Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Белия дявол (1)
Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 28 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2011 г.)
Разпознаване и корекция
Дими Пенчев (2012 г.)

Издание:

Христо Калчев. Белия дявол

Първо издание

Рецензент: Венко Христов

Редактор: Красимир Дамянов

Художник: Божидар Икономов

Художествен редактор: Петър Тончев

Технически редактор: Емилия Дончева

Коректор: Стефка Бръчкова

Издателство „Български писател“

ДП „Димитър Найденов“ — Велико Търново

 

Формат: 84/108/32

Тираж: 30 112 екз.

Подвързия: 2112 екз.

Брошура: 28 000 екз.

Печатни коли: 19

Издателски коли: 15,96

УИК 16,95

Дадена за набор на 21.XI.1986 г.

Излиза от печат на 20.IV.1987 г.

Цена подвързия: 2,02 лв.

Цена брошура: 1,77 лв.

История

  1. — Добавяне

10

Кърк доведе хиляда и сто воини. Транспортните кораби ги бяха стоварили в порт Судан, на брега на Червено море. За един месец бяха успели да пресекат Либийската пустиня. В Сидра се появиха грохнали, измършавели, но подчинени на желязна дисциплина. Шон ги разпредели по корабите и обяви два дена почивка. Войниците изпраха дрехите си, обръснаха се, намазаха с мас ботушите и съсипаната банда се превърна в армия, пълна с чувство за собствена значимост, готова да мре, ако интересите на Британия го изискват.

Шотландците облякоха адмиралските си дрехи и Сидра онемя. Готвеше се нещо страшно, но какво, градът не смееше да мисли. На третия ден сутринта Шон вдигна „Юниън Джек“ на стенгата и бойните тръби възвестиха похода. „Белия дявол“ поведе флотилията по профила на брега. Дванадесет денонощия Вангел гледаше сивия, ерозирал скат, но когато наближиха Мароко, пейзажът се промени и сега плаваха покрай гъста растителност. Шон преустанови дневния ход, промъкваха се в пълна тъмнина. Нос Алмина беше силно укрепен испански форт и цел на атаката. Крепостта се наричаше Сеута, оръдията й бяха истински кошмар за контрабандисти, пирати, дори за кралския флот на Франция.

Кърк Хоукинс свали войниците на петдесет левги от форта, в устието на кална, жълта река, и корабите се върнаха към нос Кабо Негро да изчакат придвижването към Сеута.

Повече от век по-късно, в 1704 година, Британия щеше да стане господар на Гибралтар, сега обаче започваше генералната репетиция на тази историческа битка.

На петнадесетия ден преди разсъмване Шон нападна крепостта от североизток. Атаката беше за отвличане на вниманието, акция за заблуда, лов на тигър с голи ръце, но защитният гарнизон средоточи вниманието си на брега и Кърк успя да вдигне стълби на кулите. Започна див, ръкопашен бой. Англичаните се укрепиха в южния квартал, не напредваха, но и не отстъпваха. Испанците раздвоиха вниманието си на север, срещу корвета. На седемнадесетия ден под прикритието на нощта Британската флота свали главния десант. Защитниците се озоваха в блокада. Основните сили на Армадата бяха в Картахена, на стотици левги на север, и преди да се притекат на помощ, Форт Сеута се предаде. Англичаните защитиха южния бряг с кордон от кораби и издигнаха знамето над крепостта. Започна позиционна война на артилериите, но освен излишни жертви друг резултат нямаше. После короните се споразумяха по дипломатически път и Армадата отплава на север. Беше краят на април. Първата битка за Гибралтар беше завършена един месец по-рано от най-оптимистичните прогнози. Шон замина за Маракеш, на аудиенция при султана на Мароко, и Белия отново пое командването на корвета.

Готвеше се да отплува, когато получи покана за официален прием в крепостта. Поканата важеше и за неговите „капитани“. Белия остави флота на Сокон, избра моряци, облече ги в бели ризи, застави ги да обуят испански ботуши и ги поведе.

„Ще ме познае ли?“ — беше въпросът, който го привличаше в крепостта, макар да знаеше, че го очаква награда, а може би и титлата „пер“.

Бившият щурман Дилейни, сега облечен в червена куртка със златни шнурове и капитански отличия на шотландския калпак, го посрещна учтиво, но студено, не го позна, макар че той го въведе в тържествената зала. Пред ниска ониксова маса се бяха събрали висши офицери, а в средата, нямаше съмнение, беше самият Смарти Смайли Бруукс. Кърк Хоукинс излезе напред.

— Господа офицери, това е капитан княз Вангел Авалов, приятел на Британия, героят от Сеута! — Шотландецът преведе речта си на френски и добави: — Аз ще служа за посредник, княже!

Смарти Смайли взе думата.

— Ваше превъзходителство, от името на нейно величество кралицата и за моя чест аз съм упълномощен да ви връча най-високото воинско отличие „Железният кръст на свети Джеймс“! Кръстът се присъжда за особени заслуги към Британия! Доставете ми удоволствието, княже, лично да го окача на достойната ви гръд!

Вангел пристъпи, наведе глава, но когато церемонията свърши и от него се очакваше да се оттегли, Белия се взря в очите на адмирала и попита на френски: — Не ме ли помниш, Смарти Смайли?

Лицето на англичанина се смръщи, но миг по-късно споменът възстанови подробностите.

— Залива на Агадир? — широко усмихнат попита той. Белезите от рани личаха още, макар че гъста червена брада се опитваше да ги скрие. Смарти протегна ръка.

— Господа, князът за втори път ми се притича на помощ! — После се загледа в лицето му. — Тогава носехте някаква източна титла… Или ме лъже паметта?

— Емир Ибн Мобарак! — Вангел се усмихна горчиво. — Мина много време, адмирале! Жив ли е капитан Уиндроуз?

— О, да! Радва се на нова жена… Шеста! — Офицерите избухнаха в смях. — Жив е старият бик и все така луд по морето! Една от най-скъпите вещи в неговия дом е златният ятаган, подарък от вас, княже!

Вангел погледна изумения Кърк.

— Господа, донесох вино от Беотия. Благоволете да пиете с мен. — Левантинците внесоха черешово буре и се оттеглиха с поклони. — Днес аз получих най-скъпото отличие в живота си, благодарността на Британия. — Белия напълни чашите и вдигна своята. — Господин адмирал, господа офицери, моля предайте на нейно величество, че на източния край на морето живеят християнски народи под гнета на ислямска Отомания! Помагайки ви да проникнете в Средиземноморието, ние, източните християни, вярваме дълбоко, че ни съчувствате и подкрепяте нашата борба срещу друговерците!

Офицерите пиха мълчаливо, но никой не се нае публично да ангажира британското оръжие срещу исляма.

* * *

— Още ли мечтаете за Велика Византия, княже? — попита Смарти. Обядваха в кръгла, проветрива зала, надвесена над морето. Оттук се виждаха и испанският бряг, и водите на Атлантика. На масата бяха Кърк Хоукинс и Дилейни. Вангел беше изпратил да повикат лаза и всеки миг очакваше появяването му. Смарти не беше забравил, че Сокон го водеше из бардаците на Агадир и тази нощ щеше да се реваншира. Фанатичните католици, създателите на йезуитския орден „Христово братство“, поддържаха зад стените на Сеута истински гнезда на порока, наречени полусериозно — полуиронично „Ангелски люлки“. На „паметната нощ на победното веселие“ беше поканен и негово превъзходителство княз Авалов, кавалер на „Железният кръст на свети Джеймс“.

— Княже, — каза Смарти — Шон твърди, че държиш Филип Испанеца отговорен за провала при Коринт. Мадрид разтръби победата си по целия свят. Как да го разбирам?

— Безсмислено кръвопролитие, адмирале. Отомания загуби морето, но съсредоточи силите си на суша и не загуби и педя земя! Какво остана от тази победа, освен хвалбите на дон Хуан Австрийски?

— Турция е велика сила, княже. Наивно е да се мисли, че ще се сгромоляса от една битка, па макар и катастрофално загубена! Империята владее огромни земи, ползва неограничена човешка сила, поддържа търговски връзки с цял свят и за нея е детска шега да смаже шепа фанатици като моя приятел Филип!

— Ако хидрата получава кървящи, макар и не смъртоносни рани, ще започне да губи кръв, да се омаломощава и тогава… ако е рекъл господ, с едно последно, общо усилие ще рухне! Филип Ткон и аз я ухапахме при Лепанто. В Сирия, в Киликия, в Армения, Сърбия… непрекъснато кърви! Утре вие ще я раните в Иран, ще въстанат българи, гърци и когато целият Левант кипне, османовци ще паднат по очи пред своя аллах, за да не станат никога! Аз работя за този ден, адмирале! Това е и единствената причина днес да съм тук, сред вас!

* * *

Белия не отиде в „Ангелските люлки“. На другия ден левантинската флота щеше да отплува на изток, а той имаше да свърши още една последна работа — писмото до Ескориал. Всеки момент щяха да доведат преводач и писар, а Белия дявол вече пети час обмисляше текста. Писмото трябваше да бъде любезно, но твърдо; отмъстително, но честно да носи белега на страданието, без да е самоунизително…

„Ваше Императорско Величие“ — продиктува Вангел. — „Пиша Ви от форта на Сеута. Над главата ми плющи английското знаме и последните остатъци от испанската армия, разоръжени и унизени, се товарят на транспортни кораби, които ще ги експулсират на северния бряг на пролива. Британия спечели битката за протока и получи своя така желан ключ за Средиземно море. Аз, бившият вожд на левантинската флота край Лепанто, предоставих на Британия своите кораби и улесних техния рейд на запад. В това писмо искам да изложа причините, които ме накараха да вдигна ръка срещу Испания.“

„Ваше Императорско Величество, православните християни, наречени от Светата инквизиция еретици, гинат с хиляди под азиатския вандализъм на Османовата династия. Когато корабите на Свещената лига тръгнаха срещу Христовия враг, призивът беше «Да освободим Светите места и християните от полуострова на Балканите!» Редом с Вашата беше и левантинската флота, която аз имах злощастната чест да командувам. Победихме, Ваше Величество, но не за свобода на угнетените и не за водосвет на гроба господен! Победихме в името на неугасващата Ви слава, победихме за радост на трубадури и бардове, които днес пеят възхвали за Вас. Светите места останаха осквернени, християните на Изтока продължават да гинат под свирепия ятаган на падишаха. Испания и католическите владетели се оказаха негодни воини и недостойни защитници на Кръста! Ето защо аз, левантинецът, известен на Високата порта под името Белия дявол, поех отговорността да осигуря на Британия и протестантските монарси достъп до затворените морета. Господ да съхрани надеждите ни!“

„Ваше Императорско Величество, Вие измамихте моите сънародници, затова с правото на законно отмъщение аз Ви нанесох тази рана в Сеута. Съзнавайки своето нищожество до олимпийското величие на Вашия трон, аз си позволявам да заявя, Ваше Императорско Величество — безсмислените жертви при Лепанто са отмъстени!“

 

 

Белия дявол се раздели с англичаните и тръгна на изток. Отново плаваше по профила на африканския бряг и отново нощем. Когато отмина Тунис, излезе в открито море и пое курс към Малта. Подмина острова нощем и нагази османската акватория. За един ден се отклони от пътя, прехвърли левантинците на две шхуни, отпрати ги на юг и прекоси Егейско море. Водеше две корита начело със Сокон и Влаха. Петата шхуна беше получила пробойна при Сеута и остана на пристан там. Сокон и Влаха продължиха през проливите и Черно море за Татарбунари, а Белия хвърли котва пред Златния рог. Моряците къпеха Диомед с питейна вода. Чистокръвният араби се радваше като дете, цвилеше, виеше лебедовата си шия и беше толкова шумен, че вълкодавът, легнал на палубата с изплезен език, като че ли го гледаше с презрение.

— Красиво дете, нали, Сур? — викна Белия. Вълкодавът се вдигна тежко, качи се на квартердека, легна в краката му и заспа. На изток блестяха златните минарета на Истанбул.

Белия дявол беше доволен. Беше пощадил враговете си и това му доставяше удоволствие. Жребецът беше върнат жест, Вангел му беше преотстъпил мавританката, така че Погонат продължаваше да му е длъжен. И той, и Менон, и сарацините му дължаха живота си, но Вангел знаеше, че само на Амин може да се вярва.

— Защо ни подаряваш живота, дон? — попита старият пират. — Не те разбирам.

— Аз ви разбрах, Амин — отговори Белия. — За вас това е по-важно!

Сарацинът седя замислен, спокоен, посвоему горд, но вътрешно объркан. Тургут издаваше нетърпението си и гледаше час по-скоро да се махне от борда на корвета.

— Прости ли ни, дон?

— Да, Амин, върви си в мир!

— Отивам си, дон… Ако един ден изпиташ нужда от саби, обърни се към Амин! Животът ми ти принадлежи! Потрябва ли ти, твой е!

Да, Белия знаеше, че в Сидра има на кого да се опре… Единственият, на когото никога не би гласувал доверие, беше Менон.

— Знаех, че няма да ме убиеш, дон!

— Така ли? — Белия беше искрено учуден. — Кога разбра, че ще живееш, Меноне?

— Когато ми каза, че си пожалил Погонат и Дарма… Тогава разбрах, че си се задръстил от кръв!

Не за първи път Вангел откриваше, че Менон Шкодер не е глупак. Напротив, имаше и ум, и кураж, но беше подлец и развратен като уличница.

— Така е, Меноне, прав си… Нямам нужда от твоята кръв. Върви си!

— Искам да се откупя, дон! Ще ти изпратя теглото си в злато… Моля те да го приемеш.

Вангел знаеше какво значи този откуп, но искаше да го чуе от устата му.

— Защо, Меноне! Освобождавам те без условия.

— Не искам да бъда длъжник! — беше отговорът.

Няколко часа по-късно двама негри качиха на борда кован сандък. Вангел им каза да го внесат в каютата, но не го отвори. Вътре беше цената на Менон…

* * *

Джон Дърмънд беше видял корвета и очакваше появяването на княз Авалов.

Слугата го посрещна на входа и го поведе към резиденцията. Сур се сдави с хрътките и докато се мъчеха да ги разтърват, Джон излезе на входа, изсвири остро и прекрати схватката.

— Да или не, княже?

— Да, милорд!

— Гибралтар е наш?

— Южната му част! Нося писмо. Шон Мърдок ти изпраща доклада си, милорд!

Качиха се в кабинета. Джон се зае да чете писмото. Лицето му не изразяваше нищо, но Вангел и не чакаше да гадае настроения по английски лица. Когато привърши четенето, Джон вдигна глава:

— Английското знаме победи, милорд… „Юниън Джек“ се вее над Гибралтар!

— Шон пише, че въпросът с твоето перство тепърва ще бъде поставен. Сега са ти връчили само кръста?

— Предостатъчно, милорд. Аз само пренесох вашите войски!

— Три години Адмиралтейството не намери ефикасен начин да стовари десант в Мароко! Не подценявай заслугите си, княз Авалов!

— Както и да е… — Вангел се изтегна в стола и натъпка лулата си с холандски тютюн, който беше започнал да му се услажда. — Отсега нататък всичко е в ръцете на бога! Утре тръгвам на север, милорд! Имам една молба и едно предложение.

— Да чуем, Ранг?

— Бих искал да си доставя от този тютюн… Това е молбата.

Дърмънд се усмихна.

— Остави ми адреса си. Ще пиша на фирмата да те включи в списъка на клиентите. Да чуем предложението?

— Молдова е спокойна страна. Имам къща едновременно на два бряга — езерен и морски — и обширна земя, истинско царство на дивеча. Каня те на лов, милорд! Обещавам спокойствие и пълна почивка.

— А как ще стигна до твоя рай, Ранг?

— Ще изпратя корвета. На четвъртия ден ще акостирате на моя пристан.

Джон не отговори дълго.

— Мога ли да взема лейди Даяна?

— За мен ще бъде чест, милорд! А Яш е град с театри, казина, уреждат се конни турнири… Жена ми построи къща, в която лейди Даяна би намерила всичко необходимо за развлечение и почивка.

Дърмънд се засмя гласно.

— Кой те е учил на куртоазия? Ти не си само пират, Ранг!

— Престанах да бъда пират, милорд. Други ще пиратстват за мен. Жена ми иска да бъде княгиня, синовете й да растат като аристократи. Няма да й откажа тази измама, щом от мен се иска единствено да я финансирам, но аз, Вангел Аваля, ще обличам княжеска мантия само когато е абсолютно необходимо!

— Все по-често ще ти се налага, Ранг. Французите казват: „Благородството задължава.“

— Възможно е, но за тебе аз съм и трябва да си остана пират!

— Приемам предложението ти, Ранг! Ще ти гостуваме през август, дори и септември, но и аз имам едно условие.

— Кажи, милорд?

— Отсега нататък трябва да ме наричаш Джон!

* * *

Цялата сутрин Белия дявол прекара по пазарите за коне. Търсеше чистокръвни арабски кобили и щеше да купи колкото намери, на каквато и цена да му ги предлагаха. Яхнал Ром, той обходи десетки пазарища, но успя да купи само четири. Дори и в Истанбул чистокръвните коне бяха истинска рядкост. До вечерта моряците сковаха клетки за шестте ездитни коня, качиха каретата на борда, привързаха впрегатния екипаж за мачтите и „Белия дявол“ опъна ветрилата. На черноморската врата на Босфора два фелука му преградиха пътя, но офицерите, които се качиха на корвета, се сблъскаха с извънредното високомерие на капитан княз Авалов и след като надве-натри прегледаха документите му, побързаха да слязат в патрулната лодка.

„Белия дявол“ излезе в открито море и обърна рострата на север.

Близо година Вангел не беше виждал София и момчетата. Излезе на палубата и застана на руля. Сур се отърка в ботушите му. Изглеждаше възбуден. „Дали чувства, че се връщаме?“ — мислеше Белия, подложил русата си, започнала да побелява глава на вятъра, който гърците наричаха ливанти, турците драмодан, а пиратите — просто судесто[1].

София с момчетата беше в Яш, но Лазар го посрещна в Скендера. Кеят беше готов, скован от клен и дълъг стотина метра. Буната беше два пъти по-дълга, от гранитен камък, спечен със специална жълта глина, затъпкана с пръст и трамбована като римски път. Белия върза корвета, пусна конете на воля и влезе в къщата. Имаше нова прислуга и в кухнята, и в стопанския двор, но на мястото на Мана все още никой.

— Каква работа свърши, Лазаре? — попита княз Авалов. Беше излязъл от парната баня, облечен в дълъг кашмирен халат, подарък от София след дългото й скитане из Европа.

— Наех коне, коли и капарирах реколтата, княже. През август ще отида да следя товаренето на зърното и да се разплатя със земевладелците.

— Надявам се, че никой не знае какво се върши на север?

— Там е Украйна, княже. Там молдовската ръка е къса.

— Ясно… Как е сестра ти?

Лазар се намръщи.

— Неузнаваема, дон. Дама… Трудно се говори с нея!

Белия се усмихна криво.

— Ще се наложи да я смъкнем от облаците… Утре заминавам за Яш. Как върви строителството на конюшните?

— Котленеца се занимава с тях… Бях веднъж, привършваше ги… Втори път няма да стъпя!

— Защо?

— Не искам да срещам Мана!

Вангел изпита глупавото чувство, че е гол. Беше забравил и момичето, и неволната рана, която нанесе на шурея си.

— Как е тя… Мана, Лазаре?

— Чака дете — глухо отговори той.

Мълчаха дълго.

— Дон, защо я даде на Котленеца?

— Наричай ме княз! — грубо каза Белия. — Трябваше… Не ме питай, Лазаре!

— Не, княз Авалов! Моля те да ми отговориш! Верността ми към тебе ми позволява да питам: „Княже, защо ми отне момичето?“

Вангел знаеше, че трябва да отговори. Лазар заслужаваше истината, колкото горчива и да беше тя, макар че с нея щеше да се промъкне обидата, а верният албанец не беше длъжен да я понесе. Кафето му загорча, напареното тяло отново плувна в пот, прекрасната гледка към езерото, която допреди малко радваше очите му, сега му се стори банална, дори отегчителна. Белия дявол пое въздух и сложи длан върху единствената му ръка.

— Прав си, Лазаре, имаш право на истината!

София беше неузнаваема. Европа й беше подействала и благотворно, и разхайтващо. Беше потънала в разкош. Коса, вежди, походка, нокти, всичко се беше изменило до такава степен, че ако не очакваше да види именно нея, не би я познал. София се хвърли на врата му и го повлече към спалнята.

— Ела, дявол такъв, пирате! — говореше на киркирски гръцки. — Ще полудея!

В леглото жена му беше същата фурия и Вангел бързо забрави обвиненията, които се готвеше да й отправи.

— Изневеряваше ли ми, скот такъв! — задъхано шепнеше тя, впиваше зъби в устните му, дереше гърба му с нокти.

— Държиш се като слугиня! — каза Белия. — Трудно ще повярват в благородния ти произход!

— О, нещастен разбойник! Аз съм най-голямата дама в Яш! И най-богатата! А ти — загадъчният княз, който има свой флот и скита по далечни морета! Нищо не знаеш за мен, пирате! Тепърва има да се чудиш. Всички яшки домове са широко отворени за нас. Дори княжеското семейство иска да му бъдем представени! Чаках да се върнеш… Още тази седмица ще ни въведат в двореца!

— Утре се връщам в Скендера — каза Вангел. — Ще трябва да го отложиш.

София скочи.

— Не можеш да ми нанесеш такъв срам, Вангели! Обещах на госпожа вода Мойчан да те представя веднага, щом се върнеш? Воеводата също иска да те види, а той е един от най-богатите и най-влиятелните молдовци… Трябва да останеш поне утре.

— Мойчан? Този, който държи търговията със зърно?

— Един от тях — кимна София. — Другите са Бирлад, Залеу, Сигстул и Карей…

— И ти ги познаваш всички?

— Разбира се! Всеки петък жените идват у нас. Аз съм известна в Яш, Вангели, макар и не колкото тебе!

Вангел изтръпна. Последното нещо, от което се нуждаеше, беше популярност. Цял живот се беше старал да живее анонимно, а когато се беше прочувал, това никога не беше за добро. Ни за него, ни за тия, които държаха да повдигнат булото на тайната му.

— Аз… известен в Яш?

— Ти си легенда. Почакай, ще видиш сам… И още нещо, в нашия дом се говори само френски! Децата говорят свободно, ще ги чуеш. Цял ден прекарват с Бриджит… Константин пише…

— А румънски?

— Френският е по-важен. Цял Яш говори френски… Бях в Париж, Вангели… Господи, какъв град! И във Виена, и в Линц, и… Ще ти разказвам много… По цели нощи!

— Ела с мен в Скендера.

— Мразя тази къща, княже! Ако обичаш жена си, не я прави селянка! Няма да ти преча да се оттегляш там за лов, за почивка, но ние с децата ще останем тук. Синовете ти ще се сближат с аристократите, ще научат всичко необходимо, за да станат истински князе! Ние… Ти им осигури богатство, но това не е всичко, скъпи! Благородникът трябва да усвои маниерите и знанията на своя кръг, а в Скендера това е изключено!

— И в Скендера живеят благородници — с каква мъка Белия произнасяше подобни думи и с какво отвращение играеше великосветската игра на жена си. — Запознах се с воеводите Кобадин и Неводари.

— Зная. Сега и двамата са тук. На тях дължиш част от славата си!

Истината се проясняваше. В желанието си да го привлекат за пиратския си проект, воеводите търсеха пътища към жена му и като че ли бяха намерили.

Белия дявол стана, облече се и излезе на балкона. Долу се виждаше площад „Галан“, заобиколен от красиви къщи, а в дъното започваше ларгото, извеждащо на площад „Балея“, където се намираше и княжеският дворец. Държавата гладуваше, селяните тънеха в беднотия, но в богатите квартали на Яш цареше охолство ако не като ориенталското, то поне имитиращо го.

Белия не изпитваше съжаление към бедния. В пиратските му представи за света бедни бяха неспособните, мързеливите, страхливите, а те не заслужаваха по-добра съдба, но прекомерната демонстрация на богатство беше нещо, с което не беше свикнал, а сега вече знаеше, че няма да свикне никога. Той беше богат. Сам нямаше представа за размерите на съкровищата си и щеше да ги увеличава, но не за да прекарва времето си със скучаещи аристократи, още по-малко с предвзетите им жени. Белия беше преустановил една дейност, но се готвеше да започне друга и нямаше време да скита по приеми дори ако те са кралски. От друга страна, разбираше, че не бива да отказва на София удоволствието да го представи на новите си приятели. Това щеше да я нарани, а и аристократите кой знае как щяха да изтълкуват нежеланието му да общува с височайшите им особи.

— Добре. — Вангел се върна в спалнята. — Ще остана и утре, ще се срещна, с когото искаш, а сега да видя момчетата!

Децата ставаха ангели. Облечени в костюми на хусари, високи и стройни, с меки руси коси, но с черните албански очи на майка си. Бриджит ги въведе в просторната приемна и остана до вратата. Момчетата се хвърлиха на врата му. Не бяха го забравили и Белия позволи на суровата си вътрешност да се размекне. „Ще дойде ден, и той не е далече, когато само аз ще поема възпитанието ви — мислеше той и галеше белите им глави. — Само аз, синове мои, и ще бъда зъл като надзирател на зандан, за ваше добро и за моя гордост! Дотогава порадвайте се на детството си!“

— Елате, Бриджит! — каза Белия. — Седнете. Не се страхувайте. За вас не съм страшен. Ако синовете ми научат добре вашия език и всичко необходимо, за да живеят леко в средата си, аз ще ви направя богата жена. Разбирате ли ме, Бриджит?

— Разбирам, ваше превъзходителство — с пламнали бузи отговори момичето.

— Достатъчно е да ме наричате княз! Това исках да знаете, Бриджит, и още нещо… Не ги подкупвайте. Няма да питам дали ви обичат, това не ме интересува. Ще попитам: „На какво научихте синовете ми, Бриджит?“ — и тогава ще очаквам отговор.

— Ще положа усилия да научат всичко, което аз знам, княже.

Вангел се усмихна, стараейки се да изглежда ласкав и добронамерен.

— Тогава ще бъдете човек, който не познава липсата, госпожице!

Белия се обърна към София.

— Имаш две нощи, жено! Прецени с кого искаш да ме запознаеш.

Потомственият дом на воеводите Мойчан не беше нито по-просторен, нито по-богат от неговия, ако можеше да се нарече негов замъкът на София, но имаше една много съществена отлика. По стените на приемната висяха маслените портрети на няколко поколения Мойчан, доказващи наследственото благородство на една от първите фамилии на княжеството, а в техния дом такива портрети можеха да се появят най-рано след сто години.

Разбира се, княз Авалов имаше едно безспорно предимство, беше богат като Крез, външността му създаваше смут и напрежение, а тайнствеността на личността му беше до такава степен окръжена с ореола на екзотиката, че не бяха малко тия, които се съмняваха в съществуването му. София беше казала, че ще прекарат вечерта у Мойчан, но нито тя предполагаше, нито самите домакини какво стълпотворение ще предизвика вестта, че семейството на Белия дявол ще гостува в дома им. Когато лакеят извика „Княз и княгиня Авалови!“, Вангел чу тишината с интуицията на животно, което предчувства нападение. От входната врата беше уловил долитащ шум, напомнящ жужене на пчела, сега чу тишината на очакването.

В салона имаше повече от петдесет души и всички погледи бяха обърнати към него. Вангел хвърли едно око на София. Ни следа от смут, напротив, широка усмивка цъфтеше на устните й. Към тях вървеше дребна двойка. „Домакините?“ — помисли и не се излъга. Все още не беше си позволил да хвърли поглед и на салона.

— Уважаеми, княже! — во̀да Мойчан му протегна ръка и Белия я пое внимателно. Имаше чувството, че пипа жаба. Ръката на воеводата не беше по-силна от тази на малкия му син. — Най-сетне сте сред нас! Милата София толкова ви чакаше. Тук сте сред приятели, княз Авалов. Всички ви обичат и очакват вашите разкази за далечни странствания!

— Благодаря, воевода! — Вангел се усмихна сухо. — Благодаря ви за грижите към жена ми!

Започна безконечно представяне. Разговорът наистина вървеше на френски, но трябваше малко време, за да схване, че владеят само салонната страна на езика. Представиха го на титулувани лица, някои от тях бяха зърнени крале, чиито имена вече беше чувал, тук бяха Кобадин и Неводари, срещнаха се като стари познати, тук беше и братът на Аурел, маршалът на гвардията княз Еужен Абруд, и Белия се задържа пред дребния високомерен рицар.

— Познавам вашия брат, княже! — каза той. — Бил е мой гост в Скендера.

— Моят брат е каналия! — Писклив, висок тенор и надменни подли очи — това беше маршалът…

— Вашият брат е весел мъж. Аз го уважавам! — Вангел отмина, но по лицата на обкръжението и по силните ръкостискания лесно разбра, че публиката е харесала отговора. Мойчан му посочи стол, прислугата му поднесе вино и той се озова срещу смълчана тълпа, очакваща задоволяване на любопитството си. Погледна жена си. София цъфтеше. Мъжът й беше посрещнат като коронована личност и в особеното внимание към него тя виждаше повече от голо любопитство. Това беше фамилната премиера в обществото, а и в най-смелите си мечти не беше очаквала да види такъв прием.

— Доколкото разбирам, очаквате от мен да говоря? — Вангел се усмихна. — Пътуването по море е еднообразно и скучно, господа, понякога мъчително… Един ден, като се опознаем, може би ще ви кажа нещо повече. Наздраве на всички! Искрено се радвам, че съм сред вас!

* * *

Вангел се върна в Скендера, изпрати да повикат Котленеца и препусна към Исмаил. Завари Аурел брадясал, отчаян от скуката на глухата провинция.

— Завърна ли се, Вангел? Горд съм, че първо на мен се обаждаш… — Очите на Аурел блуждаеха. — Ще загина в тази пустош… ще загина от досада!

— Вземи три дни отпуск, Аурел. Каня те в Скендера. — Не днес, но утре, ако искаш, ще пратя каретата.

Аурел мислеше унило.

— Адютантът ще очаква каретата в моята квартира. Добре ли е?

Белия се усмихна.

— Добре е.

— Тогава ще заповядам да оседлаят коня! След пет минути тръгваме.

* * *

— Аурел, искам съвет от тебе… а може би помощ. — Вечеряха на свещи на брега на езерото. Нощта беше тиха, огласена от щурци и жаби. От време на време се чуваше откъслечният лай на Сур, който се забавляваше да вади лалугерите от дупките им.

— Слушам?

— Имам намерение да започна война, Аурел.

— От територията на Молдова?

— В Молдова трябва да подготвя конен отряд, да го обуча и да го поведа на набези в България!

— През границата?

— Не, но през границата ще се оттеглям!

— Как ще влизаш в Империята?

— По море.

— Сега разбирам смисъла на пристана… И колко време мислиш, че тези разходки ще останат в тайна?

— Докато имам твоето съдействие.

— След две години ще хвърля пагоните, Вангел. Изтече ли заточението, един ден не оставам в армията.

— Дай ми тези две години, Аурел!

Абруд остави храната и се облегна на стола.

— Разкажи ми плана си.

— Нямам готов план. Ще купя неколкостотин коня, ще събера българи в Килия… Когато узреят за набези, ще ги натоваря на корабите и ще потърся удобен бряг за десант.

— Като му дойде времето, ще ти дам карти… Разбира се дискретно.

— Благодаря, Аурел. Каква е опасността дворът на княз Батори да предупреди Високата порта, че се готви акция против нея?

— Голяма! Князът прави каквото може да угоди на султана. Молдова е малка страна, спомените от спахиите са още живи… Ние не искаме враг от юг!

— Аз няма да нападам от север.

— Но ще се оттегляш на север!

— Възможно ли е при дипломатически инцидент твоята застава да отговори, че нахлуващите конници са се пръснали и стопили в човешкото море?

— При настоящия комендант — не! Моята слава на авантюрист и скандалджия би направила без тежест всяко свидетелство против полковника.

Вангел очакваше подобен отговор.

— Да приемем, че ще потърся друг път за връщане. Какъв шанс имам струпването на хиляда въоръжени конници да остане незабелязано в Яш?

— Никакъв! Тук се знае всичко, а всеки опит за опазване на тайна усилва неимоверно апетита на любопитството.

— А ако разхвърлям хората на малки групи в различни селища?

— Същият ефект, брат!

— Да, така е! Как ще реагира Яш, ако ме залови в незаконно събиране на войска?

— Трудно ми е да предвидя. Плъховете домоседи ще завидят на енергията ти, жените ще бъдат във възторг, ще се превърнеш в героя на деня, но тези, които управляват, и съветниците на княза, ще поискат разтурване на частта и подвеждането ти под съдебна отговорност!

— Какво ще ме посъветваш, Аурел?

Аурел дълго не отговори.

— Не знам причините за тази война, но съм сигурен, че са сериозни… Ако ти кажа „Откажи се, Вангел!“, все едно че съм го извикал в кладенец!

Белия кимна.

— Мога ли да купя съгласието на княжеските съветници? Или поне мълчанието им?

Аурел не скри изненадата си.

— Имаш ли представа какъв разход е това?

— Аз съм достатъчно богат.

Офицерът отпи разсеяно.

— Не съм готов за такъв отговор. Ще пиша в Яш. Имам двама-трима приятели, с които мога да говоря откровено… Трябва ми време.

— Имаш го, Аурел. Всички разходи поемам аз, но най-късно в средата на октомври моите конници трябва да отплуват от Скендера!

Аурел млъкна за дълго.

— Намери начин да се представиш на Сигизмунд. Ако той те хареса, проблемите намаляват наполовина.

Беше ред на Белия да потъне в мисли.

— Познаваш ли го?… Да познаваш един човек, значи да знаеш слабостите му.

— Сигизмунд е млад мъж… слабостите му не са по-различни от нашите… жени, коне, злато!

Бележки

[1] Югоизточен вятър — Б.а.