия, Илирия, Византия, но смисълът му е оставал същият — тържество на цивилизования свят и просветителско асимилиране на варварството! Падали сме под удари на скити, келти, араби и какви ли не нашественици, но в края на краищата сме събирали сили за възкресение! Това е нашата съдба, Аваля! За велика цел няма срамни средства! Без значение е броят на жертвите, простени са подлостта, коварството, убийството от засада… Обещавам ти опрощение от вселенския патриарх на великденската литургия в храма „Света София“!

Архонтът се бореше с треската, но фанатичните му очи горяха в огън. „Той е велик!“ — мислеше Белия дявол, поразен от духовната сила, която великата цел бе в състояние да вдъхне в несъвършеното човешко тяло. „Ще те следвам до пълно издихание!“ — това беше клетва. Вангел знаеше, че за първи път е истински подчинен, зависим, че е загубил свободната си воля и че го е направил доброволно. „Велика Византия“? — познанията му, а и фантазията не бяха годни да възпроизведат истинските граници на това понятие, но инстинктът подсказваше грандиозността на мечтата, а сетивата — кървавия ужас на реализацията.

Вангел Аваля идваше отникъде, беше без род, без отечество, без език дори… Къща, два гроба зад нея, утъпкана поляна към дълбок кладенец, русото лице на Тео, която идваше в съня му, няколко коня, страшните братя на баща му и накрая — паническото бягство… Достатъчно ли беше това, за да се чувства член на древен род, да изпитва гордост от потъналото в прах величие? Достатъчно ли беше да даде живота си, единствената ценност, която реално беше негова, за бъдещето на Велика Византия или на която и да е империя на артистичното начало и градивния дух? Животното в него казваше — не! Човекът — да!

Вангел остави Филип Ткон под грижите на Дарма и излезе на палубата. Бузите му горяха, възбудата го душеше така, както при първото проникване в жената. Съдба? — И християните, и ислямитите оправдаваха безсилието си с тази дума. Вангел не познаваше съдбата и нямаше намерение да й се подчинява.

Над главата му висяха сивите облаци на Южния Атлантик, на палубата нямаше никой… Любов, съдба, страх, цел, па макар и велика? Защо жалкият човек от кръв и кости изтезаваше и без това мъчителния си живот с празни понятия? Какво значи всичко това? „Защо не мога без Дарма?!“ Защо скиташе като вятъра? Как се беше озовал тук, на хиляди левги от родния си град? Защо не смееше да слезе на брега? Защо се готвеше да стане оръдие в ръцете на този трескав фанатик? Вангел нямаше отговор на нито един от тези въпроси. Нямаше…

Белия дявол слезе в трюма и изпи първия ром. Този ден той намери само един отговор: тази убийствена за тялото течност, беше един от трите лека за душата…

Кои са другите два, все още не знаеше.

* * *

Вангел трябваше да осъществи идеята на Филип Ткон, а това значеше да се опълчи срещу сарацинската шайка. До каква степен можеше да разчита на Сокон, на Омар-Сид и можеха ли новите капитани да се справят с екипажите си? „Мога ли да направя Ткон водач на една от шхуните?“

Не преди да намери аргумент за обявяване на новия поход. Това значеше да внуши на пиратите, че и той, и те играят двойна игра зад гърба на архонта. Имаше и такава възможност. „Момчета, Филип Ткон е по-богат и от персийски сатрап. По-лесно, а и по-безопасно е да отмъкнем неговото злато с един-единствен удар, отколкото да го събираме капка по капка в кървави абордажи!“ Това беше едната страна на заблудата, а другата — играта на Емир. „Ще повикам Омар-Сид и ще му поверя командването на флота, а Филип ще изпратя на негово място! Ще докарам на борда на «Емир» най-дивите типове и ще ги държа под око. Аз ще бъда емирът, богът, висшето правосъдие! Щом Урода можеше да ги държи в подчинение от миндера си, защо да не мога аз, неговият наследник? Власт се удържа със сляпо подчинение! Ще забраня слизането на брега! За три дни, и само за респект!“

Дарма излезе от каютата, потърси го с поглед и тръгна към него. Седна, взряла очи в неговите, взе ръката му, задържа я в длани.

— Какво става с тебе? — попита тя. — Замисляш опасни ходове, без сам да знаеш къде ще те изведат! Баща ми казваше: „Войникът е силен на светло.“ Колебанието е мрак.

— Търся изход, Дарма. Ново пристанище, нови съюзници…

— Англичаните? — Дарма изрази цялото презрение, на което беше способна. — Не залагай на съюз с тях, Вангели. Познавам ги по-добре от твоя грък. Виждала съм ги да избиват португалци, испанци, да мамят холандци и французи, а тези народи са роднини на британците. Лорни казваше: „Да поробиш един негър е добре за нейно величество, да го убиеш — за Белия човек!“ Не знам с какви очи гледа Смарти Смайли на тебе и Филип, но ние, всички останали, за него не сме хора, нито за последния скот на „Обзървър“!

— Аз помагам на Смарти, не той на мен! Не моят живот зависи от него, изцяло в мой каприз е да ги избия до крак или да улесня пътя им към Англия!

Дарма поклати глава.

— Грешиш, Вангели, и тази грешка ти внушават те! Дори да ги нападнеш от три страни, всички ще станем храна на рибите! Не познаваш тия убийци, момчето ми! Моллата на Абиджан ги наричаше „божие наказание“. Само тях, англичаните. Внимавай със Смарти Смайли!

От Агадир се зададоха лодките и Белия загуби интерес към разговора.

— Ще видим — каза той. — Мълчи! Гледай, слушай, но мълчи, иначе, ей богу, наистина ще станем храна на акулите! — Вангел я целуна и се освободи от ръцете й. — Погрижи се за Филип. Той трябва да оздравее. Направи каквото можеш, Дарма, вие маврите сте шамани. Вдигни Филип на крака и не ми задавай въпроси… Каквото направя за себе си, това е и за тебе!

Вангел събра сарацините на борда на „Лалия“. Сокон седна на квартердека, запали вечната си, смърдяща лула и каза с пресилено достойнство:

— Мобарак е в пламъци, дон! Берберът се е обявил за султан. Очакват тази нощ пълчищата му да влязат в града. Ако дръзнат да стъпят в Агадир, това значи война със султана на Мароко. Загубен е за нас този оазис, Вангел дон. Огънят е бъдещето на града, а който и да е победителят, ще беси и сарацините! — Сокон огледа смълчаните главорези. — Ние сме по-малко от триста души. Имаме храна и вода за три месеца. Взех хазната на Мобарак, ще я делим на три и ще търсим спасение на северния бряг на Африка. Аз ще поведа „Лалия“ към Оран, ще падна по очи пред халифа и ще му се закълна във вярност. Омар ще тръгне на юг. Питай го! Казва: „Аз ще ловя негри в Нигерия и ще ги продавам на Антилите!“ Неговите хора казват: „Ние ще вървим с Омар-Сид бег. Негърът знае да търси златото!“ Това е. Ти ще вървиш с един от двамата или ще избереш твой път, дон? Както кажеш, така ще стане!

Вангел мълчеше. Сега е моментът — мислеше той хладно, без страх, без колебание. „Или след един пясък ще лежа на дъното, или тия кучета ще лазят в краката ми! С бога напред, Аваля!“

— Стани, лаз! — ниско, но остро заповяда той. — Бързо! — кресна. Сокон се подчини машинално. Белия извади пищова и го насочи в сърцето му. — По очи, лаз! Или ще разбия празната ти глава!

Глух ропот мина сред сарацините. Сокон прочете смъртната си присъда в очите му и изпълни заповедта лениво, отпускайки се, намалявайки до минимум унизителния й характер. Вангел виждаше всичко. „Ще те направя бърз като пантера! — съскаше вътрешният му глас. — Или аз ще легна на твоето място!“

— Ела тук, Омар-Сид! — спокойно каза той. Негърът се откъсна от тълпата. — Вземи оръжието на лаза! Бързо! — това беше маниер на Урода, но в този миг може би най-доброто решение.

Омар-Сид измъкна „артилерията“ от пояса на Сокон и я хвърли в краката на Вангел.

— Вържи го! — все така спокойно, но с пищов в ръка и с тежки очи заповядваше Белия. — Ти и ти! — наслуки посочи двама. — Отнесете го в трюма! Върнете се веднага! И така, Омар-Сид, имаш ли да кажеш нещо?

— Аз съм негър, Вангел дон. Ще се върна при своите. Ще плувам надолу, под Екватора… Това е!

— Знаеш ли чии са шхуните, Омар-Сид?

— На емира… Защо, не са ли негови, дон?

— Негови са, пирате! Знаеш ли кой съм аз?

Сарацините се спогледаха, но все още мълчаха. Тази кървава, смърдяща шайка бавно се поддаваше на гнева си.

— Аз съм Ибн Мобарак! — кресна Белия дявол. — Чу ли емирът да ме обявява за наследник?

— Чух — отговори негърът. — Емирът е мъртъв. Гледай брега, ще видиш главата му!

— Аз съм жив! — Вангел вдигна пищова. — По очи, мръсен негър! Бързо! Преди да мигнеш, ще стрелям!

Един от сарацините, не знаеше името му, но беше забелязал дивия му вид, червеникавата брада и отрязаната китка на дясната ръка, излезе от кръга и тръгна към него. Без да дочака въпроса, Белия изпразни пищова в косматите му гърди. Очите на пирата отхвръкнаха от почуда, гласът спря на мъжеца и той рухна мъртъв в краката на негъра. Вангел измъкна втория пищов. Омар-Сид не дочака дулото да се изравни с челото му и се просна на палубата, свит по ислямски, с глава между дланите.

— Слушайте внимателно, момчета! — провикна се Белия. — Всички, които плуват на „Гаази“, на левия борд! Бързо!

Сарацините се подчиниха. Вангел търсеше очите им, но все още не откриваше онзи огън, който би го превърнал в кървава пита.

— Ей, ти с червената чалма? Хвърли тялото зад борда! Добре! Пускайте лодките и заминавайте! Ти! Как се казваш?

— Рашид, дон.

— Върви на „Емир“! Бързо, Рашид! Ти, името?

— Хосни, Вангел дон.

— Вържи негъра и го откарай при лаза! Другите да слушат внимателно! Корабите са мои, златото също! Ще плувате, където аз посоча, ще нападате по моя заповед, ще се подчинявате само на тия, които аз ви изпратя за капитани! Долу е лорчата на „Емир“, който иска, може да слезе на брега! Свободен е, но който остане тук, да знае: след бога волята на Вангел дон е всичко! Имате един пясък време за размисъл!

Вангел натъпка пищова и се облегна на борда. Двадесет и двама сарацина се качиха на лорчата.

— Хосни, откарай ги на брега и се върни веднага! Бързай! Няма да излизаш на брега… Да скочат в плитчините! Опиташ ли да отмъкнеш лорчата, ще те разкъсам с артилерия. Кои са топчиите на „Лалия“? — Излязоха двама сарацини. Спечени от времето, слънцето и вятъра, те приличаха на идоли от желязно дърво. — Пригответе мортирите, момчета! Тръгвай, Хосни!

Вангел изчака лорчата да отблъсне от шхуната и заговори отново:

— Един по един ще минете покрай своя емир и господар повелител, както се полага, с поклони, и ще произнесете клетвата… — Белия се замисли. „Филип трябваше да е тук!“ — Кълна се в аллаха, Великия, Единствения, и в Мохамед, неговия пророк, че ще служа честно на Вангел Дон де мар, ще се подчинявам на волята му, ще убивам неговите врагове като свои врагове, ще приемам неговите приятели за свои приятели! Ако наруша клетвата, нека аллах ме накаже о проклятие и вечен огън! Аллах Акбар!

Сарацините започнаха да се нижат, да падат по очи и да повтарят до втръсване една и съща глупост, наречена клетва за вярност. Вангел им подсказваше, променяше думите, но запазваше смисъла с надежда, че това позорно зрелище има някакво значение за тях и че страхът им от бога е достатъчно втълпен от моллите, за да гледат на този дивашки ритуал с необходимата сериозност.

* * *

Мауната се провираше през гъстия архипелаг на Додеканезите. Нощта беше тъмна и душна. Нямаше луна. Беше потънала в пясъците на Африка, звездите падаха като зрели круши в мастилената кротка Егея.

Шон и Кърк седяха на кормилното гребло и кливера, а Белия и Сокон спяха на дъното на мауната. Наближаваха Коринт и турските фортове. Трябваше да ги отминат на тъмно, на гребла, притихнали като котки в храсти. После следваше Ионийско море и един ден път до входа на Янина.

Вангел се събуди и седна в коритото. Мауната беше лека, мореходна, извънредно бърза при опънати ветрила и попътен вятър. Такова корито не можеше да бъде заплаха за фортовете и ленивите, вечно дремещи турци можеха да я пропуснат дори да я забележеха. Властите гледаха през пръсти на каботажната контрабанда. Сакатата им флота все по-рядко дръзваше да излезе от пристанищата и Турция малко по малко се превръщаше в пасивно защищаваща се сухоземна сила. Флотът имаше все по-малко значение, бреговата артилерия — все по-голямо. Скалните възвишения бяха осеяни с калета и работата на контрабандистите ставаше все по-опасна. Артилеристите, гинещи от скука, играеха комар, обстрелвайки гемии и мауни, попаднали в обсега на канонирите им.

— Ранг? — Шон му показваше огън някъде горе, на стотина метра по отвесния скат. Миг по-късно лавна оръдие и гюллето падна на две дължини от носа.

Сокон скочи и се хвана за мачтата.

Ветрилото! — викна той. — Опънете ветрилото!

Кърк напипа вятъра и мауната „дръпна“. Шон отклони греблото на юг и намали площта на артилерийската цел. Второто гюлле падна зад борда, трето не последва. Когато наближиха южния бряг, Шон обърна мауната на север. Плуваха на зигзаг, бързо и тихо.

— Подай рома, дон. — Сокон държеше мускет в ръце, седнал на носа, забил очи в мрака. Вангел му подаде испанския мех, изчака го да накваси устните си, после пиха от ръка на ръка.

— Това беше — каза лазът. — Остава Западната врата. Измъкнем ли се оттам, все едно сме в Янина.

Шотландците мълчаха.

— Нямам вяра в тия мъже! — каза Сокон. На твое място, дон, минем ли остров Лефкас, ще ги хвърля зад борда!

Вангел се направи, че не чува, отиде до Шон, взе меха, огледа скатовете, отпи, върна се на мястото си и каза:

— Още една дума, лаз, и ти ще летиш в морето!

Сокон сви рамене, млъкна обидено и се взря напред, там, където трябваше да се появи Западната врата. Бяха отминали Ейон, най-тясната част на Коринт, оставаше им последното препятствие.

Плаваха шести ден. През нощта излязоха от Дарданелите и поеха на юг, към остров Лесбос. Цяла нощ се криха в плитчините на Митилини, докато отмина патрулът от Измир за Атина, после слязоха до остров Хиос и обърнаха запад-югозапад през архипелага към Пелопонес. Четвъртия ден прекараха в един от заливите на остров Сирос, а вечерта отново опънаха ветрилата. Случи се попътен, макар и щормов вятър. Вангел знаеше, промъкнат ли се през Източния тунел, шансовете им рязко ще скочат. Шон и Кърк бяха опитни моряци, не познаваха паниката и бяха зажаднели за море. При опасност се превръщаха в извадени саби, отпуснатите им лица изпъваха чертите си, угасналите от уиски и хашиш очи светваха хазартно. Прав беше Сокон, когато каза:

— Тия типове възкръсват всеки ден!

През „тунела“ влязоха в широк Коринт, държаха се в средата на залива, а на сутринта се укриха в скалите под Делфи. Оставаха два дни път. Преди изгрева трябваше да излязат от Западната врата и да нагазят в Ионийско море, на югозапад от Ионическите острови, и без да се крият от патрули, да плават на север от Корфу.

* * *

Сарацините плаваха след „Обзървър“ до нос Ел Джадида, после Уиндроуз пое на северозапад, а Вангел поведе шхуните покрай Казабланка за Танджер и пролива към Средиземно море. Плаваха в непрекъсната буря. Вятърът връхлиташе, шхуните се хвърляха по вълните с прибрани ветрила. Само щормовите марсели бяха опънати, но понякога напорът беше такъв, че и те бяха достатъчни, за да обърнат ветроходите. Окован във вериги, Омар-Сид водеше „Емир“, следваха го Сокон и Филип с „Лалия“, а „Гаази“ с един либиец капитан завършваше процесията. Тургут Сфакс беше от Бенгази и Белия разчиташе на него в търсенето на Марс.

Филип беше разковал лаза и по цял ден тъпчеше празната му глава с византийското величие. Сокон акуратно управляваше шхуната. Или мераците за независимост му бяха минали, или словото на архонта проникваше в ръждясалия му мозък. Вангел имаше една грижа — да се измъкнат от Океана. Сарацините плаваха със зле прикрит ужас, но клетвата ги задължаваше да следват господаря си, където и да ги поведе емирският му каприз.

Една сутрин берберите все пак влязоха в Агадир. Градът лумна в пожари. Когато вятърът отслаби напора си, писъците се чуваха до шхуните. Конници донесоха отсечената глава на Урода, забиха я на копие и го закрепиха с лице към Океана. На другата сутрин главите бяха двеста. Вангел позна някои от пиратите, отплавали, с лорчата на „Емир“. Берберите смъкваха лодки по реката, валяха в катран стрели и копия и се готвеха да опожарят ветроходите.

— През нощта вдигаме котва — каза Смарти Смайли. — Уиндроуз съветва да тръгнете след него! Ще се разделим пред Казабланка!

— Тръгваме. — Кимна Филип — Аваля, задържа ли ни нещо тук? Омръзна ми да броя отсечени глави!

— Рискуваме бунт на сарацините… Тръгваме! — с мрачно упорство каза Белия. — Рашид, доведи Сокон и Тургут… Лазът във вериги! Бързо! — Когато сарацинът влезе в лодката, Вангел се обърна към Смарти. — Каква е болестта на Филип?

— Малария — Смарти Смайли потвърди диагнозата на лаза. — Не се мре от нея, но е упорита и мъчителна.

Филип се усмихна уморено.

— Поведем ли флота на Византия, духът ми ще оздравее! Моята болест се нарича унижение, Аваля!

— Няма такава болест! — каза Вангел, но Смарти поклати глава.

— Има, капитане. Унижението е смъртоносно. Сравнена с него, маларията е детска диария.

Филип отиде да се раздели с англичаните и се прехвърли на „Лалия“. Когато падна нощта, „Обзървър“ запали факли на рострата и вдигна платната. Шхуните обраха котвите и последваха брига. Посрещна ги яростта на щорма и мъртвата тъмнина на зимния Атлантик. Белия дявол не мигна, пиеше ром, застанал зад гърба на Омар-Сид, и напрягаше очи да търси огъня на англичаните.

— Свали ми веригите, Вангел дон! — помоли негърът. — Ще ти служа вярно!

— Ще те освободя в Средно море… и мълчи! Изпуснеш ли брига, ще те обеся на стенгата!

„Емир“ пореше вълните, обърнал левия си борд на северозападния вятър. Сутринта закъсня или поне така му се стори. „Обзървър“ плаваше, избягвайки крена. Палубата му се обливаше с вода, но платната и флагът на Британия плющяха на вятъра. Вангел потърси шхуните. И Сокон, и Тургут Сфакс следваха курса, но нещо изглеждаше различно… Белия дълго оглежда шхуните с бинокъла, докато откри причината. Там, където вчера пишеше „Лалия“, сега с пресни катранени букви беше изписано „Солон“. Филип не се шегуваше. Беше използувал още първата нощ, за да провъзгласи Византия.

— Рашид, ела тук! — Сарацинът изшляпа с босите си крака по борда и падна по очи. — Приготви катран и боя, вземи въже и се върни!

Трябваше да прекръсти „Емир“. Очите му смъдяха, бурята го оглушаваше, будната нощ го беше смазала, но сега с настъпването на деня можеше да смени Омар-Сид с кой да е от сарацините. Трябваше да спят. Негърът в затвора си в трюма, той върху копринените миндери на емира.

Рашид седя клекнал с часове до брезентовия калъф с боята. Дарма се събуди, съблече се и започна да облива гъвкавото си тяло. Вангел огледа палубата. Сарацините отместваха погледи и рееха към далечния бряг на континента. Мина много време, преди да избере име. Накрая нарече шхуната „О Мегас“ (Великият), намек за Александър, за византийския флот и за неговия предводител Вангел Аваля Дон де мар, тръгнал на война с кочермите на падишаха.