Включено в книгата
Година
–2005 (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 5 гласа)

6

Адриана замина на обяд. Времето отново заплашваше да се развали и беше разумно да излезе от планинската клисура, преди да завали дъжд.

— Пороите смъкват камъни на шосето — беше аргументът на Асен.

Съдейки по двете коли, Лона беше донесъл дамаджана вино, зеленчуци и мляко. Закусиха и седнаха пред църквата. Зад слънчевите очила Адриана си беше възвърнала куража, а с Бела в ръцете приличаше на изрязана от журнал и залепена в неестествена среда по силата и поради каприза на лошия вкус. Между тях на найлонов плик бяха наредени подаръците: чифт обувки, пуловер, ризи… в девет и половина Асен Москов изпи първата чаша вино.

— Умишлено пия — каза той. — Отпада изкушението да тръгна за София.

Времето напредваше мудно. От падината чуваха стадото на Лона, кучетата му, над главата им прелитаха редовните авиорейсове за Атина.

— Красиво е тук — каза Адриана. Асен кимна. — Ако имах време, бих останала десетина дни. Чист въздух, спокойствие… Човек се отпуска. В Париж работех по петнадесет часа на ден. Вечер, когато се прибирах в квартирата, тялото ми трепереше от умора. До срещата ми с Жак бях гледала един филм и веднъж бях направила една екскурзия по Сена.

— А после?

— О, Жак познава Париж! Цяло удоволствие е да имаш гид като него. Портиерите те посрещат усмихнати, винаги намираш маса, знаеш къде да отидеш точно тогава, когато там е най-интересно…

— Защо не остана в Париж? — попита Асен.

Адриана го погледна подозрително, но когато откри във въпроса му нещо повече от любопитство, каза:

— Животът е много скъп. Дори да бих могла да живея сама, с Жак би било невъзможно. Работата му се провали. Опита да създаде бюро за предвиждане на модата, но не можа да привлече достатъчно капиталисти и трябваше да приключи. Опитвал е като треньор по ски в Шамони, по тенис на Ривиерата… Изглежда, и там не му е провървяло. Накрая работеше като администратор в един руски трактир. Беше в тежко психическо състояние. Представих го на ателиетата, възложиха му арбитраж на едно-две ревюта, но там се иска много енергия, познаване на стиловете и т.н. Жак просто знаеше да бъде елегантен, а това се оказа недостатъчно. В трактира не го искаха вече, на тях им трябваше не администратор, а портиер, който може да се справя с пияниците. Приятелите му го напуснаха. Живяхме известно време с моята заплата, после се разболя и трябваше да се върнем. Лечението в Париж струва баснословни пари!

— Какво откриха лекарите?

— Нищо особено. Виене на свят, лош сън, изострена чувствителност. Препоръчаха му работа на чист въздух… Може би имаш предвид нещо?

— Съжалявам, Адриана!

— Ще опита като треньор по тенис, но, изглежда, че и тук има достатъчно кадри. Въобразяваше си, че ще го вземат за треньор на дипломатите. Говори езици, знае да се държи, представителен е… Изглежда, че и тази перспектива е осуетена.

— Кажи на Велин, когато си урежда работата по пластмасите, да помисли и за него — Асен си даваше сметка, че е злобен, но искаше да види реакцията й. Адриана не разбра намека, напротив — в очите й блесна надежда.

— Мислиш, че това ще го задоволи?

— Не — каза Асен.

— Тогава защо ми го предлагаш?

— Все пак е някакъв изход!

— Не е изход работа, която не те радва!

Срещу него седеше абсолютно чужд човек. Тревогите и проблемите, които я занимаваха, дори тялото й, което обичаше някога, бяха чужди сега. Във вътрешността й имаше празни места, където въздухът се разхождаше свободно, а това беше откритие, което трябваше да направи отдавна, преди много години.

— Имам една молба — каза Адриана. Чистеше с гюдерия стъклото на остина. Беше дванадесет часът и се готвеше да тръгва. — Подари ми Бела. Последен спомен от теб!

— Подарих я на Вера! — каза Асен.

— Бившата любовница на брат ми?

— Едва ли може да се нарече така!

Адриана включи на скорост и потегли, Асен проследи остина, докато се загуби от очите му, а после се качи на скалите под Обесник и видя целия път до шосето. Когато колата стъпи на асфалта и зави за София, Асен се прибра в манастира, взе дамаджаната и препрочете писмата.

Бурята го завари преполовил виното, пиян и разплакан. Излезе на дъжда и рева заедно със стихиите. На сто метра от него падна гръм и разцепи на две един бор. Асен видя знамение в това. Сам, мокър до кости, пиян и хлипащ, догледа изгарянето на бора и се прибра. Беше празен, лудата вода беше изтекла от очите му, сега се чувстваше спокоен и чист като новородено. Изхвърли през прозореца писмата на майка си и гледа, докато пороят ги превърна в кал. Тогава си даде сметка, че е разчистил миналото си веднъж завинаги, че зад гърба му няма нищо и че утрешното слънце ще изгрее на ведро небе, незасенчено от грижи и спомени. Това слънце нямаше да възвари лудата вода, която тридесет и шест години го влачеше в мътните си порои през живота. Последните количества от нея като че ли изтекоха тази нощ.

* * *

На тридесет и първи юли Вера доведе в манастира двама англичани. На първи август в местността „Бейтуловото“ се откриваше фолклорния фестивал „Пирин пее“, който на другия ден се отправяше към връх Вихрен. Асен отиде с тях. След непрекъснатите концерти, чевермета и вино англичаните слязоха в хижа „Яворов“, където ги чакаше шофьорът на „Балкантурист“, а Асен заведе Вера на Безбог. Преседяха три дена в хижата, къпеха се в леденото езеро, ядоха пъстърва и по хребета на планината се върнаха в манастира.

Лона им сготви гювеч в жар, сервира го с куртоазността на стар планинец, навикнал да цени човешкото присъствие.

Асен й разказа живота си. Пролича иронична дистанция към някои събития, които доскоро смяташе за решаващи. Когато дойде време да спомене името на майка си, по реакцията на Вера откри, че говори с любов и лошо прикрита мъка. „Прости ми тайните си! — каза на себе си. — Ако някога свободните ни енергии се срещнат в пространството, нека бъде без омраза!“

На другата сутрин Асен Москов заведе Вера в Разлог, Банско, а след обяд тръгнаха за София. Пътуваха бавно. Вера за първи път минаваше по тези места, като се изключи нощното пътуване с англичаните. На задната седалка на вартбурга Асен беше наредил картините, които смяташе да занесе в магазина за консигнация, в краката им имаше щайга измити праскови, които ядяха, надвесени над шосето. Вечерта Асен се запозна с Манол Манолов, бащата на Вера, шестдесетгодишен мъж с бяла коса, но със стойка на спортсмен и гърлен глас на юноша. Вечеряха в бирхалето на „България“. Манолов говореше непрекъснато. В дългогодишната практика на адвокат той беше видял хиляди прибързани, нелепо съставени семейства, за чиито разтрогвания говореше с хумор. Асен си даде сметка за смисъла на такъв разговор едва, когато Манолов каза:

— Без да се бъркам в живота на дъщеря си, аз имам впечатления от първия й брак и ви моля да не избързвате.

— Нито Вера, нито аз ще прибегнем до брак, преди да сме сигурни, че искаме да се събуждаме заедно.

— Обичайте се — кимна Манолов, — това извисява душата.

Сутринта Вера замина за Варна. Трябваше да настигне англичаните, да им уреди пътуването за Истанбул и да доведе в София някакъв гост на Комитета по туризма. Асен я изпрати до летището и закара пежото на сервиз. Чака повече от час, докато сменят накладките, после го изми и се върна в града. В десет часа на верандата на сладкарница „София“ все още имаше малко хора. Асен избра сенчеста маса. В единадесет и половина имаше среща в магазина за консигнация, дотогава трябваше да убие времето. От дъното на площада се зададе Жак Биджерано. Вървеше с отегчената си походка на уморен тигър, все така елегантен, както го беше запомнил, но като че ли поостарял и поотслабнал. Имаше дълги побелели бакенбарди, бледосиньо сако и излинялата му коса падаше на оскъдни кичури над раменете.

— Мислех, че си някъде из планините? — каза Жак докато сядаше.

— Заминавам следобед.

— Нещо реставрация, нали?

— Да.

— Интересно ли е?

— Зависи как гледаш.

— Гледам като лаик. Как иначе? Ада мисли, че си губиш времето!

— Може и така да се окаже.

Жак бъркаше по джобовете си.

— Склони я да се отърве от боклуците на Каров — каза той. — Баснословни цени дават за тази помия!

Асен се засмя.

— Дотам ли сте го докарали?

— А ти докъде мислиш? — изглеждаше изморен, недоспал. — Виждал съм оригинали на Миро, на Кле… Да не твърдиш, че тези картини имат стойност?

— Нищо не твърдя — каза Асен. — Картините са нейни. Да ги подпали, ако иска.

— Ти би ли ги продал?

— Не.

— Ясно! — въздъхна Жак. — Губя си времето. Почерпи едно кампари. В бързината съм забравил да взема пари.

Асен поръча кампари и още едно кафе за себе си. Мълчаха известно време… Докато поръчката беше сервирана.

— Запознах се с Мария Тренева — каза Жак. — Стана дума за тебе. Каза, че като директор на модната къща си спечелил толкова пари, че като станал някакъв ингел с конкурса за украса, ти си хвърлил на масата двадесет хилядарки, без да ти мигне окото!

— Е?

— Мисля си дали и Ада може да го докара дотам?

— И какво измисли?

— Нищо, иначе нямаше да те питам.

— Аз бях директор, Адриана е моделиер.

— Значи ще даяни на подаяния? Каквото й подхвърлят леваците, така ли?

— Не съвсем. Освен заплата ще получава и хонорари.

— Два пъти в годината? — Жак се засмя дрезгаво. — Въздух! Шитна остина, добави до ония кинти, които й беше оставил и купи един двустаен апартамент на майната си, в някакъв квартал, дето го няма на картата. Цялата й заплата отива за ток, телефон, вода… а се инати с тия боклуци, картините! Все пак тя ги е купувала, нали?

— Да — каза Асен.

— Васил щял да се обиди, били спомени… Глупости! Казах й, че не ти пука дали притежаваме тези картини, или не! Не искаш ли да ги купиш?

— Не.

— Можеш ли да й отвориш очите в тази проклета модна къща? Въвели двоен финансов контрол, имали строго фиксиран бюджет и т.н. Все пак Ада ти е била жена, дявол да го вземе! Кажи й как се пълни джоб от мода!

— Нямам нищо общо с модата — каза Асен. — Занимавам се с реставрация.

— Доходно ли е?

— Свързано е с физически труд. Не е работа за жена. Налага се да кърпиш стени, да зидаш…

— Никакъв изход! — Жак се облакъти на масата. — Някога ви мислех за леваци. Оказахте се способни да се справите с живота. Като видях Васил Каров с беемвето, карантията ми се обръща. Тези дни открива изложба. Градът е полудял! Запазил ресторанта — Жак показа с ръка ресторанта на комплекс „София“. — Целият, моля ти се! Колко, мислиш, струва това?

— Около две хиляди.

— Две и петстотин! И това онзи Васил Каров, който помня отпреди десет години! На човек му идва да се обеси! Аз ли се оказах мухльо, вие ли големи дяволи? Не знам, но нещо в този свят не е наред! „Жьо пран мон биен у Жьо льо труб!“ (Взимам моето, където и да го намеря! — фр.) това е вашата философия!

— През тези години Васил Каров свърши голяма работа!

— С картините, които виждам у бившата ти съпруга, в Париж би умрял от глад!

— Не е точно така…

— Не ме будалкай! Говоря ти като човек. Ада има нужда от помощ!

„Ти имаш нужда от помощ!“ — помисли Асен. Жак беше загубил целия си блясък. Умореният тигър се беше проскубал, сетивата му се бяха изтощили, беззъбата му уста зееше пуста като гробница. Асен погледна часовника си, беше единадесет без петнадесет. Отиде на телефона. Трябваше да се сети по-рано, още горе, когато Адриана беше при него, Асен набра телефона на списание „Курортен дизайн“. По негово време бяха организирали това списание, изборът на директора стана с негово съгласие.

— Вторият съпруг на Адриана е в окаян хал — каза Асен, когато го свързаха с Тодор Милков. — Не е живял в България десетина години и е скъсал всички връзки тук. Прави впечатление на келеш, но просто е изнервен. След известно аклиматизиране може да върши добра работа в списание като твоето. Говори езици, знае да се държи и би бил безценен човек в контакта с чужденци.

— Какво смяташ, че мога да му предложа? — попита Милков.

— Например протокола?

— Прати го. Да ме потърси следобед.

Жак си играеше с питието. Над тази чаша трябваше да прекара до обяд. Не бързаше да пие. Сега имаше значително повече хора в заведението и погледът му шареше по масите.

— Красив свят се навърта тук — каза Жак. — Ако не виждах Народното събрание и паметника, щях да помисля, че съм в Париж.

— Изпитваш ли носталгия по Париж? — попита Асен.

— Носталгия се изпитва по щастливо детство и приятни спомени. Париж ме разсипа. От Жак, оня, от който ви течаха лигите, не остана нищо. Той загина там!

— Има още един шанс за възкресение — каза Асен.

— Какъв?

— Мога да ти предложа работа, свързана с езици и чужденци…

— Ти?

— Да.

— Какво искаш срещу това?

— Нищо.

— Освен да оставя Ада на мира! — Жак се изсмя дрезгаво. — Такива като теб дори не се усмихват случайно!

Асен поиска сметката. Думите на Жак не го подразниха. Напротив, като че ли му отиваше да се държи именно така. Циничен скептик, той все още се напъваше да прави впечатление, въпреки че това му струваше извънредни усилия и непоносима умора.

— Докато бях директор на „Диана“, основахме едно списание, обслужващо курортите — каза Асен. — Във връзка е с чужди фирми за вътрешна архитектура, непрекъснато е в делови отношения с производители, с големи курорти по света, със заводи за асансьори, сервизна и кухненска техника. Работата се разви, списанието се разрасна. Миналата година отпуснаха щат за шеф на протокола. До днес това място не е заето.

— И кой ще го даде именно на Жак Биджерано?

— Главният редактор, с който говорих преди малко. Чака те след два часа.

Жак мина през ироничната си гримаса, през посърване на погледа и се опита да изглежда делови човек.

— Гавриш ли се с мен?

— Не — Асен стана. — Ела да ти покажа къде е редакцията.

Биджерано изпадна в шок едва пред вида на пежото. Между малките коли на паркинга имаше една-единствена лимузина и Асен Москов отключи именно нея. За секунда срещнаха погледите си и това беше последният път, когато Асен видя очите му. Жак не попита нищо. Момчетата от годините на неговата слава шофираха скъпи коли, справяха се с живота по завидно лек начин, а старият тигър Биджерано трябваше да чака на тяхното благоволение. Разделиха се пред „Курортен дизайн“. Биджерано не се въздържа и поиска пари назаем.

В магазина за консигнация Асен разбра подробности около предстоящата изложба на Васил. В новата зала на улица „Шипка“ щеше да изложи сто платна в ретроспективно проследяване на десетгодишен труд. Подготвяше се монография по този случай и неин автор беше Ивайло Денев. Вечерта официалните лица и гости щяха да се съберат в ресторанта на хотел „София“.

Асен Москов остави две картини, качи се в колата и подкара към модната къща. Отдалече видя завършеното сграфито. На общия фон на „Диана“ се открояваха плетеници от електрическо зелено и жълто, примесено с червени и бели петна. „Добра работа — изпита гордост. — Все пак аз съм виновен тази сграда да изглежда така!“ Пред главния вход група работници довършваха фундамента на скулптурата, но подстъпите бяха готови вече и отразено от белия мрамор, слънцето играеше в прозорците. Там на първия етаж, над входа, някога беше неговият кабинет. Оттук започна жизненият му възход, тук се завърши окончателното му падение. Очакваше да изпита болка, някакъв вид ненавист, но гледаше сградата, без да я свързва с хората вътре. Това беше едно представително здание в града, които обичаше, в града на баща му, на бащата на баща му, на неговия род, и Асен се гордееше с него.

Половин час по-късно летеше на юг. Залепнал за паважа, автомобилът му вдъхна възторг от скоростта, внуши му сили и радост в един полудял от слънце ден. Асен Москов щеше да катастрофира шестдесет километра по-късно по серпантините на Градево, но тук, на широкия асфалт между Станке Димитров и Благоевград, сто и петдесет километра в час възбудиха всичките му страсти и докараха до бяс лудата вода, която смяташе, че е унищожил в себе си. Асен мина като вятър през Благоевград, през Симитли и започна слалома по завоите на Предел. На директна скорост се вмъкваше на „християния“ от завой в завой, въртеше волана в обратна посока и натискаше спирачка, докато стигна до онзи завой на края на Градево, когато с обратен волан вместо спирачка натисна газта. Още от първия удар в скалата пежото се раздели на две, а после заедно паднаха в реката. Когато се огледа, видя на десетина метра тихото догаряне на колата. Някой викаше горе. На шосето се разминаваха автомобили. Мускулите му отказваха да се задвижат, но не го болеше нищо. Само някакъв сладникав вкус се надигаше в стомаха му, засищаше го, пареше, скоро щеше да започне да го изгаря.

Асен Москов разбра. Това беше краят. Тук, в някакво дере, до някаква миризлива река се свършваше с рода Москови. Досмеша го. Толкова нелепо беше, че не можеше да не бъде истина. Тридесет и шест години галоп през живота и изведнъж такъв край? „Нека нашите енергии, освободени от тела, се срещнат без ненавист!“ — помисли той и затвори очи. Сладкият вкус се качи в устата му и потече по земята. „Това е лудата вода!“ — беше последната му мисъл. Погрешно беше мислил за смъртта като за болка, беше студ!

* * *

— Хей, Фараон! — Станой Донков се печеше на слънце манастира, когато Стоян Бубов Яшаров се появи, почуквайки с бастуна си по пътя. — Чу ли, че художникът хвърлил топа? Пречукал се с колата си в някакво дефиле!

Циганинът спря и вдигна сляпата си глава към небето.

— Сега е ред на Дометиан! — каза той и се загуби между цъфтящите акации.

Край
Читателите на „Луда вода“ са прочели и: