Христо Калчев
Луда вода (12)

2

В края на март времето се оправи. За една сутрин снеговете се стопиха. Духаше южен вятър и носеше мирис на пролет. Станой беше започнал работа по сграфитото. Под ръководството на Каров беше положил основния тон и чакаше благоприятно време, за да започне дълбането. Фундаментът на статуята беше готов. Бял мрамор и гранит се редуваха на пластове по дванадесет сантиметра.

Фигурата беше поръчана. Станой работеше вяло, без сърце и Асен започна да се тревожи. Откакто Мария го беше напуснала, постепенно го избиваше бяс и никой не можеше да каже, когато настроението му се избистри, към какво ще го поведе.

Мария подаде молба за развод, живееше у Борис и беше разцъфтяла до неузнаваемост. Домът им се изменяше. Летящата от щастие Попова, майката на Борис, беше отишла да живее в ергенската му стая и им беше предоставила целия апартамент. Със съдействието на Лилда, Борис беше купил белгийска дамаска: беше сменил плата на мебелите, пребоядисал и пренаредил къщата си. Майка му, отдавна мечтаеща за снаха, беше отпуснала всичките си спестявания, Борис, който имаше пари, но не обичаше да харчи, този път се отпусна и не отказваше нищо на бъдещата си жена. Гардеробът на Мария се попълни от модна къща „Диана“, а Ивайло положи усилия да й намери работа въпреки липсата на софийско жителство. Борис използва връзките на покойния си баща, за да ускори развода. Обещаваха му началото на лятото този въпрос да бъде приключен. Искаше да заведе Мария на морето като своя съпруга и за тази цел беше готов на изумителни подлости. Работата по конкурсния проект беше приключила за него. Никога не беше познавал Станой Донков и не изпитваше угризения. Същото можеше да се каже и за Васил, и дори за Станислав Манолов, въпреки че вроденото му любопитство го караше да задава въпроси. Васил имаше грижи с Лилда, беше започнала да понася трудно бременността, имаше болки, повръщаше и по-голяма част от времето му беше заето в къщи. Беше получил нови предложения за монументална работа и се разкъсваше в колебания. Асен знаеше, че в края на краищата ще приеме. Родителите на Лилда го обикнаха и зет им не оставаше без поръчки. По настояване на стария дипломат Министерството на външните работи му беше предложило извънконкурсен проект за много пари. Васил се беше подписал под договора, без да попита в какво се състои задачата. След статията на Ивайло в „Народна Култура“ шумът около Васил Каров се беше удесеторил. Картините му се разпродадоха. Частни лица със служебно положение звъняха у Москов и му предлагаха огромни суми за платната на Каров. „Картините са притежание на жена ми!“ — отговори Асен, въпреки че търговецът в него беше поставен на изпитание.

Когато Борис Попов реши да ги събере на годежа, Станой дойде в модната къща. Раменете му почваха да хлътват, косата му сивееше.

— Канен си на гости, нали?

Асен кимна.

— Ти направи много за мен. Имам пари, мога да живея самостоятелно… да си купя каквото искам, дори жена. Никой не може да ме гази безнаказано… но ако отидеш там, ще престана да се чувствам благодарен. Това не е удобно за теб!

— Какво искаш да кажеш?

— Жена ми е с твоя приятел! Не те обвинявам! Но ако отидеш там, няма да мога да го понеса и ще те предам!

— Говори като човек! — каза Асен. — На кого ще ме предадеш, какво ще предадеш? Що за глупости, дявол да те вземе!

— Не мога да ти кажа повече! — Станой тръгна към вратата. — Няма да понеса унижението, ще те намразя! Не мога да понеса и двамата да сте там тази вечер!

Асен се замисли. За какво предателство ставаше дума? Станой не знаеше нищо за него, а механиката на конкурса не можеше да му бъде позната. Какво искаше да каже? Може би говореше за сбиването с Яшаров? Глупости говореше оскърбеният Станой Донков и никой не беше длъжен да се съобразява със състоянието му. Асен можеше да предаде повече хора от него и да намери оправдание в ревността си към Жак Биджерано. „Да върви по дяволите!“ — реши Асен и се отвлече в грижи около „къщата“. Оставаше открит конфликта с Тренева и Стоянов, въпреки че му беше безразлично какъв ще бъде изходът.

Асен отиде на тържеството на Борис Попов, но изпита тягостното чувство на „чуждо тяло“, едва ли някой друг трябваше да се чувства по-свойски тук, симулира неразположение и си отиде.

Проклетото писмо — отговор се бавеше твърде дълго. Не беше възможно Адриана да не го е получила. Тогава защо мълчеше? Подобен текст би бил обиден, ако не беше продиктуван от искрен страх! Това ли беше причината? Защо не? Асен й беше отправил веднъж подобен упрек и добре помнеше реакцията. „Ти си подлец, Асен Москов!“ — беше казала Адриана. Дали и сега мислеше така?

* * *

На другия ден в къщата дойде Станислав Манолов.

— Една малка формалност — изглеждаше сияещ. Носеше балтон от камилска вълна, каскет от същия плат и ботуши. — Няма да бъда спокоен, докато не уредим един въпрос.

— Какъв въпрос? — Асен позвъни на секретарката и поиска кафе.

— Аз съм чужд на вашите среди — Манолов се разкопча, без да маха палтото, и сложи каскета на коляно. — Твърде много хора знаят как спечелихме конкурса. Не познавам нито Попов, нито Денев… още по-малко човека, който получи пари срещу трите гласа. Ако предявят съдебен иск срещу мен, ще ме обвинят в раздаване на рушвети, в подкуп на журито и т.н. Вие познавате основно механиката на конкурса, ще ви помоля за една формална услуга. Необходима ми е за спокойствие!

— И каква е тя?

— Искам документ, от който да е видно, че Каров и аз сме получили седемдесет хиляди лева, а останалите са отишли за изпълнението.

— Но те не са отишли там. Това са тридесет хиляди лева.

— Именно! Можете да ми напишете разписка, че сте получили от нас тези тридесет хиляди, срещу които се задължавате да поемете изпълнителската част.

— Като директор на „къщата“ би трябвало да стоя настрана от конкурса. Като човек, който е наел Станой Донков, аз ще се явя като крадец на двадесет и седем хиляди лева, а това няма да е истина, Вие знаете.

— Аз няма да използвам разписката, така че ви е безразлично.

— Щом няма да я използвате, не е ли безразлично дали ще я притежавате?

— Не!

— Не мога да ви издам такава разписка!

— Трябва да ми издадете веднага. Наблюдавайки ви няколко дни, открих, че съм различен от вас, че съм с по-малко кураж и че нервите ми няма да издържат. Не мога да живея в напрежение. Ако не получа документ, ще отида още сега в кабинета на министъра и ще направя признание!

— И какво ще признаете?

— Всичко с подробности! За щастие запомних името Владимир Матев. Ще бъда изчерпателен и ще върна хонорара си. За доказателство, ето! — Манолов извади пачките и ги нареди пред Асен. — Аз се разкайвам!

— Добре, ще ви издам такава разписка! — каза Асен след дълго мълчание. — Какъв текст би ви задоволил?

— Готов е! — Станислав Манолов извади сгънат лист и го разтвори пред него.

Разписка.

Получих от художникът-проектант Васил Каров и от архитект Манолов тридесет хиляди лева, с които се наемам да поема всички разходи по изпълнението на монумент, паркова украса и стена-сграфито в комплекса на модна къща „Диана“!

Асен подписа.

— Радвам се, че се разбрахме — каза Манолов. — Сега мога да вложа парите в банката.

Това беше в петък. В понеделник Асен Москов научи, че Андрей Андреев е поискал анкета.

* * *

В края на април проклетото писмо-отговор не беше дошло още, но вместо него Асен получи съдебна разписка. Беше призован за свидетел по бракоразводното дело на Мария и Станой Донкови. „Да вървят по дяволите!“ След проучвания, пазарлъци и съобщения в пресата най-после щеше да се освободи от апартамента си. Чрез Лилда влезе във връзка с дипломатическия корпус и днес щяха да направят прехвърлянето на имота. Асен беше издал разписка и беше получил петнадесет хиляди лева, максималната цена. Работници прехвърляха мебелите в бащиния му апартамент, а след десет минути щеше да загуби и юридическото право на притежание. „Ще умра от скука в тая модна къща!“ — мислеше загледан в площада пред хотела. Двата телефона се скъсваха да звънят, на бюрото му имаше купища писма, на които трябваше да отговори, хиляди скици трябваше да прегледа и разпише и поне на толкова места да почука, за да задвижи работата по лятната колекция. Нямаше да направи абсолютно нищо и го знаеше със сигурност. След като приключеше с продажбата, щеше да иде в ателието и да сложи в ред картините си. Някои от тях щяха да послужат като начало за нови търсения, други щеше да използва, за да рисува върху тях. За втори път затваряше кръга, бягство от мода, живопис, реставрация и отново мода. Втори път извървяваше този кръг и той отново го беше довел до нулева точка. Хората около него успяха да уредят битието си, да се успокоят и да се заловят за работа. Дори крайният егоцентрик Васил Каров беше „акостирал“ и в това, като че ли беше видял смисъла на живота си. Една жена, добро битие, красиви вещи и той загуби гнева си, като че ли никога не беше го притежавал. Сега жестокото му изражение седеше бутафорно, острите черти се размиваха в цивилна усмивка. На доскоро голите ръце блеснаха от венчална халка и рубин, подарък от бащата на Лилда. Същото можеше да се каже и за Борис Попов. Той беше насочил усилията си в създаване на манифактурен конвейер и го беше превърнал в златна мина. От рисувани картинки до модели за кукли, всичко, което минаваше през ръцете му, се превръщаше в банкноти, заливаше пазара и въпреки че държеше автора си в анонимност. Успяваше да му създаде независимост, което повлече след себе си и самочувствието. Арогантен по природа, Борис Попов не позволи на живота да му налага канони и днес, на тридесет и шест години, на прага на женитбата си, той можеше да каже, че е победил и това да има сигурност, породена от фактите. Някаква плахост, чужда на характера му, го беше държала далеч от жените, които в съзнанието си наричаше истински. Слепият шанс го свърза с жена, която щеше да укрепи самочувствието му и да му натрапи впечатлението, че е неин благодетел. Ивайло Денев беше започнал най-уверено. С изтънчено чувство за красота, остроок, наблюдател и ценител. Като художник губеше всичките си природни данни, рисуваше платна с техниката на креватната живопис, издаваше вътрешна пошлост по невероятно наивен начин и ако не беше хвърлил статива, щеше да се превърне в посмешище. Първата му статия обаче предизвика шум, беше и куриоз, и спорна сама по себе си, но го утвърди като човек с вярно перо и чувство за анализ. С годините се стигна дотам, че нищо не можеше да бъде обявено за наистина ценно, без Ивайло Денев да е взел становище и да е обяснил явлението.

Разсейващ се от коли на хора, от хора на витрини, Асен Москов не можеше да не признае качествата на приятелите си. И тримата бяха успели да станат личности със значение, да се наложат и на публика, и на специфичния си кръг, и в това нямаше нищо чудно. Знаеха какво искат и как да го постигнат. Асен беше разливал лудата си вода в битки и страсти, беше се хващал за триста неща и нищо не беше довършил до края. Беше се отказвал ту от слабост, ту от скука. Беше се изхвърлял, задъхан от амбиции, и падал пред безсмислието им, беше извървял сложния път от възпитан егоист до егоист по възпитание, а това значеше, че е минал през подлости, изневери, през кошмари на безплодието си и е стигнал отново до началото на пътя. „Имах петнадесет години на разположение“ — каза почти гласно той.

Това проклето писмо се бавеше твърде дълго!

* * *

— Ела да пием по нещо! — каза Асен.

Васил го посрещна по халат, сънлив и рошав. През летящата врата на хола Асен виждаше тъста му, разглеждащ някакви класьори.

— Защо не тука?

— Предпочитам в кръчма!

— Случило ли се е нещо? — Васил го попита със загрижен глас и се наложи да му обяснява, че става дума за каприз.

— Мъжка вечер, така ли? — Лилда подложи бузата си за целувка и пъхна ръката си в Асеновата. — Уреди ли продажбата?

— Току-що! Ако ни тръгне глътката, не го чакай преди разсъмване!

— Ваша работа! — Лилда беше в последния месец на бременността, но продължаваше да бъде хубава. — Къде ще пиете?

— Не знам… Из града… без кола, ако за това питаш.

Пиенето тръгна мудно, разговорът не вървеше. Взеха сливова ракия и прясна салата, но не им се услади и смениха заведението. В „София“ имаше много познати, дори лъскавата глава на Акела блестеше на една от масите. Поръчаха уиски.

Стоплени от ракията, подобрили вкуса в устата си и попаднали в свойска среда, като че ли се освободиха и от дистанцията. „Това е единственият човек, с който може да ми се услади питието!“ — Асен позволи на сантименталния бяс да го хване за гушата.

— Върви ли работата? — попита той, но гласът му трепереше и Васил изненадан вдигна глава.

— Средна работа… А твоята?

— Ще се разкарам от тази шибана къща! До гуша ми дойдоха мода, манекени, стилисти… Ще се хвана за четките!

— Чаках да отвориш този лаф — каза Васил. — Остана ли ти горчилка?

— Не.

— Не ме лъжи, няма смисъл!

— На твое място и аз бих помислил същото.

— Както и да е! Кога ще ми покажеш картините?

— Първо трябва да се настаня в стария апартамент. Не се срамувам от теб, най-много три платна. Другото е цветна диария.

— Човек рядко има вярно око за собствената си работа. Показвал ли си ги на педераста?

— Не.

— Ако някой разбира от живопис, това е той.

— Ако някой късно разбира това, това си ти — Васил се засмя.

— Имаш ли вест от Адриана?

— Говори се, че станала любовница на Жак Биджерано — каза Асен през смях, но гневът в очите на Васил го върна на земята.

— Глупости!

— Първи Акела ми го каза…

— Този клоун! Клюки! Не им обръщай внимание!

— Опитвам се — каза Асен. — Да те уверявам ли, че ми е трудно.

— Не.

Васил мълча дълго преди да каже:

— Ще накарам Лилда да й пише!

Скочовете вървяха един след друг и споменът за Адриана се стопи в „слънчевата“ им течност. После се зададе Акела.

— Как сте, момчета? — попита той. — Не си спомням дали ти честитих конкурса? — въпросът беше отправен към Каров, но засягаше и двамата.

— Благодаря! — Васил вдигна чашата си, но не срещна погледа му и даде да се разбере, че не желае разговор. Акела постави ръката си върху рамото на Асен.

— Казаха ли ти, че съм предизвикал анкета?

— Май чух нещо подобно…

— Тогава не мога да ти кажа нищо ново… Ще се срещнем при министъра!

Акела си отиде.

— Събират се облаци, така ли? — Васил не изглеждаше разтревожен. Във въпроса му нямаше дори любопитство.

— Кои знае? Ако веригата се скъса, ще стане горещо!

— Очакваш предателство?

— Наложи ми се да подпиша разписка на Манолов, Донков. Ако попаднат, където трябва, ще се окаже, че съм присвоил двадесет и седем хиляди лева и по никакъв начин не мога да ги оправдая!

— Луд ли си?

— Наложи се. Донков отказа да работи без разписка, а Манолов ме заплаши, че ще разкрие механизма пред министъра.

— Трябваше да ми се обадиш!

— Късно беше. Дойде с парите. При отказ отиваше в канцеларията!

— Подлец!

— Би бил подлец, ако използва този лист! Ако го иска за застраховка, това няма да промени нещата!

— Акела има предвид нещо, щом говори по този начин.

— Позира! Матев трябва да е луд, за да се раздрънка, а никой от нас няма сметка да надене клупа около врата си.

Васил настоя да плати скочовете и го покани на вечеря в ресторанта. Тук беше празно, две-три двойки се въртяха на дансинга. Огромното заведение приличаше на морски курорт, късно есен.

— Какво би станало, ако някой от документите попадне в министерството?

— Не мога да предвидя… Вероятно ще предизвикат нов съвет и ще ме набутат в пандиза!

— Защо теб?

— Всички останали сте чисти като сълза! — Асен почувства хлад. Наистина беше така, а едва сега си даваше сметка. Той беше получил пари, уредил комплота срещу Акела и Ванков, той беше раздавал рушветите, а на всичко отгоре има глупостта да оставя и писмени доказателства за престъплението си — Борис и Ивайло получиха парите си по пощата и дори да представя разписка от касата, достатъчно е да кажат, че съм им дължал тези пари, за да свалят от себе си всяко подозрение, с Манолов получихте по тридесет и пет бона, а имате документ, че с остатъка съм се нагърбил да уредя изпълнението. Станой Донков има юридическо основание да ме даде под съд за експлоатация, а Матев получи сумата, така че никой не може да докаже размера на подкупа.

— Лошо! — каза Васил, но изглеждаше облекчен и това не убягна на Москов. — Трябва да внимаваме! — и от този момент загуби всякакъв интерес към темата. По-късно се смъкнаха в бара.

* * *

Асен Москов стана от сън с отвратително главоболие и с досада откри, че този апартамент, макар и два пъти по-голям и по-добре нареден, му е чужд. Банята му се стори усойна, кухнята неуютна, а като че ли най-много му липсваше гледката от прозореца. От спалнята виждаше задния двор, бельо простряно по балконите, и мързеливи котки, прекосяващи едва напъпилата тревна площ. От хола и от другите две стаи можеше да наднича в прозорците на съседните кооперации, а както не обичаше да излага на показ своя живот, така уважаваше дискретността на другите. Апартаментът му се стори склад за вещи, несъобразени с характера на жив човек и по тази причина останал бездушен.

Старият апартамент миришеше на Адриана, всяка вещ беше част от живота им. Едни мебели бяха купували с любов, други в дълбоката вражда на една изстиваща връзка, но във всеки случай всичко там имаше биография. Преместено тук, се обезличаваше и губеше стойността си. Сега съжаляваше, че не продаде картините на Каров. Окачени над бюфета, до огледала в рамки, губеха силата си и издаваха лош вкус. Великолепните килими „Бухара“ и „Горган“ тук изглеждаха твърде светли, креслата, които правеха толкова удобен стария им дом, жалки и неугледни с модерните си форми.

Излезе рано, мина на стария си адрес, там все още можеше да получи дългоочакваното писмо от Адриана. По пътя Мария му махна от учебен москвич. Още една грижа изплува в главата му. Станой нямаше да свърши сграфитото до бракоразводния процес, а ако съдът удовлетвореше желанието на Мария, кой знае дали изобщо ще го завърши някога. „Кога, по дяволите, ще мога да мисля само за себе си!“

Между писмата на бюрото му имаше няколко препоръчани. Отдели ги. Щеше да си напише оставката, да я мотивира и тогава да отвори пощата. След дълги опити успя да издокара нещо подобно на официално писмо, да го подчини на някаква логика и повика секретарката. Трябваше да нанесе изходящ номер на оставката и да я изпрати в кабинета на министъра.

Затвори очи и преседя така известно време. Още го болеше главата, но след пиене като снощното това беше нормално. Щеше да се влачи като пребит целия ден независимо колко кафета ще изпие. След петнадесетдневен срок щеше да напусне завинаги тази фабрика за красота и да опита още веднъж късмета си по широкия свят. Можеше да замине някъде, имаше пари и изобилие от свободно време. Какво му пречеше да иде по Париж? Нищо, освен забавянето на това проклето писмо!

Асен Москов реши да почака отговора от Адриана и ако не получи такъв, да вземе някакво решение.

Позвъни за кафе и се залови за кореспонденцията. Първите няколко писма бяха от филиалите на „Диана“. Остави ги като наследство за приемника си, но следващото носеше печата на Министерството на леката промишленост.

„Явете се утре, 27 април, 10 часа сутринта в кабинета на секретаря във връзка с възлагателния конкурс за монументална украса на къща за мода и дизайн «Диана».“

Затвори очи и опита да потисне тревогата си. Акела не се задоволяваше да заплашва. Старият мръсник беше минал в настъпление.