Серия
Белия дявол (2)
Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 21 гласа)
Сканиране
Диан Жон (2011 г.)
Разпознаване и корекция
Дими Пенчев (2012 г.)

Издание:

Христо Калчев. Белия дявол. Синове

Първо издание

Редактор: Ивайло Дичев

Художник: Божидар Икономов

Художествен редактор: Кирил Гогов

Технически редактор: Веселина Недялкова

Коректор: Ива Данева

Издателство „Български писател“

ДП „Димитър Найденов“ — В. Търново

Формат: 32/84/108

Тираж: 52 112 екз.

Печатни коли: 18

Издателски коли: 15,12

УИК 15,45

Дадена за набор на 10.X.1988 г.

Излиза от печат на 25.II.1989 г.

Цена 1.64 лв.


1

Мъртва тишина тегнеше над Скендера. Княгиня София Авалова — албанката — лежеше в дървения си стол-люлка, загледана в кротките юнски води на морето. На десетина крачки под плачущата върба, до стълбите към езерния кей белееше каменен кръст, а поддържаният гроб беше единственото цветно петно в зеления триумф на пролетта. Там, на два метра в земята, в палисандров ковчег беше погребан скелетът на мъжа й, княз Вангел Авалов, широко известен под прозвището Белия дявол.

След обяд, когато къщата стихваше, София подвикваше на грохналия беззъб вълкодав, излизаше под сянката на единствения дъб в това царство на клена и сядаше на стола, който брат й Лазар собственоръчна беше сковал за нея.

Княгиня София прекарваше дълги часове в размисъл и неми разговори със скъпия покойник, с единствения мъж на живота й. „Вангели, пирате, на кого ме остави, скъпи?“ — беззвучно мълвеше тя. Отговор не очакваше, макар вече двадесет и пета година отчаянието й задаваше все този въпрос. Сур, грохналият от старост вълкодав, лежеше в краката й. Единственото усилие, на което все още беше годен, бе веднъж на ден да извърви разстоянието от кръглия двор на къщата до тук и вечер с кашляне, пъшкане и залитане обратно. Горкият Сур и той скоро щеше да я изостави. Все по-самотен ставаше светът й и все по-кървава раната, която смъртта на Вангел отвори в гърдите й. Константин и жена му живееха в Яш, Лазар в Килия, Сокон и Бриджит край Татарбунари, Менон във Венеция. Единствен Влаха и семейството му останаха около Скендера. София му разреши да построи къщата си на северния бряг на езерото и децата му бяха единствените същества, които можеха да я извадят от вцепенението й. Имаше собствен внук Вангел, но майка му мразеше имението и го държеше в Яш. София я разбираше, навремето и тя беше мразила тази къща, но след смъртта на Вангел никъде другаде не долавяше духа му, въпреки че и никъде другаде не се чувствуваше по-сама. Понякога я посещаваше Константин, понякога княз Абруд, но снаха й Алика и малкият Вангел не бяха стъпвали тук шеста година. За къщата се грижеха ратаи, в кухнята се въртеше престаряла готвачка румънка, а едно дебело момиче от Исмаил на име Ната служеше и за компаньонка, и за слугиня, и за душеприказчик. Вечер, когато Скендера потъваше в мрак, Ната палеше камината, завиваше княгинята с одеяло и сядаше до Сур, в краката й. София пускаше издрезгавелия си от мълчание глас и с часове преживяваше миналото. Ната слушаше от скука, но и от алчност. Съзнаваща, че обременява чужди мозъци с горчилката си, княгиня Авалова се отплащаше щедро и Ната до късно през нощта броеше пари, скътани в една кутия за шапки. Понякога София заповядваше да впрегнат ландото и отиваше ту при Сокон, ту при Стефан Котленеца (при брат си Лазар не беше стъпвала до ден-днешен), но дори при тях, най-близките сътрудници на мъжа й, със скъпи подаръци и злато изтръгваше отново и отново спомените им за Вангел Аваля дон де мар, или Белия дявол, както го наричаха османлиите в Янина… там долу на югозапад, срещу родния й остров Киркира.

В Европа бушуваше Тридесетгодишната война. Молдова беше пълна с бежанци от Чехия, Силезия, германските княжества, а големият й син, княз Константин Авалов, пътуваше ту при Валенщайн, ту при Густав Адолф Шведски с надеждата да ги спечели за съюзници срещу султана. Пълководците обаче бяха твърде заети с пороците си, за да водят дисрепутационни разговори с незначителния, никому неизвестен княз.

Белия дявол беше оставил живи врагове, София не. Всеки, който беше дръзнал да се опълчи срещу пиратската власт на мъжа й и беше надживял янинския фантом, намери смъртта си от нейната ръка, включително кардинал Валерий, миропомазания брат на негово височество княз Батори. И това не задоволи духа й. Константин и Филип не последваха заветите на баща си. Големият вегетираше до полата на жена си, малкият рееше някъде по света, ако беше жив още, играеше комар, преследваше жени и в паническо бягство напускаше страната, преследван от цялото й войнство. За последен път чу за него преди седем години. След бягството от Лондон следите му се губеха на единбургското пристанище. Константин предполагаше, че е успял да се добере до датския бряг. Малкото приятели, които Авалови все още имаха на острова, не откриха трупа му нито сред привържениците на Чарлс I Стюард, нито сред враговете му. София не беше престанала да го чака. „Като грохне от умора, като се отврати от пошлост, като се задави от кръв, като вълк единак ще потърси път към бърлогата“… Един ден Филип щеше да се върне, макар сега да очакваше друг Филип, византиеца. Ткон Македонец беше писал, че идва да присъства на четвъртвековната панихида на Белия дявол.

— Ната — провикна се княгинята. — Горчиво кафе и един сухар. Един-единствен!

Двадесет и пет безконечни години албанката пиеше кафе и ядеше сухари, както някога правеше мъжът й… Съобщението за смъртта на Вангел я настигна в Лондон, в градския дом на Дърмъндови. София повери децата си на сър Джон и тръгна обратно. Повече от месец й трябваше да пропътува Европа от Канала до Понт, макар че не жалеше злато за коне и че спеше в ландото. Бяха погребали еничаря, месото му беше започнало да капе от костите, но от Вангел все още нямаше помен. Когато суетнята свърши и София остана сама, Сур захапа полата й със зъби и я заведе на морския бряг. Заплува яростно, с лай, обръщаше се да види дали го чака на брега и продължаваше. На стотина метра отново спря, вдигна глава, проточи шия и зави високо, пресипнало, гневно… Така беше вил на гроба на баща й Лячи Шкодер, на гроба на брат й Дако. София разбра, там, на дъното, лежеше нейният мъж, пирата.

Децата растяха, завършиха лондонския колеж „Имануел“ и постъпиха във Виенския хусарски лицей. Веднъж в годината се връщаха и животът в Скендера се променяше. Цвилеха коне, лаеха кучета, вечер до късно гласовете им кънтяха край многобройните кахлени камини в патиото на кръглата къща. После идваше есента и икономът започваше да подготвя имението за зимуване. София поддържаше кейовете на езерото и в морето, редовно калафатеше „Белия дявол“… По завещание флагманският кораб на пирата се падаше на Константин, но първородният й син бързо разбра, че не е роден за море, камо ли за морски бури, и го изостави на нейните грижи. Ливадите се косяха всяка пролет, всяка есен Котленеца пребоядисваше огради, обори, пренареждаше керемиди, подменяше изпочупените плочници в двора… „Кого чакаш, мамо? — питаше Константин. — Той лежи в гроба!“ „Духът му е тук!“ — упорито отговаряше София.

За яшкия дом „Галан“ се грижеше Игнат, българин от Браила.

— Страшна жена е княгиня Алика, господарке! — страхливо мълвеше той. — Гневът й като огън руши всичко, красотата й като чума, магия драконова…

София не надаваше ухо на приказките му. Тя беше живяла с Белия дявол и през ум не й минаваше да се стряска от злия нрав на онова момиченце, снаха й, макар че все повече се дразнеше от упоритото й пренебрежение към Скендера.

— Връщай се в „Галан“, Игнате, и пази Вангел! Случи ли се нещо с детето, теб ще държа отговорен! Не дай боже, с кремък ще ти одера кожата!

Иван Калудов, или Влаха, както го наричаше Вангел, се грижеше за бившите чокояти Кобадин и Неводари, това беше официалната му роля, неофициалната — продължаваше зърнения трансфер… Бог затри до корен родовете Кобадин и Неводари… с жени, с деца, с внуци… Имотите опустяха и княгиня Авалова ги изкупи на безценица от земското попечителство при двореца на Сигизмунд.

София затри чокоите, бог да опрости греховете им и не само тях. Затри ги в чужди ръце, но със златото на Белия дявол. „Мъртви са враговете ти, Вангели — шепнеше тя, коленичила до гроба му. — В кръв ги удавих, скъпи, за упокой на душата ти… а приятелите ти — живи и здрави. И Сокон Лаза, и Влаха, и брат ми Лазар с оная кучка Мана слугинята, и копелето ти Марс, и Джон, и Аурел, и потомствата им… И синовете ни са живи и здрави, пирате, но поеха, по свой път вървят. И за зърното не бери грижа, Бели дяволе. Сокон и Влаха водят керваните по Дунава, от Виена ги поема Аарон Асса на път за германските княжества, та чак до царството на шведите оттатък Студено море…“

Сур вдигна глава. Гуреливите му очи се взряха в лицето й, ноздрите му се разшириха.

— Какво има, Сур? — София прекара суха длан по козината му. — Почивай, старче.

Вълкодавът напрегна мускули, изправи се, обърна глава към къщата и зави. Албанката се заслуша в гласа му и го разбра.

— Челеби, Науме, Ната — викна тя. — Пригответе банята! Синът ми Филип се връща!

* * *

Конникът приближаваше ходом. Сух, стриган късо, със силен кестенов загар, Филип се полюшваше лениво на седлото. Яздеше Атаман, араби от разплода на Лазар, който Сокон му беше закарал чак във Виена. Изглеждаше възмъжал, дори остарял, а едва беше навършил тридесет и първата си година, лицето му се беше издължило, тялото напълнило с желязо, но очите бяха потъмнели, добили мътен, като че ли кален цвят. Избистряха се само в похот и агресия, но тогава ставаха очите на баща му, макар че и по цвят, и по форма бяха нейните.

— Откъде идваш, сине?

— Европа — Филип целуна ръка на майка си, хвърли поводите на Наум Белиот и я поведе към къщата. — Как си, мамо?

— Добре, Филипе, благодаря на бога, все още имам сили да изпълнявам заветите на баща ви.

Филип оглеждаше Скендера през главата й.

— Които ние с Константин пренебрегнахме?

— Да, които синовете на великия дон не изпълниха!

— Къде е брат ми?

— В Яш… С жена си и сина им.

— Това можеше да се очаква… — Филип не изглеждаше учуден. — Колко годишно е момчето?

— Близо шестнадесет.

— Вангел?

София кимна.

— Става прекрасно момче, но Алика не го пуска тук…

— Алика? Що за име?

— Румънско. Мрази Скендера. И Константин идва рядко. От есента не е идвал.

— Сега ще дойде — Филип пусна майчините си рамене. — Искам да ям, да се изкъпя и да спя. Три дни никой да не ме безпокои… Нали?

— Да, сине.

Филип погледна с погнуса разклатената походка на Сур.

— Махни тази мърша! Видя ли го пак, ще го застрелям!

София понечи да възрази, но Филип й обърна гръб и с широки крачки тръгна към вътрешността на къщата.

— Не искам никой да знае, че съм се върнал… Дори Константин!

Когато остана сама, София извика Челеби и го прати при Влаха. „Събери капитаните!“ — беше заповедта, която бошнакът трябваше да предаде на северния бряг на езерото. На третия ден по обяд в Скендера щяха да се съберат Сокон Мехия, брат й Лазар, Стефан Котленеца и Константин княз Авалов, първородният й син.

* * *

Един ден Белия дявол все пак изплува от дъното на Понт. На петата година, в началото на зимата задуха от Карпатите, вълците виеха цяла нощ, кленът стенеше, комините свиреха като разгонени пуяци. На сутринта замириса на сяра и Сур полудя. София мислеше, че иска да се сдави с вълците, и забрани да го пускат, но после реши, че сярата го души, и разлости портата. Вълкодавът хукна към морето, но няколко секунди по-късно с бесен лай летеше обратно.

— Вълци ни обсаждат — изпъшка Ната. — Като турците царския град!

Не бяха вълци. Сур захапа полата на княгинята и за втори път я поведе там, където беше изчезнал господарят му. На брега белееше гол скелет, чист, запазен, с мощна кост и обеми на мъж, рядкост и за времето, и за географската ширина. София клекна над мъртвеца и внимателно го обърна. На лопатката на лявото рамо все още личеше струпан калос и пукнатина от тежък, раздробяващ удар. Там го беше настигнал черкезки куршум в двора на албанската им къща в Янина. Морето й връщаше Белия дявол, но само Сур беше разпознал миризмата му…

* * *

Княжество Молдова все пак започна процес срещу Белия дявол. Повече от година събираха материал и свидетели, потвърждаващи идентичността на княза с Белия дявол, с пиратския капитан Вангел Аваля дон де мар, но накрая ги събраха. Воеводите Карей и Залеу положиха извънредни усилия да извървят мислено пътя на зловещия фантом (все още никой не беше сигурен, че князът е покойник), изпратиха емисари в Житомир, Виница, Ровно, но не постигнаха нищо. Търговците зърнопроизводители не бяха чували нито едно от прозвищата на Белия дявол, още по-малко бяха влизали в личен контакт с някой, който да отговаря на неговото описание. Опитаха и шантаж над банка „Братя Бернщайн“. Всички знаеха, че яшкият клон на банката държи жалка част от капиталите на княза, а да се докопа до сейфовете във Виена алчната ръка на зърнените крале беше безсилна. Усилията на север и на запад не дадоха резултат, но югът им се притече на помощ. Чрез Дивана великият везир Кюпрюлю паша изпрати подробно досие на морския разбойник, адресирано до любимия васал княз Сигизмунд Батори. С чисто азиатско коварство пашата завършваше фермана си: „Мъжете Авалови да понесат ударите на закона, жените, бодливите цветя на порока, да тънат в ужаса на самотата!“

Дворецът започна процес със свидетели от Истанбул, Янина, Корча, но най-страшното свидетелство дойде от Венеция. Срещу всесилния си роднина свидетелствуваше шуреят му Менон Шкодер (прекръстен Скодели), търговец в западащата, но все още величествена венецианска република. Менон обвиняваше в пиратство, в убийства и подриване на истанбулския трон и сътрудниците на Белия дявол Сокон Мехия и собствения си брат, Лазар Шкодер едноръкия.

Сокон взе жена си, опъна ветрилата, излезе от делтата на Дунава и през Проливите тръгна за Франция, но Лазар отказа да се крие и се яви в съда. Председателствуващият кардинал Валерий изправи албанеца пред банката.

— Свидетелю — попита той, — пират ли беше княз Вангел Авалов?

— Какво значи пират?

— Разбойник, човек, който присвоява чуждо имущество за своя изгода?

— Кой на божия свят с възможности да присвои чуждото не го прави? — с въпрос на въпроса отговори Лазар. — Светата църква опитва да присвои моите имоти край Килия.

В залата се чу сподавен кикот, но лицето на кардинала пламна с цвета на апоплексията.

— Богохулствате, Лазар Шкодер! — извика той.

— Не, Ваше светейшество, обяснявам по чужда принуда похвати, които вие и без това знаете.

— По чия принуда? — Елементарната логика беше силно оръжие, обученият софист от опит го знаеше, но дързостта на незначителния чокой го подведе.

— На съда — беше отговорът.

— Принудиха ли ви да се явите тук?

Лазар подпря единствената си ръка на банката.

— Не, Ваше светейшество, но ако не бях се явил, съдът щеше да изтълкува отсъствието ми като самопризнание във вина и да разпореди конфискация на имота ми в полза на Светата църква.

— Значи все пак нещо ви е принудило?

— Не аз го казах, Ваше светейшество — кротко отговори Лазар.

Избухна смях. Валерий стана и слезе при банката.

— Разкажете ми за Вангел Аваля, Белия дявол, Шкодер!

— Княз Авалов! Него ли наричате Белия дявол?

Валерий се усмихна.

— Така го нарича вашият брат Менон.

— Тогава той трябваше да заеме моето място.

Кардиналът започна да губи търпение.

— Шкодер, вие сте свидетел, но до подсъдим разстоянието е твърде късо!

— Като свидетел, Ваше светейшество, мога да ви кажа, че княз Авалов е велик моряк, честен мъж, добър баща, великодушен господар… Като подсъдим ще ви кажа същото, но с други думи!

Валерий едва сдържаше беса си.

— Как щяхте да се изразите като подсъдим, Шкодер?

Лазар отговори без миг на обмисляне:

— Щях да моля на колене почитаемия съд на негово височество княз Батори да не утежнява съдбата ми само защото княз Авалов е голям моряк, господар, баща и останалото, Ваше светейшество!

— И няма да добавите нищо друго?

— О, Ваше светейшество, с дни мога да ви говоря за великодушието на княза!

Побеснял, Валерий изкрещя:

— Махнете този кретен! Да не съм го видял в съда!

— Какво значи кретен, Ваше светейшество? — невъзмутимо попита Лазар Шкодер.

— Круцификс! — кардиналът напусна залата, а Лазар яхна кобилата си и се върна в чифлика.

Пред съда излязоха Карей, Залеу, Мойчан, Бирлад и Сигстул — петимата зърнени крале. Документираха количеството на реколтата, изкупена в Украйна, загубите си от пиратската акция на Белия дявол и поискаха от съда да присъди компенсация. Като главни свидетели зърнените крале посочиха съседите на княза, воеводите Кобадин и Неводари. Тогава от публиката се надигна пълномощникът на Авалови, виенският адвокат Аарон Асса.

— Клетвата на евреин не се счита свещена от християнския съд! — каза Валерий.

— Нямам намерение да се кълна, господин кардинал — ехидно каза Асса. — Явявам се в ролята на защитник. Ако князът е жив и се върна в Яш, ще се закълне от свое име, че всичко, което ще кажа тук, е истина.

— Твоята истина, евреино! — Валерий излъчваше светото презрение, но това видимо не смущаваше адвоката.

— Не, господине, истината на княз Авалов.

— Този пират не е княз!

— Може би не е бил някога — усмихна се Асса. — И вие не сте се родили кардинал?

— Кардинал не, но княз да, жид! — изрева духовникът. — Аз съм Батори!

— Вярно е, господин кардинал, но някъде в миналото един Батори е заслужил тази титла. Случаят с княз Авалов е същият.

— Така ли, за какви заслуги е удостоен с княжеска титла?

— Днес не сме се събрали да коментираме заслугите на княза, а вините му, господине.

Валерий млъкна объркан.

— Да приемем обясненията ви за титлата, тя е без значение, но ще искам да обясните пиратската му дейност!

Лицето на Асса прие смирения вид на притиснат до стената.

— Защо наричате дейността му пиратска, господин кардинал?

— Вие как я наричате?

— Военна, бунтарска, християнска… всякаква, само не пиратска. Княз Авалов е воювал по море с Отомания и ако султанът, главата на световното мюсюлманство, го нарича пират, християните, неговите едноверци, не бива да използват този термин.

— Поучаваш ли ме, евреино?

— Разяснявам едно деяние, видяно през погледа на две антагонистични религии.

— Господи! — Валерий се задушаваше. — Говорител на коя от двете религии сте вие?

— Както благоволихте да забележите, господин кардинал, аз съм евреин, но тук говоря като адвокат на един воин срещу тираничната власт на султана.

— Княз, воин на християнството… Не жалите похвалите за един разбойник, евреино! Седнете! Ще взимате думата само по конкретни обвинения!

Секретарят на съда прочете писмото на Менон. Трети път се наслаждаваха на този пасквил. Кръв, кръв и кръв! „Защо пожали това куче, Вангели?“ — мълвеше София. Менон беше дал воля на омразата, на страха, на унижението си. Тонът беше задъхан от гняв, портретът на Белия дявол изглеждаше чудовищен, дейността му пиратска поради любов към насилието и от сатанинска жажда за кръв. София стана от мястото си и без да иска разрешение, застана пред съда.

— Съдите мъжа ми, позовавайки се на писмото на брат ми, добре, нека аз, съпруга на единия и сестра на другия, ви кажа какво мисля, какво знам и как преценявам всичко това. Не забравяйте, че съм родила двама сина на княз Авалов и ако той наистина е такъв звяр, то бог не може да не е вдъхнал животинското и у наследниците му. Вангел Авалов беше моряк, за да бъде враг на Отомания, войната му продължи и на сушата. Ако князът има грехове, те не са пред вас, вашето княжество и светия кръст. Аз, неговата жена, а може би вдовица, ви забранявам на вас, християнския кардинал, да наричате мъжа ми разбойник само защото треперите от страх пред султана, защото сте васали и угодници мохамедови. Съдете го за зърното, докажете вината му и аз, София Авалова, ще се издължа на зърнените чокои, но ако не докажете вината му, не чернете името му, защото, ей богу, отмъщението ми ще бъде страшно!

Албанката седна, залата се смълча, смълча се и Валерий.

— Знаете ли, княгиньо — все пак каза той. — Заплахите и от жена, а особено срещу служител на Светата църква се тълкуват като престъпление срещу авторитета на държавата!

— Държава! — София се изсмя в лицето на княжеския брат. — Аз познавам света, Светлейши, и знам как изглеждат и държавата, и нейните служители. Няма държава, особено с основание гордееща се с името си, която би предизвикала процес срещу един мъртвец за угода и от страх пред могъщите си съседи. Мъртвите, кардинал Валерий, се явяват на съд единствено пред бога.

София излезе от залата, но думите й унищожиха процеса. Дори Валерий не посмя да съди вместо бога християнски и разпореди отлагане на делото до явяването на подсъдимия.

Албанката се върна в Скендера. Синовете й бяха в безопасност, далече, и под опеката на Джон Дърмънд. Имотът и капитаните също, поне до явяването на Вангел. София обаче не беше се примирила със смъртта на Великия дон. Един ден той щеше да се върне и тогава този срамен процес щеше да пламне отново.

— Влах — каза София. — Приготви корвета. Заминавам за Солун.

Мразеше морето, страхуваше се от бури и изпитваше ужас при спомена за плаването от Киркира до Молдова, но нещастието и мъката я принуждаваха да предприеме това пътуване. Отиваше да търси приятеля на мъжа си Филип Ткон Македонец, единствения човек, който можеше да й даде съвет, и единствения мъж, пред когото би изплакала болката си.

* * *

Великият везир Мехмед Кюпрюлю паша беше умрял от циреи, а синът му Ахмед все още не беше стъпил здраво на стремето на държавната власт. Отомания си отдъхвате в междуцарствието и бреговете й гъмжаха от пирати и контрабандисти.

Влаха настани княгинята в генуезкия хан „Свети Франциск Бедния“ и се отправи към манастира „Памакаристос“, чийто игумен беше архонтът Филип Ткон от династията Македонец, бившият претендент за диадемата на василевса. На края на втория месец Филип влезе в хана. Беше облечен като венециански капитан, потънал в зелено кадифе, с барета от черен филц, но с ками и пищови, скрити из многобройните гънки на широките европейски дрехи.

По обратния път на борда се качиха петима мъже, тихи, като че ли занесени, но познавачи на морето и въпреки свирепия си вид, годни да се подчиняват. Бяха врагове на Османска Турция, до един със смъртни присъди и с години търсени от Високата порта. С изключение на негъра Йоан, който София подари за личен страж на снаха си Алика, другите четирима бяха по някакъв особен начин свързани с Великия дон. Бащата на Марин капитан беше участвувал в битката при Лепанто, Наум Белиот беше родом от Битоля, родния град на Белия дявол, а Игнат, макар и от Браила, беше влах, далечен роднина на Иван Калудов Влаха и помнеше Вангел Аваля, когато на първия си набег из България беше отседнал в бащината му къща. Тогава Игнат беше носил вино на масата, както го правеше и до днес на трапезата на първородния му син. Миро Челеби беше бошнак, под давлението на Филип беше приел християнството, престорено и неискрено, разбира се.

— Господарке — каза той. — Познавам лично Вангел дон де мар, но в Богородица те кълна, не питай… Един ден сам ще ти кажа!

Когато акостираха в Скендера, София укри наемниците в имението, облече ги като унгарски пъдари и един по един ги прехвърли в „Галан“. Йоан замина за чифлика на Стефан Котленеца. В ония години негри по християнските земи не се срещаха и вероятността суданецът да остане незабелязан в Яш беше нищожна. Набитото око на албанката бързо разбра, че от Игнат убиец не става. Беше тромав, мек, плах, но Марин капитан, Белиот и Челеби бяха диви като шиптари и идеалните люде за работата, която предстоеше да се свърши в Буджак, новото име на Молдова, натрапено от Високата порта за непоносимо унижение на суетния, но страхлив Сигизмунд.

Пръв мина под ножа вода Карей. В понеделник сутринта, след неделната отпуска прислугата завари истинска касапница. Карей, жена му, двете им дъщери и четирите ловни брака бяха заклани и подредени един до друг в салона на зърнения крал. София отиде на погребението. Яш ръмжеше настръхнал. Убийството беше по османски жестоко, извършено с бързината на пиратски абордаж, но княгинята, горда и строга в своя траур, беше твърде слаба жена за подобна касапница, а мъже около нея вече от години нямаше. Въпреки това вода Сикстул не се въздържа.

— Княгиньо — попита той. — Намериха ли тялото на покойния ви съпруг?

София се усмихна.

— Страхът ви е смешен, вода Мариан, князът не затриваше родове. Това по-скоро прилича на женско отмъщение.

Сикстул се взря в тъмните й безстрастни очи.

— Коя жена може да мрази така горкия Карей?

— Не зная, вода. Представа нямам. Вода Карей имаше славата на сладострастник.

Над Молдова се трупаха тъмни облаци. От запад се задаваха пълчищата на татарския хан Герей, разездите им стигаха до левия бряг ма Днестър, от север полските панове грабеха добитък и въпреки че начело на полско-литовското кралство стоеше Стефан Батори, племенник на Сигизмунд, единствената надежда за защита беше устното обещание за помощ от великия везир Ахмед Кюпрюлю паша. Нещастието на семейство Карей бързо потъна в тревожната неизвестност, София обаче събра наемниците в зимната градина на „Галан“.

— Кучета! — викна албанката. — Ако не уважавате живота, пред смъртта наведете очи, песове крастави! Кого ви пратих да убиете, зверове!

— Ако бяхме пожалили жените, господарке — обади се Марин капитан, — княз Батори щеше да знае, че българи са ударили воеводата.

— Добре, жените сте изклали по принуда, но защо и кучетата?

— Това са гончета, княгиньо. Щяха да доведат потеря в „Галан“.

София мълча дълго. Много кръв щеше да пролее, много още и все чрез ръцете на тия трима наемника.

— Бог да ви убие, вълци! — примирително каза тя. — Това са триста жълтици, поделете ги и чакайте… И ей богу, ще убивате този, за когото ви пратя, иначе дяволите ще ви вземат и тримата!

Десетина дни по-късно вода Николае Кобадин излезе на кон да обходи земите си. Буджак ставаше размирен район, всеки момент чакаха нашествието на татарите. Все по-трудно ставаше набирането на ратаи и сезонни работници и все по-скъпо. Ако успееше да прибере реколтата, а тя обещаваше да бъде урожай, вода Николае щеше да обяви чокоята за продан и да се изсели във Виена, под мощното католическо крило на Хабсбургите. Полско-молдовската титла „воевода“ отговаряше на немското баронство, а с известен рушвет и с помощта на виенското еврейство можеха да се купят земи било в маджарската пуста, било в словашкото поречие на Дунава. Увлечен в размисли, вода Кобадин не забеляза тримата конника, които излязоха от кленовата гора пред Прут, а когато все пак ги видя, вече беше късно. Докато Марин капитан и Челеби подпираха пищовите си в гърдите му, Белиот счупи воеводския врат с един удар на черкезката си сабя…

И вода Кобадин беше погребан в Яш, но смъртта му не направи впечатление. Горите гъмжаха от вълци, а не един подплашен кон бе пребивал господаря си.

Кримското хаганство удари Полша. Синовете на Герей преплуваха Днестър северно от Йедисан и Молдова си отдъхна. Смъртните й врагове се хванаха гуша за гуша. На запад още бушуваше Тридесетгодишната война, Османия воюваше с Венеция за господство в Крит и Средиземно море, така че Яш, макар и временно се почувствува в безопасност. Отново започнаха балове и приеми, възстанови се ловната традиция на княжеството. Една сутрин в Скендера спря затворен фургон с герба на Батори. Князът връщаше окуцелия Диомед със заповед първите десет приплода на персиана да бъдат изпратени в неговите конюшни.

София повика Лазар и Стефан Котленеца. За три от арабските кобили на Белия дявол се грижеше Стефан, четвъртата Вангел беше подарил на брат й. Обградиха Диомед с грижи. Гордостта на жребеца страдаше от разклатената му походка. Стефан уби кафява мечка, отдели маста й, започна да го налага с лапи. До зимата дворецът получи първите кончета. Жребните родиха две кобили и един жребец. Чрез Аурел Абруд София изпрати писмо в двореца. „Жребецът е унизен. Дългът си към Негово височество ще уредя за три-четири години!“

Пролетта мина спокойно. Дворецът чрез наместничеството обяви Кобадин за продан и София го купи. Нивите на бившия чокоят буренясваха и княгинята заповяда на Влаха.

— Заеми се с говедовъдство. Кобадин ще бъде пасбище.

В началото на юни Сокон и Бриджит се върнаха от Франция. Лазът беше побелял, надебелял, изглеждаше неузнаваем. София му подари къщата в Кобадин и изпрати Влаха в Яш. Наемниците трябваше да се прехвърлят в Скендера. Беше ред да се удари Неводари.

През август кръстиха сина на Сокон и Бриджит в яшката католическа катедрала „Света Магдалена Темишварска“. Когато камбаните забиха и княгиня Авалова потопи малкия Горам в купола със светена вода, в имението Неводари нахлуха Марин капитан, Челеби и Белиот. Челеби застреля ратаите на чокоята, а Марин капитан влезе с коня си в просторната къща. Вода Неводари отсъствуваше, но престарялата, почти стогодишна господарка на имението въпреки горещините се грееше пред камината, увита с одеяло. Марин капитан направи клуп от поводите, удуши я и разхвърля пламтящите борини из украсения с дърво и кожи салон. В засада зад стопанските сгради Белиот издебна и посече слугинята и градинаря. Воеводата обаче все не се появяваше. Нахвърлиха труповете в огъня и яхнали конете, нагазиха в тръстиките зад имението. Пламъците се вдигнаха до небесата. В разгара на кладата от юг се появи разезд на граничния гарнизон. Късно беше за помощ. Покривът пропадна, стените рухнаха… тогава долетя на кон обезумелият воевода.

— Господи! — крещеше той. — За какви грехове ме наказваш, господи!

Белиот измъкна мускета, прицели се и пръсна тила на чокоя.

Лейтенант Влад Маринеску води преследването до пълен мрак. Наемниците поеха на североизток, прекосиха Буджак и се хвърлиха във водите на Днестър. Лейтенантът заповяда стрелба и я отмени едва когато видя силуетите на ездачите на левия бряг на реката. Щом се върна в Исмаил, Маринеску седна да пише доклад до своя върховен повелител княз Сигизмунд Батори. „На територията на княжеството — съобщаваше лейтенантът — започнаха да проникват татари за набези, грабеж и убийства!“

* * *

— Опасна игра играеш, сестро — каза Лазар. Седяха на верандата към стопанския двор и гледаха вихрения бяг на новото диомедово потомство. Жребчето виеше шия, риеше земята, цвилеше радостно и политаше в сръндашки бяг из просторния квадратен двор. София гледаше ту него, ту брат си. „Остарял е — мислеше тя. — Горкият Лазар нищо хубаво не видя в живота си!“

— Всеки, който се е опълчил срещу Вангел, ще легне в пръстта — разсеяно, мислейки за друго, отговори София. — Как живеете… с Мана, Лазаре?

— Живеем! — Албанските му очи, мътни и мрачни, сега изглеждаха жестоки. — Изгони тия диви зверове. Когато чуждата кръв свърши, жаждата им ще се обърне срещу теб и рода ти!

— Не бой се, брат. Свършат ли работата си, те ще бъдат богати хора. Богатият убива само за златото си.

— Стига кръв, Софийо! Не се ли задави?

Княгинята поклати глава:

— Моят род има девет душмана в Молдова. Трима загинаха от огън и куршуми, но докато другите са живи, аз нямам право да изложа синовете си на отмъщението им. Затова държа момчетата на запад.

Лазар вече знаеше, че този разговор е безсмислен, но въпреки това продължи.

— Послушай ме веднъж. Аз служех при мъжа ти, по-добре от теб знам как действаше. Щом не можеш без убийци, поне ги сложи под ръката на Сокон. Лазът е единственият човек в Молдова, годен да се справи с това дяволско семе.

София отново поклати глава.

— Не, брат! Синът на Сокон е тук, моите далече и в безопасност. Какво да правим с жребчето? Виж какъв ангел става!

— Имаш дълг към двореца.

— По дяволите двореца! Изпрати жребчето във Виена, на Аарон Асса. Подарявам го на малкия си син. Рожденият му ден наближава… Да го нарича Атаман. Кажи на Сокон, че искам той да свърши тази работа!

Падна тежка зима, снежна и мразовита. И Прут, и Дунава замръзнаха. Вълците се превърнаха в бедствие. Лазар прибра добитъка в оборите, Стефан и ратаите му биеха по двадесетина самци на седмица. Навръх Никулден Яш осъмна с нова трагедия. Слугите на вода Сикстул намериха господаря си удушен в леглото. Прозорецът бил изрязан с елмаз и снегът подвивал под вратата на спалнята му чак в салона.

Прислугата разбила вратата. Заварили зърнения крал изцъклен, изплезен, с подпухнал език, потънал в предсмъртните фекалии на агонията.

„Кой убива чокоите?“ — този въпрос не можеше да не изникне и в двореца, и в салоните и отговорът не можеше да не води към зловещия фантом Белия дявол.

Аурел Абруд пристигна в Скендера. Водеше младата си жена и едва проходилия си син. София засипа с подаръци княгиня Магдалена, предимно смарагди, хармониращи с прекрасните сини очи на младата красавица.

— Оженил си се за ангел, Аурел — каза албанката. — Господ да ви дава дълъг живот, деца и мир!

— Благодаря, София — Абруд целуна ръка на тази страшна жена, от мъжа си по-вероломна. — Как са младите князе? Пишат ли?

— Възмъжават, слава богу. Константин завърши лицея, но с Филип става нещо. Воюва срещу Кромуел. Скита със Стюардите из шотландските планини. Клирът го е осъдил на смърт.

— Тогава Лондон е опасен и за Константин?

— Дърмънд го крие в имението си, търси безопасен начин да го прехвърли на континента… Пораснаха момчетата, Аурел, и поведоха своите войни. От синовете на Вангел не става орачи и пастири.

— С чии ръце избиваш враговете си, София? — попита Аурел. Беше късно през нощта, тихо, само вълчият вой проникваше през дебелите зидове и старческото похъркване на Сур, легнал на мечата кожа пред камината.

— С чужди, Аурел. Аз съм слаба жена… и не избивам свои врагове. Врагове имаше Вангел дон, а докато те са живи, синовете му са в опасност.

— Князете са далеч, София!

— Един ден ще се върнат.

— Кръвта ще ги научи да се бранят.

— Брани ги златото на баща им, Аурел, и майка им.

— Знаеш защо съм тук, княгиньо. В Яш няма съмнение, че ти стоиш зад тази касапница. Мълвата отива още по-далеч… Съмняват се в смъртта на Вангел.

— Мъртъв е мъжа ми, Аурел. Мир на праха му, но духът му няма да намери покой, докато враговете му тъпчат земята.

— Спри, София… За бога, княгиньо! И Залеу, и Бирлад, и Мойчан спят с охрана и с пищови под възглавниците. Ако някой от твоите наемници падне в ръцете им, и с теб, и със синовете ти е свършено!

„Важна новина ми съобщаваш, княже Абруд — мислеше София, загледана в огъня. — Щом зърнените крале треперят за живота си, значи е ред на кардинал Валерий!“

Братът на Сигизмунд, негово светейшество кардиналът, живееше в семейния замък на князете Батори на тридесет левги от Яш, на запад, в подножието на Карпатите. Цяла Молдова говореше, че високомерният, отмъстителен йезуит прекарва времето си в компанията на три, вече пет години несменяеми държанки, че спалните на двореца кънтят от пиянски смехове и похот, но братът на владетеля се ползваше от неприкосновеност, в двора му спираха каретите само на малцина избраници, а и самият Сигизмунд често почиваше от преумората на държавните дела в бащините си покои. Валерий имаше два неизменни навика — в нощта на събота срещу неделя той се оттегляше в параклиса за молитва и разкаяние и всеки понеделник сутрин канеше държанките на гореща хвойнова баня, която слугите му подготвяха от ранните нощни часове в каменния басейн, изграден специално за него в подземията на замъка. В осем часа кардиналът влизаше в благовонната вода и излизаше за обяд, който по традиция траеше целия ден, до пълно изтощение и на домакина, и на гостите му.

Зимата ставаше все по-зла, снежни виелици бяха откъснали градовете един от друг, пътищата затрупани и неоткриваеми, къщите навети в преспи до покривите. Завити в кожи, Марин капитан, Белиот и Челеби пътуваха в руска шейна към двореца „Нямц“. Силните коне затъваха в снега, напъваха жили и подплашени от камшика на Белиот, измъкваха корпуса на шейната и теглеха плазовете й на запад. Заобикаляха селата, избягваха дори овчарските колиби. Влаха ги беше снабдил и с храна, и с вино, и с кожи. Преминаха леда на река Серет и потърсиха място за нощуване. Челеби разби колибата на салджията, запалиха огън и преспаха, сгушени между конете. Цяла нощ вълци виха наоколо, риха основите на колибата, дращеха по вратата, но съсипани от пътя, и жребци, и убийци спяха непробудно. Потеглиха по обяд. До „Нямц“ имаше десетина левги. В околностите на двореца трябваше да се появят след залез-слънце. Беше събота в деня на свети Йосиф.

Когато кардинал Валерий влезе в параклиса, убийците му вече бяха вътре. Марин капитан лежеше зад хармониума, Челеби зад амвона, Белиот стоеше прав, с пищов в ръка зад сърмената завеса на олтара. Валерий видя пищова и разбра, че е мъртъв.

— Белия дявол ли ви праща? — прегракнало попита той.

— Жена му, София, твое светейшество — смирено, дори набожно отговори Марин капитан. — По нейна заповед убиваме.

— И вашия ред ще дойде, изчадия адови! На колене! Молете за милост бога и сина му Исус Страдалеца! — Почувствал объркването на Марин капитан и Белиот, кардиналът вдигна ръка и изкрещя: — На колене, уроди! Анатема за този, чиито ръце монашеска кръв пролеят!

Миро Челеби, бошнак и бивш мюсюлманин, не се безпокоеше от християнската анатема, пристъпи и закла брата на владетеля. Замъкнаха трупа в олтара, завиха го с оранжевото му расо и започнаха оттеглянето. Оседланите коне ги чакаха вързани в кленовата кория, курбан за вълци и рисове, но късметът и този път не ги изостави. Впрегнаха конете и излязоха на река Серет. Заваля сняг и укри следи и от копита, и от плазове. Потеглиха на юг по леда на руслото. Денят ги завари в околностите на Галац, а до вечерта стигнаха и до бреговете на Дунава. Жребците имаха нужда от отдих. Челеби намери рибарска хижа, стъкми огън, поднесе храна и за хора, и за животни. Марин капитан и Белиот мълчаха втори ден. Анатемата беше смутила коравите им души.

— От ада ли се изплашихте? — смееше им се Челеби с пълна уста. — Адът е тук, на земята.

Думите му не ги успокоиха. „Ще се покая!“ — мислеше Марин капитан. „Ще запаля свещ на свети Наум!“ — кълнеше се Белиот, считащ древния си съименник длъжен да го закриля и опрощава греховете му.

Смъртта на Валерий съвпадна с пневмонията на Сигизмунд. Владетелят се топеше, сварен в телесната си температура, бълнуваше, губеше съзнание и беше толкова уплашен за собствения си живот, че едва реагира на братовата си смърт.

— Погребете го като Батори! — беше всичко, което каза владетелят.

С настъпването на пролетта полско-татарската война се прехвърли на територията на Трансилвания и Молдова изтръпна. Следваше нейният ред. Възстановяващият се Батори обяви мобилизация на цивилното население. Сокон Лаза отново беше хванал широкия свят, но Влаха и Стефан яхнаха конете и потеглиха за Яш. Единственият мъж, който остана около Скендера, беше едноръкият Лазар. София купи униформи на наемниците, даде им най-бързите си коне и ги изпрати в армията, но не за война с татарите. В княжеската гвардия, командвана от маршал Еужен Абруд, щяха да служат воеводите Мойчан, Бирлад и Залеу. Беше време и те да потеглят по дългия път към небитието.

До война не се стигна. Валенщайн изпрати два конни корпуса, от унгарските равнини се стекоха леки кавалеристи и с общи усилия изтласкаха татарите на североизток, зад Днестър, но войската на Батори все пак даде жертви. Няколко мародера бяха обесени, други загинаха в пиянски свади, без инциденти не можеше и тези трупове не направиха впечатление на маршала, напротив, в доклада си до Негово височество Еужен Абруд премълчаваше загубите на жива сила, но не можеше да не му признае, че воеводите Залеу и Бирлад са намерени мъртви, обезкървени, с пищови в ръцете и рани в гърдите. Дуел? Кога беше се породила тази вражда? Никой не беше в състояние да даде задоволителен отговор, както никой не можеше да каже къде беше изчезнал ковчежникът на войската вода Мойчан. Дезертьорство? Еужен Абруд не се наемаше да хвърли такова обвинение на финансовия министър.

Дезертьорство, разбира се, имаше. Когато стана ясно, че заплахата е отминала, армията се саморазпусна, селяните отидоха да работят земята, да пасат стадата си. Дезертираха и убийците на княгиня Авалова. Месеци по-късно рибарите намериха край село Водица подпухнал труп, заклещен в тръстиките на Прут. По униформата личеше, че удавникът е велможа, а въпреки подпухванията и раните от речни раци и паяци в Яш лесно разпознаха вода Мойчан, най-богатия зърнен крал на Молдова.

* * *

Филип не спа три дни. Не спа дори и едно цяло денонощие. София дояждаше доматената си супа, когато синът й излезе от стаята си. Беше облечен в същите дрехи. Едва сега майчиното око видя, че рейтузите се разпадат на краката му.

— Наспа ли се, сине?

— Гладен съм.

— Ната ще ти сервира глиган. Влаха го изпрати специално за тебе.

Филип се смръщи.

— Кой му е казал, че съм тук?

— Аз. И не само на него.

— Казах ти да мълчиш!

— В тази къща аз командвам, Филипе! — София му посочи стол и се наведе над супата. — От кого бягаш, сине?

— От никого, но и никого не искам да виждам. Никого! Разбираш ли?

— Не — София отново вдигна глава. — Тези дни ще бъде панихидата на баща ти. Двадесет и пет години. От Солун ще дойде Филип Ткон, от Яш Аурел Абруд, от Лондон Джон Дърмънд…

— Дърмънд няма да дойде. Оли го посече в Тауър.

— Защо? — извика София. Сърцето й се сви, зави й се свят. Смъртта на родния си брат би понесла по-леко.

— Преврат. Кромуел изби старата аристокрация. Сега Британия се управлява от селяни и попове.

— А Шон, Кърк, сър Кърнилиъс?

— Всички минаха под брадвата — беше отговорът. — Вече нямаме приятели на островите.