Христо Калчев
Белия дявол (12)

12

Подаръкът за княгиня Батори наложи истинско насилие на фантазията. Между пиратските съкровища имаше различни накити, но нито един не изглеждаше равностоен на Диомед. Белия имаше нужда от съветник, а никой от близките не беше годен да направлява вкуса му. Знаеше, че скъпоценните камъни са скъпи, че имат измерение в злато, но нито ги различаваше, нито знаеше цената им. Въпреки това избра колие с брилянти и златна диадема със сини, зелени и червени камъни, яхна кобилата и тръгна да иска мнението на Абруд.

Завари го с тежко главоболие, посърнал, но започнал да изтрезнява и готов за нови изстъпления.

— Безценни бижута, Вангел! — каза князът заточеник. — Какво смяташ да правиш с тях?

— Избирам подарък за княгиня Батори!

Аурел отново се взря в скъпоценностите.

— Брилянтното колие сигурно е по-скъпо, но аз бих поднесъл диадемата. Това е кралски подарък, княз Авалов!

Белия нямаше нужда от повече уговорки. Тази оценка му беше достатъчна. Колието щеше да послужи за подарък на лейди Дърмънд.

— Вангел — Абруд имаше унизения вид на болен. — Загубих на комар… Много пари… Имам нужда от десет хиляди рубли… Ще ти ги върна!

— Утре заминавам за Яш! — Вангел беше започнал да не търпи чуждата зависимост, още по-малко благодарността, предизвикана от подаянието. — Ако ти трябват веднага, ела с мен в Скендера. Ако можеш да чакаш, ще ти дам парите в началото на август, и не ми говори за връщане!

— Благодаря, княже! — Аурел отпусна чертите на лицето си. Ще пратя ординареца! Ела да изпием по едно вино… Имам сведения за теб!

Конфликтът с Иран беше избухнал. Англичаните бяха подкрепили бунта на династията Каджар, но кризата беше сближила Високата порта с Ескориал и сега дукът на Пинар и Овиедо беше главният съветник на падишаха. „Това значи, че моето писмо до крал Филип е известно на Дивана — помисли Вангел. — Битката при Лепанто, Янина, битолското клане и рейдът за Гибралтар вече са свързани и Соколлу паша знае, че това е работа на Белия дявол… От Шамир Перец знае, че Белия дявол се казва Вангел Аваля, от дон Родриго — как изглежда! С пълни подробности. Когато на територията на Империята се появят въоръжени конници, за властите ще бъде игра в русия предводител да разпознаят Белия дявол!“

Великият везир наистина беше направил своите заключения, а чрез дипломатическите си агенти беше започнал издирване на имперския престъпник в съседните държави. След установяването на личността и убежището му Соколлу беше повикал еничара Гюнеш, сърбин, майстор на ятагана и камата, трениран в дворцови убийства със стилета и гарота. Гюнеш бег беше предупреден да чака и вече беше започнал да губи търпение.

— Австрия е във война с Турция, Вангел. Или ако още не е, утре топовете ще загърмят! — каза Абруд. — Русия се бие с шведите на север, с татари и монголи на изток и юг. Германските княжества атакуват Литва, англичаните са във война с целия католически свят, така че ако султанът протегне ръка към Молдова, не можем отникъде да разчитаме на помощ!

— Искаш да кажеш, че ако започна действия срещу Портата, срещу мен ще се опълчи молдовската гвардия?

— Точно това искам да кажа, Вангел! Моят гарнизон първи ще получи заповед да те арестува!

— Да… така изглежда. — Вангел стана и подаде ръка на княза. — Прати ординареца, Аурел… Най-късно довечера…

 

 

Нагизден със златни одежди, Диомед приличаше на бога на слънцето. Почувствал необикновения миг, жребецът затанцува на място, опъна шия, нави я и позволи на публиката да го види в най-добрия му вид.

— Ваше височество — каза Вангел княз Авалов със смиреното почитание, дължимо на коронованите глави, но с вида си на „опасен мъж“, който правеше несериозен всеки опит за преклонение. — Позволете ми да ви поднеса в дар този необикновен жребец. Неговото родословие може да бъде проследено сред василевските фаворити на влахернските конюшни.

Княз Сигизмунд не откъсваше очи от Диомед, гърдите му едва обемаха развълнувания му дъх, очите лъщяха възхитено и алчно.

— Каква порода е жребецът, княже? — попита Батори.

— Персиан, ваше височество. Породата е пречиствана столетия!

— Личи, княже! Красавец! Как се казва?

— Диомед, ваше височество.

— Неземна красота, княз Авалов! Благодаря! Никога подарък не ме е вълнувал така… Зарадвахте ме, княже!

Вангел се поклони, но очите му опипваха придворните и търсеха реакциите им. Публиката беше така прехласната в жребеца, че беше престанала да му обръща внимание. От очите на маршал княз Абруд се стичаха сълзи и дребното му тяло трепереше като ударено от треска.

— С мъка ли се разделяте с Диомед, княже? — попита Батори.

— Не, ваше височество, този жребец не подхожда на обикновен простосмъртен!

Батори го погледна с изненада.

— Думи на голям благородник, княже! Няма да забравя този ден! Вие ме направихте щастлив, господине!

Вангел се поклони още веднъж, но не прекали нито с дълбочината на поклона, нито с времетраенето. Сигизмунд приближи жребеца и прекара разтрепераната си длан по шията му, потупа го по гърдите, разгледа златните стремена, златния мундщук, обкованите със златни пирони поводи.

— Княз Абруд! — Сигизмунд се обърна към маршала. — Обявете официален лов! Аз ще яздя Диомед! — Маршалът се счупи в кръста и остана така, докато говореше господарят му. — Вие, княз Авалов, ще яздите от лявата ми страна! — Вангел се поклони трети път. — А сега, господине, какво мога да направя за вас? Днес не съм в състояние да ви откажа нищо!

Вангел смекчаваше колкото можеше остротата на гласа, на очите си, но в това отношение можеше малко и го видя в погледа на монарха.

— Моля да ми позволите да изразя уважението си към нейно височество!

Сигизмунд се усмихна снизходително, всъщност фалш и злоба беше изражението, което постигна, но Белия дявол се задоволяваше с малко. Ако княз Батори не изпитваше подозрение към личността му, за него щеше да бъде достатъчно.

— Скъпа — каза той, — княз Авалов моли да се поклони на ваше височество!

— Княже! — Гласът на унгарката беше звънък, висок, но топъл, очите също. — Вие зарадвахте моя господар и аз ви благодаря от сърце!

Вангел протегна ръка и слугата на София сложи в дланта му завитата в пурпурна коприна диадема.

— Ваше височество, ако думите ви са искрени, моля приемете този малък дар от княгиня София и мен.

Белия й подаде пакета и наведе глава. „За кой ли път, дяволите да ви вземат!“

— Зиги. — Беше ред на княгинята да се задъхва от вълнение. — Погледнете, скъпи, това е диадемата на Теодора?

Вангел наостри уши.

— Помните ли стенописа, господарю? В параклиса на княз Влад Дракула. Изображенията на Юстиниян и Теодора? Същото преливане на камъните… Ето рубин в гнездо, около него сапфири… Няма съмнение! Ето тук смарагд с брилянти… Княз Авалов, откъде имате тази диадема?

— Права сте, ваше височество! Това е диадемата на императрица Теодора — каза Белия, напълно убеден, че ако това е истина, то е най-случайно съвпадение. — Монасите от манастира „Памакаристос“ разпродаваха съкровищата на василевсите, за да наберат средства за борба с династията на Османовци… И диадемата, и жребеца купих на търг!

— Благодаря, княже… и на вас, княгиня Авалова! — Унгарката постави диадемата на височайшата си глава и придворните я поздравиха с ръкопляскане. Поредния поклон Вангел извърши машинално, затова формално и недостатъчно почтително.

Ром беше добър, бърз и издръжлив кон, но далече от класата на Диомед и Белия се отказа да препуска редом с Батори. Унгарските коне на свитата с нищо не превъзхождаха руския жребец, така че придворните яздеха групово, ориентирайки се по лая на княжеските гончета. Маршалът, който изнемогваше на висока, червена кобила, го представи последователно на някои висши офицери и аристократи, но Белия запомни само Карей и Залеу. Това бяха самоуверени мъже, добри ездачи, които предпочитаха дискретността на деловата атмосфера пред празната парадност на унгарската династия. Вангел получи покана и от двамата, а те — обещанието му да ги посети на следващия ден.

Поднесоха обяда в ловната резиденция, на тридесетина левги от Яш, в ниски, гористи планини, сред езера, заобиколени от гигантски мури. Въздухът миришеше на здравец, беше красиво, но Белия предпочиташе и пейзажа, и къщата си в Скендера. Сигизмунд беше убил два глигана, свитата — сръндаци, сърни, зайци… Вангел не беше стрелял нито веднъж, макар че имаше и възможност, и доверие в ръката си.

Сигизмунд го покани на своята маса, сложи го от лявата си страна и даде знак да сервират. Изгладнелите дворяни се нахвърлиха на дивеча, циганите опънаха лъковете на цигулките и пиршеството започна.

— Как мислите, княже? — Попита Батори. — Има ли по-бърз кон от Диомед?

Вангел обмисли отговора.

— Ваше височество, аз съм живял къде ли не… Бил съм всред сарацините на Берберия, познавам някои от най-могъщите велможи на Отомания, все народи, които обожават коня и знаят да ценят породата му… но жребец като Диомед никога и никъде не съм виждал!

— Това не е кон, това е птица, княже! Аз го въздържах. Ако му бях позволил да покаже истинския си бяг, свитата щеше да ни изгуби! Изумително животно! Едва днес си дадох сметка за истинската му стойност! — Сигизмунд се замисли. — Възможно ли е да създаде потомство?

С кожата си Белия разбра, че откровеният отговор е съдбоносен. Батори се беше влюбил в жребеца и щеше да бъде по женски ревнив с всичко, свързано или произхождащо от него.

— В Истанбул купих четири чистокръвни кобили араби, ваше височество. Диомед ги заплоди, но ще трябва да изчакаме до жребенето. Резултатът не може да се предвиди.

— Колкото и да са чисти… все пак кръв се смесва… — Батори го погледна остро. Като че ли едва сега проумя отговора. — Как ще постъпите с поколенията на Диомед, княже?

— Зависи от резултата, ваше височество! Ако е задоволителен, ще чакам вашите заповеди!

Сигизмунд хареса отговора. Острото му, зло лице се разпусна.

— Дръжте ме в течение, княже! С нетърпение чакам да видя потомството му!

Обядът беше свършил, князът се беше оттеглил за почивка, свитата се беше разпръснала по стаите. Излегнат удобно в плюшено кресло, свалил ботушите си, Вангел чакаше да дадат знак за връщане и рееше по обраслите с иглолистни гори планински масиви. Почука се. Беше майордомът. Батори го канеше в покоите си.

— Влезте, княже! — В салона присъстваше млад духовник с поддържана брада и умен поглед. — Седнете, чувствайте се удобно. — Сигизмунд все още беше в ловен костюм. — Вино?

Озадачен от присъствието на монаха, Белия се задоволи да кимне. Батори лично му наля чашата, поднесе му я и се обърна към духовника:

— Да ви представя главата на нашата църква негово светейшество кардинал Валерий! Негово светейшество е мой брат и най-довереният ми съветник!

„Защо никой не ми спомена за кардинала?“ — трескаво мислеше Белия.

— Как е истинското ви име, княже? — попита плътен, школуван баритон.

— Това, което знаете, ваше светейшество! — неволно остро отговори Белия.

— Извинете. — Очите на духовника за миг не изразиха смут, напротив, бяха все така натрапчиво опипващи. — Вие сте православен… както наричате тази ерес! Нали, княз Авалов?

— Да, ваше светейшество. — Вангел отпи от виното.

— Нямам сведения, че сте ревностен посетител във вашия храм.

— Бог е навсякъде! — хладно отговори Белия.

— Вярно е, бог е навсякъде! — Кардиналът стана и с гъвкави крачки тръгна из салона. — Защо се заселихте в Молдова, княже?

— Избрах красива, цивилизована и мирна страна, управлявана от просветен монарх! — беше отговорът.

— Разбирам ви, княже! — продължи кардиналът. — Ценя вашите съображения… Бих искал да знам, ако сте любезен да споделите, преследва ли ви законът някъде по широкия свят?

— От значение ли е това, ваше светейшество — попита Вангел, — след като във вашето княжество нямат претенции към личността ми?

— Не се сърдете, княже — обади се Батори. — Днес ние се запознаваме с вас.

— Воювам с Отомания, ваше височество! — Белия умишлено адресира отговора към Сигизмунд. — При Лепанто се бих заедно с флота на крал Филип Испански, подклаждах бунтове на християните в Янина, на остров Корфу… Високата порта определи награда за главата ми!

— Чувам, че познавате висши гръцки духовници? — отново кардиналът взе думата.

— Познавам е силна дума, ваше светейшество. Воювах рамо до рамо с византийския архонт Филип Ткон Македонец, който е племенник на вселенския патриарх. С посредничеството на друг благородник, потомък на династията Погонат, влязох във връзка с монасите от „Памакаристос“, откъдето купих диадемата и жребеца.

— На каква цена? — продължи да пита светейшият брат.

— Извинете, това засяга само мен!

— Прав сте, княже! — Батори се намеси отново. — Британия ви е предложила служба, потвърждение на титли и отличия? Кралицата ви е наградила с „Железният кръст свети Джеймс“… За какви заслуги, княз Авалов?

— Все същите, ваше височество. Воювах срещу Отомания, затова предоставих корабите си на кралицата за десант на южния бряг на Гибралтар!

— Това значи ли, княже — обади се монахът, — че смятате Испания за недостатъчно усърден враг на падишаха и затова залагате на Британия?

— Позволих си да направя този избор, ваше светейшество!

— И вярвате, че Британия ще изтласка неверниците от християнските земи?

— Турция и Британия вече се сблъскаха в Иран…

Височайшите братя се спогледаха.

— Този конфликт все още е поверителна информация, княз Авалов! — не криейки изненадата си, каза Батори. — Засега сведенията вървят само по дипломатическата поща.

— Аз имам интереси в тази част на света, ваше височество, а моите капитани — заповед да докладват всичко, що се отнася до Отомания. Особено в неин ущърб!

Сведенията на Аурел Абруд бяха верни, а осведомеността на Белия дявол щеше да увеличи достоверността на всяка негова дума.

— Разбирам, княже! — Батори доля чашата му с вино. — Вашият живот буди извънреден интерес в Яш. Това е причината ние с брат ми да пием вода от извора! Изпитвам искрени чувства на симпатия към вас, княз Авалов. Мой ред е да попитам, мога ли да се реванширам?

Белия дявол не познаваше дворцовия етикет, не знаеше колко променливо е благоволението на монарсите, затова опита да облекчи тежката криза на единствения молдовец, с когото се беше сближил.

— Да, ваше височество — започна той. — В Измаил се запознах с един смел и благороден офицер, който е имал лошия шанс и неблагоразумието да заслужи вашето неодобрение. Ако молбата ми не е нахална, ваше височество, помилвайте Аурел Абруд!

Сигизмунд скочи и нервно тръгна из салона.

— Този каналия? Човек, който не зачита нищо, освен пороците си! Това е новият Дракула, княже! С какво този негодник спечели уважението ви?

С разкаянието си, ваше височество! — Белия разбра, че е сбъркал, но нямаше място за отстъпление. Молбата беше отправена и или трябваше да бъде приета, или отхвърлена.

— Аурел Абруд разкаян? — възкликна кардиналът, без да крие иронията си.

— Дълбоко, ваше светейшество! По християнски! — „На лукавия е лукавство!“ — Князът отправя горещи молби към бога да му върне благоволението на неговия господар!

— И смятате, че това е искрено? — с лошо прикрито удоволствие попита Батори.

— Убеден съм, ваше височество!

Кардиналът се намеси отново:

— Моят височайши брат беше снизходителен с развратния княз, господине! Наказанието беше минимално! Княжеските съдии поискаха Аурел Абруд да бъде осъден и имуществото му конфискувано!

— Знам, ваше светейшество! Князът изкара три от петгодишното си заточение в смирен разговор с бога и покаяние…

Вангел намрази духовника от пръв поглед и едва въздържаше желанието си да го стисне за гушата. Затова изпитваше истинско удоволствие, когато можеше да хвърли в лицето му откровен цинизъм със същото коварство, с което кардиналът го подлагаше на разпит.

— Ще помисля, княз Авалов — каза объркан, а може би дори затруднен Батори. — Утре ще имате моя отговор!

На другия ден не, но на третия княжеският отговор наистина пристигна. „По ходатайство на моя приятел княз Авалов Ние, Сигизмунд Батори, княз на Молдова и Трансилвания, опрощаваме вината и анулираме заточението на княз Аурел Абруд, възстановяваме воинския му пагон на полковник от княжеската гвардия и отменяме забраната да се появява на територията на нашата столица Яш. Сигизмунд.“

 

 

— Готова ли сте с отговора, Бриджит? — попита Белия.

— Обядваха под сянката на дърветата. На масата бяха София и Лазар. Веднага следобед Вангел тръгваше за Скендера.

— Да, княже — отговори момичето. — Ако ги пратите в лицей, трябва да пренебрегнете разликата в годините!

Белия разбра отговора, но искаше да се увери в здравия му разум.

— Да разчитам на конкуренцията, Бриджит? Мислите, че усилията, които малкият ще положи, ще затиснат някои черти от характера му?

— Неминуемо, княже! Заетият човек няма време да се възхищава от себе си.

— Ще помисля, Бриджит… Момчетата заминават в началото на октомври. Не съм решил къде. Когато дойде времето да ги изпращаме, искам да ми покажете проекта си за моден салон. От утре можете да търсите подходящо помещение, да спазарите жени и да започнете покупка на всичко необходимо… платове, материали…

— Това струва много пари, княже!

— Открих ви кредит в банка „Братя Бернщайн“ — прекъсна я Белия. — Лазаре, тръгвам за Скендера! Ще дойдеш ли с мен?

— Не.

Белия отбягваше погледа на Бриджит, Лазар — неговия. „Боли ли, албанец? — тъжно мислеше той. — Тази жена не заслужава нито верността ти, нито благородството ти, нито чувствата ти…“

— В Скендера те чака изненада, шурей. — Белия мина на лингва франка.

Лицето на Лазар се оживи.

— Кобилите родиха?

Белия поклати глава.

— Мана се върна.

Лазар мълча дълго.

— С детето?

— Родила е син… Пее и те чака.

— А Стефан?

— Мана не беше жена на Стефан… Никога!

Албанецът избърса устата си и стана.

— Дай ми Ром, княже. Тръгвам веднага!

— Вземи го, Лазаре.

Когато копитата на жребеца заглъхнаха, Белия вдигна глава.

— Разбирате ли този език, Бриджит?

Момичето се усмихна тъжно.

— Достатъчно, за да разбера, че сте благодетел, княже… Вие сте ангел! — Очите на момичето плувнаха в сълзи.

„Аз, ангел?“ — помисли разсеяно Белия дявол, хвърляйки кос поглед на жена си. София мълчеше сърдито. Левантийският пират отново нямаше време за височайшите й приятели.

— Вангел, ти си магьосник! — възкликна Абруд. — Ти накара този позьор да подпише амнистия? През главата на кардинала?

— Защо не ми каза нищо за Валерий?

— Не подозирах, че ще се сблъскаш с него! Той е най-големият подлец в Молдова!

— Ако князът ме беше приел сам, щях да го запозная с плановете си!

— Имал си шанс, че не е бил сам! Сигизмунд не поема никаква отговорност без съветите на кардинала и брат ми… Докъде стигна с подготовката?

— Ще разбера в Килия. Моите хора тръгнаха да набират войска…

— Идвам с тебе… — каза Аурел.

Тридесет и осем души го чакаха в чифлика на Котленеца. Тридесет и един беше вербувал Влаха и седем Стефан. Бяха мъже от всякаква възраст, но до един приличаха на скитници. Страдаха от инфекции по очите, от кожни заболявания, но ръцете им не бяха селски и мускулите им не бяха печени на открито.

Вангел заповяда да се изкъпят, подстрижат и да се явят при Влаха за дрехи.

— Откажи се, Вангел! С тридесет и осем души не можеш да минеш границата!

Вангел не искаше да си признае отчаянието и не мислеше за него. Фантазията му виждаше хиляда конници да летят по селата, да възбуждат духовете, да осветляват с историческа гордост потъмнелия от робство българин. Липсата на коне сведе този отряд до сто и осемдесет души, а сега реалността го правеше по-малък от четиридесет.

— Ще премина, Аурел! Хората трябва да видят, че някой мисли за тях! Да пробуди гордостта им, да даде воля на трупаната с векове жажда за мъст!… Тогава те сами ще се стекат да воюват за страната си!

— Грешиш, Вангел! Аз познавам тези хора… Ти разполагаш с четиридесет крадци, скитници, лентяи… От тях войска не става! Все едно да събереш конница сред циганите в Измаил!

— Ще ги обуча! От днес до първите дъждове на октомври дните им ще минат в стрелба, езда, във въртене на сабя, в нападения из засада, в галопна сеч… Ще ги направя по-свирепи от еничари!

Аурел сви рамене и взе чашата си.

— Бог да ти е на помощ, брат!

Влаха се зададе начело на наемниците. Чисти, облечени в сюртуци, с ботуши на краката, сега те изглеждаха по-добре, но бяха далеч от оная войска с дух и фантазия, която Вангел мечтаеше да поведе срещу Султана.

— Който язди, да мине надясно! — каза Белия. Никой не мръдна от мястото си. — Не сте ли яхали конски гръб, момчета?

Посрещна го тъпо, мъртво мълчание.

— Влах! — ревна Вангел. — След три дни да минат на галоп през Скендера! — Скочи бесен, сърцето му биеше лудо, давеше го срам и гняв. — Хайде, Аурел! Тръгваме!

Лазар излезе да посрещне каретата, Сур скочи вътре и положи главата си в нозете на Белия.

— Как са имотите, шурей? — разсеяно попита Белия.

— Наред, дон. Кобилите са трудни… Още! Всеки момент ще се жребят. Прегледах стапела, кея… наред са. Гората пращи от дивеч, езерото от щука… Това е. Добре дошъл, дон!

— Аурел, това е Лазар Шкодер, дясната ми ръка!

Князът се поклони. Слугите поеха каретата, а тримата мъже влязоха в къщата.

— Къде е Мана? — попита Вангел.

— В моя дом, господарю! Венчаха ни в Килия, по християнски. Сега Мана ще върти моята къща и ще ражда моите деца!

Вангел положи усилия да сдържи нервния си смях.

— А ти защо си тук?

— Чаках те, дон! Исках да го чуеш от мен. Сега си отивам… Завинаги!

Белия кимна.

— Върви, Лазаре. Ако съм ти причинил мъка, било е неволно.

— Знам, дон… Служих ти честно.

— Така е, Лазаре, благодаря!

— Дай ми една от кобилите, дон.

— Вземи… По избор!

— Сбогом! — тихо, но твърдо каза албанецът.

— Сбогом, Лазаре.

— Случило ли се е нещо? — попита Аурел. Разговорът се водеше на лингва франка и князът не беше разбрал нито дума.

— Не, Аурел! Ще празнуваме! — Вангел гневно удари камбаната. — Вино! — кресна той на онемелия слуга. — Впрегнете каретата и доведете унгарките от Измаил… Колкото има, толкова доведете!

Към Скендера се движеше конен отряд. Предвождаше го Влаха. Вангел излезе да приеме парада. Сториха му се малко. Преброи ги, бяха двадесет и един конници и едва се крепяха на гърбовете на животните.

— Къде са другите, Влах?

— Избягаха, господарю! — беше отговорът.

Вангел мълча дълго, чувствайки с гърба си съжалението на Аурел.

— Добре, Влах! Сутрин езда, следобед ще ги учиш да стрелят… В гората западно от Килия… Върви, Влах, имаш хиляда лири за верността и старанието!

На десетия ден бяха останали девет души, но… най-добрите.

 

 

Навръх Илинден „Белия дявол“ акостира в Скендера и княз Авалов, придружен от жена си, излезе на брега да посрещне Дърмъндови. Морето беше бурно, от три дни духаше мелтем — лош буреносен и продължителен вятър, незначителен в океана, но постоянен и вълнотворен в затворените морета.

Вангел беше изпратил човек да повика семейството му и София вече цяла седмица от сутрин до вечер му демонстрираше омразата си към Скендера. Прозяваше се, гледаше в една точка, нито един път не излезе от къщата, въпреки че Бриджит и момчетата я канеха на разходки в езерото или на кон из „от бога сътворената местност“. Децата беснееха от сутрин до тъмно, гласовете им ехтяха щастливи и волни, а Бриджит хълцаше от възторг и искрено се удивляваше, че някой може да мрази този рай. Влаха остави четата в ръцете на Стефан и замина по зърнените дела. Върна се с добри новини. Житото беше започнало да се стича в складовете. Беше време да започне транспорта по Дунава. Белия го остави да преспи и го върна в Килия. Шхуните трябваше да започнат рейдовете.

Лейди Дърмънд изглеждаше зле. Морската болест я беше изтощила до крайност, но Джон сияеше, морето му понасяше и настроението му беше отлично. Щом съобщиха, че на хоризонта се виждат платната на корвета, София се преобрази. От скуката й не остана помен, преоблече се, накичи брошки и браслети, заповяда да изкъпят и вчешат момчетата, да изметат двора, да измият плочника около къщата.

Лейди Даяна едва гледаше от умора и неспане, но въпреки това седна на масата. Вангел покани Бриджит и Сокон Мехия, така че на трапезата се събраха шест души. За децата беше сервирано отделно.

— Никога не бих се сетил да построя такава къща, Ранг! — каза Дърмънд. — Ти ли измисли проекта?

— На юг има подобни.

— Мястото не може да се сравни с нищо, княже — обади се отмалелият глас на лейди Даяна. — Поздравявам ви за избора!

— Благодаря, милейди! Радостта ми би била пълна, ако и жена ми го харесваше!

София не очакваше такъв удар и се впусна в обяснения.

— Не е вярно, милейди, Вангел се шегува… Момчетата трябва да живеят в столицата, да общуват с децата на нашите приятели…

Белия се усмихваше лукаво и получи убийствени погледи. „Не очаквах такава подлост“! — говореха очите й.

— София се чувства затворник в Скендера — продължи да я дразни той.

Слугите донесоха сърната и думите потънаха в миризмата на печеното.

— Всеки ден ли ще ни храниш така, Ранг? — попита с пълна уста лордът.

— Ще се постарая, Джон… Ако жена ми не ви отвлече в Яш.

София беше нащрек и с него, и с англичаните, с които толкова искаше да се сближи, че едва се въздържаше да не увисне на вратовете им.

— Сър Кърнилиъс Кабот ще пристигне утре — каза София. — Лейди Кабот била близка с вашата майка, лейди Даяна?

Вангел беше достатъчно навикнал с нравите на аристокрацията, за да си състави мнение по неволни жестове, дори по незначителни изменения на лицето. Лейди Дърмънд трепна едва забележимо, кожата около финия й малък нос се сгърчи за миг и Белия вече беше сигурен, че за близост между двете дами не може да се говори, въпреки че отговорът твърдеше обратното.

— Моята покойна майка ценеше лейди Кабот.

Джон се притече на помощ на жена си.

— Вие сте французойка, нали? Добре ли разбрах, госпожице?

— Да, милорд.

— Били ли сте в Англия?

— Не, милорд. Нямах средства да пътувам.

— Надявам се, че сега под покровителството на моя приятел княза финансовото ви положение се е променило коренно?

— О, да, милорд! Сега аз съм богата… Приятелството на княза е истинско богатство!

— Благодаря, Бриджит — каза Белия, но от дъното на масата проехтя басът на лаза:

— Искате ли да пътувате, Бриджит?

— Да, капитане.

— Тогава омъжете се за мен.

— Това е абордаж, лаз! — през смях каза Белия.

— Сериозен съм като валия, дон! Бриджит, аз съм моряк, богат… Е, не колкото княза, но повече от много местни чокои, а те минават за богаташи! Утре тръгвам на път, но като се върна, ще се оженя за вас!

Бриджит се усмихна притеснено.

— Не се шегувайте, капитане. Преди един час се видяхме за пръв път!

Сокон взе чашата и я вдигна.

— Дами и господа, каня ви на сватба! Ако желаете щастието на Бриджит и Сокон Мехия, да пием до дъно!

— Чакай, лаз! — обади се София. — Ти все още нямаш съгласието на Бриджит!

И тогава се случи чудото.

— Има го, госпожо княгиньо! — отговори французойката.

Лазът скочи, грабна момичето, вдигна го и шеметно го завъртя във въздуха. Загубила посока и нападната от световъртеж, Бриджит затвори очи и лазът впи устни в нейните. Миг по-късно ръцете й обвиха врата му.

Лейди Даяна извика възхитено и започна да ръкопляска. София и Джон я последваха. Пиратът държеше французойката с лекотата, с която подмяташе шапката си. Поклони се ниско, без да я изпуска от ръце, каза:

— Ще се видим на вечеря! — и с широки, гъвкави крачки я отнесе в къщата.

— Полудяха! — каза София. — Това е лудост!

— О, княгиньо… — Очите на англичанката светеха в романтично опиянение. — Беше толкова красиво! Господи, дай им щастие! — Лейди Даяна се прекръсти.

Вангел беше изгледал тази сцена с раздразнение и ревност. „Лазът мина четиридесетте, а тя е само на двадесет и една!“ — потърси аргументи за неудовлетворението си, но не ги намери там, където очакваше. „Харесвам ли тази жена?“ — попита себе си Белия и отговорът беше „Да!“. Дивият, кървав лаз до тази изящна, фарфорна статуетка?

— Какво има, Ранг! — попита Дърмънд. — Уморен ли си?

— Преядох.

— И аз — обади се лейди Даяна. — Ще ми разрешите ли да се оттегля?

— Ще ви изпратя, милейди. — София стана рязко и изгледа мъжа си със старата киркирска ярост. — Влюбен ли си в нея, Вангели?

— В кого… Аз? Иди да си починеш, скъпа! — с добре възпроизведено отегчение каза той. — Аз ще бъда кум на твоята гувернантка и на моя капитан!

Очите на София се отпуснаха, сърцето й повярва — „О, света простота!“ — и когато поведе лейди Даяна към къщата, гласът й звънтеше щастливо. „Да, жено, влюбен съм в това момиче!“

— Грижи ли имаш, Ранг?

— Кой няма, Джон? Няма да говорим за грижи. Какво става в Истанбул?

— Положението се измени коренно. Сега аз съм нежелан гост в Илдъза.

— Иран? — Джон кимна. — Очакваш ли широк конфликт?

— Ние сме малоброен народ, а човешкият ресурс на Отомания е неизчерпаем. Сухопътна война без силен съюзник е невъзможна, Ранг!

— Имате ли го?

— Търсим го. Ще подкрепим възраждането на Иран!

— А следващата стъпка ще бъде Египет?

— Вероятно. — Джон се усмихна. — Ще участваш ли в десанта при Александрия?

— Ако се наложи.

Сур излезе от гората и лениво тръгна към масата.

— Вълк?

— Вълкодав. Най-смелото куче в света.

— Защо е изменил на вида си?

— Човешката воля го е заставила… И, защото изпитва нужда от любов…

Джон отмина без внимание тези думи, но Вангел почувствува, че нещо се скъса в гърдите му… „Бриджит ще се отдаде на лаза! — трескаво мислеше той — Сега, в този момент, те се любят!“

— Испания печели кредит пред Високата порта. Твоето писмо до Филип оневини султана в Ескориал. Сега дон Родриго е по-близък до Селим Втори от Мехмед Соколлу, великия везир.

— Не без наша помощ, Джон!

— Да — кимна Дърмънд, — дано не сме извършили фатална грешка!

— Времето ще покаже!

— Да, времето… Чувствувам се уморен, Ранг. И аз бих се оттеглил, ако не възразиш.

— Моля, Джон… Ще се видим за вечеря.

Когато остана сам, Вангел свирна на Сур и тръгна към гората. Искаше да бъде сам, да не вижда никого, да събере мислите си, да провери истинската дълбочина на чувствата си. „Как се получи така, бели дяволе? И кога? Довечера ти не забелязваше това момиче!“ Не! И това не беше вярно. Вангел обичаше да говори с нея, да чува гласа й, да произнася името й, да й отказва правото на благодарност… И тя го предаде в първия удобен момент! Какво предателство е това? На какво можеше да разчита Бриджит? Освен на помощ и приятелство… Разбира се, на нищо! Тогава за предателство, е смешно да се мисли! Но защо се хвърли на врата на първия, който й направи предложение… и то несръчно! Какво видя в пирата Сокон Мехия? Лазът беше едър, силен, строен мъж, черните му очи светеха като на котка. Целият му вид говореше за опасно, страшно минало, а и настояще… Жените обичаха екзотиката, а лазът приличаше на тигър, излизащ от джунгла…

„Бриджит го превъзхожда във всяко отношение. Какво ще си говорят?… Какво ще говорят ли? Достатъчно беше да й разказва живота си, за да държи вниманието й напрегнато с години! А Сокон можеше да разказва повече, включително и неговото появяване на борда на «Емир»… Или за обрязването в Мобарак? — Белия потръпна гнусливо. — И Бриджит ще слуша, слуша, слуша…“

Свечеряваше се, когато се върна в Скендера. София сричаше над някаква френска книга, децата изчезнаха в облак прах на гърба на уродите по пътя за Килия. Дърмъндови още спяха, Сокон и Бриджит ги нямаше. Лазът беше впрегнал ландото и отпътувал за Арциз.

По пътя се зададе ездач и Белия разпозна Неводари. От срещата си с Карей и Залеу все се канеше да посети чокоя и все нещо отвличаше вниманието му.

— Обмислихте ли предложението ни, княже? — попита Неводари от гърба на коня.

— Да, воеводо. А вие процентното равенство?

— Приемаме го, господине.

— Похвално! — Умът му беше ангажиран с нови грижи и беше далеч от мисълта да се церемони с воеводата. — Тогава догодина можем да опитаме късмета си.

— Догодина? Защо не тази?

— Защото реколтата е изкупена.

Неводари приличаше на човек, глътнал жаба.

— Откъде имате тези сведения, княз Авалов?

— От Карей и Залеу.

Имената бяха достатъчно тежки, за да бъдат подминати с лека ръка.

— А те… — Неводари не довърши въпроса. Фактът, че яшките зърнени тузове протягаха ръка на изток, обричаше на провал всеки опит за вмесване в техния периметър. Чокоят се поклони, смушка коня и препусна към имението си.

— Защо не го покани? — попита София.

— Бързаше.

— Но аз не го познавам… Това беше во̀да Неводари, нали?

— Да…

Вангел се съблече и легна. Не му се спеше, но имаше страшна нужда да бъде сам.

 

 

— Ожених се, дон! — щастливо усмихнат каза лазът. — Бриджит заминава за Яш. Ще купува къща. Дай каретата. Като се върна, тя ще има своя.

— Да я вземе… Бриджит ми трябва, лаз!

— Знам, дон. Няма да изостави момчетата. Знам и какво си направил за нея! До гроба ще ти бъда признателен!

— Избери си подарък за сватбата, Соконе.

— Шхуна, дон?

— Имаш я, но от април до октомври си на мое разположение.

— Шест месеца?

— Да! Шест. Докато не разкрият зърнената авантюра! Във Виена предай корвета на Влаха и избери кораб… Къде ще го държиш на пристан?

— Нагоре по Прут, дон… Напролет ще заведа Бриджит във Франция! Ще я накарам да се чувства кралица! Не ляхме кръв залудо, дон! И деца ще имам… много!

— Добре, лаз… Вдигай котвата!

Сокон тръгна към пристана, а Белия яхна Ром и излезе да чака Джон. Когато заобикаляше къщата, пердето на един от прозорците се размърда. Беше Бриджит. Светлината на вътрешния прозорец очертаваше силуета й, макар тя да мислеше, че пердето я крие. Стоеше права, с отпуснати ръце, с коса, разпиляна по раменете… и гола. Тръгвайки на път, Сокон Мехия беше упражнил съпружеските си права.

В разгара на вечерята Аурел долетя на кон от Яш. Илдъзът беше разпознал в лицето на княз Авалов врага на Империята, известен под прякора „Белия дявол“, но Сигизмунд Батори беше отклонил молбата на Индериман паша за екстрадирането му. Чрез своите агенти в Империята братът на Аурел, маршалът, беше научил, че Диванът и лично Мехмед Соколлу паша беше изпратил нарочен човек за изпълнение на смъртната му присъда. Знаеше се, че е офицер от еничарските табии и че вече е на територията на княжеството.

— Какво ще правиш, Вангел?

Белия се усмихна кисело.

— Ще чакам. Щом е еничар, ще го позная от сто левги.

— Имаш ли нужда от помощ?

— Не, Аурел. Предупреденият е въоръжен… Ела да те представя на Дърмъндови!

Задаваше се опасност, но само действието и агресията можеха да мобилизират за живот Белия дявол, да го измъкнат от дълбоката апатия.