Христо Калчев
Белия дявол (11)

11

Корветът влезе в делтата на Дунава и тръгна срещу течението. Плаването нагоре по реката се оказа сложна работа. Вятърът духаше от запад на изток и корветът беше принуден да пълзи на зигзаг, напипвайки като слепец талвега на Дунава. Две денонощия му бяха необходими да се измъкне от каналите на делтата, но когато навлезе в същинското русло и ширината надхвърли една левга, пътуването тръгна по-леко.

Вятърът смени посоката, сега биеше от североизток и „Белия дявол“ заплава по-уверено. Брегът беше живописен и горист, нисък и заблатен във Влашко, висок и горист в България. Реката гъмжеше от рибарски лодки, от еднодръвки до ветроходи с кливерно платно, а те създаваха допълнителни пречки.

Целта на Вангел беше Виена. Щеше да се представи в банка „Братя Бернщайн“ и чрез агентите й да осигури складове и пласмент на зърното. Операцията изискваше дискретност и появяването му в банката формално имаше друг повод. Княз Авалов щеше да депозира в сейфовете й злато в крусадос и луидори, златни предмети на изтока, амфори, ибрици, ятагани и ханджари, които заемаха много място и бяха истинско изкушение за алчни погледи.

Празният корвет се бори девет денонощия с течението, а натежал, с пълни трюмове и избягващ десния бряг, пътуването до Виена щеше да му отнеме минимум двадесет.

Скитайки из столицата на свещената Римска империя, Вангел започна да разбира промените, настъпили у жена му.

За разлика от разгулното, диво богатство на Ориента тук, в сърцето на Европа, разкошът приличаше на майсторски нарисувана картина. Дворци, аристократи, парии и лакеи — всичко беше на точното си място. Виена беше най-чистият град в света, конете подстригани и вчесани, децата руси и ангелски чисти, слугите учтиви и сервилни, жените предизвикателни, отрупани със злато и скъпоценности и в неизменната коприна. За разлика от свирепите, агресивни тълпи на Истанбул тук улиците бяха истинско удоволствие, хората ведри и усмихнати.

Императорската гвардия, по римски образец наричана Преторианска, освен пазителка на реда и короната беше онази велика прослойка, която създаваше спокойствието и беше мъжкият елит на града. В Истанбул тази роля играеха еничарските табии, а от сравнението на Белия му се повдигаше.

За разлика от София той си даваше сметка, че този град не е за него, че няма нито финесът, нито културата, за да заеме достойно място сред населението му, още по-малко сред аристокрацията — лелеяна мечта на жена му. Богатството можеше да го вдигне най-високо до нивото на евреина — лихвар и Белия благодари на бога и случайността, че го изхвърлиха на молдовския бряг. Децата обаче можеха да учат във Виена. Богати, титулувани, чужди на комплекси, непринудени да крият миналото си, те можеха да опитат климата на този град и ако жизнената им левантинска кръв устоеше на изпитанията — и да се сраснат с него. „Момчетата ще учат във Виена!“ — мислеше Вангел, търсейки адреса на банката.

Братя Бернщайн бяха дребни, хилави евреи, с дълги редки бради и семитски носове. По луничките и червените коси те спадаха към типа джинджи, или червен идиш, най-способната прослойка на еврейството. Княз Авалов беше клиент на молдовския клон на банката, затова и двамата братя излязоха да го посрещнат. За голямо неудоволствие на Белия не намериха общ език. Бено, младият брат, отиде да доведе преводач от френски. Още едни уши щяха да узнаят истинската причина за идването му във Виена, а това го изнервяше и го пълнеше с лоши предчувствия.

Появи се млад евреин, плешив, с болнав вид и трескави, шарещи очи.

— Ваше превъзходителство — каза на изящен френски той. Поканен съм да бъда посредник при разговорите ви с господа Бернщайн. Приемате ли ме за преводач, княже?

Вангел кимна.

— Кажете на господата, че нося два сандъка със злато, които искам да предам на съхранение. Предметите ще останат в сейф, но с монетите банката е свободна да оперира.

— С какви образи са монетите, ваше превъзходителство? — попита Хано Бернщайн, големият брат и директор на сдружението на еврейските банки.

— Крусадоси и луидори.

— Лихвата на братя Бернщайн е процент и половина, ваше превъзходителство! Молдовският клон оперира с два процента и половина, но това е поради пазарни съображения и само за Ориента!

Вангел знаеше, че го лъжат, но и без лихва би депозирал златото, стига банката да подкрепи зърнената операция.

— Приемам господа! Депозитът е половината от причината да ви посетя…

Евреите едва потискаха радостта си. Златната инжекция на русия княз щеше да повдигне оперативния престиж на банката, а братята щяха да спечелят истинско състояние от процента, който отбиваха от лихвата.

— Банка „Братя Бернщайн“ се ласкае от мисълта, че всички финансови и търговски дейности на княз Авалов за в бъдеще ще минават през нейните кантори.

— Моето желание е същото! — кимна Белия. — Трябва да предупредя, че следващата операция се нуждае от дискретност… Поне на първо време.

— В нашата работа това се подразбира, ваше превъзходителство!

Вангел се обърна към преводача.

— Вашето име, моля?

— Аарон Аса, ваше превъзходителство.

— Искам да ви предупредя, господин Аса, че трябва да забравите всичко, което ще чуете след малко!

— Аз имам лоша памет, ваше превъзходителство — лукаво и угоднически каза евреинът.

Белия дявол започна сделката с глупавото чувство, че тръгва бос по огън.

— Става дума за внос на зърно, господа! Огромна доставка. Моите кораби ще го доставят във виенското пристанище. Цената на центнер е с един шилинг по-малка от традиционния влашко-молдавски внос. От вас искам да наемете складове и да ме свържете с търговци на едро не мен лично, търговията ще се води от Иван Калудов Влаха и в негово присъствие. Печалбата ще се превежда в молдовския клон на вашата банка. Ясно ли се изразявам, господа?

— Напълно, ваше превъзходителство! В нашите възможности е да уговорим и капарираме складове, да подготвим търговски транспорти, стига да имаме гаранция, че житото наистина ще пристигне на виенските кейове.

— Гаранцията съм аз, господа! Във вашите банки има достатъчно наличност, за да покриете разходите при неустойка.

— Тогава всичко е наред, ваше превъзходителство. Моят брат ще мине в съседната стая да изготви договор по тези клаузи, ако не възразявате.

— Не бързайте, господа, има още една сделка, която искам да обсъдим.

— Момент, ваше превъзходителство — по-старият брат го прекъсна учтиво, но безапелационно. — Преди да минем на друга тема, трябва да се споразумеем за процента от печалбата, който ще остане за банката.

Вангел знаеше, че такъв въпрос ще последва, и беше готов с отговора.

— Няма да има процент, господа!

— Как да ви разбирам, княз Авалов?

— Ще се задоволите с това, което отбивате от лихвата за златото!

Сега беше ред Хано Бернщайн да търси отговор.

— Но това е традиция у нас, княже.

— Банките „Алкалай“, „Фаденхехт“, а и австрийците дават два процента и половина и в страната, и в чуждестранните си клонове. Ако не се споразумеем, ще се обърна към някои от вашите конкуренти.

Вангел импровизираше. Нямаше представа за истинското положение на нещата, но интуицията му подсказваше, че напипва същината, а лицата им го потвърдиха. Аса превеждаше с възбудена ехидност и това беше още едно доказателство, че блъфът на братята не е минал.

— Да приемем, че този въпрос търпи доуговорки, ваше превъзходителство? Ние нямаме практика да разочароваме клиентите си, но една банка оперира само при изгода.

— Знам, господин Хано, но и знам какво значи един процент върху милиони! В зърнената търговия вие ще участвате само като посредници! Печалбата ви ще бъде запазването на клиент като княз Авалов!

Хано се поклони ниско и се обърна към брат си.

— Подготви договор за неустойките!

Бено излезе от стаята. Настъпи мълчание. Вангел знаеше, че за евреина е трудно да продължи сделката, след като клиентът го е заловил в измама, но все още не беше намерил начин да му помогне.

— Господин Хано — започна Белия. — Ако доверието между нас остане ненакърнено, и аз, и вие ще имаме само изгода.

— Разбирам, ваше превъзходителство. — Банкерът избягваше да среща тежките очи на княза. — Да мигнем към третата част на сделката.

Вангел кимна и се взря в лицата пред себе си.

— Това ще бъде най-деликатната мисия, която банката ще поеме, господин Бернщайн. Искам да ви предупредя, и вас, и господин Аса! Цената на недискретността ще бъде собственият ви живот! Това не е заплаха. Не бива да го приемате трагично! При запазена тайна не съществува никаква опасност нито за вас, нито за операцията!

Сега беше ред на Хано да набере предимство.

— Ние избягваме… Не, отказваме подобни операции, княз Авалов!

— С отказа си губите процента от златото! Или ще поемете трите операции, или ще се обърна към конкурентите ви. Още днес!

Хано се мъчеше незабелязано да трие потта си, но притеснението му личеше и Вангел беше сигурен, че в крайна сметка нуждите му ще бъдат задоволени.

— Ние сме евреи, ваше превъзходителство. Свещената империя ни е дала подслон и възможности за печалба при условие, че спазваме законите й.

— Няма да нарушите законите. — Прекъсна го Белия. Бено се върна с документите, но усети напрежението и остана до вратата.

— Добре, ваше превъзходителство, ще се постараем да задоволим желанията ви. Бъдете любезен да обясните за какво става дума.

— Трябват ми хиляда мускета, сто бурета барут, барутни торби, ботуши, униформи и хусарски наметала. Бързо! След десет дни, най-късно две седмици, трябва да тръгна обратно! В тази сделка, господа, вие ще имате своя дял!

Белия дявол получи документ за наемане на складове на името на Влаха, капарото на търговците на едро, които щяха да съставят зърнените кервани за Европа, и започна да чака сигнал за товарене на оръжието. Бездействаше, скиташе из града, ходеше на конни надбягвания, но спазваше анонимността и никой не чу името му. Вечер се прибираше на борда на „Белия дявол“ и гледаше как гасне пред очите му най-осветеният град на света. Сутрин тръгваше обратно. Обиколи най-скъпите лицеи, представяйки се за иконом на измислен трансилвански княз. Разучи възможностите на колежите. Константин и Филип отговаряха на всички условия да бъдат приети и в най-елитните от тях, но баща им избра хусарски пансион.

Виена дрънкаше оръжие. Интересите й се сблъскваха с отоманските претенции за Унгарската пуста и войната щеше да избухне всеки ден. Конни полкове се придвижваха на изток, тежки унгарски коне мъкнеха артилерия, прашни пехотинци спяха в движение и въпреки веселието и жизнерадостта, най-привлекателните черти на този град, зараждаше се и нещо зловещо. Многократно надраснала стените си, Виена, уверена в силата и духа си, отдавна беше престанала да мисли за самоотбрана. Белия дявол обаче познаваше Отоманската империя по-добре от който и да е австрийски пълководец и ползвайки опита при Лепанто, не залагаше на австрийското оръжие.

Товаренето щеше да стане вечер, на тъмно, така че целият му ден беше свободен. „До какъв разцвет може да стигне един християнски народ!“ — мислеше Белия, бродейки безцелно по улиците. От сравнението му призляваше. Робията на българина беше противоестествена, неморална, безбожна!

На осемнадесетия ден братя Бернщайн изпратиха Аарон Аса. Товаренето трябваше да започне през нощта. Оставаха няколко часа. Вангел излезе на пазара. Скиташе да убие времето. Погледът му падна на няколко малки, уродливи коня, по-ниски от магарето, но на вид силни, дори могъщи. Белия избра четири животни, плати ги и ги поведе към корвета. Това беше подарък за момчетата. Два урода щеше да остави в Яш, другите да заведе в Скендера. Сур ги посрещна с ръмжене, но след като опита силата на копитата им, престана да им обръща внимание.

Плаването по течението беше истинско удоволствие. Заповяда да оберат част от платната и „Белия дявол“ заплува леко като албатрос. Когато наближиха влашкия бряг, изведе корвета от талвега и докато не отминаха Гюргево, държеше борд на брега с риск да заседнат в наносите, но и с възможността да опитат силата на течението. Няколко пъти мореходният, дълбок за река кил задираше дъното, но пълноводният Дунав стоварваше масата си и „Белия дявол“ продължаваше спускането. На седмия ден излязоха от делтата и нагазиха в морето.

Беше краят на юни, най-спокойните дни за Понт и началото на истинското лято. На втори юли княз Авалов върза корвета на пристана в Скендера. Посрещнаха го Лазар и Влаха. Сокон беше останал в Килия, Котленеца беше зарязал бременната си жена и скиташе из Бесарабия да търси коне за армията на княза.

Белия се изкъпа на пара и излезе гол на слънце. Кръглата му къща имаше вътрешен двор, скрит от погледи, а пристройката на прислугата беше на половин левга на северозапад по брега на езерото. Подсъхна, облече халата и отиде на масата при езерния кей. Лазар и Влаха го чакаха с кафето и първата партида холандски тютюн, пристигнал по ходатайството на Дърмънд.

Белия обяви акцията. В началото на октомври Влаха щеше да се представи на братя Бернщайн. Щеше да пътува с корвета във Виена да го пребоядиса, да смени името му и да чака в складовете, докато Сокон преведе флота на три, може би дори на четири курса между Татарбунари и Виена. Когато житото влезе в складовете и шхуните отплават, Влаха щеше да върне името на корвета и да акостира в Скендера, промъквайки се нощем покрай Гюргево и Черна вода.

— Утре заминавам за Яш — каза Вангел. — Ще се бавя една седмица. Влаха ще извози оръжието при Котленеца и ще чака тук. Лазаре, ти идваш с мен? Тръгваме в зори… Уродите ще издържат ли?

— Яки са като биволи! — отговори шуреят му.

— Влах, настани моряците в Килия! Ще ми трябват в началото на август! Върви!

Влаха скочи.

— Отивам княже… Търсиха те воеводите Кобадин и Неводари… и княз Абруд. Молят те да ги навестиш, щом се върнеш.

— Добре, Влах. Благодаря…

Момчето хукна да изпълнява заповедите.

— Отдавна не сме се виждали, Лазаре!

— Отдавна, дон.

Белия чу обръщението, но не реагира.

— Сърдиш ли ми се?

Дълго и напрегнато Лазар Шкодер се взира в езерната повърхност.

— Грешката е моя. Трябваше да ти кажа… още тогава.

— И нямаше да ме нападне онзи сляп час… Никога!

— Знам, дон. Аз съм с една ръка… Жените не обичат сакатите, а това момиче… — Лазар въздъхна тъжно. — Ще мине, дон, ще забравя!

— Ти си мъж, Лазар Шкодер! Пират! Ние с тебе знаем къде загуби ръката си. Не искам да чувам думата сакат! Ти си богат, смел мъж и всяка жена ще бъде поласкана, ако й обърнеш внимание!

Лазар продължи да отбягва погледа му.

— Мана не обича Котленеца, дон!

— Тя ли ти каза?

— Видях го в очите й! Цъфнала от бременността, хубава… Стефан влезе за вино, тя седи през масата, сълзите текат от очите й, а се усмихва… Горчиво, дон! Няма да стъпя там, не ме пращай! И направи казармата в моята къща!

— Тук ли оставаш?

— В Яш. Докато дойде време да тръгна за Татарбунари. По-близо до децата. Самотата ме убива!

Вангел знаеше, че не може да остане нито миг повече насаме с шурея си.

— Ще видим, Лазаре, ще мислим… Оседлай Ром. Ще навестя съседите. Утре сутрин трогваме!

Белия препусна към Кобадин, но когато се отдалечи от Скендера, сви на юг и на кушия се понесе към чифлика на Котленеца. Когато скочи пред оградата, беше светло. Двама ратаи прибираха овцете в кошарите, кучето лаеше до скъсване, но Сур го държеше на разстояние. В открити навеси пръхтяха стотина коня…

— Добре дошъл, господарю! — Мана седеше под една върба и пъстрата й рокля се сливаше с шарената сянка на дървото.

— Добре заварила. — Белия прескочи стола и седна срещу нея. — Къде е Стефан?

— По селата. Купува коне. Не се е връщал цял месец.

Бременността беше напреднала, лицето й беше в кафяви петна, устните напукани, но очите все така дяволити и предизвикателни.

— Как си, Мана? Наближава ли освобождението?

— Наближава… — кимна момичето. — До седмица ще родя, господарю.

— Как живеете? — Вангел почувства необясним смут. — Красиво е тук.

— Живеем. Стефан работи… Като не работи, скита по селата, коне да търси.

— Разбирате ли се? Той е добро момче, патило. Знае да цени и добрината, и смирението.

— Не се познаваме, княже.

Вангел не повярва на ушите си.

— Не се познавате! Добре ли те разбрах, Мана?

Момичето кимна.

— Казах му всичко. Отдели ме в друга стая, не говори, мълчи и работи като роб!

— Детето? — Вангел посочи корема й.

Мана хапа устни, въртя очи, после сълзите й рукнаха.

— Твой плод нося, господарю!

Белия почувства цялата комичност на положението си.

— Сигурна ли си, момиче?

Мана продължи да кима през сълзи.

— Стефан знае ли?

— Не, господарю… Казах му, че е на един войник от Килия!

— Пазиш ли ме?

Бившата слугиня наведе глава и дълго стоя неподвижна.

— Искаш ли да те дам на Лазар, Мана?

— Няма да ме вземе… такава?

— Не сега, наесен! Ще говоря със Стефан. В началото на зимата, ако е рекъл господ, ще бъдеш при Лазар. Искаш ли?

— Боже, господарю, не знам как ще изкарам до зимата! — Очите й отново плувнаха в сълзи, ръцете й потърсиха неговата за целувка и поклонение.

Белия стана.

— Изпрати ме до коня! — Мана подпря ръце на корема и тръгна след него. — Лазар е мой шурей! Ако го направиш за смях, с тези две ръце ще те удуша, момиче! Запомни го! Станеш ли Шкодер, забрави мъжете!

Вангел скочи на гърба на Ром и потегли галоп. Ако се беше обърнал, щеше да види припадналата Мана, просната с цял ръст пред дворната порта.

В Яш го чакаше писмо от Шон Мърдок и покана да се яви в Британската легация. София отсъстваше. Бриджит му каза, че е на гости у во̀да Залеу и ще се върне след вечеря. В първия момент реши да пита за адреса, но чу щастливите крясъци на момчетата и се отказа. Лазар ги беше качил на уродите и яхнал Ром, ги предвождаше като гигант — армия джуджета. Кончетата бяха оседлани, стремената съобразени с дължината на краката им. Бриджит извика, уродите се подплашиха и побягнаха в галоп, но момчетата се задържаха на седлата, прекосиха площада и изчезнаха от очите му.

— Не се бойте, Бриджит. Синовете ми са в сигурни ръце! — Горкият Лазар беше еднорък. — Ще се преоблека и ще изляза в задния двор. Моля, кажете в кухнята да сварят кафе и елате да поговорим.

Вангел се преоблече и слезе. Французойката го чакаше. Край масата се въртеше слугиня в очакване на заповеди, каната с кафето беше сервирана, а той нямаше нужда от друго.

— Разкажете ми нещо за момчетата, Бриджит.

— Какво искате да знаете, княже?

— Всичко!

Французойката се усмихна притеснено.

— Не е лесно.

— Опитайте, Бриджит. Искам истината!

Отговорът й струваше извънредни усилия и Вангел виждаше смута й.

— Много са различни, княже. Константин по-бавно взема решения, но вземе ли веднъж — става спокоен и сигурен. Не, не е колеблив, разсъдлив е, а това го кара да изглежда бавен. В игрите е по-силен и по-бърз от брат си… когато Филип беше на неговите години. Константин има дълбок сън, събужда се ласкав, усмихнат и веднага скача от леглото. Учи по-бавно от брат си, но това, което усвои, знае твърдо. Малкият има по-услужлива памет, но не се задълбочава в нищо и решенията му са по-скоро въпрос на каприз, отколкото на обмисляне. Ясно ли се изразявам, княз Авалов?

— Напълно, Бриджит. Продължавайте, моля!

— Константин зрее в по-големи обеми. Иска да покори моретата като вас, да бъде войник и рицар. С княгинята се отнася като с дама, която трябва да бъде покровителствана, с мен като приятел, поне близък човек, и винаги е готов на защита…

— А Филип? — неволно попита Белия.

— Казах ви, княже, децата са много различни. Филип е прибързан, има лош, нервен сън… Раздразнителността се дължи на тежко прекарани нощи. Може би ще изживее това състояние… Носи една вродена дързост, незачитане, което аристократите, извинете ме, придобиват в по-късни години. — Бриджит вдигна очи да види реакцията му, но Белия й кимна окуражително и тя продължи с видимо облекчение. — Филип съзнава, че е княз, че е по-богат от другите, че всички наоколо са наети за негова прислуга и открито демонстрира положението си… На тези години той има по-господарски маниери от вас, княже, извинете дързостта ми!

— Говорете спокойно, Бриджит. Доволен съм от вас! Моля продължавайте.

— Те са момчета, княже, малки момчета… В игрите им се поражда съперничество, както между всички деца. В такива конфликти Константин е рицар, а Филип… Филип — княз!

— Искахте да кажете подлец, Бриджит?

— Силна дума, не, княже, той все пак е дете, но мисля, че някой по-авторитетен от мен… равен нему, трябва да му обясни някои понятия! Доброта, великодушие… смирение, ако щете.

— Кой е той, Бриджит? Майка му?

Чуха конски тропот и крясъци. Дори басът на Лазар беше весел и възбуден.

— Не, княз Авалов! Княгинята, като всяка майка, е склонна да прощава. Вие!

Появи се Лазар, следван от племенниците си. Лицето на албанеца грееше, Филип висеше на единствената му ръка, пищейки от възбуда. „Той е по-красивият от двамата!“ — помисли Белия, прехвърляйки погледа си на другия. Константин вървеше от лявата страна на вуйчо си, усмихнат, но сдържан, гъвкав, а като че ли тежък, с весели очи, а с тежък поглед. Отново прехвърли вниманието си на Филип. Момчето имаше красивите, черни изписани очи на майка си, но поглед нямаше.

„Ранг“ — започваше писмото на Шон Мърдок. — „Консилиумът на лордовете отказа да те направи пер на Британия. Формалната причина е, че си чужденец и че не живееш на територията на островите. Въпреки това името и авторитетът ти са високи и заслугите ти при Гибралтар записани в специалната «Бяла книга» на Форийн офис, чест, която рядко се оказва на чужденец. Консилиумът на лордовете предложи на Адмиралтейството да те покани на английска служба с чин капитан-адмирал и да признае титлата «княз», която у нас се равнява на «дук» и е най-високата след титлите на кралското семейство. Ако не приемеш това предложение, заслугите към Британия ти дават някои извънредни права, които е редно да знаеш. На първо място, посолът на нейно величество във всяка точка на земното кълбо е длъжен да ти оказва съдействие, да се застъпва за правата ти пред короната и законите на страната, в която е аташиран. Второ — твоите кораби имат свободен достъп и са освободени от мито във всички наши пристанища, трето — твоята съпруга княгиня Авалова и нейните дъщери, стъпили на наша територия, влизат по законно право в контингента на придворните дами. Четвърто — твоите синове имат право да учат по избор в кой да е от лицеите, колежите, университетите на Англия, както и да постъпят във флота или в армията на нейно величество; и, пето, последно — в случай на смърт ти, кавалерът на «Железният кръст на свети Джеймс», имаш право да бъдеш погребан в Алеята на британските капитани и спускането ти в земята да бъде придружено с артилерийски салют.“

„Извън пожизнените ти привилегии, ако някой ден решиш да посетиш Британия, Адмиралтейството е натоварено да подготви официалното ти представяне в двореца «Сейнт Джеймс» в присъствието на всички личности със значение, намиращи се в момента на островите.

Това е, Ранг, скъпи приятелю. Смарти Смайли замина за Лондон, Кърк Хоукинс получи губернаторството на Джамайка и титлата «сър», между другото и аз също, а това ни прави членове на Консилиума на лордовете. Ако имаш път към Гибралтар, ще се радвам да ми гостуваш!“

„Сър Шон Мърдок,

Губернатор на крепостта Провидънс, бивша Суета.“

София онемя.

— Ти имаш английски орден? — Вангел кимна. — Къде е?

— Виси на мускетите в каретата.

Жена му скочи и дръпна звънеца. Когато се появи слугинята, с нервен фалцет й заповяда да донесе кръста.

— Ти си воювал за Британия?

— Правил съм услуги на флота й.

— Срещу Турция?

— Срещу Испания.

— Испания? Познават ли те там?

Вангел се усмихна.

— Йезуитите ме проклинат от амвона! Не само мен, поколенията ми до девето коляно!

— Защо? — плахо продължи да пита София.

— Помогнах на Англия при Гибралтар.

— Къде е това?

— Входа за Атлантика…

София не разбра къде, но за нея беше без значение. По-важно беше официалното признание на най-великата сила в света. В яшките салони аристокрацията подражаваше на французите, но изпитваха страхопочитание към Британия като към нещо непостижимо, висше, поставено над всякакви уговорки, заедно с това опасно и безмилостно. В обожанието към англичаните имаше нещо от респекта на котката към лъва и именно затова София беше толкова поразена.

— Кралицата знае ли кой си?

— Кръстът е награда от нея.

— А аристократите… Тия, дето владеят морето, далечните страни?

— Простодушието й беше толкова всесилно, че Белия беше склонен да й прости прекомерното вживяване в „салона“.

— Заедно с тях атакувах протока — продължи да й обяснява той, сигурен, че нищо не разбира.

— И ако отидем в Англия, ще ни посрещнат като видни гости? Ще ни представят на кралицата?

— Така уверява Шон.

— Кой е той?

— Губернатор… Пашата на Сеута.

— Знам какво е губернатор! — София се намръщи. — Кога ще заминем за Англия, Вангели?

— Не знам, някой ден…

— А защо не тази есен?

Белия поклати глава.

— До пролетта съм зает.

— Каква работа имаш?

— Моя, София!

— И аз, жена ти, не мога да я знам?

— Не.

София напълни очите със сълзи.

— Груб си!

— За да не бъда, никога не питай! Понякога… ето, сама разбираш — Белия хвърли писмото на масата и стана. — Изпрати слугата в легацията! Трябва да се срещна с посола.

— Ще отидем заедно, нали?

Вангел не очакваше такава претенция.

— Каква работа имаш в легацията?

— Аз съм твоя жена, Вангели! — кресна тя. — Когато си тук, ще ме водиш навсякъде!

Белия излезе на верандата. Долу под него Бриджит занимаваше децата. Три светли глави се бяха навели над книга с картинки, а звънкият глас на французойката изливаше сладък елей в албанските уши на момчетата. „Ще ги пратя в английски колежи! Къде ще станат годни мъже? Там, където мъжките добродетели се ценят по-високо от салона! Трябва да говоря с Джон Дърмънд?“

Сър Кърнилиъс Кабот, посолът на Британия в Яш, връчи на Белия дявол официален меморандум на привилегиите, гласувани от Консилиума на лордовете. Церемонията се извърши в присъствието на първенците на княжеството. Тук беше градоначалникът на Яш, маршалът на гвардията, министърът на полицията, собственици на банки, притежатели на едри чокояти и жените им. Когато официалната част свърши, сър Кърнилиъс даде знак на прислугата да поднесе шампанско, взе Белия под ръка и го отведе на просторната тераса над градината.

— Как живеете в тази страна, княже?

— Нормално, милорд, започнах да свиквам.

— Вие имате нужда от поле за действие, господине. Молдова ще ви задуши със зловонието на безличността!

— Моята дейност е възможна само от територията на Молдова, милорд! Аз воювам с Отоманската империя.

— Знам, княже! — Сър Кърнилиъс извади писмо от джоба на сюртука си. — Лорд Дърмънд ще ви гостува в края на лятото.

Белия кимна.

— В писмото си негово превъзходителство описва подробно войната ви с Империята. Мога ли да ви окажа съдействие, княже? Имате ли нужда от помощ?

— В момента не, сър Кърнилиъс. Благодаря.

— Познавате ли княз Сигизмунд?

— Чувам, че е изказал желание да му бъда представен.

— Той е суетен и капризен… млад човек! Нерешителен, променлив… лесен за влияние и натиск. Съветвам ви, когато се явите пред него, да носите „Кръста“! Сигурен съм, че това ще му направи впечатление.

Вангел имаше намерение да разиграва този театър и наостри слух.

— Ще му говоря за вас, княз Авалов. Още утре Сигизмунд ще знае, че Британия ви признава благородните отличия и ви предлага да заемете място сред прославените й капитани!

— Благодаря, милорд! — Предложението му спестяваше някои обяснения, които можеха да минат за нескромност, дори за фарфаронска хвалба.

— Не ми благодарете, княже! Това е мой дълг.

Сър Кърнилиъс се обърна с лице към салона, сега светлината падаше на сивото му сбръчкано лице. Посолът беше прехвърлил шестдесетте години, но тялото му беше все така живо и стройно, очите му сивееха, оределите коси откриваха висок лоб, прекосен от упорити бръчки.

— Имате очарователна жена, княже! Ще бъда щастлив, ако се сближи с лейди Кабот и дъщерите й.

— Благодаря, милорд!

— Естествено вие знаете, че моят дом е винаги широко отворен за вас.

— Да, милорд! В редките си престои в Яш ще ви гостувам с удоволствие. Надявам се, господин посланик, че няма да откажете да ми върнете визитата?

Сър Кърнилиъс се засмя отривисто.

— Да премахнем протоколните учтивости, княже? Лорд Дърмънд ви нарича „мой приятел“.

— Джон наистина е мой приятел. В края на лятото ще ловуваме в Скендера. Чувствувайте се поканен, сър Кърнилиъс.

— Ще пристигне в Молдова? Как?

— Моят кораб ще го вземе от Истанбул. Него и лейди Даяна.

— Така ли? — Кабот изглеждаше възбуден. — Трябва да кажа на жена ми. Майката на лейди Даяна и лейди Кабот са родени в съседни имения в Йорк. Разбира се, фамилиите Дърмънд, Уотърбрийдж принадлежат към старото войнство.

Белия нямаше представа от английска история, но познанията му бяха достатъчни, за да разбере, че Джон Дърмънд принадлежи към най-старата аристокрация и че за Кабот ще бъде чест да ловува с него.

— Поканата се отнася и за лейди Кабот, милорд. Разбира се, ще бъда щастлив да посрещна и дъщерите ви, ако младите дами не сметнат, че компанията ще им бъде скучна.

— Напротив, княже, ще бъдат поласкани! Ще ви помоля лично да им отправите поканата.

София измъчваше френския си език в разговор с масивна матрона. Оказа се княгиня Абруд, жена на маршала и първа дама в свитата на младата княгиня Батори.

— Поздравявам ви с високото отличие, княз Авалов! — пискливо, с неприкрита похот каза тази планина от месо. — С княгиня Авалова уговаряхме гостуването ви у нас.

— Утре заминавам. Ще се върна след седем дни. Тогава, ако не възразявате, ще поднеса уваженията си на благородния маршал.

— Нашата господарка иска да ви види! — Маршалката не се предаваше. — Не можете ли да отложите пътуването?

— Съжалявам, не! Но след седем дни ще бъда на ваше разположение!

Вангел взе София под ръка и вежливо, но твърдо я отведе.

— Защо бързаме, Вангели? След малко ще започнат танците!

„Трябва да се подготвя за среща с княжеската двойка!“ — мислеше Белия. Пътуваха с ландото, макар да бяха на двеста метра от дома си и ако останеше на него, би предпочел да се разтъпче.

— Когато си сама, стой колкото искаш! — каза той. — Моите визити ще бъдат кратки! На границата на неучтивото!

— Защо? — искрено учудена попита София.

— Не знам. — Наистина не знаеше. — Така ще бъде. Винаги!

Децата, спяха, но Бриджит дрънкаше на клавесина, сигурна, че господарите ще се приберат сутринта.

— Искам, вино! — каза Белия. — Повикай Бриджит!… Ела и ти!

Вангел отиде да се преоблече. Чувствуваше се отвратително. Белия дявол от Янина, пиратът — фантом беше станал салонен лъв. Движеше се в общество, ласкаеше жени, правеше се, че не вижда похотта им, общуваше с мъже, криещи не породена от нищо, непредизвикана омраза, играеше на „опасен мъж“ и едва потискаше отегчението си. София си въобразяваше, че популярността е равнозначна на обич. Белия можеше да си представи какво говорят зад гърба на наивната му, простодушна жена. Не биваше да й разбива илюзиите, напротив, трябваше да скрие недостатъците й зад блясъка на ориенталски разкош. „Докато аз скитам из България, ще ги изпратя в Париж! С Бриджит и момчетата!“

Взел решение, Белия дявол излезе в градината. На масата между двете жени седеше Лазар.

— Ще ти преча ли, дон? — попита на лингва франка той.

— Не. — Вангел изпи жадно първата чаша. — Утре заминавам за Скендера, Лазаре. Ще дойдеш ли с мен?

— Не, дон.

— Имаш ли някакви поръчки?

— Остави ми Ром. Ще науча синовете ти да яздят.

Вангел кимна разсеяно, търсейки думи за гувернантката.

— Колко сте годишна, Бриджит?

— Двадесет и една, княже.

— Защо дойдохте в Молдова?

— Тук търсят гувернантки… Родителите ми имат малки доходи и много деца.

— Успяхте ли да спестите нещо, Бриджит?

— Пестя, откакто съм при вас, княже. Отделям всичко, което получавам.

— Ще се върнете ли във Франция?

— Нямам шансове там…

— С преподаване ли смятате да се занимавате?

— Докато събера достатъчно средства, да, княже.

— За какво пестите… Ако не е тайна?

Момичето се изчерви.

— Един ден ще отворя моден салон, ваше превъзходителство. Парижката мода залива света… Ако никой не ме изпревари.

— Ще шиете рокли?

— Ще моделирам. За шев ще наема жени.

Вангел наля вино на Лазар и на себе си.

— Вярвате ли, че ще бъде доходно?

— Надявам се, княже. Ще работя денонощно!

Белия се усмихна. Тягостното настроение от приема беше започнало да се разсейва.

— И на кого ще оставите синовете ми, госпожице? Без вас те са загубени!

Очите й светнаха благодарно.

— Няма да ги изоставя, княже! Поне докато има какво да научат от мен.

Белия извади кесията, която беше приготвил.

— Това са сто луидора, Бриджит. Ваши. Моята оценка за вчерашния ви анализ!

— Княже, моля ви…

— Мълчете, Бриджит! — Белия обичаше да произнася името й и не изпускаше случай да го направи, макар да не го съзнаваше. — След една седмица ще попитам: „Бриджит, какво да правя с Филип?“ — и ще очаквам същата прецизност!

В очите й избухнаха сълзи, но Вангел предпочиташе да не ги види.

— Наздраве, Лазаре!

— Наздраве, дон!

— Ще подаря Диомед на княз Батори! — продължи на лингва франка той.

— Дон! — Лазар се задави. — Не… Моля те!

— На господар — господарски подарък! И на мен ми е криво!

— Тогава заплоди арабките. — Лазар не криеше отчаянието си. — Поне породата да запазим.

— Влаха се занимава с тях, Лазаре. Докато съм в Скендера, искам да поръчаш златни стремена, сбруя и шпори!

Лазар кимна замислено.

— Трябва да спечеля княза! Само Диомед е в състояние да го превземе!

Влаха беше заплодил кобилите. Изглеждаше отслабнал, но горд от себе си и пълен с желание да действа. Белия го изпрати да доведе Сокон от Татарбунари и препусна към Котленеца…

Стефан варосваше къщата си. Беше мрачен, зъл…

— Искам да видя конете! — каза Белия.

В откритите обори пръхтяха сто осемдесет и два коня. Всичките животни, които беше успял да изкупи от Бесарабия.

— Това е, господарю! — с болка на виновен изрече той. — Армията купува с предимство. Това е всичко, което успях да намеря.

— Добре, Стефане… — Белия не скри разочарованието си. — Викни хора да иззидат закрити обори и ела в Скендера… Утре на обяд да си при мене!

Белия тръгна през ливадите, но чувството му за недоизказаност го мъчи цяла левга, докато се сети, че не е виждал Мана. Обърна кобилата и препусна обратно. Стефан отново беше на стълбата.

— Забрави ли нещо, господарю?

— Роди ли Мана, Стефане?

Стефан не очакваше такъв въпрос, изпусна четката, опита се да я хване, подхлъзна се и заедно със стълбата падна в краката на кобилата. Кучетата лавнаха, животното се вдигна на задни крака и Белия успя да я овладее при самата ограда. Чула шума, Мана излезе от къщата. Коремът й беше празен. Погрозняла, изпосталяла… Състарила се беше, кучката му с кучка!

— Къде е детето, Мана? — попита той.

— Вътре — глухо отговори тя. — Родих син, господарю!

„Още един син“ — помисли Белия.

— Стефане, ще я взема с мене! Знам, че не живеете… Мана ми каза!

— Вземи я, господарю, за бога! Не я искам, блудница нещастна! Господ да й е на помощ!

— Млъкни, Стефане! Исус е казал: „Който се чувствува безгрешен, пръв да хвърли камъка!“

Котленеца се вдигна от земята и започна да засипва с пръст разсипаната вар. Вангел очакваше да добави нещо, но Стефан мълчеше упорито и избягваше да гледа и него, и момичето.

— Приготви си нещата, Мана! Утре Стефан ще ги докара в Скендера. Тръгваш с мен! Ти и синът ти!

На лицето й цъфна щастлива усмивка, тялото й трепна възбудено и полетя да изпълни заповедта му.

— Благодаря, господарю! — промълви Стефан.

Седнала зад него на кобилата, Мана мълча през целия път. В Скендера пое задълженията си с вещината на стара слугиня и Белия я остави сама.

За чистокръвните му коне се грижеха като за благородни девици, хранеха ги със смес от просо и ечемик, даваха им специална трева, която не надува, и масажираха мускулите с гладка кръгла тояга. Косъмът им лъщеше, копитата бяха обрязани и лъснати със свинска мас.

Вангел оседла Диомед и го яхна. Заседналото животно даде воля на енергията си. Носеше се като ураган из полетата, отминаха Кобадин, Неводари… Всеки момент щяха да стигнат покрайнините на Татарбунари. Вангел избягваше градовете, не искаше никой да види коня, но не можеше да го поднесе в дар на княз Сигизмунд, без веднъж да е опитал галопа му.

Излязоха на плажната ивица и се понесоха обратно. Това не беше кон, това беше хала. Съвършенство на движенията, яростно гребане на разстоянията, дъх като на спящо дете, ноздри, клокочещи като вулкани. Отминаха Скендера по пътя за Килия, заобиколиха града и полетяха към Измаил, после заобиколиха гарнизонния град и свърнаха към Скендера. Когато слезе от гърба му и хвърли поводите в ръцете на коняря, косъмът на жребеца блестеше като янтар, но беше сух като слама. Диомед не се потеше.

Когато Мана влезе в стаята му, Белия заспиваше. Момичето остана до вратата. Беше облечена в бяла нощница, разпуснала коси, учестила дишането си…

— Какво търсиш тук?

— Дойдох, господарю…

— Помниш ли какво ти казах, нещастнице?

— Помня, господарю, но нали още не съм при Лазар? Вземи ме! — изплака тя. — Цяла година мъж не съм виждала… Ще полудея!

— Ела! — глухо, прегракнало каза той.

На сутринта пристигнаха Сокон и Влаха. Лазът се зае да огледа корвета, а момчето отиде с каретата да събере моряците. По обяд дойде Стефан, но Белия го остави да чака. В два часа моряците бяха на борда и Сокон потегли за Истанбул. Отиваше да вземе лорд и лейди Дърмънд. След блудната нощ Мана се вдигна от постелята, видя Котленеца и запя, протягайки се с леност и предизвикателство.

— Марш в кухнята! — крясна Белия. — Ще влизаш в къщата само ако те повикам!

Момичето побърза да изчезне, но Стефан изглеждаше съкрушен, объркан до сълзи.

— Не й обръщай внимание, Котленец. Намери си жена да ти подхожда.

— Знам една, господарю… Зимъс ще ида да я искам.

— Добре, а сега намери Влаха и елате на езерния кей!

Стефан тръгна за Бесарабия, а Иван Калудов из отоманска България. Мисията им беше тайна и опасна. Белия дявол имаше нужда от сто осемдесет и двама българи, годни да воюват срещу султана.

„Малко! — ядно мислеше той. — Жалка шайка.“