Включено в книгата
Година
–2005 (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 5 гласа)

Трета част

1

Художественият съвет беше насрочен за два часа следобед. Въпреки конкурсния характер до журито достигнаха само два проекта. Каров-Манолов и Андреев-Ванков щяха да излязат на таран. Залата за ревюта беше готова. На два постамента бяха поставени съперничещите проекти.

Последните два дни минаха крайно нервно. Не беше известно дали Асен Москов ще остане директор на къщата, дали ще защитава интересите й в съвета, нито дали Васил Каров ще приготви проект за сграфито.

Поради необикновената работоспособност на Станислав Манолов монументът беше завършен значително преди крайния срок. Когато обаче дойде време Каров да остане срещу проекта за сграфито, вързан за предварителното експозе на Борис Попов, той не можа да се справи и симулира болест. За да не бъде голословна защитата на Борис, трябваше да вложат елементите на монумента в решението на стената и Васил, който предварително бе декларирал, че ще работи именно така, сега започна да клинчи. Заяви, че са злоупотребили с думите му и че проектът ще бъде независим от всичките им декларации. След дълги скандали (Лилда в напреднала бременност и с разхалтени нервни го окуражаваше в отстояването на абсурдната му теза) Васил отказа да работи стената, взе жена си и замина някъде из планинските курорти. Асен видя приближаващия крах на начинанието и се опита да вземе мерки. За две-три нощи нахвърлиха с Ивайло идеи, но от ориентировъчно решението трябваше да добие функционален вид, свързан с монумента. Когато нагодиха нещо подобно на проект, отидоха при Манолов. Завариха го обкръжен от студенти, разплут от егоизъм и позиране. Когато поиска да му оставят проекта за една нощ, Асен каза на Ивайло:

— Няма да го погледне!

На другия ден отидоха в уговорения час. На архитектурната стена висеше техният проект, преустроен и подобрен по неузнаваем начин. Едва тогава Асен си отдъхна. Същата вечер Борис Попов нагоди речта си по завършените образци. Асен подписа Васил и занесе проекта във възлагателния пункт.

Каров не се връщаше. Търси го в Боровец, на Пампорово, във Велинград, но администраторите на хотелите отговаряха отрицателно: „Такъв почиващ няма!“ в деня, в който Васил благоволи да се върне. Акела потърси Асен и му определи среща в бежовия салон на „България“. Москов закъсня умишлено, но въпреки това отиде преди него. Докато говореше с барманката, Акела влезе.

— Зле съм! — не изглеждаше добре. Очите му бяха зачервени, лицето по-бледо от друг път. — Тресе ме и бързам! Научих, че имаш глас в съвета?

— Като директор на къщата участвам, по право.

— Помниш ли разговора ни?

— Да.

— Предложението ми е в сила и днес?

— Не!

— Не бързай, знам, че си честолюбив! Готов съм да ухажвам самолюбието ти!

— Не става дума за самолюбие! На моята възраст е късно за компромиси. Не мога да взема пари, които не съм изработил!

— Точно така! Предлагам ти да ги изработиш.

— Не!

— Кой е Станой Донков?

— Мой приятел, реставратор. Работи ковано желязо… Откъде знаеш това име?

— Много неща знам! Много повече, отколкото можеш да предположиш! Готов съм да го взема на работа, ако удариш ножа на Каров! Ако не, ще се наложи аз…

— Да го удариш на мен?

— Примерно казано!

— Какво ще пием? — попита Асен.

— Нищо. Отивам си. Помисли пет минути и ми отговори. Този път те моля да не бързаш!

Асен се опита да си представи откъде можеше Акела да научи за Станой Донков. Това име беше ново за художествения съвет и освен няколко пласьори в Пловдив едва ли го знаеха други хора, свързани с тези среди, ако Акела знаеше кой ще работи за тях, знаеше целия механизъм на колектива, а това вече значеше предателство. Тази дума го влуди! Предстоеше провал, финансова разруха, съд! Кой би могъл да бъде? Манолов и Каров трябваше да бъдат изключени като заинтересовани лица, Лилда също. Оставаха Ивайло и Борис! Асен видя всичко, като че ли се беше случило пред него, но това беше грешка, която по-късно щеше да плати стократно. Борис, разбира се! Почувства струя пот в улея на гръбначния стълб, вдървяване на лицевите мускули. Ако можеше да разбере нещо от Акела, това беше до каква степен са предадени и какви козове са сложили в ръцете му.

— Правя ремонт на бащиния си апартамент — каза Асен. — Донков ще облече в метал една стена на хола.

— Сигурно ще стане красиво? — Акела се гавреше открито. — Да или не?

— Не! — колкото по-несигурен ставаше, толкова по-категорично звучеше отказът. Асен си даде сметка, че всяко отстъпление сега би било невъзможно. Едно предателство, естествено, водеше и други. Все още можеше да парира акцията в пресата, да склони Матев да мълчи, да предаде Каров и Манолов. Нищо не му струваше, щеше да спечели същите пари и да се отърве от ролята си на меценат. Васил Каров имаше Лилда, а тя беше надеждна защита. Животът на Манолов не зависеше от този проект.

— Не! — повтори Асен. — Ако нямаш да ми казваш друго, ще се върна на бара.

Акела попита:

— Помниш ли Биджерано? Жак Биджерано?

— Разбира се.

— Виждали са го в Париж… с Адриана! — Акела изпрати въздушна целувка на барманката и се скри зад завесата.

Асен поседя още няколко минути, плати и излезе. Трябваше му време, за да дойде на себе си. Тази вечер беше получил два съкрушителни удара. Вътрешната болка, срамът надделяха и Асен забрави Борис Попов. Жак? Разбира се, че го помнеше. Това беше първият човек, на когото беше завиждал. През 1957 година една от двете „Симка-Аронд“ в София беше негова. През лятото играеше тенис с бял „Шлезинджър“, през зимата се пързаляше на червени „Кнайселкестли“. Виждаше го като сега, висок, с леко оредяла коса, но със загоряло чело и твърди като кремък сини очи. Въпреки че излъчваше надменност беше приет добре, знаеше да бъде ларж, макар че не беше работил и един час в живота си. През ръцете му бяха минали няколко от ослепителните красавици на София и Асен помнеше с каква потискаща царственост ги показваше в заведенията. Опита да пресметне възрастта му. Самият той беше прехвърлил тридесет и пет, следователно Биджерано беше значително над четиридесет, може би четиридесет и пет-шест, дори и седем. Това беше цветуща възраст и Москов получи колики. Отдаде ги на „Плиска“-та. Рядко пиеше коняк, стомахът му го понасяше зле, но този път причината беше друга — крехката, восъчна, както я беше нарекъл Васил. Акела го беше разстрелял. Какво очакваше Асен Москов? Да бъде пощаден? И то от Акела? Та нали самият той беше му нанесъл подобен удар?

Асен тръгна към ателието. Станой и Мария едва ли бяха легнали. Щеше да пие ракия с тях, а после да се замъкне до леглото си. Почувства липсата на кола. Ако сега вартбургът беше негов, щеше да беснее по шосетата, докато се уталожат нервите. Вървеше с широка крачка, стомахът му трепереше от киселини, влагата лепнеше по брадата му. Извървя пеша пътя до стадиона, взе такси и слезе пред ателието. Отвори му Станой. Беше с бяла риза и връзка, но с чехли на бос крак. Въпреки вътрешното си напрежение Асен с труд се въздържа да не се разсмее.

— Къде е Мария? — попита Станой.

— Защо питаш мен?

— А кого?

— Не съм я виждал!

— От обяд я няма. Нито е обядвала, нито вечеряла. Скоро ще стане дванадесет часът!

— Ще се върне! — Асен седна и се огледа. Станой беше наложил своя бит и ателието беше престанало да изглежда негово. — Къде ще отиде, на майната си?

— Ако е с някой от твоите приятели, ще го убия! — заплаши Станой.

— Убий го!

Пиха мълчаливо. Станой мислеше, че Асен му съчувства. Въздишаше тежко, лицето му изглеждаше изнурено. Асен мислеше за Адриана, но скоро забрави Биджерано и се увлече в мечти. Щеше да купи Волво на старо, след четиридесет-петдесет хиляди километра цената спадаше значително. В началото на лятото щеше да заведе Адриана на Златни пясъци и да не мръднат оттам, докато не им дойде до гуша. Имаше нужда от почивка, от плуване и по повърхността, и по дъното, от коне и тенис, от хотелски барове, от сън и слънце.

В един часа Станой слезе да чака Мария на входа. Заспа в стола, в два и половина Мария го разтърси за рамото.

— Можеш да останеш — каза тя. — Ще спите в едно легло със Станой.

— Отивам си! — разтърка очи и се огледа. Припомни си всичко. Станой продължаваше да нервничи, въпреки че Мария беше тук и дори пиеше от чашата му.

— Кога се върна? — попита Асен.

— Току-що влизам — каза тя.

— Докара я Борис Попов. Видях ги да се целуват в колата.

— Глупости! — Мария беше невъзмутима и не криеше доброто си настроение. — Целунах го от благодарност. Обядвахме на „Щастливеца“, показа ми цяла Витоша, отидохме до Рилския манастир… Ти ли щеше да ме заведеш? — въпросът беше отправен към Станой, но в него нямаше арогантност, а по-скоро вяра в силата на аргумента.

— Трябва да внимаваш — каза Асен и взе шлифера. Говореше глупости и го съзнаваше. Не можеше да се отърве от мисълта, че Станой очаква намесата му и разчита на нея като решаваща. — Не бива да допускаш клюки!

Асен пожела „лека нощ“ и си отиде. В един ден Борис Попов извършваше втора подлост. Сега отново изплува разговора с Акела, но заедно с предателството и страха се върна образа на Жак Биджерано. „Да става каквото ще!“ — реши Асен и забрави Акела, Станой, Борис, Мария… Болката му остана една-единствена и тя беше Адриана. Преди да легне, Асен написа:

„Чух името ти, свързано с Жак Биджерано. Моля те, ако това са слухове, пиши веднага. Ще схвана мълчанието ти като потвърждение!“

На път за художествения съвет Асен мина покрай пощата и пусна писмото.

* * *

Борис Попов беше блестящ. Първи изнесе експозето си Радул Цонев, теоретик от Института за модерни социални теории. Поради липса на увереност думите му звучаха вяло и Асен откри, че заседателите скучаят. Аргументите на Цонев бяха стари и познати, звучаха като извадки от статия и извършиха антипропаганда. След него думата взе Борис Попов и фокусира вниманието. Дързък и напорист, той извади журито от апатията, обвиняваше и провокираше, така че след десетте минути реч, когато седна срещу Асен, дишаше като маратонец и челото му беше в пот. „Това ли е предателят?“ — Асен се разколеба и заедно с това увеличи подозренията си. Борис се стараеше прекомерно, а това само по себе си беше съмнително. Истина беше, че тази реч струваше пет хиляди лева, но усилията можеха да му бъдат значително по-кротки, без от това да пострада хонорарът. „Опитва се да изкупи вината си!“ — реши Асен и вътрешно му прости. Чувстваше се твърде свързан с него, за секунда не беше помислил, че съществува разлика между тях, и предателството по-скоро го разтревожи, отколкото изненада или възмути. Борис се справи блестящо. Сега можеше да изчака гласуването много по-спокойно.

Пред секретарката беше поставена урна за гласовете. На листовете бяха написани имената на колективите и всеки от гласоподавателите трябваше да задраска единия. Пликът на Асен беше готов. Аргир Крумов, председателят на събранието, му предложи да гласува пръв.

— Да започнем с Москов — каза Аргир. — Все пак той е директор на тази къща.

Асен пусна плика и се оттегли. След като мина професор Крумов, хвърли някаква шега по адрес на мнимия демократизъм и отстъпи мястото си на Дечков, Темелков, Стоянов — останалите професори в журито. Следваха Йосиф Доков, Иван Тръпчев, Парис Иванов, Ангел Саев, Бено Алкалай, до един врагове на Акела, с години чакали случая да проявят антипатията си. Единствената демонстрация беше направена от Владо Матев.

— Гласувам открито за Каров-Манолов! — каза той.

Крумов го обвини в недискретност, в разваляне стила на гласоподаването, но това не наруши потока и когато отвориха урната, гласовете се оказаха дванадесет на три за Каров-Манолов. Очакваше успех, беше го подготвил отвсякъде, но това беше триумф и повече от предвиденото.

Когато протоколът беше готов и съветът се разотиде, Крумов в качеството си на представител на министерството издаде възлагателна заповед за монументална украса на модна къща „Диана“ на творческия колектив Каров-Манолов. Асен щеше да върне заповедта в министерството, подписана от художника и архитекта, и да получи заповед за изплащане на хонорара.

— Честито — каза Борис, като го видя да се задава от входа. — Чакат ни у Лилда!

— Акела е мъртъв! — Асен хвана Попов под ръка. Зеленият фиат беше останал сам на паркинга. — Резултатът е шок. Очаквах победа най-много с един глас.

— Доволен ли си от мен?

— Създадохме съвършен колектив, въпреки че ти опита двойно подстригване!

— Какво искаш да кажеш?

— Съобщил си на Акела, че съм извикал изпълнител! Това е гаранция, че предварително знам резултата и че съветът ще бъде фарс!

— С каква цел съм направил това?

— Увеличил си хонорара.

— Ще бъде ли смешно, ако кажа, че ме обиждаш?

— Разбира се.

— Остави открит този въпрос! В беса си Акела ще назове предателя!

— Добър съвет! Мога да те уверя, че ще мълча и в двата случая. За мен е важно да разделим хонорара и Акела да падне в трапа!

— Да направя ли една прогноза?

— Слушам.

Борис сложи ръкавици, запали, но не подкара.

— При елементарен анализ можеш да стигнеш до единствения правилен извод. Предатели можем да бъдем единствено ние с Ивайло.

— Точно това направих!

— Предлагам ти да обсъдим и другата кандидатура! — Борис, се засмя и потегли.

След време Акела наистина назова предателя, но той се оказа трето лице.

* * *

Лилда живееше на петстотин метра от „къщата“, но трябваше да минат през четири светофара, а чакаха на всичките.

— Искам да ти кажа още нещо! — започна Асен. — Станой ми трябва, а този номер с Мария…

— Това не е твоя работа! — Борис реагира остро, очите му блестяха злобно и Асен се отказа. „Всъщност какво ме интересува?“ — реши той и допусна нова грешка. Времето щеше да покаже, че най-малко удачно е било да дразнят Станой Динков.

Поради присъствието на външни хора Каров и Манолов приеха поздравленията като победители в рицарски турнир. Лилда блестеше. Между гостите имаше дипломатически чиновници, приятелки на Лилда с мъжете си, белгийско семейство от легацията в София, натурализирана във Франция полякиня, приятелка на Иван Манолов, брат на Станислав и бивш шампион по фехтовка, Иван и Слава Раковски и още няколко души, за които до края не научи нищо. Лилда го представи на гостите, Васил му донесе чаша уиски.

— Няма да забравя този жест! — каза Лилда. — Горда съм, че си приятел на мъжа ми! — после Васил го замъкна в спалнята.

— Как мина? — попита той.

Асен приписа голяма част от заслугата на Борис. Знаеше, че Лилда го смята за излишно лице в групата и беше готова да оспорва хонорара му.

— Дванадесет срещу три! — Васил сияеше като дете. — Не помня такъв удар!

Между тях се беше създала такава топлина, че Асен имаше нужда да отговори на близостта с близост. Лилда беше с широка рокля, красива, със стройни крака, но бременността й личеше и Асен си мислеше колко хубаво ще бъде, ако роди здраво момче. Материалната база и осигуровката щеше да бъде завършена от неговите родители и нямаше да бъде принудена да създава такива машинации. Малкият Каров щеше да има всичко необходимо за един мъж, за да започне живота си без унижения. Васил и приятелите му (в този момент Асен вярваше в дружбата) щяха да го насочат в живота, да го предпазят от погрешни стъпки, да го направят мъж от пелените, чужд на подлата школа, през която бяха минали самите те, чужд на организираната измама, която и сега, на тридесет и шестгодишна възраст, все още им се налагаше да практикуват.

В разгара на вечерта Лилда въведе Мария. Беше в синя рокля, по-красива от много жени тук, а като че ли и с повече самочувствие. Борис я посрещна, целуна й ръка и я представи на гостите. Нито за секунда не стана дума за мъжа й. Асен си представи състоянието на Станой, изпита и яд, и безпокойство, но се въздържа от въпроси.

Когато на разсъмване прекосяваше Докторската градина, за да излезе на „Оборище“, под един от луминесцентните стълбове видя Станой.

— Къде е Мария?

— Втори път ми задаваш този въпрос?

— Ти знаеш къде е!

— Бях на художествения съвет, а после у семейството на жена ми. Откъде да знам къде е Мария?

— Напусна ме! — каза Станой. — Взела е багажа си и се е измъкнала. Ако знаеш нещо…

— Нямам представа къде може да бъде! — Асен Москов лъжеше с чувството, че казва истината, но това му помагаше да изглежда искрен.

Станой се взря в него. Очите му не бяха нито тъжни, нито болни. В тях имаше упоритост и напрежение, каквото беше виждал само веднъж, когато след оценката на кованите предмети пиха ракия в конюшнята.

— Ще я намеря! — Станой си тръгна. Вървеше бързо като човек, който знае къде отива.

Асен занесе договора в министерството, взе заповедта за плащане, завери пълномощното си и изтегли парите. Половин час по-късно вложи в ДСК по пет хиляди лева на имената Попов и Денев и осем хиляди на Владимир Матев. Към десет часа Васил дойде в бюрото му и взе седемдесет хиляди лева. Половината щеше да занесе на Станислав Манолов. Асен остана сам. В джоба си имаше дванадесет хиляди лева, с които щеше да покрие разходите по ремонта, след като продадеше и апартамента, щяха да му останат достатъчно пари за Волво. Мина на няколко адреса, раздаде пет хиляди лева. Погаси личните си дългове, оставаха му три бона задължение към държавата, изпрати петстотин лева на майката на Адриана, петстотин задържа за себе си, а останалите три занесе на Станой. По пътя съчини и разписката.

„Долуподписаният Станой Донков получих три хиляди лева от Асен Москов, срещу които се задължавам да изработя калкан — сграфитото на модна къща «Диана», да отлея в цеховете на «Медкооп» бронзова фигура — монумент пред същото предприятие, да оформя тревната площ около скулптурата и да извърша всяка изпълнителска работа, свързана с този проект!“

— Нямам против — каза Станой, — но искам копие от разписката!

— Защо ти е?

— Един ден на базата на този документ ще поискам работа другаде.

Асен изпита глуповато чувство, че пада от покрив, но лицето на Станой му се стори отпуснато и печално, не откри нито един подозрителен сигнал и преписа разписката върху индиго. Като прибраха копията по джобовете си и парите смениха притежателя си, Станой каза:

— Знаеш ли къде е Мария?

— Аман! — извика Асен. — Трети път ме питаш!

— Аз знам. Живее на булевард „Витоша“. У твоя приятел Борис Попов.

— Кой ти каза?

Станой махна с ръка.

— Лошите новини пристигат бързо! — показа писмото. — Пуснаха го под вратата.

„Ако искате да видите жена си, идете на бул. «Витоша» в дома на Борис Попов, близък приятел на Асен Москов!“

Кой, по дяволите, можеше да напише тази мръсотия? Това, разбира се, не беше нито Борис, нито Ивайло, не можеше да бъде и Васил. Оставаше една-единствена вероятност. В озлоблението си Акела можеше да стане безогледен и да опита всички средства, уязвяващи групата.

— Провери ли?

— Да.

— Там ли е Мария?

— Много добре знаеш, че е там!

— Както и да е… — Асен почувства слабост. Не желаеше да лъже повече, но не можеше да признае, без да го настрои против себе си. Борис можеше да изчака с тази авантюра, дявол да го вземе!

— Ще говоря и с двамата! — Асен стана.

— С никого няма да говориш! — Станой хвърли ключа на масата. — Ще работя за вас. Плащате, работя, но ще живея в хотел. Ако ти трябвам, търси ме в „Средна гора“.

Асен видя готовия му багаж — два куфара и чанта с инструменти. След малко чу вратата, Станой си беше отишъл.

* * *

Асен седна да направи сметка на бъдещите си приходи. Излязъл на чисто, погасил всичките си дългове, той можеше да предприеме и последната крачка, продажбата на малкия апартамент. В центъра на София за хол, кухня и сервизни помещения можеше да поиска петнадесет хиляди лева, въпреки че покупката му беше излязла около седем. Макар малък, апартаментът беше разположен върху шейсет и пет квадратни метра, имаше телефон, парно отопление и всички удобства на една модерна баня… Москов нанасяше цифрата петнадесет хиляди на обявлението във вестник „Вечерни новини“, когато позвъни телефонът.

— Асен Москов? — попита приятно сопрано.

— На телефона.

— Не знам как да започна — продължи жената. — Вие сте интересен мъж, готова съм да ви съчувствам… Ако искате можем дори да се срещнем?

— С кого говоря? — Асен почувства гаврата със стомаха си и се готвеше да затвори, когато чу:

— С годеницата на Жак Биджерано! И двамата имаме интерес да прекъснем отношенията му с Адриана.

Асен хвърли слушалката, не уцели вилката и с шут разби апарата в мраморната плоча на масата. Сянката на Биджерано изплува отново, удари го „миризмата на липса“, надигна се лудата му вода и го държа до сутринта в компрес от пот и нерви.