Христо Калчев
Белия дявол (2)

2

В петък, ислямската неделя, Вангел Белия дявол влезе в Одрин. Пазачите на северната врата спяха. Размина се с пътуващ катун и тропотът на копита се сля в общ шум в тежката обедна омара. Когато се отдели от крепостната врата, хвърли чалмата, разпусна косите си и отново яхна коня.

„Сега къде?“ Прашните, смърдящи улици го изведоха на чаршията. Все по-често срещаше селяни, мъкнещи стока за продан. Размина се с патрулен разезд, но не му обърнаха внимание. Русите коси не бяха чак толкова рядкост, както по бреговете на Леванта, но мнозинството продължаваше да е турско. „Трябва да вапцам косата!“

Белия се чувствуваше уморен, зажаднял за уседнал живот.

— Ей ти! — извика той. — Как се казва този град?

— Едрине — отвърна сополив селянин. — Християните го наричат Одрин.

— На колко пробега е от Истанбул?

— С твоя кон три. — Селянинът отговаряше неохотно, с вродено подозрение. — Ако държиш изгрева все на лява ръка.

— А хан? — Белия обра поводите. — Хан за нощуване има ли?

— Какъв искаш? С жени, за паши и бейове, за джамбази и ябанджии?

— За джамбази.

Селянинът му показа кой сокак да държи и побърза да се махне. Вангел предизвикваше страх. „Час по-скоро трябва да боядисам косата!“ Пътят го поведе към по-богата част на града. Оградите бяха боядисани в зелено, чардаците — резбосани, къщите — прясно варосани, улиците — метени на полято, боклукът — прибран в дървени ковчези, които циганите прибираха в каруци и изхвърляха в Марица… Така се казваше реката, която го бе принудила да изгуби цял ден в търсене на брод.

„Ханът!“ Вангел слезе от коня и хвърли поводите в ръцете на коняря. В пояса му дрънчаха тридесет и осем златни лири, достатъчно, за да се държи като бей. Попадна в хана на Андон, чиста, уютна къща с етаж за гости и широка соба с чардак, която служеше за кафене, за игра на табла и за търговия. Вечер под светлината на лоените свещи гражданите разговаряха за история и политика с цялата наивност на уседнали, откъснати от света хора. Вангел се изми в коритото на дворната чешма, изпра дрехите си. „Ако изсъхнат, няма да се вдяна в тях!“, облече ги мокри и седя на слънце, докато взе да дими като еретик на клада. Когато реши, че е подсъхнал, качи се в единствената стая с едно легло, таванска и нетърпимо гореща, легна по корем и мигновено заспа.

Събуди го неясна тревога. Долу, на улицата, ехтяха гласове, някой пееше, жени пригласяха, след малко се чу и провлаченият глас на мюезина. Беше време за вечерна молитва, а това значеше, че в хана не е останал нито един от читаците. Вангел разкърши снага, натъпка крака в ботушите и залитайки като пиян, се спусна по паянтовата стълба.

Андон дремеше на чардака, с кехлибарена броеница в ръце. Зад печката се суетяха жена му и дебелите му момичета. Андон имаше и двама синове, които се появяваха само при нужда. Според мълвата на обяд Вангел чу какви ли не приказки, момчетата преследвали извън града всеки търговец, който им изглеждал богат и беззащитен.

— Андоне — провикна се Вангел, — приготви храна за три дни път и дай нещо тук… Дай и ока вино!

— Идвам, ефенди. — Андон беше затлъстял мазник с мръсни очи и угоднически глас. От пръв поглед Вангел изпита желание да му разбие мутрата, а сега, кой знае защо, идваше му да го разкъса. Мразеше да му се навират в очите, да го потупват по гърба, да му надничат в паницата, когато залците едва се провират през гърлото.

Андон донесе кисело мляко, сирене.

— Сега ще опекат питка — каза той, повдигайки пешовете си с намерение да седне срещу него.

— Аз не съм кон! — Вангел едва потискаше отвращението си. — Дай месо!

— Няма месо, ефенди! Свинете са слаби, а овнешкото отива за войските на султана, господ здраве да му дава. В избата има малко сланина, но в тези горещини?

— Дай сланина! — заповяда Белия. — Веднага! И за път! След един час конят да е изтемарен и оседлан! Път ме чака…

Андон хукна да изпълни заповедта на нервния странник, но вътрешно се смееше ехидно.

„Три коня ще оседлая, господине мой! Другото е в божиите ръце, да даде сполука всевишният!“

Андоновица хвърли вряла питка на масата и клатейки се като патка, се върна пред печката.

— Вино! — викна Белия. — Бързо!

Отхапа парче сланина, натъпка домат в устата, отчупи от питката, смачка го на топка и го глътна. Червата му куркаха от глад, можеше да се задоволи и с това, което беше на масата, но след няколко часа отново щеше да бъде гладен, а стомахът разтеглен, два пъти по-ненаситно лаком и два пъти по-чувствителен за глада. „Ако човек беше тревопасен, господ нямаше да му даде кучешките зъби!“

— Долей каната!

Андон се върна с вино, но и с тревожните очи на човек с грижи.

— Какво има?

— Късно става, ефенди? По мръкнало затварят портите. По шест часа турско време.

— Е?

— Не можеш да излезеш от града, ако не те преведе наш човек.

Вангел разбра всичко.

— Това са синовете ти, нали?

Андон зяпна, но за негова чест бързо се справи с изненадата.

— Да, ефенди. Ако не можеш да чакаш до съмване, синовете ще те изведат от калето.

Вангел се усмихна кисело.

— Защо не ме нападнат още тук? Или сам да развържа кесията?

— Какво говориш, ефенди? За какво нападение бълнуваш! Ние сме християни, люди божи! Бъркаш ни с черкезите, да им опустее името!

— Не дрънкай, скот! — Вангел не изпитваше гняв, но гласът на ханджията го дразнеше като гвоздей по ламарина. — Кажи на твоите дембели, че Вангел Аваля от десет години не изпуска оръжието… Нито ден! Повтори!

— Но аз?

— Повтори, скот!

— Да кажа на момчетата, че оръжието ти е отръки, ефенди! За казване ще им кажа, но не срами гостоприемството на ханджията, човече божи! Зло от мен видя ли?

Вангел не отговори, дояде сланината, допи виното и стана.

— Готов ли е жребецът, чорбаджи? Да го доведат отпред, и сметката за гостоприемството! Бързо!

Вангел препусна по неравния калдъръм, сви зад първия ъгъл и се укри в сенките на оградите. Не минаха пет минути, и двама конници префучаха с щръкнали задници и фесове между ушите на конете. Вангел изчака да заглъхне чаткането на копитата и се върна в хана.

— Сполай, чорбаджи! — Андон ровеше в чувалите с кросно и пресипваше зърно в делви. Избата беше от северната страна на хана и единствената светлина идваше от дебела, восъчна свещ. — Излъга ме ти, Андоне! Обеща да говориш на дембелите си. Сега какво ще си рекат момчетата, а? Като те намерят с червата в скута?

— Милост, ефенди! — Андон падна на колене. — Полакомих се… Да си откупя живота за десет жълтици?

— Сто!

— Нямам толкова, бей ефенди… — Андон не довърши фразата. В ръката на Белия лъсна камата.

— Както речеш… Сто, бей?

— Бързо! — изсъска Вангел. — Върнат ли се, ще трябва да затрия целия ти род!

Господи, какъв град беше Истанбул? Какво море от хора и на какво място строен?

Вангел беше спрял жребеца на хълма над Пера. В нозете му бяха дворците на султановите велможи, потънали в зеленина и разкош. Под тях — три морета и два пролива, кораби в спокойни, миролюбиви води, рибарски лодки като гларуси… А крайбрежната улица! Та долу пълзяха сто, двеста, триста хиляди души?

„Самият дявол, сатаната, няма да ме открие в този казан!“ — мислеше Вангел. — „Тук ще дочакам старините!“

* * *

— Ти ли сееш трупове? — попита Сокон. Зададе се от кръчмата на Прокоп с чаша ром в ръце, както винаги въоръжен до зъби, но с весели очи. Лазът изгледа облечената с пищността на Клеопатра Дарма и мина на гръцки. — Все някой ще ти разпори корема, момче!

— Внимавам — неопределено отговори Вангел. — Уродът е пратил да ме викат в Мобарак. Изглежда, наистина се готви да ме прави наследник?

— Това те пази… все още! — Сокон седна на малахита. — Не си губиш времето, сине майчин! Коя е тая?

— Дарма — Вангел не искаше да води интимни разговори, още повече че нямаше с какво да се похвали. — Мавританка. Какво ще ме посъветваш, да приема ли емирата?

— Нямаш избор! Или ще вземеш наследството, или Али ще ти вземе главата? Ще те затрие по карагьозчийски, с най-мъчителната смърт, която древните са измислили.

— А ако приема? — Вангел не се страхуваше от Урода, но осиновяването щеше да го върже в Агадир или, още по-лошо, някъде из пустинята, а той се готвеше да предложи сабята си на онзи мъж, Марс бег, да плува на „Джема“ и да търси съдбата и късмета си сред белите мъже.

— Ако приемеш… е, тогава, господарю, кланям ти се до земята! — Сокон стана сериозен. — Ако приемеш и си спомниш, че сме земляци, Сокон лаза ще бъде най-верният ти капитан! — И пиратът изказа на глас тайните му помисли. — „Залагай на белия човек!“

— Ще видим. — Вангел влезе в харема и направи знак на Дарма да го последва. Сокон остана сам, допи рома и с разклатена крачка се върна при Прокоп.

— Да бъдеш господар е изкуство — каза Дарма, — от женското по-голямо!

— Пищовът и камата, това е господарят!

— Не! — Мавританката поклати глава. — Край с оръжието. Господарят не си цапа ръцете. Други вършат мръсната работа. Жени, коне, молитви, това е животът на емира. Ако решиш да плаваш като Урода, трябва да оставиш твърда ръка за заместник. Някой, който да може с кръв и огън да държи племената в подчинение. На твое място отсега ще купя душата на твоя главорез… Как беше идиотското му име?

— Сокон… — Вангел се протегна лениво и спусна нозе в басейна. — Ще ги накарам да вдигнат ограда… Ей там, зад смокините. Не искам Прокоповите свине да те гледат гола!

Беше луд от мисълта, че през опушените стъкла на кръчмата интимността на отношенията им, колкото и невинни да бяха, става достояние на нагли и порочни очи.

— Още днес ще започнат да строят! Белята е длъжен да задоволява всичките ми желания!

— Накарай ги да опънат платно — каза Дарма, погълната от педикюра си. — Един ден може да търсим спасение при Прокоп!

Вангел скочи. „Сам трябваше да се сетя!“ Дарма не беше привършила тоалета си, когато слугите на Ибн Мобарак опънаха зелен плюш по протежение на шестте решетки, поставиха резе на единствената врата, водеща към харема и към евентуалния път за бягство.

— Дори това е излишно — каза Дарма. — Ако на някой му се прииска жена, достатъчно е да се качи в калето…

— Не обичам да говориш така! — с глас на сърдито дете каза той.

— Какво има! — Дарма вдигна глава. — Какво съм казала?

— В моята страна не се говори така… Хората имат срам.

— Знаеш каква съм… Знаеш или не!

— Знам, и какво!

— Ако не ме харесваш, ще се върна в калето!

— Ще те убия! — каза Вангел, но в гласа му нямаше заплаха. Беше започнал да я обича. Още не го знаеше, но вече изпитваше ужас, че ще я загуби.

— Един ден все някой ще ме убие! Ако доживея тялото ми да се сбръчка като фурма, сама ще си забия ножа! И няма да ми е жал! Чуваш ли? Окото ми няма да мигне. Аз взех от живота това, което ми се полага!

Вангел се изправи объркан, размекнат. В главата му бушуваха какви ли не мисли, но нямаше думи да ги изкаже на глас и сърцето му биеше до пръсване.

— Колко мъже си имала? — глухо попита той.

— Много! Всякакви… Цяла година плувах с Лорни Метюс… Чувал ли си това име?

— Не.

— Сега пътува на север, с Дрейк… Търсят северния път за Индия.

Белия влезе в харема, просна се по очи, захапа възглавницата и зарева от бяс. Тресеше се целият, вода изтичаше от очите му, мокреше гърба, слабините…

Дарма го събуди с амоняк. Ръката му беше срязана при сухожилията. Мавританката му пускаше кръв. Беше облякла кашмирена роба, подарък от Урода, лицето й беше усмихнато, но челото сгърчено от уплаха.

— Ще свършиш зле, момче! — Гласът й звучеше меко, ласкаво. — Та ти… да не си се влюбил в мен?

Вангел седна на дивана, лапна китката и с език спря кръвта.

— Жените са като животните. — Дарма все още размахваше спасителната вода под носа му. — Търпение е спасението. Някои имат късмет. Като жената ла Лорни. Капитанът нито държанки има, ни на бардаци налита. Ни веднъж не ме е погледнал като жена. Попитах един от корсарите: „Лорни Метюс е по момчетата, нали?“ — а оня щеше да ми избие зъбите… И наистина в Портсмут го чакаше руса жена и три момчета, руси като слама, от тебе повече. Като Ибн Мобарак — албиноса. Радост, целувки, до сълзи чак… жена с късмет. Като гледах капитана да реве, виках си наум: „Това ли е Лорни Метюс, дето испанските кюрета на всяка литургия го проклинат от амвона до девето коляно!“ Това е аллах да надникне в люлката ти. Мъж — тигър, деца — ангели, а уважение… Ония главорези, англичаните, до един се изредиха ръка да й целуват!

Дарма се отнесе. Не беше тук, а Вангел нямаше намерение да я връща на земята. Думите й обаче му направиха впечатление. „Ще ги накарам да те уважават!“ — яростно мълвеше той, макар думите да оставаха в него. — „С огън и кръв и с моето уважение! За мен, Дармо, ти си светица! Най-чистата! И нека някой да каже, че не си! Ще разпръсна червата му от тук до екватора! Ако трябва, ще приема емирата на Мобараците! Щом Урода иска нов сатрап, ще бъда от Мохамед Пророка по-известен, от Исус по-популярен ще стана, ако реша да направя от една курва светица за преклонение!“

Вангел я прегърна, привлече я към гърдите си, положи глава на лицето й, смеси косите си с нейните.

— Изглежда, започвам да те обичам! — каза той. — Не знам как се нарича това, може и любов да ме е връхлетяла?

— Горко ти! — прошепна тя. — Тежко на оня, когото любовта споходи! От проказата е по-мъчително!

Дарма взе лицето му в ръце, целуна го по очите, по устните.

* * *

С препоръката на Шамир Перес, евреин посредник, Вангел получи служба на гавазин в Английското посолство в Пера, богатия квартал на Истанбул. Сградата се намираше срещу двореца на Индеримаи паша, — братовчед на султана и глава на Илдъза, министерството, упълномощено да управлява външните дела на Империята. Дворецът на Индериман паша, макар и частно имение, беше по-значително и по-желано място за срещи от самото министерство, строено в близост до Високата порта.

Шамир Перес беше злокобна фигура, но Белия му беше благодарен за помощта. Легацията имаше собствена охрана. Двама шотландци, силни като коне, респектираха и с физика, и с ледения блясък на погледите си, Вангел ги избягваше, а те нямаха претенции към функциите му на нощен пазач. Шотландците не говореха източните езици, Вангел не разбираше нито дума от лаещия им, гърлен говор и за дълго се разминаваха в мълчание. Белия дявол беше представен на посола чрез Нердим ханъм, жената на Индериман, красива арменка, приела исляма, но в сърцето си запазила несторианското си обожание към двете лица на бога. Перес, който оживяваше във всякакви ситуации, беше казал на Нердим ханъм, че властите търсят млад левантинец, дякон от охридската епархиална църква, по доноси на гръцките теолози за престъпления към престола. Чужда на дворцовата подозрителност, далече от интриги и мразеща насилието, тя помоли лейди Дърмънд, жената на посола, да вземе левантинеца на служба. Така Белия остана и заживя в столицата на Империята, недосегаем от законите й.

Вангел каза името си на шотландците, те не можаха да го произнесат и го прекръстиха Ранг. Казваха се Шон Мърдок и Кърк Хоукинс, живееха в отделна пристройка, снабдена с всичко необходимо, и се ползваха със страха и уважението на низшия персонал, макар никога да не проявяваха физическото си превъзходство. Още първата седмица Вангел разбра, че отношенията им с посола, лорд Джон Дърмънд, са по-интимни от нормалните за аристократ и прислуга, а не беше минал месец, когато му стана ясно, че Шон и Кърк са много повече, от първия съветник на легацията. „Тези момчета са генерали!“ — помисли Белия и не беше далеч от истината.

Един ден, на мръкване, дрямката му беше нарушена от водната струя на градинаря. Вангел чу песен. Думите бяха български. С години не беше чувал тази реч. Вангел скочи в ботушите, ръгна пищова под албанската антерия и излезе. Между египетските рози се подаваше клепоухо лице.

— Откъде си? — попита той. В космополитната имперска столица нямаше нищо невероятно да срещнеш сънародник.

— От далече… Стрелча е моето село.

— Отдавна ли си тук?

— На гурбет съм. — Градинарят заряза работата си и се подпря на мотиката. — Хванат ли студовете, хващам пътя.

— Женен ли си?

— Девет деца имам…

Вангел тръгна към града. До застъпване на служба имаше много време. На входа се размина с лорда и шотландците. Връщаха се от лов, възстановили дистанцията между патриций и парий. Този трик отдавна не му правеше впечатление. Лордът подхвърли нещо през рамо и отмина, шотландците го удостоиха с дивите си погледи. Нямаше агресия в тези очи, но и доверие нямаше.

Тогава чу крясъци, плач, глъчка… Еничарите подлагаха на клане гръцките квартали. Атинският архиепископ беше благословил за бунт милициите на капитан Ставракис…

Шотландците лежаха по гръб, пиеха ракия, пушеха хашиш. Вангел беше в състояние да различи тази миризма от километри. Показа им, че отвързва кучетата, и се махна от прозореца.

— Ранг? — извика някой от двамата, но Шон го показа с пръст. — Грък?

— Не — Белия поклати глава, — левантинец.

— Грък… масакро!

„Масакро“ значеше клане на лингва франка и Вангел разбра смисъла на въпроса.

— Тук сме в безопасност — каза той, колкото да чуят гласа му. Тези мъже го правеха нервен.

Службата започна с обход. По фасадата градината беше дълга двеста крачки, но оттам в трите посоки имаше най-малко още по хиляда. Зад легацията беше къщата на лорд Дърмънд, оградена с бели, рендосани дъски с медни върхове. Имаше и други постройки. Помещение за градинаря, конюшня с пристройка за прислугата, клетки за ловни соколи и кучкарник. Кучкарниците бяха два. Лейди Дърмънд имаше частен. Кучетата й бяха малки, уродливи и злобни и биха били лесна плячка за шестте хрътки, които нощем му помагаха в опазването на легационната собственост. Вангел пусна животните и докато наблюдаваше вълнообразния им спринт между кленовете, лорд Дърмънд прекоси двора и влезе при шотландците.

Вангел се бореше с дрямката, клепачите му тежаха. Всеки момент птиците щяха да се събудят, а после щеше да изгрее и слънцето. Градът горя цяла нощ. Стонове раздираха тишината, но от близо час бяха стихнали. Заревото изтля и се сля със сивеещото утро. Лордът се върна. Залиташе. Махна с ръка, усмихна се със здравите си вълчи зъби.

— Ти си Ранг! — безсмислено, по-скоро като констатация каза той и отмина.

Оставаха три часа служба, после щеше да се хвърли в леглото и да спи до обяд.

Появи се градинарят. Лицето му беше изпито, безсънието го беше скъсало. Старецът се отпусна уморено до него. Лулата му димеше — къса, дървена, смрадлива, — потта му вонеше — стара, вкисната, люта. Вангел се направи, че наглежда хрътките. Като се върна, седна срещу него.

— Защо не спиш? — попита Белия.

— На такъв ужас спи ли се? Сума свят затриха, жени, дечица… Господи, няма ли край на мъките?

Вангел беше видял и чул всичко, но това беше турско-гръцка работа, не го засягаше и беше далече от мисълта да осъжда някого. Кръв се лееше по цял свят, кланета се предприемаха навсякъде и срещу всички малцинства. Силният убиваше слабия. Белия беше разбрал тази истина в най-ранното си детство, свикна с нея и се задоволяваше да пази собствената си кожа. Зверства, клади, войни — отчиташе ги като епизодични и ги отминаваше хладнокръвно, със съзнанието, че са неизбежни.

— Трябва да прибера хрътките. Щом се събудят птиците, започват да лаят. — Подсвирквайки тихо, Белия тръгна с ремъците в ръка.

— Нямаш сърце, левантинецо — чу тихия, укоризнен глас на градинаря.

Шотландците не спяха. Бяха скотски пияни, но будни, макар и замаяни от хашиша.

— Ранг? — това беше Шон. Беше започнал да различава гласовете им, но нямаше работа при тях.

— Ранг — повтори Белия и продължи по пътеката.

Когато прибра кучетата и тръгна към банята на персонала, от резиденцията излезе лорд Дърмънд. Походката му беше еластична и сигурна, лицето гладко избръснато, костюмът сменен. Сега беше във военен сюртук и с високи ботуши от черен чорт. Вангел избягваше срещите с него, но беше сигурен, че е пиян, и реши да съкрати пътя си, минавайки между посолството и резиденцията. Лорд Дърмънд каза нещо, Вангел не разбра, сви рамене и се усмихна. Опита да придаде на лицето си невинност, на усмивката — раболепие, но лордът заби жълто-зелените си, рисови очи в него. Белия дявол почувства унижението и мигом изтри гримасата… Сега двамата мъже се гледаха от упор и мълчаха. Посланикът му направи знак да го последва. Изкачиха мраморните стъпала на преддверието и влязоха във фоайето. Вангел беше имал случай да прониква в дворец. Така че обстановката не го порази. Очите му оцениха лукса, но той не беше нов за него и не го смаза под тежестта на патрицианския си товар. Дърмънд видя реакцията му и си състави заключенията. Този тип сто пъти повече приличаше на пират, отколкото на смирен дякон от вътрешността на Македония.

Лордът го преведе до дебелите испахани на салона и го качи в кабинета си на втория етаж. Посочи му кресло, предложи от пурите си, лакеят донесе кафе и закуски. Появи се жена с неопределена възраст, поклони се на лорда и седна срещу Белия.

— Посланикът на нейно величество, негово превъзходителство лорд Дърмънд иска да говори с вас. Разбирате ли гръцки? — Вангел кимна. — Негово превъзходителство иска да научи всичко за вас. Започнете от детството си и не лъжете! За лъжа негово превъзходителство ще ви изхвърли незабавно!

Кръвта изтече от лицето му.

— Преведете! — каза Вангел. — Аз съм левантинец. Бях моряк, сега живея на сушата. Търся начин да се прехранвам. Ако лордът е доволен от мен и моята служба, ще я изпълнявам честно и няма да се навирам в очите му. Ако не, ще се махна още сега. Кажете му още, че не обичам да ме плашат!

Жената се поколеба. Бледа руменина заля бузите и, но все пак преведе.

— Негово превъзходителство е доволен от службата ви и няма намерение да ви плаши. — Преводачката наведе очи. — Предупреждението ви направих аз, за ваше добро. Моля да ме извините! Лордът пита дали искате да поговорите откровено с него? Аз ще бъда тълмач.

— Кажете му, че ще отговоря на всички въпроси, на които е безопасно да отговоря!

Лордът кимна, наля две чаши с ракия и лично му подаде неговата.

— Какво ви заплашва, ако властите разберат кой сте?

— Смърт! — с крайна неохота призна Белия дявол.

— Има ли опасност да разберат кой сте?

— Малка. Моите престъпления са извършени в западния край на Империята. Вероятността да ме познае някой е нищожна, макар че русите коси са предателски.

— За какво ви преследва законът? Ако не искате, не отговаряйте!

Вангел мълча дълго. Главата му бучеше, цялата кръв се беше стекла в очите.

— В албанските планини, от Янина до Пелистера, името ми е широко известно… — все пак отговори той. — Властите ме държат отговорен за убийства.

— Човек убива по различни причини — каза лорд Дърмънд, — политически, религиозни, отмъщения, разбойнически налети…

— На този въпрос няма да отговоря!

— Добре. — Лордът кимна разбиращо. — Кога излязохте в морето?

— Като дете… Станах юнга при един грък. Въртяхме се из Додеканезите. После попаднах при сарацините. Плувах в Атлантика с един корвет, регистриран в Сен Мало…

— Под френски флаг? — Лордът беше искрено учуден.

— Почти. — Вангел се усмихна кисело. — Англичаните откъснаха краката на капитан Марс в Северния Атлантик и аз поех корвета.

— Говорите ли френски?

— Да. — Вангел взе кафето си. Ракията беше отвратителна. Всякакъв ром, дори Прокоповият, беше амброзия в сравнение с този боклук, наречен уиски.

Дърмънд отпрати преводачката.

— Ние сме врагове?

Белия продължи да се усмихва кисело.

— Никога не съм воювал с Британия. Марс казваше, че при друга политика… Извинете, изразяваше се „при разумна политика“, двата народа биха могли да владеят света.

— Споделяте ли това мнение?

— Не се наемам да отговоря. Моите интереси са твърде незначителни. Не познавам световната политика, но Жан Марс, един от най-големите моряци на нашето време, вярваше в сближаването на французи и англичани.

Лордът потъна в мълчание.

— Надценявате този французин. Той беше пират!

— Знам това чисто английско определение — каза Вангел. — С какво Дрейк, Хоукинс, Рейли и другите вълци бяха по-малко пирати? Само с това, че Короната ги скри зад титли и ги произведе капитан-адмирали.

— Бихте ли ми казали истинското си име? — усмихнат попита Дърмънд.

— На вас да. Казвам се Вангел Аваля. Османлиите ме търсят под прякора Белия дявол.

— Белия дявол? — Лордът възвърна аристократическата си сдържаност. — Колко време смятате да останете на служба при мен?

— Не дълго. Търся начин да се добера до Янина. Там е всичко, което имам. После ще напусна Османия. Ще ида на север… Някъде, където не ме чака дръвник и косата няма да прави такова впечатление.

— От пари ли имате нужда?

— Не! — Вангел знаеше достатъчно за неговия свят, за да се задържи на висотата на откровението. — Трябва ми кораб и време. Кораб, за да стигна до Янина; време, за да стихнат бунтовете и властта да изпадне в обичайната си леност.

— Кога очаквате да стане това? — Кой знае защо, Вангел чу повече от обикновеното любопитство.

— Гърците се бунтуват от май до октомври. На студ не държат и през зимата се връщат по домовете си. Турците са свирепи, имат кървав гняв, но не са злопаметни и не държат карез. До първите зимни дъждове всичко ще бъде забравено, страстите ще улегнат и ще настъпи моят час.

— Сигурен ли сте?

— Абсолютно! Омразата ще остане, но проявленията й ще бъдат отложени до следващата пролет.

— И така докога?

— Докато съществува Империята и докато гръцката светиня „Света София“ не престане да бъде джамия.

Дърмънд седна да пише. В официалния доклад посланикът на Тюдорите съветваше да не се отлага натискът пред Високата порта за свободното плаване през проливите. Предлагаше да се пристъпи към незабавни действия, докато султанът е зает с потушаването на бунтовете на нелоялните си поданици. По-надолу лорд Дърмънд излагаше аргументите на Вангел Аваля — Белия дявол.

* * *

Цяла седмица пътуваха до емирата. Яздеха на ръба на пустинята. Отляво се простираше червеникаво пясъчно безбрежие, а когато вятърът духаше от югоизток, ставаше ад. Вангел имаше чувството, че това пътуване никога няма да свърши, че никакъв Мобарак не съществува, че костите му завинаги ще останат да белеят сред пясъка.

На петия ден пътят се запровира под склоновете на гола, ерозирала планина, а когато прехвърлиха билото, попаднаха в медните рудници на Мобараците. Роби копаеха мед и сребро, промиваха пясък за злато при почти пълната липса на вода. Носеха я с мулета от единствения извор в оазиса на Халила, зад южния скат на планината. Работеха негри роби, докарани с оръжие от бреговете на Нигер.

— Всичко ще бъде твое! — каза Сокон, поразен от величието на гледката. Стотина конници кабирци, белокожи и червенокоси, държаха в робско подчинение хиляди негри, пълзящи като термити около подкопания склон на планината. Воините слязоха от конете и се проснаха по очи в пръстта. Стояха така, докато не му омръзна да ги разглежда и не даде знак да станат.

— Остави ги в прахта! — каза Сокон. — Колкото по-слабо ни запомнят, толкова по-добре!

— Докато Али е жив, тия скотове ще бъдат в краката ми!

— Кой знае? — Сокон ставаше все по-нервен. — Тук владетелите и обожанието се менят като вятъра!

— Ти се страхуваш, лаз?

Бяха поели последния преход и на сутринта трябваше да стигнат Мобарак.

— Страхувам се — каза той, но Вангел беше забравил въпроса си. Плюеха пясъка, проникващ в устата през коприните, вързани под очите. Белия напрягаше поглед на югоизток, откъдето трябваше да изплуват мобарашките бойници. — Да се страхуваш — продължи Сокон — значи да си нащрек и да не изпускаш оръжието! Смелостта е навик, но има сляпа смелост, а тя е лудост! Живея до днес, защото се страхувам!

Мобарак приличаше на красив сън след кошмарна треска. Бял и розов мрамор се редуваше с каменни колони, изписани с фрески. На места стените изчезваха зад зелените корони на палмите, за да се появят в нов нюанс, още по-ефирни в суровия пейзаж на пустинята.

— Урода знае да живее — каза Сокон, захласнат по ожарения от изгрева оазис. — Господи, защо е толкова скучен раят ти? Така трябва да изглежда раят — порочна красота сред пясъци!

Вангел беше „събрал“ жребеца и незнаещ как да се освободи от потресението, цукаше животното, мачкаше езика му, пореше корема му с шпорите.

— Защо не построиха това чудовище на брега на океана? — попита той.

— За да го опазят от пиратски очи! — отвърна Сокон.

Белия отпусна поводите, замахна с бича и се понесе като отвързан демон към този мираж, който, ако случайно съществуваше, още утре щеше да бъде негов.

Червив плод се оказа Мобарак. Площадът беше превърнат в арена за екзекуции. Дотам бяха стигнали емирите в перверзния си садизъм, че бяха имитирали гладиаторския стадион за измъчване и умъртвяване. Чуждата смърт и набезите на юг до река Нигер бяха единствените развлечения за петимните за кръв кабирци. Две трибуни от бял мрамор бяха издигнати така, че пътят през площада да е свободен. Имаше прорез север-юг и източната трибуна беше по-висока, за да спира пясъчния навей на пустинята.

Когато липсваха екзекуции, по пейките спяха просяци, керванджии, негри, бягащи от вътрешността на континента, дръзнали доброволно да паднат в робските капани на кабирците. На разсъмване личната гвардия на емира завардваше изходите и оковаваше за продан и каторга всички чернокожи, попаднали в трапа.

Оазисът нямаше крепостни стени, но дворците на видните кабирци бяха строени на калкан с пустинята, покривите имаха бойници, стените бяха каменни, облицовани с мрамор, и при затваряне на портите Мобарак изглеждаше непревземаем, и беше, защото никаква обсада не беше възможна в непоносимия климат на Сахара.

— Ще ни разделят — каза Сокон, — отвеждат ни в баните. Ще се срещнем при Урода.

— Откъде знаеш? — Вангел изпитваше отвратителното чувство, че нищо не зависи от него.

— Подслушах. Ти — в банята на емирите, а аз в обществената.

Вангел млъкна. На площада бяха закопани хора така, че само главите им се подаваха. На мъртвите лешоядите бяха изпили очите, черепите им зееха отворени и кухи. Живите бяха изпаднали в смъртен унес и скоро щяха да бъдат споходени от същата участ. Белия погледна разширените очи на лаза… Да, зависеха изцяло от каприза на Урода.

В средата на източната трибуна се отвори тежка, инкрустирана порта и въоръжен до зъби кабирец подпря късото си копие в гърдите на лаза. Бяха пред дома на емира. Пиратът нямаше работа тук. Вангел мина под арката. Озова се в малък двор, павиран с разноцветни камъни. Част от конвоя остана при конете, а двама кабирци го въведоха в сарая. Извървяха дълъг коридор, надвесен над северната част на града, и влязоха в преддверието на банята. Поеха го евнусите, най-страшните обитатели на ислямските дворци. По широки ниски стъпала, между подпорни колони, се слизаше при шестте басейна, обиколени от дебели килими. Покрай стените бяха наредени миндери от коприна, отоманки с червена кожа, тепсии — маси, отрупани с плодовете на Африка, наргилета от кристал и сребро, пълни с гюлова вода, през която хашишът излизаше чист като утринен ветрец и превръщаше кървавата действителност в напевна приказка.

Евнухът Нюка Девичата ласка, личният масажист на Урода, му поднесе купа с портокалов сок и с ниски поклони му обясни, че трябва да остави дрехите си на прага на емировото чистилище. Вангел изпи течността на един дъх, махна белия вълнен плащ, който се спускаше в особен и трудно усвоим масур около тялото, измъкна през главата уиндгарда, но когато седна на стълбите, за да смъкне ботушите, внезапна отмала нахлу в тялото му и той изгуби съзнание. Събуди се изкъпан, намазан с благовонни масла, завит в ефирна, прохладна коприна, но обрязан. Али Ибн Мобарак, емирът на кабирците, му беше нанесъл най-тежкото оскърбление. Беше плюл в лицето на неговия бог.

* * *

Стамбулското пристанище беше по-скоро рибна борса и просяшко сборище, отколкото „военна врата“ на велика сила. Мауни, рибарски лодки, някоя и друга пленена шхуна, това беше почти всичко, което се клатеше в заливите. На запад в Галиполи се строеше първата истинска корабна работилница на Империята и скоро турците щяха да разполагат с флот, достатъчно могъщ за Средиземноморието и Леванта, ако интересите на християнските корони продължаваха да се средоточават в далечна Азия. Вангел беше стигал архипелага на Молукските острови, но само дързостта на Марс не беше достатъчна срещу Португалия и пътуването завърши безславно. Въртели се бяха в кръг из Малайско море, докато бурите не ги изхвърлиха на островите, кръстени Филипини в чест на крал Филип, владетеля на Източния свят.

Сега вървеше покрай тихата вода на Бяло море и мислеше как би постъпил на мястото на султана. С властта и златото на Османовци щеше да наеме корабостроители от Ротердам и Портсмут, да повика Пат О’Нийл, Смол Джон, Смарти Смайли Бруукс и някои от по-малко известните момчета, които все по-трудно се добираха до каперски свидетелства и вегетираха из крайбрежните кръчми на Лондон и Сен Мало, щеше да им повери флота с полумесеца и за три години да издави всички испанци от Пасифика до Бискайския залив. Вместо могъща имперска акция султанът пристъпваше на пръсти, топеше глезените си в морето, имаше мисленето и куража на васал и ежедневно губеше последните възможности да възвеличи империята си с нови земи, да влее в артериите нова кръв, да вдъхне на воините си доверие в собственото си величие. Султанът нямаше представа от гигантската битка в океаните, империята му тънеше в страх и невежество и един ден щеше да рухне под ударите на левантинските си поданици. Звездата на полумесеца щеше да загасне, но не в неговия живот.

— Вангел бей? — Развял пешовете на дълго, черно палто, евреинът бързаше срещу него.

— Мислех, че са те заклали, Шамир ага? — Вангел се усмихна. — Готвех се да търся леша ти из гяурските сокаци!

— Пепел ти на езика, ага! — Евреинът плю в пазвата си. — Гръм да те удари от чисто небе! На евреин така не се говори… дори на шега! — Перес се огледа, плю отново и снижи глас. — Дължиш ми пет лири за лоши новини и петнадесет за добри. С кои да започна?

— С които искаш! — Вангел се пресегна и го стисна за рамото. — Купувам всичко за една лира!

— Няма да стане търговията, бей ефенди! Само пет лири трябва да раздам тук-там… Знаеш, истината става все по-скъпа стока, гръм да я удари!

Вангел заби пръстите си и Шамир Перес, „шпаньола“, както го наричаха, приклекна с болезнена гримаса.

— Аман, бей, ще ми откъснеш ръката!

— Говори, чифут! Бързо! Ако ти е скъпа кожата!

— Десет лири?

— Две! Последно… или никой повече няма да чуе за тебе!

Новините наистина бяха добри и лоши. Вангел Аваля от Битоля, рус до бяло, синеок, в указа пишеше „могъщ“, се търсеше по цялата Империя за грабежи, убийства и морска война срещу султанските фелуци. Диванът не беше потвърдил оценката за главата му, обявена от Аян Янински, иначе вместо Перес на срещата щяха да дойдат въоръжени до зъби еничари. Добрите новини бяха незначителни. Шамир беше намерил мауна за продан, която някакъв анадолец щеше да докара от азиатския бряг.

— Вангел ага? — обади се Шамир. Белия се отдалечаваше по кея, макар по лицето му да беше прочел, че разговорът не е свършил. — Един човек иска да се срещне с тебе — Шамир се надигна на пръсти. — Знам как да спечелиш петдесет лири.

— Какъв човек, турчин?

— Не! Ще научиш, като му дойде времето. Казаха ми, че лордът те пускал близо до двора си? Два часа сте пили кафе сами, в главната одая?

— Говори, ага, не ме подпитвай! Кой иска да говори с мен? Какво иска срещу петдесет лири?

Шамир опита да клинчи, но железните пръсти на Белия отново се забиха в рамото му.

— Говори се… — започна Перес. Не, шепне се, че султанът се готви да отвори александрийското пристанище за корабите на Елизабет Английска!

— Испанец ли иска разговора?

— Да, ага!

— Името?

— Забранено ми е…

Вангел стовари юмрука си върху черното кепе на евреина и го подхвана да не рухне в краката му.

— Не си играй, чифут! Животът ти пукнат грош не струва. Името?

— Дон Родриго Кортасар, дукът на Пинар…

— Посланикът при Портата? — Шамир кимна замаян. Погледът му все още блуждаеше… — Добре ме чуй, чифут бей! И аз имам новини за теб. Керванът с гайтаните от Балкана си купил за двеста и петдесет лири, а си поискал от великия везир хиляда двеста и петдесет. Анадолският катран струва пет лири балата, а не петдесет, както вече трета година го продаваш в Долма Бахче, и накрая поръчката от Нидерлания за ветрила нито е холандска, нито струва двадесет и две хиляди лири. Струва десет хиляди и е тъкана в Генуа за пазарни тенти! — Вангел пусна евреина и се приготви да тръгва. — Не ме интересува как печелиш, ага! Казвам ти това, за да те предпазя от предателство!

В тъмнозеления сумрак на градината Вангел видя лейди Даяна да излиза с каретата, но Дърмънд не беше с нея, не беше и при шотландците. Кабинетът му беше тъмен, в резиденцията светеха единствено помещенията на прислугата. Лордът или спеше, или го нямаше.

Когато се захлади и вятърът подухна от морето, шотландците запалиха фенерите по дърветата и започнаха традиционната си игра на кегли. Вангел се измъкна от стаята, облечен по английски, върза косата си с кожен ремък, заби пищовите в колана и с вид на умиращ от скука излезе от сянката на дърветата. Шотландците бяха хазартни типове и влагаха много страст в играта. Залагаха така, като че ли всеки миг ще се хванат за гушите, но свършеше ли играта, страстта умираше с бързината, с която се беше породила. Когато лордът се включеше, всякаква йерархия отпадаше, посолът попадаше под кодекса на общите правила, губеше или печелеше, но докато кипеше комарът, титлата му не значеше нищо.

Шотландците видяха Вангел. Кърк се взря в очите му, попита на френски:

— Случило ли се е нещо, Ранг?

Вангел поклати глава. „Лордът ви има доверие? Така да бъде!“

— Скучая — каза той. — Преча ли?

— Не, човече! — Шон беше по-дружелюбният от двамата, но вътрешни предчувствия му шепнеха, че е по-опасният. — Искаш ли да се включиш?

— Друг път! Сега ще гледам.

— Там, под клена… в извора, има родоско вино. — Кърк се наведе над улея за дървената топка. — Пий!

— Ще пия! — Вангел измъкна една от петте бутилки и се върна при играчите. Правилата бяха прости, но играта изискваше ловкост и сила, а шотландците разполагаха и с двете. Кърк спечели една лира и Шон отиде да реди кеглите.

— Ранг? — започна Кърк. — Чувал ли си за адмирал Хоукинс? Навремето беше партньор на сър Френсис.

— Бухала? Капитанът на „Миниън“?

— Виждал ли си го?

Вангел се усмихна.

— Щях ли да пия родоско вино? Бухала не взимаше пленници!

— Питах, в морето срещал ли си го?

Вангел не можеше да предвиди къде ще избие такъв разговор, но предпочиташе да избегне конфликт с шотландците.

— Когато Дрейк тръгна да търси северния път, Бухала остана да охранява бреговете на острова.

— Тогава кой потопи Марс?

— Никой! Марс не беше потопен. Едно гюлле откъсна крака му. Както стоеше на квартердека, изведнъж се скъси с цял метър. Обстрелваше ни старият Бруукс, Розата на ветровете, бащата на Смарти Смайли.

Шон слушаше внимателно.

— Какво стана с Марс?

— Живя две години, после лапна дулото.

— Познаваш ли Смарти Смайли?

Вангел не отговори веднага. „По заповед на лорда ли ме разпитвате?“

— Заедно си пробивахме път от Агадир до Европа… — каза в края на краищата Белия. — Тогава Смарти Смайли беше на „Обзървър“. Краят на сляпата Испания, както я наричаше Дрейк. Същата година Ескориал разположи артилерия на двата бряга на Гибралтар.

— Помня тези години… — Дърмънд излезе от сянката на дърветата. — Сър Френсис съветваше Адмиралтейството да разположи артилерия на южния бряг.

— Така е… — Вангел кимна, стараейки се да укрие изненадата си. „Дърмънд е подслушвал? Започнах да остарявам! Преди години щях да чуя и стъпките на котка!“ — Португалия все още беше независима и едва ли щеше да вземе страната на Филип. Както се изразяваше Марс, „Канарчето излетя от дланта ви!“.

— Ако ние имахме южен форт в Гибралтар, това щеше да бъде зле за французите? — подхвърли Шон.

— Аз не съм французин. — Вангел бръкна в пазвата си и извади голям кръст. — Това е подарък от Смарти Смайли. Изпрати ми го по английския морски агент в Сидра, Юстас Чатсуърд.

— Лорд Чатсуърд! — натърти Дърмънд. — Ранг, властите ви търсят усилено. Ако е вярно една трета от това, което ви приписват, вие сте страшен човек!

— Моята биография не е по-дебела, нито по-кървава от тази на който и да е англичанин, плувал с Дрейк, Рейли, Хоукинс и другите.

— Тези мъже имат Британия зад гърба си, Ранг!

Вангел надигна бутилката, отпи дълбока глътка, достатъчно дълга, за да обмисли отговора си.

— Имах възможността да се снабдя с надеждна защита — бавно каза той. — Можех да постъпя на френска служба. Тогава и аз щях да имам корона зад гърба си.

— Защо не го направихте? — попита Шон, без да изчака въпроса на шефа си.

— Защото кръвта ме теглеше, сър! — и отговорът беше за Шон. За първи път Вангел употребяваше тази титла. — Империята на Османовци ще рухне един ден. Тогава моите потомци ще възстановят достойнствата на страната си!

— Ще възродите Византия? — обади се лорд Дърмънд. — Вие сте мечтател, Ранг.

— На тези земи живеят древни племена, милорд. Елини, траки, илири, македонци… От тези ширини започва корабостроенето, земеделието, търговията… Византия обедини общите усилия за хиляда години и загина по реда си. Османия няма да издържи толкова, а когато дойде време да рухне, балканските народи трябва да бъдат готови да създадат своя, християнска държава.

— Дори ако наречете държавата с друго име, всъщност тя трябва да наследи Византия — каза Дърмънд. — Древните народи трябва да се издигнат до величието на съвременния свят, а това може да стане само за сметка на Отоманска Турция, Ранг. Вие се готвите да завладеете земите на настоящите си господари?

— Да, милорд! — Вангел беше пълен с гордост, но в гласа му се чуваше горест и това не убягна на англичанина. — Възкресението няма да дойде в моя живот, може би и в живота на децата ми, но един ден… нашите деца… — Вангел млъкна. Не знаеше нищо за шотландците, но Дърмънд нямаше деца. „Не слагам ли пипер в рана?“ Шон и Кърк бяха забравили кеглите. Залогът се валяше в прахта, с върха на ботушите си Дърмънд подритваше топката.

— Какво ви доведе тук, Ранг? — попита посолът. — Имате ли да ми казвате нещо?

„Умен мъж — помисли Белия. — И жесток! Край на приятелския тон… Дърмънд не прощава дори неволна нетактичност!“

— Предложиха ми петдесет лири за едно сведение, милорд. Помислих, че заедно можем да обсъдим цената?

Лордът го погледна учудено.

— С мен? — От благоразположението му не беше останал и помен. Гласът му беше пълен с жлъч, с така удобната аристократична презрителност. — Кой ви поиска сведението?

— Дукът на Пинар и Овиедо — кротко отговори Белия, изострил всичките си сетива.

Ток мина по телата на британците. Видя ги да се споглеждат настръхнали, готови за бой, за леене на кръв. „Британо-испанската омраза започва да прилича на лудост!“

— От какви сведения се нуждае дон Родриго? — попита Дърмънд с овладяния си, цветен баритон. — И от кого ги иска, Ранг? От вас, от мен?

— Интересува го английската средиземноморска флота в Александрия.

Шон изпсува, но тази ругатня ползваше и Марс, така че Вангел нямаше нужда от превод. Дърмънд мълчеше.

— Елате, господа! — Лордът тръгна към легацията. — Ще ви предложа нещо по-силно от вино!

Пиеха уиски, макар Вангел да предпочиташе и испански ром, и френски коняк, дори шнапса на холандците.

— Александрия? Дон Родриго ли спомена това име, Ранг?

— Не съм казал такова нещо, милорд. Евреинът, чрез който бях представен на вашия дом, опитва да ме купи за испанска служба.

— Петдесет лири не е малко злато! — подхвърли Кърк. — Защо се отказвате, Ранг?

— Не се отказвам. — Вангел се усмихна приветливо, но вътрешно беше стегнат като юмрук. — Дойдох да обсъдим цената. Заедно.

— Как мислите? — прекъсна го Дърмънд. — Британия предприема ли действия в Средиземно море?

— Истината ли искате да чуете, милорд?

— Разбира се!

— Тогава — да!

Посолът наведе глава и дълго не откъсна поглед от полира на бюрото.

— Как си представяте такава акция? Не по-зле от мен знаете, че във вътрешните морета няма нито един английски бриг и не би могло да има, докато Испания държи пролива под обстрела на артилерията си!

— Така ли да отговоря на дон Родриго, сър?

— Имате ли да му кажете нещо друго? — попита Шон.

— Ако трябва честно да спечеля петдесетте лири — да!

— Да чуем, Ранг! — Сега баритонът на лорда трудно криеше заплахата.

Вангел се огледа, прекръсти се мислено и направи крачката. Рядко беше бивал по-близо до смъртта и почти никога не беше се чувствал толкова умишлено паднал в капана. Британците можеха да му повярват, дай боже, и тогава шансовете му да изнесе съкровищата си от Империята нарастваха значително, но можеха да го вземат за провокатор, тогава след един пясък време щеше да бъде труп. Трудно би се справил, с който и да е от тях, бяха масивна порода — силни, упорити, фанатични. Срещу двама и в най-добрите си години нямаше шанс, а те бяха трима.

— Аз съм моряк, господа. Плувам много години, за да повярвам, че Британия ще се примири с испанска победа, па била тя и в такова незначително море като Средното.

— Примирение няма, Ранг — обади се Шон, — но и възможности също. Чувал ли си някой да е пренесъл корабите си по сухо?

— Константинопол е паднал така! Но дори днешните корита да изглеждат много тежки, тогава защо да не създадете флот в чуждо пристанище, а моряците да минат по суша?

— Все още не разбирам какво намекваш, Ранг? — каза лордът. — Можеш ли да бъдеш по-ясен?

— Да, милорд. По Марица спускат славонски дъб, разбичват го на греди и с гемии ги препращат в Александрия. Работата ръководи Ахмед бей, но истинското му име е Озмънд и е корабостроител от Плимут. От вътрешна България пристига такелажът във вид на въжета за рибарски мрежи, минава през Ахмед бей и потегля по море. В Пирин събират борова смола и през Солун я препращат на Озмънд. Албанците тъпчат катран в каци за сирене… И тези кервани имат същия път. Цял Истанбул клепа клинци, ковачите не смогват да изпълнят поръчките — рей, нитове, скоби, абордажни куки, обръчи за топовете, колесарии за мортирите и всичко през Озмънд отива в Александрия. Сега ясно ли говоря, милорд?

Настъпи диво мълчание. „Сега ще ме разкъсат!“

— Продължавайте, Ранг!

— Няма съмнение, милорд, британската корона струпва материал, укрепва кейове, посреща дърводелци, кофражори, ковачи. Когато всичко необходимо е налице, за два месеца ще пусне на вода пет брига, максимум десет и преди испанците да се събудят, ще нападне Гибралтар от изток. Оръдията на Испания са насочени към атлантическата врата и изненадата ще бъде страшна. Британия ще струпа десант на африканския бряг, ще вдигне фортове и завинаги ще си осигури достъп до Средиземно море, а това ще бъде краят на испанските грандове!

Вангел свърши. Реки пот шуртяха под кожената му риза, задникът му беше залепнал за дървеното кресло, в устата му нямаше капка слюнка.

— Звучи убедително, само един пункт е слаб. От какви подбуди султанът ще отвори Александрийското пристанище за корабите на нейно величество?

— Най-дълго време ми отне този въпрос, милорд! Сега мисля, че мога да дам приблизително верен отговор. Иран! Иран е най-златоносната претенция на падишаха, а английската флота е пълновластен господар в Персийския залив. Един десант — и мечтата на султан Селим ще се пръсне като диня!

— Какво би станало, ако Британия удари първо Иран?

— Не, милорд, не сега! Това ще ускори разпадането на Отомания, но владенията й в Средиземно море ще се разпределят между католическите монархии. Нито една протестантска държава няма излаз тук, така че последният шанс на Британия — ислямският — ще отпадне. Вие ще ударите Иран, но в друго време и по друг повод! Преди това ще имате форт в Гибралтар!

Британците го изключиха от разговора. „Решават съдбата ми?“ Пищовите бяха на коленете му, но бяха два срещу шест. Прозорецът беше до десния му лакът. С едно движение би могъл да се хвърли от втория етаж в лехите с египетски рози, но това беше изход на страхливец. Всъщност и това не беше изход. Преди да е паднал долу, щяха да го надупчат като френско сирене. „Остава чашата!“ Вангел се пресегна, доля уиски и умишлено подпали гърлото си. Колкото по-бързо се замаяше, толкова по-лек щеше да му се стори един от двата изхода.

— Защо ни разказвате всичко това, Ранг? Ако е истина, ние непременно я знаем. Ако не — няма никаква стойност. Какво целите?

— С това започнах, господа. Да обсъдим цената?

— Вие се готвите да импровизирате пред испанеца? — попита Кърк. Алкохолът беше започнал да му тежи.

— Не, Кърк, иначе нямаше да бъда тук!

— Как да ви разбирам, Ранг? — Дърмънд побърза да се намеси. — Имате ли причини да мразите Испания?

— Да, милорд!

— Мога ли да знам защо?

Сега беше ред на Вангел да мълчи, а можеше да говори с часове… „Не, не сега!“

— Милорд, нека свършим този разговор? За мен той е мъчителен!

— Последен въпрос, Ранг. Очаквате ли да чуете: „Да, прав сте! Прозрели сте нашата политика със султана и с известни неточности анализът е верен“?

— Не, милорд. Очаквам смяна на положението си. Аз съм ваш наемник, но не за злато! Нуждая се от закрилата на английския флаг. Срещу тази защита аз служа честно! Какъв кокал да подхвърля на дон Родриго и каква цена да му поискам?

Отново минаха на английски и отново говориха дълго. Лейди Даяна се прибра. Вангел се надвеси от прозореца и заповяда на градинаря да пусне хрътките.

— Този евреин… Може ли да стигне до вашите заключения, Ранг?

— Той е достатъчно хитър, но няма представа от мореплаване и притокът на стоките няма да му каже нищо!

— А дук де Пинар и Овиедо?

— Не го познавам лично, макар че съм го виждал. Болен човек, хром, моряк не е бил… но някой от съветниците му… Кой знае? Аз бих отзовал Озмънд веднага и още утре бих изхвърлил секретар-преводачката!

— Защо нея?

— Някой и нещо е накарало дон Родриго да поиска това сведение!

Дърмънд кимна. Лицето му беше замислено, но гневът и високомерието бяха паднали от маската.

— Мисля, че ви разбирам, Ранг… — бавно, много бавно рече той, дори провлачено. — Ще помислим за отговор и за най-достойната цена! Благодаря! Има ли начин да възнаградя коректността ви? Не се стеснявайте, вие сте между приятели!

— Да, милорд!

— Кажете?

— В Янина е всичко, което имам, милорд… пари, злато, скъпоценности. Трябва да ги скрия на сигурно място, докато уредя живота си извън границите на Империята. Това място е английската легация, а единствените хора, които могат да ми помогнат в Янина, са Шон и Кърк!

— Така ли? Защо точно те?

— Защото са моряци.

Дърмънд се смръщи.

— Кой ви каза, че са моряци, Ранг? Шон и Кърк са охрана на посолството.

Сега беше моментът Вангел да хвърли главния си коз.

— Милорд, Шон и Кърк ще водят Британската флота срещу Гибралтар!

Последва миг на вцепенение, бързи погледи, после залп от див смях. Аристократът забрави патрицианските обноски, падна на стола, сабята му отнесе всичко от бюрото. Шон се давеше с непреглътнатото уиски, Кърк повръщаше от прозореца… Тореше розите… Бавно, малко по малко се успокоиха, изтриха сълзите си, пиха, но при всяко споглеждане залпът, макар и приглушен, отново избухваше.

— Трябва да ликвидираме евреина! — каза Кърк. И го стори, но шест месеца по-късно, когато смъртта му не направи впечатление никому.

Лордът срита вещите си под бюрото и отново напълни чашите.

— Така да бъде, Ранг, само едно не разбирам. Къде ще държиш златото си, докато търсиш място за заселване?

Вангел се огледа.

— Където сметнете, че няма да пречи!

— Тук?

— С ваше разрешение, да, милорд.

— Защо? Имаш ли обяснение?

— Разбира се, милорд! — Вангел знаеше, че е спечелил, и беше започнал да се наслаждава на новите отношения. — Вярвам само на пирати!

— Ние не сме пирати, Ранг!

— Разбира се, че не сте, милорд! Вие сте благородници, но бог да ме убие, ако Френсис Дрейк, Литъл Джон, Хоукинс и другите лордове не бяха от вашата банда!

Този път ревът беше такъв, че лейди Даяна се провикна от резиденцията:

— Господа, и аз искам да се посмея!