Христо Калчев
Белия дявол (7)

7

Година и половина Вангел Белия дявол броди по моретата. Мина под нос Добра надежда, заобиколи Мадагаскар, но при Молукските острови налетя на португалските донове и с паническо бягство се озова на Филипините. Островите бяха испанско владение, кръстени на всемогъщия Филип Втори, но се охраняваха през пръсти и „Бел фльор“ намери укритие в гористите брегове на Минданао.

Сокон зареди с вода, сухи банани и козе месо, подмени някои изпочупени рей и през нощта на света Марцела потеглиха на запад. Отминаха Борнео, пресякоха екватора и между Ява и Суматра се вмъкнаха в Индийския океан. Беше отминал сезонът на бурите и според Марс до Южна Америка щяха да плават безопасно като по лисабонските булеварди.

Французинът пиеше скотски. Изтрезняваше сутрин за час-два, докато левантинците правеха тоалета му и докато не изпиеше черното арабско кафе, подправено с акациев мед.

— Защо предприехте това пътуване, дон? — попита Белия. — Не мога да схвана смисъла.

— Този, който не е стигал Молукските, не е моряк! Не в новия свят, Аваля!

— Чувал съм да цитират Дрейк… Той казва същото за Магелановия път…

Марс вдигна глава.

— За левантинец знаеш доста, капитане.

Вангел долови ирония, но предпочете да не й обърне внимание.

— Прав ли е Дрейк, дон?

— Да, но „Бел фльор“ би могъл да мине в Пасифика само ако аз съм на квартердека!

— Защо? — сега Белия чу непочтителни нотки в гласа си, но не направи нищо, за да омекоти въпроса.

— Защото аз съм Жан Марс Дон де мар! — Това не беше отговор. Вангел не го прие, но не настоя за подробности.

— Мога ли да кажа на момчетата: „Марс дон ни поведе към Молукските от гордост!“ Добре ли те разбрах, дон?

— Да, капитане! — Французинът затвори очи и го остави сам. Вангел поседя миг-два и излезе от каютата.

За да избягнат срещите с морските сили, Белия и Сокон се спуснаха до петдесетия паралел и поеха курс „запад“, пресичайки най-бурния океан на земята. Беше пети май, ранна есен за южното полукълбо, но сутрин палубата беше в скреж и до изгрев трепереха от студ. На края на първата седмица настъпи безветрие и Марс обяви „тайфун“.

Сокон го изнесе на борда, положи го в стола на форпита, зави го с одеяла и ги остави сами.

— Предстои най-тежкото ти изпитание, Аваля! — каза французинът. — Виж този пръстен около слънцето… Това е вратата на ада!

— Не разбирам, дон?

— Ще излезе вълна, ще духне мусон и ще започне тайфунът. Запомни, Аваля, носът трябва да реже вълните! Обърнеш ли борд на бурята, започни последната си молитва. И ако окото, Аваля, ако окото на тайфуна мине далече от „Бел фльор“, след три дни ще отслужим молебен за спасението!

Вангел не схвана думите на французина като заплаха, напротив, гледаше на Марс като на вдетинен, видиотен алкохолик, дрънкащ в делириум. Денят беше тих и ведър, безветрие имаше всеки ден рано следобед, после духваше от юг, захладяваше, но корветът цепеше вълните уверен като делфин и ветрилата му плющяха весело. Весело всъщност беше настроението на сарацини и левантинци, предчувстващи края на един мъчителен, безсмислен рейд.

Когато предсказанията на французина се сбъднаха, Вангел заповяда да заковат люковете на оръдията, да затворят трюма и бака, да оставят само щормовите марсели, да опразнят палубата и да го привържат към щурвала.

Небето потъмня, но от юг просветваха мълнии. Стихията приближаваше. Вълните ставаха все по-големи, но ритмични и можеше да се предвиди следващият удар. Скоро вятърът задуха отвсякъде и океанът кипна. Вълните налитаха на борд, на нос и подхвърляха „Бел фльор“ като лист. Все пак някаква закономерност имаше и Вангел все още си внушаваше, че пори вълните. Корветът изчезваше под вода, изплаваше тромаво и потъваше отново, и това дълги нескончаеми часове. Един след друг се пречупиха гротът, фокът, бизанът и всичко изчезна зад борда, скоро и надстройките щяха да рухнат под ударите на щорма.

Тайфунът си пое дъх, за миг замря и започна адът.

Когато окото отмина на север и „Бел фльор“ с разкъсани кормилни скоби заплува без посока, Вангел вдигна глава. Надстройките бяха изчезнали, но каютите изглеждаха непокътнати, макар и да не даваха признаци на живот.

Вангел Белия дявол пусна плаваща котва, разтърка кървясалите си очи, вмъкна се в каютата, залости вратата и спа тридесет часа. Когато се събуди, на борда кипеше работа. Мачтите бяха заменени с резервни, надстройките и леерите се възстановяваха, опъваха ветрила, ковяха капаци на мортирите.

— Добре ли спа, дон? — попита Сокон.

— И този път се измъкнахме! Как е Марс?

— Помоли, като се събудиш, да отидеш при него!

Белия тръгна към капитанската кабина.

— Наспа ли се, Аваля?

— Наспах се, дон!

— Беше тежко?

— Да!… Беше…

— Индийският океан — неопределено каза Марс. — Който не е срещал тайфун, не е моряк, капитане!

— Какво още не знам за морето, дон?

— Не си пресичал Пасифика?

— И през ум не ми минава да го пресичам! Никога!

— Няма смисъл! — Марс се надигна и взе каната с рома. — Пий, Аваля! Ти спаси корвета, сине! Самият господ — бог ти е надничал в люлката!

— Или сатаната! — Вангел отпи от рома и почувства остър, болезнен глад. — Ще заповядам да донесат храна.

Завари Марс устремил поглед към вратата.

— Бях сигурен, че бягаш, Аваля.

— Не съм ял пет дни!

— Яж… и пий! Аз ще те гледам…

Вангел се нахвърли лакомо. Яде козе месо, дъвка сухари, пи ром. Когато се оригна силно и се облегна на стола, очите на Марс изглеждаха и посърнали, и унижени.

— Какво има, дон?

— Силен е животът ти, Аваля! Радвам се на издръжливостта, на съня ти, на вълчите ти зъби! Бог ти е дал всичко, капитане!

— Дал ми е повече, дон! Приятел и съветник като тебе!

Марс мълча дълго.

— Дай ми оръжие, Вангел!

Белия поклати глава.

— Никога! Не искай това от мен!

Сокон заповяда да вдигнат ветрилата, оправи курса и „Бел фльор“ заплава на запад. Платната плющяха, въжетата скърцаха, сарацините запяха протяжните си песни.

— Трябва да ги избиеш, преди да влезеш в Средиземно море! — Вангел знаеше кого има предвид французинът. — Избери тиха нощ и пипай бързо! — Белия кимна. — След това направи молебен, Аваля! И аз ще присъствам!

— Утре, дон… До разсъмване всичко ще бъде свършено…

Избиването на сарацините стана на следващия ден по време на вечерята. Сокон подготви левантинците и изнесе мускети на форпита. Вангел застана на квартердека. По негов знак Лазар щеше да поведе клането. Сарацините усетиха заплахата: тишината беше такава, че левантинците непременно готвеха нещо. Омар, боцманът на Марс, изкрещя на арабски и ятаганите блеснаха. Започна стрелба. Стреляха всички християни. Сарацините предприеха атака, но бяха отблъснати и се укриха в бака. Тогава Сокон ги изби с вряла вода. Вангел Дон де мар се заключи в кабината, запуши ушите си с восък и легна.

Лазът го събуди на сутринта. Молебенът започваше…

— Един от моите деди, Аваля, е бил участник в защитата на Константинопол. Служил е при сената на Генуа. Оставил е спомени. Това е библията на мерзостта, капитане! — Седяха на столове, заковани за палубата, и чакаха залеза. Марс като че ли свикваше със състоянието си, пиеше по-малко, беше престанал да се оплаква от безсъница, въпреки че лоените му свещи мъждукаха до сутринта. Беше започнал да яде и дори да изпитва глад.

По негови изчисления най-късно сутринта щеше да се появи африканският бряг, а при добър вятър и с помощта на всевишния след десет дена, най-късно две седмици, щяха да нагазят в Атлантика и да обърнат руля на север.

— Мохамед Завоевателя е влязъл в града, но атаката е водил ромеят Занатос паша, флота е командвал българинът адмирал Балтоглу, унгарец инженер му е построил тежката артилерия, а генуезците са стояли затворени в Пера и хладнокръвно са гледали как еничарите подлагат на клане Свещения град. Това е истинският край на Византия, Аваля! Християнският свят не заслужава по-добра участ, щом католици, ортодокси, лютерани воюват помежду си, щом се мразят като еретици и гледат на братовата смърт като възмездие свише. Напусто пилееш енергията си за една химера, Аваля! Византия нямаше причини да съществува и затова загина. В съвременния свят е годен да оцелее само единният, еднороден и еднокръвен народ. Византия беше котел с космополитна смес, затова при първия полъх на бурята се разпадна на племена и народи.

— Архонтите вярват във възкресението й, дон!

— Птоломеите са вярвали, че ще възстановят Египет, Ахменидите — Иран, Цетегус — Рим, но нито една от империите не възкръсна, Аваля! Напротив, загинаха завинаги, макар че върху техните развалини други народи изградиха своето величие.

— Византия е жива, дон! — Вангел се опита да противоречи, макар аргументите на французина да изглеждаха съкрушителни. — Императорските фамилии имат наследници. Кантакузини живеят в Трапезунд, Погонат на остров Хиос, Ткон Македонец в Солун, Ангелите в Атина… Старият Погонат чака в храма „Света Мария Монголска“, синът му — в залива на Сидра. Императорското злато се пази в манастира „Памакаристос“ и е на разположение на всеки, който вдигне Леванта срещу падишаха.

— Ти знаеш къде е златото на Византия, Аваля? Защо не е в ръцете ти?

Вангел дълго не намираше какво да отговори.

— Защото не знам къде е манастирът, дон! Знаят само наследниците на четирите императорски фамилии!

— И двама от тях са в Сидра?

Белия кимна. Мълчаха дълго. „Бел фльор“, оцелял от тайфуна, пореше вълните, като че ли горд от себе си. Лъвската му ростра грееше златна, осветена от последните лъчи на залязващото слънце, на стенгата му се вееха византийските орли, забравен флаг, но достатъчно неутрален за тези ничии води, в които всяка среща представляваше смъртна заплаха.

— Връщаме се в Сидра, Аваля! — напрегнато, с глух, задавен глас каза французинът. — Не търпя възражения!

— Това е лудост, дон! Аз съм пират, но не и предател! — Филип Ткон вярва в мен като в…

— Като в бога сионски! — Марс го прекъсна с дрезгав смях. — Пиратът е пират, за да не се съобразява с никакви закони! Нито божиите, нито на честта, още по-малко на празните химери… Ти си пират, Аваля! Пиратът ще намери манастира дори ако трябва да свари на бавен огън малокръвните византийски инфанти!

Слънцето потъна внезапно и несвикналите очи изтръпнаха от мрака.

— Мисли, Аваля, и плувай към Сидра!

Всъщност наследниците на Кантакузин, Палеолог и Комнин, бяха измрели или от турски ятаган, или от разврат и безделие в дворовете на западните владетели. Оставаха двете фамилии Погонат и Ткон Македонец, прекарали столетия в сянката на трона, но дали достатъчно императори, победоносни или безлични, за да съберат романтично настроени последователи зад пурпурните си мантии. Филип не беше годен да управлява с меч. Той беше по-скоро пастир, духовен водач и Белия си го представяше повече с патриаршески скиптър, отколкото с василевсовата диадема на главата. Преди да се срещне с Исак, Вангел беше разпределил ролите в императорския водевил. Погонат на трона, Филип начело на православната църква, а войската и флотът под негово върховно и независимо командуване. Исак разби тази илюзия, но Филип продължаваше да бъде най-близкият му приятел и Вангел Аваля нямаше, не, нямаше да посегне на мечтата му. Останали без средства, архонтите щяха да загубят последния си шанс да въоръжат армия срещу султана, а Западът изглеждаше негоден да организира нов кръстоносен поход въпреки привидното желание и на папата, и на монарсите. Вангел не чувствуваше ламтеж за злато. Имаше предостатъчно. Парите бяха власт, а на него власт не му трябваше. Не по-голяма от тази, която имаше. Делът му от френското злато беше огромен, а и не беше единственият извор на средства. За него беше по-важно да изведе близките си от Отомания и да свърши с безсмисленото реене по моретата.

Наближаваха Гибралтар, когато Вангел влезе в каютата на французина. Завари го брадясал, раните му бяха започнали да гноят, сладникавата миризма на гниенето го удари от вратата.

— Не, дон! — каза Аваля. — Няма да посегна на архонтите! Не за злато!

— Умирам! — Марс не беше в състояние да слуша друго, освен вътрешния си глас. — Аваля, имам нужда от помощ!

— Ще направя каквото мога…

— Не, Аваля, ще направиш каквото трябва! Искам пищов и отрова. Веднага! Още сега! Не искам да умра луд! Ще полудея от болки! Бъди човек, момче!

Вангел чу истина. Днес я чу.

— Закълни се, че искаш смъртта си, дон!

— Кълна се! И в бога, и в дявола! И още нещо… В Сидра… Потърси къщата на Сияд. Убий го, той е мой роб. Разкопай избата под винените бъчви. Там е всичко, което имам… Върви, Аваля, бог да те пази!

— Сбогом, дон! — каза Белия, но французинът махна с ръка и затвори очи.

Вангел натовари Сокон със смъртната церемония на Марс, но когато спускаха савана в морето, застави целия екипаж да падне на колене и прочете молитва за спасението на духа на Жан Марс французина, наречен Дон де мар във водите на Леванта.

* * *

В Янина Белия дявол завари втория си син. Момчето беше русо и синеоко като него и наближаваше година. Кръсти го Филип в чест на Ткон Македонец и отиде да закопае златото на Марс в подножието на Томор.

Лазар го нямаше. Беше заминал да търси нова земя за фамилията, но Дако беше в града и тръгна с него. Шкодер беше разпродал имотите си в Киркира и чакаше знак от Вангел да тръгне на север. Белия се отби в Сидра, взе съкровищата на французина, но не уби Сияд, напротив, даде петстотин златни бизана на стария судански роб, ала когато се връщаше към пристанището, заобиколиха го въоръжени сарацини.

— Това са хората на Тургут! — прошепна лазът. Оказа се прав.

— Здравей, дон — каза Тургут Сфакс. — Тежко ли е златото на французина?

— Върви си по пътя, Тургут! — Вангел знаеше, че нямат шанс да опазят кожите, ако се стигне до оръжие. Бяха двама срещу петдесет сарацински саби.

— Дошъл съм за златото, дон!

От редиците излезе Амин и Тургут го остави да говори:

— Дон — каза сарацинът. — Ти ми подари живота, днес аз ще ти го върна. Остави златото и вървете! Вървете със здраве, дон, но златото на французина — на земята!

Вангел видя и Сияд. Сега суданецът не изглеждаше жалък, нито толкова грохнал.

— Марс ме съветваше да те убия, Сияд! — каза той.

— Трябвало е да го послушаш, дон! — кротко отговори робът.

Белия направи знак на Сокон да остави торбите и тръгна през сарацините. Никой не го спря. Когато се качиха на борда, лазът попита:

— Ще се върнем ли, дон?

— Да! — Вангел трепереше. — Не днес, лаз! Ще се върнем, когато не ни очакват!

Лорчата направи три курса до Епир и бившите пирати отново се превърнаха в мирни поданици на Османия. На борда останаха пет моряци от околностите на Янина, Сокон и Белия дявол.

Вангел слезе при устието на реката, а Сокон отведе корвета нагоре по брега. По-късно щяха да се срещнат в Янина.

* * *

— Изчезнеш ли още един път, няма да ме намериш, Вангели! — каза София. Лежаха един до друг, загледани през прозореца. Нощта беше гореща, лунна, в обора пръхтяха коне, нервният Албанец крачеше из двора с мускет в едната ръка и с ремъка на вълкодава Сур в другата. — Няма да живея като вдовица при жив мъж!

Вангел галеше мускулестия гръб на жена си и с наслада слушаше заплахите й. Беше му домилял наглият й нрав, обичаше да гледа мълниите в очите й, да слуша съсъка на езика й.

— Обичам те, Софийо! — каза той.

— Лъжеш, пес похотлив! Кой знае колко мръсници те чакат из пристанищата! — София се вбесяваше от собствените си думи. — Ще те заколя, докато спиш, пирате!

Жена му го удари с юмрук в гърдите, Вангел я обърна по гръб, затисна я с тялото си. София омекна, пръстите й плъзнаха по кожата му и любовта се събуди отново.

* * *

— Обичам те! — София се бореше с учестеното си дишане, Вангел стоеше на прозореца и гледаше сухата вахта на Албанеца. — Няма да заминаваш, нали?

— Не! — разсеяно отговори Белия. — Ще заминем заедно… на север.

— А кораба?

— Сокон ще го докара… ако е рекъл господ.

— Не ми харесва твоя лаз, Вангели!

— Ще свикнеш!

— Никога!

— Сокон е пират… животът ме научи да вярвам на пиратите!

— Лазът не мрази Менон.

— И аз не го мразя — Вангел се „върна“ в спалнята, — макар че е червей и че е готов да продаде майка си!

— Аз го мразя! От дете! Дако го мрази… Само баща ни не вижда какъв Юда е пръкнал!

— Забрави Менон — каза Белия, — съмнявам се, че някога ще чуеш за него!

— Лазар каза, че опитал да ви убие — продължи да разпитва София.

Вангел настръхна. Не очакваше толкова недискретност. От Лазар не!

— Албанеца знае ли?

— Не.

— Не му казвай!

— Няма — вяло обеща жена му. — Лазар те обича, Вангели. Каза, че си син на небето… Каза: „Вангел дон е велик капитан!“

— Напускам морето! Да видим как ще бъде на сушата!

София скочи отново.

— Как ще бъде ли, Вангел дон? Ще ти кажа! Ще гледаш жена си, синовете си! Няма да мърдаш без нас. Имаш злато, други ще работят за тебе. Ти ще гледаш коне и ще учиш момчетата на мъжките работи!

— Така да бъде, жено! — усмихна се Белия. Гладен съм. Донеси нещо за ядене!

На сутринта Дако натовари конете и Вангел ги поведе към Томор. Не познаваше зет си, готвеше се да разбере що за човек ще отведе със себе си на север.

Излязоха от града и поеха към вътрешността по арнаутския път за Битоля. Предстоеше два дни преход, после щяха да навлязат в буковата гора в предпланините на Томор. Градските стени на Янина все още се виждаха, когато от храстите откриха огън. Вангел смушка коня, но преди да избегне засадата, видя Дако да пада от седлото с ръце на лицето.

Вангел навлезе в гъстия дъбак над пътя, скочи от коня и криейки се зад стволовете, тръгна обратно към засадата. Беше ранен, но куршумът беше разкъсал кожата на бедрото, раната не беше опасна, макар че кръвта започна да пълни ботуша.

Белия се надвеси над пътя и видя нападателите. Водеше ги Осман бег, началникът на янинската полиция, но сред нападателите бяха племенниците на пашата Турсун и Халил, негодници, насилници и комарджии, но любимци на Аян и неприкосновени за закон и саморазпра.

Когато конниците препуснаха на кушия, Вангел прехвърли мъртвия Дако през седлото и накуцвайки, се върна в Янина.

Албанеца погреба сина си и се затвори в зимника. Пиеше вино и мълчеше. Не отговаряше и на София. Когато на четвъртия ден излезе посърнал от безсъние и вино, косата му беше бяла, снагата му, жилава като на сръндак — завинаги счупена под тежестта на мъката.

— Пашата ни удря — примирено каза той. — Ще ида да разбера защо.

— При Аян ли отива?

София поклати глава.

— Той има свои хора.

Шкодер се прибра късно и отново се затвори в зимника. Беше сряда. Излезе в неделя по обяд, за литургията.

— Загубих двама сина, Вангели! — каза той. — Менон е пратил хабер на пашата, че клането на черкезите е твоя работа!

Вангел изтръпна. „Сокон е проговорил?“ Докато лазът не се върнеше, истината щеше да остане в тайна.

Заживяха нащрек, спяха въоръжени, заслушани в лая на Сур. Единствено София даваше воля на гнева си.

— Ако си велик дон, ще отмъстиш за брат ми!

Вангел мълчеше и чакаше. Лазар трябваше да се върне от Молдова, Сокон и момчетата да слязат по далматинския бряг на коне. Дните се нижеха един след друг, напрегнати и еднообразни. Вангел рисуваше плана на бъдещата къща, София не пускаше децата в двора, Албанеца пиеше в зимника.

Един ден пашата прати хабер, че е заловил убиеца на Дако и ще го беси публично, на градското тържище. Вангел пъхна пищовите в пояса, камата в ботуша и отиде на екзекуцията. Бесеха циганин, полулуд-полумалоумен, негоден да натъпче мускет, камо ли да застреля конник в зъбите.

Белия прие съжаленията на пашата, извини Албанеца с болест на душата и се прибра под ироничните погледи на Турсун, Халил и бабаитската им шайка.

* * *

— Ела, Соконе! — Белия го вкара в къщата и измъкна пищовите. — Ти ли каза на Менон кой изкла черкезите?

— Аз, дон.

— Защо?

Лазът знаеше, че умира, но нямаше страх в очите му.

— За да знае кой брани честта на сестра му!

Вангел изпъшка и седна в яслата.

— Какво излезе от твоите хвалби, лаз?

— Разбрах, дон! Ти беше прав… Менон е куче!

— Скъпо струва твоето просветление, грузинецо! Кажи, какво да те правя… Сам реши съдбата си!

— Стреляй, дон! — спокойно каза Сокон, — но ако ме оставиш жив, с тия две ръце ще удуша онова куче!

— Как мислиш, Соконе, ще те застрелям ли?

— Не.

— Защо не?

— Аз съм твой брат, дон! Мъжете не стрелят по своите!

— Прав си, няма да те убия, но ей богу, ако София или Албанеца разберат, че ти си ме предал, ще ти изтръгна езика!

Сокон се усмихна гузно.

— Лазар ще се сети, дон.

— Ще говоря с него! — кресна Вангел. — Къде са момчетата?

— В гората над града.

— Да ме чакат в манастира „Свети Мина“! Утре по тъмно ще бъда там! Върви!

Осман бег тръгна да посрещне битолския валия, а Сокон и левантинците му направиха засада.

Вангел пиеше кафе с Аян Янински и разговаряха за египетските камелии, цъфнали в двора на сарая. Когато приличието позволяваше, пашата попита:

— Какво те води при мен, Вангел бей?

— Мъката, паша ефенди! Говори се, че ме държиш отговорен за смъртта на твоите черкези?

Пашата сбръчка вежди.

— Кой говори, бей?

— Кажа ли му името, осъждам го на посичане, паша ефенди!

Аян кимна.

— Право говориш, Вангел бей… Ти не беше ли на път, когато Белия дявол сдави черкезите?

— На път бях, паша ефенди. В морето, далече на север… пред Венеция.

— Знам, Вангел бей…

Връхлетя Халил с Османовата глава в ръце. Пашата скочи ужасен.

— Ти си тук, Вангел бей? — невярващ на очите си, попита Халил.

— Както виждаш, беим! — Вангел се поклони и излезе от сарая.

Османлиите вдигнаха потеря, претърсиха планината от Епир на юг и Охрид на север до морето, но не откриха нищо, което можеше да бъде пренесено курбан на пашовия гняв. Аян назначи Турсун на мястото на Осман бег и оттогава ислямският принц не знаеше мярка. Пропищяха санджаците, падаха глави, насилваха жени, където и да ги срещнеха, убиваха с ловна страст, но Белия дявол беше неуловим и нощите им бяха пълни със страх и напрежение. Скоро дойде ред и на Турсун. Намериха го обесен на една греда в спалнята. В ложето лежеше фаворитката Мая, хърватска циганка, с нож, забит в гърдите до ръкохватката.

Пашата направи пищно погребение на племенника си и обяви траур. Сокон се промъкна в Янина, затвориха се при Албанеца и го удариха на вино и козя пастърма.

— Къде е корветът, лаз? — попита Белия.

— На остров Хвар, пазят го рибари мохамедани за злато.

— Откъде ще намерим хора да преплуваме проливите?

— Пет души ме чакат в манастира… с мен шест. Не ми трябват повече, дон.

— Ще останеш ли на сушата, лаз?

Сокон се изчерви, пот изби на челото му, очите му шареха нервно.

— Ще се върна при своите… Ще си взема жена… Минах четиридесетте, капитане.

— Лазите се гънат под ятагана.

— Свикнал съм с турците, дон. Ако намеря добра жена… и ако е нетърпимо, ще те моля за подслон.

— Добре, лаз. Пий! Има време за мислене!

Вечерта Халил влезе в двора с въоръжена стража. Албанеца укри Сокон в сламата, а Вангел излезе да ги посрещне.

— Добре дошъл в моя дом, беим. Твоите желания са заповед за мен!

— Къде е жена ти, Вангел бей?

— Мястото на жената е при децата й, беим!

— Повикай я!

Вангел настръхна. Беше сигурен, че Албанеца и Сокон чуват разговора, и знаеше, че тилът му е защитен.

— Не те разбирам, Халил бей, с мен ли имаш работа или с жена ми?

Принцът вдигна бича си, но срещна сините очи на пирата и задържа удара.

— Чуваш ли заповедта, гяур!

— Мръсни заповеди не изпълнявам, бей!

Вангел подпря длани на пищовите, настръхналите заптии измъкнаха ятаганите… Сбиването започваше. Тогава вратата изскърца и Албанеца застана на прага с мускет в ръка.

— Не викай дявола, Халил бей! — високо, но спокойно каза той. — Върви си в мир! Харемите ви пращят от жени! Не закачайте жените на кръста!

Застанал срещу дулото, Халил започна да се върти суетливо.

— Ти си Белия дявол, Вангел бей! — ядно, с омраза каза той. — Един ден ще го докажа на пашата!

Халил се обърна и без да изчака придружителите си, излезе от двора.

— Отвържи Сур! — каза Албанеца и се върна в дама. Вангел пусна вълкодава, но още дълго подлага главата си на вятъра. Смразяваща, кипяща омраза бушуваше в жилите му. „Мъртъв си, Халил!“ — викаше наум Белия дявол, забил до кръв нокти в дланите си.

Вангел чакаше едноръкия си шурей и отлагаше смъртта на принца. По негови сметки Лазар отдавна трябваше да бъде в Янина. Ако не беше загинал по пътя, да пази господ от нови нещастия, скоро щеше да спре пред портата.

Сокон вилнееше из околността, нападаше керваните за парлама, а като видеше зор, укриваше шайката си в Пещерата. В Томор се бяха крили цели села християни. Турците избягваха да бъркат в гнездата на „орлите“ и заобикаляха Томор, когато имаха възможност да го сторят. Лазът грабеше, имитирайки разбойнически набези, но плячката му беше жалка и оставаше за левантинците. В ръцете му падна един от убийците на Дако, а на сутринта слугите на пашата откриха главата му между камелиите.

Белия дявол се превърна в кошмар. Мюезинът го кълнеше от минарето, софтите учеха суеверните да гледат на Белия дявол като на човек, но по-смел и по-дързък от другите. Отново се вдигнаха потери и отново без резултат. След смъртта на Турсун пашата беше поставил дома на принцовете под наблюдение. За всички беше ясно, че Вангел бей не излиза от дома си и въпреки това бяха убедени, че именно той е нощният фантом.

Бездействието убиваше Белия. Пиеше с Албанеца, любеше жена си, играеше с момчетата, но нищо не правеше от сърце и скуката го съсипваше.

Един ден пашата постави и неговия дом под охрана. Тогава Белия изкова кука, подобна на абордажните, върза я на въже, скри я под чула на седлото, яхна коня, спря пред заптиите, провикна се:

— Кажете на Аян паша, бог да подслади дните му, че Вангел Аваля отива да се поклони на мощите на света Анастасия Родоска.

Един час по-късно сви в планината, върза коня и криейки се в храстите, обходи града до западната му страна. Когато падна нощта, надяна чула на главата си, хвърли куката на стената и по познатия път проникна в крепостта. Халил живееше в дясното крило на двореца, но за да се стигне до покоите му, трябваше да мине през сараите на пашата, по чардака на харема, по петметровата отвесна стена в двора на принца.

Когато градът утихна, Белия започна промъкването. Три часа му трябваха да се добере до леглото на Халил и три дни, за да се измъкне от двореца.

Халил го нямаше. Белия приготви йоанитската си тарота и зачака. Принцът се върна сутринта, но когато тялото му се изпразни от живот и очите му загубиха поглед, Вангел чу гласовете на конярите. Дворецът се събуждаше.

Белия излезе от сараите, прехвърли се в двора на пашата и се укри в запустелия гълъбарник над вътрешния двор на харема. По обяд откриха убийството. Започна паника. Белия се забавляваше, гледайки дългия ритуален тоалет на ханъмите. Пашата пресече двора и през малка дървена врата, която през нощта не беше забелязал, мина във владенията на племенника си. Започна вайкане, плач, пресилени, неискрени вопли. Пашата мълчеше блед, та сив. Красивото му мъжествено лице беше сгърчено от непосилна омраза и фанатична жажда за мъст. Белия дявол беше спечелил още една битка срещу неговото всемогъщество. Дворецът се изпълни с войници, претърсиха всеки ъгъл, но в харема влезе само Аян.

— Жени — извика той. — Виждали ли сте мъж?

— Де това щастие! — отвърна една от тях и пашата излезе погнусен…

На третия ден Аян вдигна охраната. През нощта Белия мина по обратния път, намери подивелия си кон и по обяд, полумъртъв от глад, влезе в Янина.

Пашата не даваше вид, че се интересува от поведението на русия търговец, не изпрати хора да питат къде е бил три дни, дори махна заптието пред къщата му. София весело търчеше из двора, но Вангел чувстваше по интуиция, че толкова мир не е на добро. Минаха десетина дни. Нито Лазар се връщаше, нито Аяк Янински се интересуваше от него. Сокон се криеше в пещерата, пиеше ром и кроеше планове за семейно щастие.

— Лазар се бави — каза Албанеца един ден. — Започвам да се безпокоя!

— Ще дойде, Албанец. Изпратихме го да върши тънка работа… Трябва му време и умение… Той има и двете!

— Ще чакаме… — Албанеца се приготви да се върне в зимника, но очите му се разшириха и Вангел проследи погледа му. Трима черкези бяха спрели пред вратата.

— За мен е — каза Белия, когато ги чу да викат.

— Господарят, Аян паша, те вика, беим. Веднага!

— Запрян ли съм? — попита той.

— Пази боже! — отговори старшият. — Господарят каза: „Доведете Вангел бей!“ Това е всичко.

* * *

— Викал си ме, паша?

— Седни, Вангел бей. Разговорът ни ще бъде дълъг. Хей вие, вземете пищовите на госта да не му бодат корема!

Вангел изтръпна, но охраната беше зад гърба му и място за неподчинение нямаше. Измъкна оръжието и го подаде на стражата.

— Добре, бей — каза пашата. — Седни, кафе за госта и да влезе морякът!

Миг по-късно черкезите въведоха Менон. За кой ли път в тая прокълната от бога Янина Белия дявол разбра, че е мъртъв.

— Здравей, шурей — усмихнат каза той. — Радвам се да те видя!

— Съмнявам се, дон! — Менон беше мъж и самообладанието му беше възхитително. — Моето появяване е твоят край!

— Знам, Меноне… Паша, аз съм Белия дявол!

Аян беше забил тъмните си антрацитени очи в кафето.

— Как изби черкезите, Вангел бей? — кротко попита владетелят на Янина.

Белия му разказа с подробности и за нападението, и за бягството. Аян се интересуваше от всичко. Целият му живот беше протекъл в Янина и към широкия божи свят изпитваше наивното любопитство на детето. Вангел описа рейда си до бреговете на Новия свят, говори за Марс, за Махмуд черкеза… Аян знаеше за гибелта на сарацинския дон, но не свързваше русия пират бей с тази смърт. Менон потвърди.

— Присъствувах на обесването му, господарю! — Шуреят му се поклони с раболепието на слугата. — Вангел дон говори истината.

Вангел Аваля Дон де мар не скри нищо. Пред премрежения поглед на пашата се занизаха фантастични картини от Африка, Молукските, Минданао, тайфунът в Индийския океан, смъртта на Марс, предателството на Тургут Сфакс… Менон не скри злорадството си.

— Сокон лазът скита някъде из тия гори, господарю! — каза той. — Ако ми дадеш сто души, ще го измъкна от дупката като язовец!

— Колко души има с грузинеца, Вангел бей?

— Пет левантинеца, паша!

— И ти искаш сто души, Менон бей! — Пашата подсили презрението си и албанецът млъкна.

— Кой обезглави Осман? — Въпросът като че ли беше отправен към Менон, но Белия знаеше, че той трябва да отговори.

— Аз, паша!

— Но ти седеше тук, на този миндер?

— Всичко е в бързината, паша ефенди! — високомерно отговори той.

Аян преглъщаше трудно.

— А Турсун, а Халил… Ти ли затри наследниците на Янина, Бял дявол бей?

Вангел пое на гърба си обесването на Турсун, макар Сокон да беше екзекуторът, и заведе пашата в гълъбарника над харема да му покаже къде се е крил три денонощия. Когато се върнаха в сарая, пашата даде знак и черкезите изпратиха Менон до вратата.

— Знаеш ли какво те чака, Вангел бей? — с явна тъга попита пашата.

— Въже, паша!

— Жалко, бей! Арслани като теб правят този свят по-красив! Наистина жалко! Ако бяхме от една вяра и служеше при мен, щях да те затрупам със злато и почести!

— Винаги е така, паша!

— Не те разбирам!

— Големите мъже се срещат само като врагове!

Белия дявол поставяше него, владетеля на Янина, на една нога със себе си и пашата се задъха от удоволствие. Слугите донесоха прясно кафе за него и вино за скъпия гост Бял дявол бей, който щеше да излезе от сарая окован във вериги и с топуз на краката.

— Имам една молба към тебе, паша ефенди!

— Жена ти, бей?

Вангел кимна.

— София няма нищо общо с моите работи, паша!

— София ханъм и децата ти ще бъдат под моя закрила, Вангел бей! Само те… Нито за стария Шкодер, нито за едноръкия мога да ти гарантирам нещо!

Вангел очакваше повече, но Аян не беше човек на празнословието и ако кажеше нещо, всички знаеха, че наистина го мисли.

— Нанесе ми тежка мъка, бей! Турсун и Халил бяха синове на сестра ми Июкет… Имах ги за мои деца! Един ден Янинският вилает щеше да остане под тяхно разпореждане…

— Те убиха шурея ми, паша!

— Лъжа!

— Видях ги с очите си. Водеше ги Осман бег с няколко черкези от твоя конак!

— Днес всички са мъртви, бей?

— Мъртви са, паша!

Отново настъпи мълчание. Вангел пиеше виното е наслада. Все още не мислеше за утрешния ден. В зандана на Аян щеше да има достатъчно време за размисъл.

— Мой дълг е да те обеся, бей, но нямам право. Ще те изпратя в Стамбул. Негово превъзходителства Мехмед Соколлу, великият везир, е обявил награда за главата ти. Имаш да отговаряш за битката при Коринт, за хазната на адмирал Али паша…

— Нямам нищо общо с този обир! Повярвай ми, паша ефенди!

— Не е важно аз да ти вярвам, Вангел бей! Важно е да ти повярва падишахът! Аллах да му отреди светъл ум и дълги дни!

Оковаха го с тежка верига и го поведоха към зандана. Мълвата за арестуването на Белия дявол беше обходила Янина. На входа на двореца го посрещна обезумяла тълпа. Пашата охлади страстите, провикна се, че затворникът-сатана принадлежи на султан Селим Втори и жадната за мъст сган му направи кордон до вратата на тъмницата.

Вангел вървеше бавно, прехвърлил на лакът железните брънки, русата му коса се вееше на вятъра, сините му очи светеха предизвикателно. В тълпата видя Албанеца и София. Лицето на жена му издаваше и мъка, и недоверие. Беше свикнала да мисли, че мъжът й Вангел дон, Белия дявол от Шиптарските планини, е неуловим и извън човешките закони.

* * *

На четвъртия ден Белия дявол изчезна. Пашата събра пазвантите и в беса си ги изкла до крак. После се сети, че мъртвите не говорят и че никога няма да разбере как е изчезнал Вангел бей от дебелите, непристъпни стени на тъмницата.

Вангел купи свободата си. Когато го смъкваха в подземието, изпратиха ковача на зандана да му постави топуз. Беше млад, жилав мъж с гъста, черна коса и сключени вежди. Любопитството му беше по-силно от усърдието. Докато ковеше, не късаше поглед от Белия дявол. Клепалото отскочи и смаза палеца на лявата, му ръка. Ковачът се разпсува на български. Вангел почувства надигащо се ликуване. Това момче беше единственият му шанс да оцелее.

На другата сутрин Белия попита:

— Как се казваш, момче?

Българинът помисли, че гласът идва от небето, и облещи очи в религиозен ужас.

— Стефан от Котел, господарю!

Вангел разпъна най-чаровната си усмивка.

— Какъв господар съм ти аз, Стефане? Я ме виж… На кой бог се кланяш, българино?

— На единствения, православния, господарю!

— Защо служиш на кучетата, Стефане?

— Избягах от Котел… Не питай защо, жив да си, господарю!

Един поглед и наистина нямаше нужда да пита. Стефан Котленеца бягаше от властите, а това значеше смърт на правоверен.

— Искаш ли да спечелиш хиляда златни лири, Стефане?

— Срещу свободата ти, господарю?

— Срещу нея, Стефане!

Българинът поклати глава.

— Стига съм скитал като пес… Не, беим, добре ми е в Янина.

— Не ти е добре, момче, защото още днес пашата ще научи, че те търсят за убийство на правоверен!

Стефан зяпна онемял.

— Как научи, беим… А пашата… Кой ще му каже?

— Аз, приятелю! А тогава вместо уседнал живот бесило те чака!

На другата сутрин писнаха зурните. Започваше байрамът. Котленеца влезе в двора и попита за стария Шкодер…

* * *

Вангел, предрешен като шиптар, проникна в Янина. Прекара деня в скитане из гръцкия квартал, пи кафе на тържището, а когато стана два часът по турска време, мина през дворната врата на харема и скочи на мозайката пред покоя на пашата. От дълго време Янина беше спокоен град. Белия дявол беше потънал в дебрите на континента и заптиите гледаха на дворцовата охрана през пръсти. Завари пашата с корана в ръце, гологлав, бос, излегнат на копринените си възглавници.

— Ти ли си, Вангел бей?

— Аз, паша.

— За мъст ли идваш, пирате?

— Не, паша, нямам карез към тебе! Идвам да ти благодаря за живота на семейството си!

— Голям риск поемаш за една благодарност, Бял дявол бей! Или не тя е целта на посещението ти?

— Нямам друга цел, паша! Дойдох да срещна един мъж, да му се поклоня и да си ида в мир!

— След тебе ще хукне цялото войнство на Янина, бей!

— Взел съм мерки, паша ефенди. Не се безпокой за моята безопасност. Дойдох на сухо, без кръв, ще си отида по същия начин!

— Боиш ли се от нещо, беим? — Пашата за пръв път използваше това почтително обръщение и Вангел почувствува насладата на уважението.

— Аз съм човек като всички човеци, паша.

— Ти си Белия дявол, беим… Тук всички те помнят.

— Заминавам завинаги, паша. Дойдох да ти благодаря и да се сбогувам.

— Ще излезеш ли от Империята, Вангел бей?

— Да, паша. Заминавам на север.

— Ще вдигаш ли ръка срещу падишаха?

— Колкото пъти мога и когато мога, паша!

— Един ден въжето ще те стигне, беим?

— Да бъде така, както е рекъл господ… Сбогом, паша, благодаря! — Белия се поклони дълбоко и прочувствено.

— Сбогом, Бял дявол бей! На добър час, пирате!

Вангел излезе забулен и тръгна към изхода на палата. Никой не го спря. Изскочи на улицата и хукна към западната врата, измъкна се от крепостта и се заспуска към скривалището на шотландците. Яхнаха конете и се понесоха в кариер към брега. Потеря не излезе. Пашата му беше пожелал „добър път“ и наистина му го желаеше.

 

 

„Бел фльор“ издигна „Джоли Роджър“ и заплува на юг. Шотландците разглеждаха корвета с нескрито възхищение.

— Ще ни дадеш ли „Бел фльор“ срещу Гибралтар, Ранг? — попита Шон.

Стояха на квартердека и наблюдаваха отдалечаването на брега.

— За флагман, капитане! — отговори Белия.

— Тогава заповядай да го прекръстят! В Истанбул има френско консулство, а морският им агент е бил наемник на холандците.

— Бъди кръстник, Кърк! Избери име!

— „Белия дявол“ — хитро усмихнат каза шотландецът.

Вангел Аваля неволно извърна очи към брега. Там, между Пинд и Албанските планини, в късния следобед се събуждаше Аян паша, гордият и великодушен владетел на Янина.

 

 

Децата понасяха леко плаването, но София не можеше да вдигне глава от морската болест. Повръщаше, плачеше, спеше със студени кърпи на челото и малко по малко загуби бесния си нрав на дива котка. Вангел прекарваше повече от времето с нея, въпреки че албанката отказваше любов и капризничеше без мярка. Вангел повери децата на Стефан Котленеца и сега го гледаше да крачи горд като паун след несигурната крачка на Филип.

Въпреки английския флаг „Белия дявол“, сменил и името, и цвета си, избягна Коринт, заобиколи Крит и влезе в Егейско море западно от Родос. След още двадесет часа мина под дулата на „урбановата артилерия“, влезе в Мраморно море и хвърли котва пред Златния рог.

Сокон и шотландците спуснаха лорчата и слязоха в града. Капитаните тръгнаха към легацията, а лазът отиде да поръча сандък за съкровището на Белия дявол.

— Напълни го с камъни, Соконе! — заповяда Вангел. — Златото е пъклено изкушение, а човекът е слаб и алчен!

* * *

— С колко кораба разполагаш, Ранг?

— Пет шхуни чакат в залива на Сидра и моят корвет тук, на входа на Босфора, милорд.

— Значителна сила. — Дърмънд свали бинокъла и се обърна към Шон. — Опита ли корвета?

— Ястреб, Джон… Милорд!

Пиха дълго, загледани в стройния силует на корвета. Когато се върна на борда, София го посрещна с крясъци.

— Пиян скот! Къде се напи, дяволите да те вземат?

— При самите дяволи! — Захилен, фъфлещ, Вангел се докопа до койката, просна се по очи и мигновено заспа. Събуди се с главоболие, с метален вкус в устата и излезе да повръща зад борда. Когато очите му се проясниха и взе да различава предметите, разбра, че „Белия дявол“ е излязъл от Босфора и пори вълните към далечна Молдова, където го чакаше Лазар Шкодер, най-големият син на Албанеца.