Христо Калчев
Белия дявол (3)

3

Събуди го Нюка Девичата ласка.

— Господарят иска да те види!

Вангел смени превръзката и заля зарастващата кожа с обезболяваща отвара от билки. Облече бели копринени потури, син пояс, синьо елече. Когато евнухът реши, че изглежда задоволително, плесна с ръце, в спалнята връхлетяха двама роби, проснаха се по очи и седяха така, докато не му омръзна и не показа с поглед, че толкова уважение е прекалено.

Негър роб му изнесе първия урок по връзване на чалма. Беше трудна плетка и Белия дявол не положи усилия да я усвои. Друго го вълнуваше — ослепителната белота на коприната.

— Къде е Сокон? — попита Вангел, когато застана пред емира.

— Тук аз задавам въпроси, гяур! — викна джуджето. — По очи! Бързо!

Вангел вдигна глава вироглаво. „Ще плюя в лицето на този урод! Най-много да ме заколи… Един ден така и така ще го направи“, но робите го грабнаха под мишниците и го хвърлиха по очи пред миндера на емира.

— Добре! — викна Али. — Ще стоиш така, докато ти наредя да станеш! Ще отговаряш оттам. Как мина пътуването от Агадир до Мобарак, Вангел дон?

— Мъчително! — дръзко отговори Белия. — Пустиня, горещини, смрад…

— Бог подхвърля на изпитания тия, които обича — афектирано, истерично продължи емирът. — Затова пъкълът е толкова страшен!

Вангел не разбра защо, но не попита. „Няма да ти доставя това удоволствие!“

— Случи ли се нещо по пътя, Вангел дон? Видя ли някоя забележителност?

— Робите ви, емир бег. Ако в пъкъла е наполовин на толкова лошо, по-добре човек свиня да се раждаше!

Али млъкна объркан. Чак толкова дързост никой не беше опълчвал срещу осветената му от бога власт.

— Прав си, Вангел дон — каза джуджето. — Аллах презира еднакво робите и свинете, затова им е отредил съдбата на неверниците. Пъкъл и на земята, и на небето!

Вангел реши да не го предизвиква. Подпря брада на лакът и се опита да разгледа покоите. Бяха го въвели в зала, опасана с миндери, сигурно тук се събираше съветът на емирата. По земята бяха проснати разноцветни килими, тепсии с грозде, купи с фурми и навсякъде, където и да погледнеш, наргилета с розова вода и сребърни табакери с хашиш. Че това е хашиш и какво представлява хашишът, Вангел още не знаеше.

— Стани, Вангел дон — меко заповяда емирът. — Ела седни, хапни… грозде. Освежава и гърлото, и душата. Опитай от фурмите. Робите ги берат с напеви, много сълзи има в тях, затова са толкова сладки. Ще ти сварят кафе. Отпусни се и се научи на обноски. В света на пророка уважението, почитанието, дължимо на господаря, божественият страх от аллаха са по-важни от пилафа и водата. Учи се да се подчиняваш, това е първият урок за воина!

Поднесоха кафе, но вкусът му беше отвратителен и Белия не го докосна, но когато дръпна от наргилето, помисли, че отново го омайват, и захвърли мундщука.

— Какъв е този пушек, емир бег? — през кашлица попита той. — Застреляй ме, вместо да ме тровиш бавно!

Екна смях, Вангел скочи, но робите отново го проснаха по очи.

— Говорих ти, Вангел дон! Докато не ти позволя, няма да ставаш! Пази се от резки движения, сине! Охраната ще помисли, че ме нападаш, и ще те съсече като овен! — Емирът потисна смеха си, макар че в очите му все още светеха весели пламъчета. — Добре е, че си горделив и високомерен! Някои от пауновите пера ще влязат в емирското ти величие, но не още, синко! Повярвай на Белязания! Пази нрава си на пустинен лъв, но го увий в леност и мекота! Иди погледай лъвовете, дон! Няма по-отпуснати от тях, няма резки движения, няма робска истерия. Бавни, тежки, докато дойде ред за скок и удар! Тогава, сравнен с тях, и Нечестивият е посерко!

Това бяха единствените думи, които му направиха впечатление. „Ще запомня словото ти, емир, и един ден като пустинен лъв ще се хвърля отгоре ти! Ти ме обряза, аз на парчета ще те накълцам! Ти ме хвърли по очи, аз в лайна ще те удавя!“

— Не е отрова това, дон, но е рано да го опиташ. Още не са те налегнали грижите и светът ти е любопитен, сине! Като доживееш до моите години, когато почнеш да се давиш от кръв, като не знаеш какво те боли повече, костите или душата, и ти ще потърсиш тоя пушек, дон! Сега се радвай на чиста душа и здраво тяло… Махни чалмата, раздрусай косите… Така, дон! Ей! — Емирът плесна с ръце. — Одалиските! — с остър фалцет заповяда той.

— Имам една молба към теб, емир бег. В Агадир яма една жена…

— Знам, Вангел дон. Пратих хабер на Белята да я доведе. До десет дни ще бъде в покоите ти.

— Благодаря, емир.

— Добре, сине. — Доволно, джуджето потри ръце. — Учи се на обноски. И преди да се радваме на танците, колко души затри в Агадир?

— Трима, емир!

— Нападнаха ли те?

— Да, емир бег… Шабан и забулените…

— Не питам за тях, дон! Защо затри Мароан?

Вангел изтръпна.

— Повярвай ми, трябваше!

— Мароан има род, Вангел дон, братя, братовчеди, а ти — врагове! Обет са дали да хвърлят сърцето ти на лешоядите! След три дни ще те попитам: „Какво ще правим с роднините на Мароан?“ — и тогава ще очаквам отговор!

Урода лапна мундщука на наргилето, облегна се на възглавниците и кимна. Зад пердетата звънна флейта и одалиските нахлуха в покоите…

* * *

— Готов ли си с отговора, Вангел дон? — попита Урода на третия ден. Прие го в кабинета си. И тук имаше миндер, но в подножието му трима писари увековечаваха мислите на господаря. Първият записваше заповеди и закони, вторият — историята на славния род Мобарак, третият — поезията, бликнала внезапно в разюзданата фантазия на емира. По стената висяха орлови нокти, лъвска лапа и челюст на щука, символи на хищната власт във въздуха, на земята и във водата. Над миндера, на кожа от антилопа, беше изрисуван хералдическият знак на Мобараците, два кръстосани златни ятагана, златно слънце, изгряващо над червена пустиня, а най-отдолу надпис от масивно злато.

— Какво пише там, емир бег? — Вангел отбягна прекия отговор. Седеше по турски срещу Урода, пиеше портокалов сок и се мъчеше да прецени какъв е размерът на претенциите, който не би оскърбил емира.

— Ятаганите са за дневна светлина — отговори Али. — Тигрите ловуват нощем, лъвовете — през деня? Мобарак черпят енергията си от слънцето и воюват с ятагани! Не бива да го забравяш, особено ако един ден седнеш на този миндер!

— Ще го помня, емир бег! — Хроникьорът записа думите на Али и ги поръси със ситна пепел. — Мъдро! Господ ми е свидетел, не съм срещал човек, роден от жена, да говори по-красиво от теб, господарю!

— Подсети ме да подаря десет крусадос на Нюка, Вангел дон! — Али сияеше, лукавите му, често подли очи сега се разтягаха от щастие. „Налучквам пътя! — помисли Вангел. — Али не издържа на ласкателства! Значи това е камата, с която ще го заколя!“ — Добър учител е Нюка, а ти добър ученик, дон! Доволен съм и от двамата!

Чу се чаткане на конски копита, високи, отсечени заповеди, после дворът утихна.

— Е, сине? — обади се Али, но гласът му беше благ. — Реши ли как ще се справиш с враговете си?

— Не съм забравил, емир бег… Чудя се каква молба мога да ти отправя! Не искам да прося прекомерно, господарю!

— Говори! — Сега в гласа му се прокрадваше любопитство и тембърът звучеше по женски напрегнато.

— Мога да се крия, господарю, но не ми е в характера. Да се ударим, щом клетва са дали? Така мисля аз!

— Ще те нападнат дванадесет мавъра! А те знаят да си служат с ятагана!

— Мобараците са лъвове и спят нощем — каза Вангел, стараейки се да имитира алегоричната му реч. — Аз нападам и нощем! Не знам какво животно живее в мен, емир бег, но аз се чувствувам не по-зле на тъмно. Хората на Мароан ще постъпят с мен като с Мобарак и ще дойдат нощем. Тогава аз и мъжете, които ще ми позволиш да избера сред сарацините, ще ги посрещнем с очи на котки.

— И къде ще стане това, Вангел дон? В моя дворец?

— В харема на Хасан Мавъра, господарю. Ще разгласим, че си вдигнал ръце от мен, ще се облека в пиратски дрехи и ще се върна в Агадир. Маврите няма да ме карат да ги чакам дълго!

— Знаеш ли на какъв риск се подлагаш, Вангел дон?

— Няма да се крия като фенек, господарю! Ако не ми позволиш да се сблъскам с Мароановите хора, няма да бъда достоен за твоето благоволение!

— Двадесет крусадос за Нюка! — каза фалцетът на емира, после настъпи тишина. Вангел взе чепка грозде и с истинска наслада накваси гърлото си. Урода мислеше. Под бялата чалма се подаваше сбръчканото му, напрегнато чело, малките, свински очи бяха притворени. — Как виждаш подробностите, Вангел дон?

— Ще ме нападнат между третия и петия ден през нощта, емир. Половината ще се съберат при Прокоп, другите ще нахлуят през колонната врата на харема. За знак ще им послужи гласът на моллата… И аз ще разделя хората си. Белята ще остане под колоните, Сокон в кръчмата, аз ще чакам, седнал до фонтана… В една от тези нощи непременно ще дойдат!

— А ако не дойдат?

— Тогава аз ще ги потърся, господарю!

— Добре… — с вътрешна неувереност кимна емирът. — Ще ти дам хора, но следобед, след молитвата, ще ми покажеш как владееш ятагана. А преди да тръгнеш за Агадир, ще приемеш правата вяра!

Вангел знаеше, че потапянето в ислямското море е неизбежно, и беше се примирил с тази мисъл. „И без това не вярвам в нищо! Дали ще бъда безбожник християнин или обрязан атеист за бога, ако има такъв, би трябвало да е безразлично!“

— Ще приема тези условия, господарю!

— Добре. — Али беше доволен. — А сега моля те, Вангел дон, да споделиш обяда с мен!

 

 

Боят с ятагани беше сложно изкуство. Оказа се важно как застават краката, на кой от тях е основната тежест, колко напред е изнесено тялото, какъв баланс осъществява свободната ръка. В първите схватки Вангел разбра колко безпомощен би бил той срещу кой да е що-годе подготвен фехтовач и скърцащ със зъби, давещ се от бяс, налиташе срещу Орхан Бен Бел, кабирски велможа, воина, когото Али беше избрал за негов учител. Орхан беше ловък, гъвкав като змия и бързо го обсипа със сини съсиреци въпреки умишлено изтъпените, тренировъчни ятагани. Кабирецът не говореше лингва франка, Вангел не разбираше арабското наречие и с голямо неудоволствие ползваше преводаческите услуги на Девичата ласка.

— Разтвори краката, предният — напред, задният отстъпва, тежестта, разпределена така, че да чувствуваш равновесие в двете колене, кръстът мек, гъвкав… Не се накланяй напред, тялото неподвижно, ръцете отпуснати и винаги в баланс… рамото и лакътят на атакуващата ръка в една линия, върхът на ятагана на височината на очите… А сега атака!

Тялото смъдеше. Сините отоци се пукаха, кръв шуртеше от гърди, от рамене, от дясната ръка. „Добре, че това кабирско куче пази очите ми!“ Когато Али прекрати урока, Вангел не чувстваше тялото си. Евнусите го замъкнаха в банята, натопиха го в гореща вода и го оставиха да си вземе „солука“. Прехвърляха го от басейн в басейн и във все по-хладка вода, докато размекнатите му мускули се стегнат достатъчно, за да започне масажът. Намазаха го с кокосово мляко и се заеха да го възраждат. Мускул по мускул, нерв по нерв. Млякото проникна в тялото, отоците спаднаха, умората се превърна в блажена отмала. Тогава го завиха в копринен чаршаф и го оставиха да спи. Събуди го провлаченият глас на мюезина. Беше пет часът, време за молитва. Негрите почувствуваха, че се размърдва, и отново повикаха Нюка. Евнухът изтри тялото му с кърпа, напоена с мента, и му поднесе отвара от билки. Главата му се проясни, краката отново бяха годни да му служат, отоците спаднаха, но моравите белези седяха. Щяха да личат още дълго.

Нюка го изведе на верандата, надвесена над града, но защитена от стрели с гъста, резбована мрежа. Чакаше го дългобрад имам. Въртеше бавно броеницата си, пиеше кафе и с невиждащи очи гледаше долу, в хорския мравуняк. Нюка му показа на коя възглавница да седне и покланяйки се ниско, се оттегли със страхопочитание. „Тоя трябва да е важна птица! — помисли Вангел, връхлетян от досада. — С Орхан поне времето не отива залудо!“

— Аллах е велик, Мохамед е неговият пророк! — изненадващо властно и на лингва франка произнесе имамът. — Трябва да го помниш и в радост, и в мъка, насън и наяве, и в предсмъртна агония!

Вангел мълчеше.

— Аз съм имамът на Мобарак. Раят на правоверния е възнаграждение за земния му живот. Мъжете са мъже, жените — жени, не кастратите на Иса Разпнатия между крадците. Правоверният не краде от правоверен, не посяга на жените на правоверния, не убива правоверен, освен ако законът не го изисква, но правоверният може да убива, да отнема жените и имота на неверниците и това му осигурява рая!

— Удобна религия — каза Вангел, развеселен от ислямската демагогия. — Ако знаех колко весело живеят правоверните, отдавна щях да се обрежа!

— Много свинско си изял, гяур! — тихо, но със зловещ фанатизъм произнесе духовникът. — Ако утре чуя присмех, чакат те петдесет тояги на голо!

Имамът се вдигна леко и развял белите си пешове, отмина по терасата, спусна се по стъпалата, яхна бялата си кобила и в кариер излезе от павирания двор. „И имамите като йезуитите са воини и пирати!“ — помисли Белия, гледащ с облекчение отдалечаването му.

 

 

Орхан застана успоредно с него и имитирайки движенията му, Вангел започна да симулира атаки и отстъпления. След време Жан Марс щеше да го посвети в тънкостите на това изкуство, сега Белия заучаваше отбранителни позиции пипнешком, като слепец. Застанал очи в очи срещу кабиреца, успяваше да отбие две на десет атаки. Слабо, но Урода беше във възторг.

— Вангел дон, демони живеят у теб! — размахваше късите си железни ръце и крещеше емирът. — Когато аллах сгъсти брадата ти, за испанските свини ще настанат черни дни! Сто крусадос, ако на пет удара отбиеш два!

Вангел напрегна вниманието си, съсредоточи се и опита да спечели златото, но Орхан не му остави никакъв шанс. Бързо, жестоко и с усмивка той му нанесе пет смъдящи удара и с презрението на скален орел обърна гръб на жертвата си. „Чакай, куче! — беснееше унижението му. — Когато аз ти обърна гръб, ще дойде ред на лешоядите!“

Белия опита още два сеанса, но резултатът беше същият. После, грохнал от умора, отново падна в ръцете на евнусите.

— Светът не е единен! — каза имамът. — Християните се делят на католици, лютерани, ортодокси… Воюват помежду си и със слово, и с оръжие. Синовете на аллаха се нарекоха сунити, шиити, друзи… Светът е голям, гяур. Африка е пълна с езичници, част от индусите са хиндуисти, китайците се кланят на Буда и всеки с оръжие в ръка доказва предимствата на своята вяра. Реки от кръв се изливат в името на доброто и смирението и запомни, гяур, в името на човека! Религията е призована да унищожи човека тук, на земята, за да го подготви за вечен живот. Всяка религия убива в името на различен рай, а людете са два вида, гяур! Едните държат меча и осъществяват правата вяра, другите подлагат глави под ударите на Висшето правосъдие! Един на сто хиляди в този грешен свят получава право на избор и ти си един от тях, гяур дон! Голямото изкуство на властта е да получат утеха тия, които ще загинат от ръката ти!

Вангел не изпускаше дума. Предпочиташе истината за света на религията пред безсмислените й закони, които всеки тълкуваше различно, но никой не спазваше. Опитът му показваше, че въоръжените мъже по някакъв начин чрез мълчаливо споразумение са в пълна зависимост от пазителите на вярата и че светските господари прилагат само външната страна на властта.

— Какво ме съветваш, имам? — попита той. — Да наследя миндера на Ибн Мобарак или да се посветя на аллаха?

Имамът се усмихна. За първи път някакво човешко настроение заместваше всеобхватната му омраза.

— Утре сам ще отговориш на този въпрос, гяур!

 

 

Вангел отново грабна ятагана. Бавно повтори всяко движение, „купено“ от Орхан. Трябваше да вижда какво върши. Огледало? Плесна с ръце и робите на Али се проснаха в краката му. Поставиха огледалото в тесния край на терасата, така че да вижда цялото си тяло и движенията в дълбочина до вратата-перде към покоите.

Белия смъкна дрехите и гол, с ятаган в ръка, започна да тренира нападателните пози. Движеше краката си така, както му беше показал Орхан, коригираше грешките, ако ги забележеше, гонеше бързина на краката, мекота и безшумност на придвижването. Плувна в пот, но продължи да връхлита и отстъпва, докато тялото му не привикна да запазва фехтовалната форма и в най-вихрената атака. Време беше да включи в работа и ръцете. Започна да търси място за невъоръжената и скоро му направи впечатление, че двете рамена трябва да бъдат на една линия, да не нарушават принципа на кобилицата и едва тогава движенията на ръцете не разстройват контура на тялото. „Това можеше да ми каже и онова куче, Орхан!“ Сега тялото плуваше леко напред и назад, годно да напада и да се защитава с много по-малко пот и усилия, отколкото хвърляше в началото.

С мрачна, жестока упоритост Белия се малтретираше, изостряше импулса на атаката, докато осъществи единство на мозък и мускулатура. Тогава се просна под копринения чаршаф и спа късо, възкръсващо… И отново… „Ще спечеля сто крусадос дори ако трябва да разкъсам Орхан със зъби!“

Когато взе ятагана, Вангел откри, че все още е дете. Не беше млад, малък беше. Беше нахвърлил на бой, краката му се справяха, но ръцете все още не бяха мъжки. Китката му се „развиваше“, рамото отмаляваше, пръстите изтръпваха. „Не ми достига сила!“ — беше единствената констатация, която честният мъж трябваше да направи пред себе си. „Годен съм само за отбрана!“ Че трябва да разгадае тайните на сабята, Вангел знаеше още от деня, в който избяга от бащиния си дом, но че ще се сблъска с толкова трудности, и през ум не му минаваше. „Трябва да трупам сила!“ Това значеше ядене, упражнения, отново ядене и отново… От тъмно до тъмно!

Вангел се натъпка с фурми, но му прилоша и докато не повърна, главата му се цепеше, стомахът се раздираше от спазми и газове…

Свечеряваше се, всеки момент вятърът щеше да духне от океана и да дойде онзи час на деня, в който най-силно чувстваше липсата на Дарма. Тогава започваше разговорите с мавританката и винаги по един и същи начин: „С колко мъже си лягала?“ Дарма разказваше охотно, дори с известно съжаление, за бандата на Лорни. В неговата представа обаче историята й добиваше трагичен вид и фантазията му неизбежно я превръщаше в жертва… Баща й я продаваше на Белята, смърдящ негър пират, който я преотстъпваше на англичаните срещу буре ром, някъде на юг, в плитчините пред Абиджан. Белята беше получил и един мускат, но за него Дарма беше забравила. До появяването на Вангел животът й беше низ от варварски мъчения. Сцената с Мароан го подвеждаше на погрешно мнение за еротиката, затова му беше толкова трудно да й вдъхне уважение към морала, така, както той го разбираше, да възстанови човешкото й достойнство, безброй пъти стъпквано в калта.

Белия задаваше въпроса си и с нарастваща болка изброяваше мъжете, които Дарма беше назовала. Беше твърде млад, за да знае, че в нейната професия десетки, дори стотици лица се смесват в объркан, блудкав спомен, че имената нямат никакво значение. Жена в нейното положение много по-точно би могла да каже колко тежи един мъж, отколкото да изрови името му от паметта си.

Когато стигаше края на любовната рота, Вангел започваше да замисля отмъщението й. Всъщност своето, но в мечтите си го извършваше от нейно име. Добил права над емирата, той въоръжаваше шхуните и тръгваше да търси мръсните типове на капитан Лорни Метюс. Обсаждаше Плимут, избесваше екипажа по пристанищните фенери и спускайки се по трапа на агадирския кей, казваше на Дарма:

— Миналото ти е мъртво!

Обикновено сънят го оборваше, преди да е погледнал в бъдещето, но се случваше да мине и оттатък… Виждаше се облечен а ла Марс, но в ослепителното бяло на сарацините. Седеше на верандата на просторната си къща, кръстосал крака на удобен миндер, и гледаше Дарма, някъде долу в зеленината на градината, да придружава малкия им син при първите му крачки.

Събуди го Девичата ласка. Емирът на Мобарак го канеше да присъствува на вечерята. Заповядваше му да върже бяла чалма.

Завари Урода умислен, втренчил очи в мазния пилаф. Просна се пред миндера, но не дочака разрешение да се изправи, скочи на възглавницата и се приготви за дълъг, убийствено скучен разговор. Нещо се беше случило. Емирът повика няколко кабирци и дълго разговаря с тях. Вангел опитваше по интонацията да „хване“ нещо от приказката им, но освен няколко лични имена не разбра друго. Когато останаха сами, попита:

— Случило ли се е нещо, емир бег?

— Какво… Да! Ахмед Бел Алам се е обявил за емир! Отхвърлил е моята власт! Търси помощ от берберските фамилии.

— Кой е Ахмед Бел Алам?

— Бербер, син на Хасан, бившия султан на Хасара-Вира. Моят баща, великият емир, аллах да го тури до дясното си коляно, го положи на дръвника и разтури пустинния султанат. Сега синът му търси правата си и ще ги намери, аллах Акбар! Още утре тръгвам срещу него! Плъх ще вържа на задника му, на бавен огън ще го опържа, кучето му краставо!

Урода беше син, мазните му пръсти правеха дири по белите шалвари, мъртвите му крака потрепваха като перки на акула. После му поднесоха наргилето и хашишът го пренесе в „рая“. Урода лежеше с отворени очи и език между зъбите. Приличаше на умрял. Тогава Нюка въведе гадателя.

— Някой в твоя род е строил къщи — каза шаманът. Пръстите му опипваха дланта на Вангел, очите му се лутаха из сарая, вратът му се източваше страхливо и поглеждаше нагоре, където лежеше вцепененият емир. — Родът ти е уседнал, в синьо го виждам… изпепелява, сиво е вече. Залинели родове, тлееща енергия. И възход е имало, но и залезът е тук. Слаба кръв и алчност… Алчността на гладната овца, завиждаща на вълка, дояждащ сестра й! Идва нова кръв, горчива… Сяра има в нея. Това е майка ти — бурно веселие, дълбока меланхолия. Сярата се отлага в кръвта, отделя мехури. И у тебе я има, чувствам миризмата й, но при тебе гъстотата е друга. Ярост! Бурно веселие, меланхолия и ярост!

Гадателят пусна ръцете му, изправи се и мина зад него.

Вангел виждаше протегнатите му ръце в отражението на сребърната табла, после ги почувствува и на лоба си.

— Няма строител в тебе, разрушител си! Има живот, уседнал няма! Установиш ли се, чакай смъртта… Не мога, Нюка! — каза гадателят и Вангел долови погнуса в гласа му. — Сярата ме задушава!

— Има ли страх от бога, шаман бег? — попита Урода. Беше дошъл на себе си, но лицето му беше уморено, сиво, за часове състарено с години.

— Не, господарю!

— Ще продължи ли злощастният род на Мобарак, шаман?

— Не, господарю! Отрова има в него. Само водата я пречиства! В морето ще живее, в морето ще умре!

— Ще затрия ли Ахмед Бен Алам — предателя? — все по-уморено попита емирът.

Гадателят се опита да не отговори, но малките очички на джуджето чакаха втренчено.

— Не, емир бег!

Урода мисли дълго, после плесна с ръце и дръпна въжето на камбаната. Стражарят връхлетя в сарая.

— Посечете го! — тъжно каза той. — Зула яде пилафа ми!

Кабирците отнесоха гадателя на смърт. Посякоха го долу, на средата на римския стадион. Не се чу вопъл, нито ударът на брадвата.

 

 

Напрежението започна на следващия ден. Сутринта Белята доведе Дарма, а на обяд започнаха да се стичат конници от кабирските села и околните оазиси. Вечерта се изви най-страшната буря, която беше виждал.

Бурята тръгна от чисто небе, но кабирците я почувстваха, вратите се отвориха и подслониха коне и войници. Слънцето се размаза в червено сияние, започна да припича диво, после дойде първият напор от вятъра — дълбока, гореща въздишка. Полетяха тръни, клони, мъртва скална коза падна на верандата в краката на Дарма, после долетяха пустинните лисици, после палмите и накрая пясъкът. Настъпи вцепенение. Мобарак можеше да издържи, хиляди пъти беше устоявал на бури, но можеше и да рухне под неспирния пясъчен удар и тогава смъртта им беше неизбежна. Родена далече от пустинята, Дарма изпадна в транс и зашепна молитви, свита на топка в източните ъгли на покоя. Вангел я остави да се бори с покаянието. Зад капаците връхлиташе сива пясъчна стена.

Белия прекара вечерта седнал, болезнено оглушен от непоносимия шум. Дарма заспа от немощ. Сокон и Белята заливаха с вода вързаните върху ушите им коприни. Лицата издаваха физическа болка, устните стояха отворени, като на риби. Звуковата вълна режеше ушите, потта ослепяваше очите.

— Белята припадна! — извика Сокон. — Това е краят!

Вангел поклати глава. И през ум не му минаваше, че ще умре, но за да спори с лаза, значеше да положи усилия и той наведе глава в очакване на нещо по-добро.

Сутринта дойде, но не се съмна. Вятърът обаче като че ли отслабваше. Вангел скочи. Радост грееше на лицето му.

— Временно — каза Нюка, загледан в небето. — Духа сирроко. Ще стане по-лошо!

Вангел не повярва и отвори капаците. Дюните преспи бяха навеяли стените така, че пустинята започваше от прозореца и стигаше бог знае къде.

„Да, това наистина е краят! И да не поднови, пясъците ще вземат своето!“

Но бурята поднови напора си от всички страни едновременно. Вятърът се обърка. Чуваха го да удря от север, дори от юг. Захвърчаха керемиди. Някакъв подем като гигантска фуния всмукваше в кръг и нагоре това, което не беше метал и не беше заковано. През капаците не се виждаше нищо, но от вратата към двора всичко летеше в небесата. Дишаше се по-леко. Вангел обърна на запад главата на Дарма и върза вратата с ремъка на ятагана. Вятър не се чувствуваше, но някакъв вакуум смучеше всичко подвижно. Вече се виждаха дворните плочи, каменните пейки на стадиона, дори хлъзгавият дръвник, където посякоха шамана. Вятърът беше донесъл пясък, сега го отнасяше към небето, в скута на аллаха.

Начело на охраната, Нюка бродеше из сарая.

— Морето надви пустинята! — каза той. — Погледни фонтаните! Бълват с десеторна сила!

Дърпани от невидима ръка, фонтаните бяха избили бакърените си ограничители и развяваха водите си над стените на града. В средата на стадиона земята се пукна, бликна врял извор, замириса на сяра. Лееше се неговата кръв?… Какво би казал шаманът, ако беше видял знамението? Вангел стоеше зяпнал, омагьосан. Дишаше се. Вече се дишаше с пълни гърди. Белята се хвърли във фонтаните. Ревеше. Конете цвилеха, дворът се напълни с котки и кучета… Вода!

— Така аллах създава оазиса! — каза имамът. Вангел не беше усетил появата на божия наместник. — Не беше прав шаманът, дон! — или гласът му беше горд, или Вангел беше изглупял от радост, но чуваше ласкави нотки. — Аллах ти праща сяра, Вангел дон! Има ли кръв и храна за кръвта, човекът не скита по света като псе, а усяда за власт и сила! Вовеки! Не, не беше прав…

Робите изнесоха емира.

— Ела, Вангел дон! — заповяда Урода. — Имам, тази нощ наследникът на Мобарак ще влезе в правата вяра!

Имамът се поклони.

— Има знак от всевишния, емир! — каза той. — Ишша Акбар!

— Пустинята! — изкрещя някой. — Пустинята отстъпва!

Хвърлиха се към източните прозорци и разтвориха капаците. Пустинята изчезваше във въздуха, бягаше на километри, още се виждаше, но скоро щеше да изчезне и последният пясъчен остров.

— Къде отиват тези вихри? — гласно, по-скоро себе си попита Вангел.

— Върху гяурите! — убедено отговори имамът. — Аллах ги наказва с горещини и безводие!

Изчезна последният пясък…

— Няма пустиня! — крещеше Орхан от покрива на сарая. — Няма пустиня! Нямааа!

Кабирците хукнаха извън стените, но останаха гологлави. Смерчът отнесе чалмите в небето.

— Гледайте, курбан! — Устремени като по стълба, в небето изчезваха дузина степни зайци. Ужасеното им цвърчене се чуваше до земята. — Аллах! — Имамът падна по очи и удари чело о пода. Емирът развърза позлатения си пояс и го изпрати дар на своя бог. Полетяха хиляди дарове и изчезнаха в безкрая… Свечеряваше се. От океана плъзнаха черни облаци, просветваха мълнии.

— Третият стадий. — Лицето на Нюка отново беше разтревожено. — Приберете господаря! Залостете вратите, приберете конете на сухо! След час ще се продъни небето!

Когато облаците застанаха между небето и земята, вакуумът се спука като овнешки мех и дъждът ливна. Валеше повече от час, а земята беше още суха. После връхлетя ураганът и нощта се спусна. Цяло денонощие аллах дави правоверните. Океани се изсипаха над тази земя, от векове невидяла дъжд. Дъжд, миещ души, грехове, кръв…

Мобарак подслони семейство лъвове. Кучетата, от три дни свикнали на всякакви чудеса, не им обърнаха внимание. Река от удавени плъхове течеше по наклона към морето. Утре щеше да се разбере, че труповете им са запълнили до връх медните рудници на емира. Тази вечер аллах освобождаваше правоверните от една вековна напаст.

Четвъртата сутрин дойде от лазурно небе. Природата изглеждаше спокойна, като че ли укротена. От потъмнялата, напоена земя започваха да се подават бурени и папрат… Сърни, господи, сърни се появиха в бившата пустиня!

Лъвското семейство напусна Мобарак, но озадачено от непознатата местност, приветствува утрото с могъщ рев. Дарма се събуди. Белия я заведе в банята, изкъпа я със сода, намаза я с кокосово мляко и я разтри, докато кожата й отново взе да скърца.

На другия ден Мобарак осъмна в обсада. Султанът на Хасара-Вира беше използвал бягството на пустинята и струпа под стените на емирата конната си сбирщина. Кабирците псуваха отчаяно: „И Ахмед Бел Джедит, и Сюлейман Хазни, и старият Сюлейман Синът на пустинята, и Вербеатам…!“ Нямаха край предателите и всички се разположиха под сенчестата страна на крепостта, проснаха къси килимчета и се отдадоха на смирени молитви. Парализата беше пълна. Приближените на емира блуждаеха като сенки, не ядяха, не пиеха, не пропускаха единствено молитвите, но с все по-малка вяра в спасението.

С дълбокото убеждение, че пустинните междуособици не го засягат, Вангел прекарваше времето си в любов и укрепване силата на ръцете. Дарма, с вродената сигурност, че господарите се менят, победителите са различни, но жените неизменни и оцеляващи във всякакви смутове, подсилваше чувството му за незначителността на събитието. Когато не бяха вплетени на миндера или до гуша в някой от шестте басейна, Дарма се занимаваше с цветовете на тялото си, а Вангел вдигаше един объл камък, стремящ се да достигне числото хиляда, тичаше монотонно, до припадък отегчително в квадратния вътрешен двор или заставаше пред огледалото с ятагана в ръце.

Защитници и обсадени се псуваха вулгарно, замерваха се със стрели, но до сериозни бойни действия все още не се стигаше. Така мина цяла седмица. Една сутрин Вангел се събуди от паническа врява. От изток се точеше войска, това беше конницата на берберите, предвождаше я Ахмед Бен Бел, заклетият враг на Мобарак. След нестройните им редици се клатеха стенобитни машини, мъкнати от камили, обоз и всичко необходимо за дълга обсада. Вангел закуси с ненарушим апетит, но когато се готвеше да застане пред огледалото, в покоите нахлу Сокон.

— Разкарай я! — на гръцки каза той. — Белята ще доведе момчетата!

Вангел почувствува прилив на гняв, но разумът му подсказа, че не е момент за вражда със сарацините. Въпреки това напери гребен и вложи цялата гордост, на която беше способен.

— Дарма е моя жена! — възрази Белия.

Пиратите се зададоха по верандата. Поставяйки постове, Сюлейман Белята викна на лингва франка:

Пирати сме, дяволи брадати! Ще позволим ли тия овни да ни накълцат за курбан на лешоядите?

— Опасността е двойна… — Сокон се оглеждаше нервно. — Главорезите на емира? Орхан не ме изпуска от поглед, Нюка е сигурен, че ще обърнем гръб на крепостта!

— Вангел дон — каза Белята. — В твоята конюшня има двадесет коня, в сараите ти мускети и пищови! Сега е моментът да се отплатиш за живота си! Не си забравил, че Сюлейман капитан те измъкна полуудавен от морето?

— Не съм забравил! — кимна Вангел. — Седнете, трябва да се мисли! Колко шхуни има в Агадир? Три, нали?

— Три! — потвърди лазът. Останалите сарацини мълчаха. В присъствието на негъра всички мълчаха.

— Знаят ли в Агадир, че с Мобарак е свършено?

— Не — каза Белята. — В пустинята слуховете вървят бавно.

— Добре… — Вангел провлече глас. — Шхуните ще попаднат у берберите, затова ние ще ги изведем в морето.

— Нямаме достатъчно хора! — Сокон ставаше все по-неспокоен. — Трябва да седим на котва под ветровала, докато мине март… ако даде господ.

— Няма да даде! — прекъсна го Белия. — Слушай, Сюлейман капитан, ако оставим две шхуни на брега, ще ни преследва ли Али Урода или султана на Хисара-Вира! И в двата случая те ще имат два кораба, ние — един! Трите шхуни в открито море? Хора ще наемем при Прокоп… А сега, как да стигнем до Агадир? Колко души имаме?

— Девет — каза негърът. — Ще се измъкнем през портата на емира. Ще изколим стражата…

— Чакай, Сюлейман капитан! — Вангел вдигна глас. Беше дошъл мигът да поведе тези кървави мъже със силата на разума. — Дарма ще тръгне с нас! Възражения не искам! Ако не сте съгласни, търсете друг път! Аз си казах думата!

Лазът побърза да се намеси.

— Добре де, няма да се караме за дреболии! Кожите спасяваме! Две потери ще ни преследват!

Вангел отново взе думата.

— Ще чакаме мюезина. Щом кабирци и бербери паднат по очи, ще се отдалечим ходом един пясък време. После в Мобарак ще открият предателството, но за берберите бягството ще остане в тайна. Али не може да ни преследва през обсадата, а Ахмед няма да хукне да урежда сметките на смъртния си враг. Имаме време, докато Мобарак падне или Али извие врата на самозванеца. Така… Екипаж за шхуните, излизаме в океана и се връщаме в Средно море. Щом англичани и португалци дръзват да плуват в сезона на бурите, ние, ако сме мъже, а не чуканите коне на гяурите, ще опънем ветрилата! Ако не, още сега да слагаме главите под брадвата!

— Чакай, дон — каза лазът. — За нас Агадир е единственото пристанище. На юг от Абиджан командват англичаните, отсреща, на източния бряг — португалци и испанци, в северния Атлантик — англичани и французи… В Агадир ни пази не емирът на Мобарак, а султанът на Мароко. В Средно море ще се сблъскаме с турци, с венецианци, генуезци, йоанити и най-лошото — с флотите на Марс бег и лъжепророка Махмуд Черкеза. Да предложим шхуните на победителя, иначе, както каза, главите на дръвника и каквото отсъдил господ!

— Лаз! — Белия, чувстваше подем на вожд. „Господ ми дава изход!“, трескаво мислеше той. — Ти си опитен моряк, честен мъж… Ти ще водиш едната шхуна, но докато не се качиш на борда, аз, Вангел, ти забранявам да говориш! Белята ще води флота, третата шхуна — аз! Дарма ще бъде с мен! Сюлейман капитан, имаш ли въпроси?

— Имам, момче! — Негърът беше главното препятствие към властта, но разплатата с него трябваше да се отложи. — Като излезем от Агадир, къде ще хвърлим котвите?

— Знам къде, Беля! „Сега е моментът да го отуча да ме нарича «момче»“! Ще чуете в открито море! Който не е съгласен, да тръгва сам!

Пиратите мълчаха. И Белята, и Сокон имаха объркани, зли лица, но избор нямаха.

— Добре, момче! — натъртено повтори Белята. — Но ако в океана се окаже, че нямаш порт за котвите, ще увиснеш на реята! Съгласен ли си?

— Да, Беля!… Гавазите на Урода ще се опитат да ни спрат… Нюка, Орхан и имамът — най-страшният и най-умният мъж сред правоверните! Ти — пръстът му се заби в негъра. — Ти ще се погрижиш за имама! Отсега до довечера имаш време да разбереш къде живее, да влезеш при него и да му вземеш главата! Не го ли направиш, той единствен ще се сети да предизвика Бербер султан да ни пусне потеря! Ясно ли е, Беля?

— Той е мъртъв! — каза негърът. — Не мисли за него!

— Добре… Орхан! Лаз, ти ще свършиш тази работа! Преди да издъхне, поздрави го от мен! Това е! Аз ще избия Нюка и евнусите. Нюка ме обряза, а аз ще му отрежа главата!… Ревне ли моллата, по конете и в пълна тишина отваряме Западната врата. После, каквото е рекъл господ!

Пиратите мълчаха, но вече знаеха какво трябва да вършат и лицата им изглеждаха спокойни. Тогава се чу гласът на Дарма:

— Аз не мога да яздя!

 

 

След сутрешната молитва започна първото масирано настъпление. Полетяха запалителни стрели, камъни. Слава богу, тия диваци не познаваха артилерията. После подпряха стълбите и полазиха по стените. Защитниците отблъснаха атаката, потушиха пожарите, събраха камъните и ги стовариха върху главите на нападателите. Мобарак даде малко жертви, но една от тях, най-свидната, беше Орхан. Намериха го по очи до централната източна бойница със стрела, забита под лявата ключица на гърба. На никого не мина през ум, че Орхан е убит от защитник. Докладваха на Урода, че един от най-надеждните му офицери е загинал, докато е насърчавал кабирците, обърнал гръб към врага. Берберите се оттеглиха, но труповете останаха да лежат под крепостта и лешоядите долетяха с крясъци. Сега трябваше да напуснат Мобарак толкова тихо, че да не подплашат орлите. Паниката им щеше да бъде равносилна на предателство.

Емирът го повика. Вангел го завари заобиколен от военните си съветници, разтревожен, но не и подозрителен.

— Седни, бег дон — уморено каза емирът. — Хапни грозде… Кафе за Вангел Бен Али — разсеяно заповяда той, а когато мина достатъчно време и гостоприемството позволяваше, попита: — Кой започна враждата, бег дон? Сюлейман или имамът?

— Не разбирам, господарю. За каква вражда става дума? Моллите бяха намерили имама и Белята мъртви, обезкървени, както се бяха изразили: „С разкривени от омраза лица, със сърца, пълни с мъст!“ Белята беше заклал имама, но негърското му любопитство го беше задържало да изгледа агонията. — Паднал на пода, имамът беше събрал сили и с пищов, скрит из гънките на робата, беше пръснал наивното му сърце.

— Само с грабеж мога да си го обясня — каза Вангел, но умът му беше другаде. Лееше се кръв. Сега беше негов ред. — Сюлейман не познаваше имама, господарю. Никога не съм ги виждал заедно!

Нюка повтори думите му и Урода загуби интерес към разговора. Отново изпадна в пристъпи на гняв, псуваше лъже султана и „ония кучета“ — предателите. Когато състоянието му наближи апоплексията, Нюка му поднесе наргилето, Урода стихна и Вангел се измъкна от сарая.

Дарма печеше пиле. Защитниците не мислеха за обсадата, на никой не му идваше наум да пести провизиите, а Вангел не смяташе да се застоява под прицела на огнените стрели. Дивашките викове на нападателите му късаха нервите. Едвам се въздържаше да не замъкне наръч мускети на бойниците и да открие огън по пустинните кучета.

— Не се бъркай в чужда война — каза Дарма и беше права.

„Аз имам своя война, а тя има нужда от всичките ми сили!“ Оставаха Нюка и скопците му, а след тях Мароановите роднини! Живият враг и през пустини е опасен!

Вангел преяде и легна да спи. Когато се изкъпа, Дарма го намаза с кокосово мляко и той излезе да подсъхне на вятър. На един изстрел бяха зелените чалми на берберите. Смях и гаври летяха към стената. Нападателите показвала косматите си задници, по-смелите приближаваха на коне и ругаеха емира-урод, маймунското му тяло, свинската му династия, незаченатото му потомство. Един зулу заплашваше да го вземе за фаворитка, друг — да направи първия черен емир на Мобарак. Дарма му превеждаше. В един миг берберите видяха русите му коси и дълго мълчаха. Намери се някой да им каже кое е русото момче. Гняв смени иронията.

— Халиф гяур! — зареваха берберите. — Син на копеле, потомък на светата курва!

Вангел прати Дарма за мускети, взе един, без да се обръща, и застреля най-близкия нападател.

— Аллах…! — зареваха чакалите на пустинята, но им мина меракът да демонстрират храброст.

— Този изстрел може да се окаже съдбовен, Вангел бег! — Нюка беше застанал зад гърба му и виждаше всичко. Подпухналото му месесто лице имаше умни очи, понякога тъжни, понякога подли, но никога вяли и отнесени. Този евнух беше негласният министър по вътрешния ред на Мобарак и се ползваше с пълното доверие на Урода. — Когато господарят реши да удари отцепниците, ти трябва да поведеш ордата!

— Емирът ще реши на кого да повери честта си! — „Сам падна в капана!“ — Искам да говоря с тебе, Нюка… Насаме. Ще ида да се облека. Почакай ме в покоите си!

— Нямам покои, бег. — Нюка се поклони ниско. — Живея на тавана. Някога там са държали клетките на пощенските гълъби.

— Почакай ме горе!

— Знам какъв разговор ще водиш с мене, бег! — „Този скопец е бил пират!“ — Странни неща стават в калето. Орхан загина от стрела в гърба. Сюлейман капитан нападна имама светец… Предателството лети във въздуха…

— Мълчи, Нюка! — кресна Вангел, оглеждайки се плахо. „Ще надуши ли капана старата лисица?“ — И аз, и ти служим на един господар! В името на емира ти заповядвам — иди ме чакай в стаята си!

Нюка задържа опипващите си очи на лицето му, после се обърна и с несигурна крачка започна да се отдалечава.

— Чакай, Нюка! — внезапно вдъхновение му подсказа правилния ход. — Скрий тези мускети при себе си!

Съмненията на евнуха се изпариха, очите му се усмихваха, лицевата маска се отпусна. Когато останаха сами, Вангел каза на Дарма:

— На всеки половин пясък изпращай по един евнух!

Скопците бяха четирима.

— Нюка — каза Белия дявол и приседна на ниското му легло. — Отдавна се каня да те питам. Ти откъде си? Кабирец?

— Не, бег. Кюрд от Иран. Баща ми беше овчар — керванджия. Имаше сто хиляди глави стадо и двеста планинци пастири.

— Как попадна тук? — Вангел знаеше, че Персия е във война с Отомания. Докато беше в Кандия, читаците няколко пъти празнуваха победата на Отоманския ятаган над сабята на ахменидите. Знаеше още, че Персия е далече на изток.

— Дълга история, бег… и тъжна. Мъж в моето положение избягва да си спомня миналото!

— Прости, Нюка, но като не обичаш да си спомняш миналото, с какво сърце си си позволил да ме обрежеш? Поне да ме беше питал, скопец бег. Може би щях да си дам съгласието?

Нюка вече знаеше какво го чака, но по бързина отстъпваше на момчето. Силата му беше мека и тежка, а за да опази живота си срещу двата пищова, трябваше да нападне внезапно и рязко. „Умирам!“ — реши евнухът, но опита последното средство, оправданието.

— Господарят заповяда, бег! — Нюка наведе глава и се огледа за мускетите. И Вангел ги виждаше — подпрени един до друг под капандурата, натъпкани, готови за смърт и разрушение. — На своя глава не бих посмял и косъм да махна от раменете ти!

— Аз ще посмея, скопец бег! Свърши се твоята! Имаш време, колкото да изпросиш опрощение от бога си!

— Смили се, Вангел бег. — В гласа му нямаше страх, по-скоро хитрост и желание да печели време. Белия измъкна пищова и го подпря на чалмата му.

— Бързай, Нюка! Броя до десет и натискам спусъка!

Скопецът замънка молитвата си, но преди края й Вангел заби камата под ухото му. Нюка не гъкна. Вангел скочи, намести го на леглото и го зави с протрито вълнено одеяло. Един по един под това одеяло щяха да легнат всички евнуси, но първо златото! Вангел прерови килията, но не намери кой знае какво. В едно ковчеже откри няколко камъка, от пояса на Нюка измъкна кесия със стотина крусадос и това беше всичко.

Когато мюезинът зави от минарето, под одеялото имаше пет трупа, в кесията около хиляда крусадос плячка, а на запад препускаха в кариер девет конници. Сокон лазът водеше колоната, Вангел Белия дявол беше ариергардът. Яздеше ален, чистокръвен араби, но зад него на мароканското седло се друсаше и Дарма. Това беше краят на емирското му великолепие. Беше време да потърси единствения мъж, който му вдъхваше доверие и страхопочитание. На гърба на жребеца беше всичко, което имаше… „Исусе боже, помогни ми да се докопам до шхуните!“

* * *

— Кой сте вие, господине? — попита испанецът. Беше дребен, изтънчен мъж с искрящи черни очи и изящни ръце, отрупани с пръстени. Личеше изчистената раса, благородното потекло, но и онова смазващо високомерие, с което испанците бяха известни по всички географски ширини. Грандоманското им високомерие измести истинските добродетели на рицаря и позволи на Филип II да повери Непобедимата армада на такова надуто нищожество като дон Медина Сидония само защото се беше прочул с грандоманията си, широко подражаване от кастилските аристократи. Когато Дрейк и Рейли издавиха големите донове, оцелелите испанци изтрезняха и днес опитваха да „тъпчат по земята“. Дон Родриго Кортасар Дук де Пинар и Овиедо влачеше левия си крак и имаше вид по-скоро на богат йезуит, отколкото на воин. Белия беше достатъчно патил и печен, за да падне на колене пред чуждата надутост или да почувствува собственото си нищожество само защото някой, па бил той и испански гранд, иска да го види в очите му.

— Християнин, дон Родриго. Роден съм на един месец път оттук, на северозапад.

Вангел знаеше — за испанец „християнин“ значи единствено католик, но нито сега, нито някога се беше интересувал от догматичните различия.

— Поданик на Империята?

— Да, господине!

— Тогава не може да не знаете, че след битката при Лепанто отношенията между Испания и Турция рязко се влошиха?

— Знам, господине. При Лепанто аз се бих под испански флаг.

— Вие? Защо?

— Крал Филип твърдеше, че води флота си на помощ на християните от Леванта.

— Това ли беше единствената причина?… Извинете, как да ви наричам?

— Вангел, дон Родриго.

— Само Вангел?

— Християнските поданици на султан Селим нямат цената и на добитъка. Ваше превъзходителство знае това. А аз… очаквах Лепанто да прерасне в катастрофа за Отомания!

— И останахте излъган, сеньор Вангел?

— Всички левантинци останаха излъгани, дон Родриго…

— Какво очаквахте, сеньор? Рухването на Империята, гибелта на султана?

— Господ не осъжда мечтите.

— Това е самата истина — дукът се усмихна пресилено. Мога ли да ви задам един личен въпрос?

— Заповядайте!

— Как си представяте бъдещето на християните от Отоманската империя?

— С възраждането на Византия, сеньор дук!

— Велика цел! — Испанецът се усмихна отново. — Имате ли последователи, сеньор?

— Отговорът на този въпрос има за залог главата ми, ваше превъзходителство!

— Извинете.

Вангел изпитваше ненавист към испанците, но умното лице на този гранд му харесваше и не би го подвел, ако Испания беше запазила значението си на морска сила. Испанското могъщество беше покрито с прах, Армадата лежеше на дъното край Шотландските острови, а за християните от Леванта беше от жизнено значение в Средиземно море да влезе английската флота. Рано или късно Турция и Британия щяха да се хванат за гуша, османците нямаше да издържат гигантската схватка и от ислямските отломки щеше да възкръсне новата империя на християните.

— Да минем към деловата част, сеньор? Онзи евреин твърди, че имате сведения по ваша оценка за петдесет турски лири? Вярно ли е?

— Петстотин, сеньор дук! И не става дума за сведения. Аз съм единственият човек в Истанбул, който може да предвиди действията на Сент Джеймс и Високата порта в Средиземно море и Персийския залив… Бие нямате агенти нито в Лондон, нито в Илдъза.

Кортасар дълго не отговори.

— И с какво гарантирате искреността си, сеньор?

— С качеството на политическия анализ, ваше превъзходителство!

— Да чуем? Имате честната ми дума, че ако вашата и моята оценка съвпаднат, веднага ще получите исканата сума!

Вангел поклати глава.

— Аз съм пират, дон Родриго. Този занаят се практикува от хора, които нямат доверие никому, нито на баща си, нито на бога! Честна дума!? За мен това не е повече от клетва в кладенец!

Презрението отново заля Кортасар. Би плюл в лицето му, ако ръстът и въоръжението му не бяха толкова внушителни.

— Какво ви кара да мислите, че имам нужда от политически анализ? — Дукът отбягна обръщението, но Вангел имаше набито ухо и щеше да постъпи по същия начин.

— Политическият анализ! — отговори той. — Испания няма достъп нито до турски, нито до английски висши кръгове. Нямате нито един военен наблюдател нито в империята, нито на Островите. Вие сте в пълна изолация. Над Испания тегне омразата на Франция, на Португалия… По кой път ще тръгнете, като всички водят в непрогледен мрак?

— Дори да сте прав, какво ми гарантира, че не сте агент на някоя от изброените сили?

— Хазарт! Ако съм агент, ще загубите петстотин лири, ако не — ще знаете какво да докладвате в Ескориал!

Кортасар втренчи блестящите си очи в него и дълго се мъчи да проникне в дебрите на пиратския мозък. Лицето му не издаваше вълнения, напротив, мъртви, неподвижни мускули, никакви чувства и страсти… „Трябва да спечеля презрението ти, гранде!“

— Добре, сеньор! — посолът възвърна учтивия тон. — Ще имате петстотин лири от частните ми средства. Утре ще ги получите от моя секретар. А аз кога ще чуя вашия политически анализ?

— Един час по-късно, там, където на вас е удобно, ваше превъзходителство!

Дон Родриго чу обръщението, но и тоя път не реагира. Вангел дебнеше всяко негово движение, всяка смяна на настроението, но испанецът пазеше плътно затворена душевната си книга. Йезуитското „exertitia spiritualia“, или „упражнение на духа“, при него беше достигнало съвършенството си.

— Тогава един час по-късно заповядайте в моята резиденция! Знаете ли къде е…

— Ще я намеря! — Вангел се поклони и бързо се отдалечи по кея. Когато се смеси с тълпата, намери прикритие и се обърна. Влачейки левия си крак, дукът вървеше към каретата, до него с поклони и подтичване пълзеше мазната фигура на Шамир Перес.

 

 

— Знаете ли, сеньор Вангел, какво ще стане, ако посъветвам Ескориал да не предприема стъпки пред Високата порта, а падишахът реши да отстъпи някой от портовете си на Британия?

— Да, ваше превъзходителство! Англия ще атакува Гибралтар, ще го превземе и ще монтира брегова артилерия на южния бряг. Така ще си гарантира свободен достъп до Средиземно море и ще отнеме и последния шанс на кастилците да си възвърнат морското господство!

— Давате ли си сметка какъв риск поемам, ако вашите съвети се окажат негодни?

— Вечно проклятие на рода Кортасар, а за вас лично — отлъчване от светата църква и обезглавяване!

— И въпреки това ме съветвате да приема анализа?

— Рано или късно ще го направите! Събитията ще потвърдят моята констатация!

— По какъв начин историята ще започне да доказва правотата ви, сеньор?

— С британско нападение в Персийския залив.

— Ако това се случи, вие ще получите от мен още петстотин лири, сеньор, но дотогава ще се въздържам от всякаква препоръка!

Дон Родриго де Кортасар Дук де Пинар и Овиедо стана.

Аудиенцията беше приключила.

 

 

Беше краят на август. В началото на ноември английските бригове „Крист сейк“, „Нобъл лейди“ и „Сийгъл“ нападнаха турски кочерми в иранското пристанище Мозарган. Нито Високата порта, нито Илдъза даваха вид на разтревожени. Въпреки това новината заля света. Една вечер Перес потърси Вангел в легацията. Секретарят на дон Родриго щеше да се срещне с Белия дявол утре сутринта на крайбрежната улица по време на молитвата.

Испанският гранд удържа думата си и Вангел получи своите петстотин лири. Не се радваше. Мръсни пари, мръсна съдба! Един ден бог щеше да му прости тази подлост. „Аз съм левантинец! — крещеше вътрешният му глас. — Нашите народи трябва да оцелеят, а за да оцелеят, аз трябва да заложа на Британия!“