Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
–2005 (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране
dodi_ah (2010)
Корекция
maskara (2011)
Допълнителна корекция
Диан Жон (2012)

Издание:

Христо Калчев. При самозащита

ИК „Световит“, 2005

Редактор: Славея Иванова

Коректор: Славея Иванова

История

  1. — Добавяне
  2. — Отделяне на романа „Вътрешна светлина“ като самостоятелен текст

4

Бръкна машинално в пощенската кутия и едва вън, на улицата, си даде сметка, че пръстът му е напипал лист. Пребърка джобовете си за ключ, но трябваше да се качи отново на четвъртия етаж. Не водеше кореспонденция и беше загубил навика да го носи в себе си.

 

 

„Обаждам се от Париж. След Прага и Варшава като че ли бях подготвена за този град. Ходя по улиците, гледам филми, от осем до два съм заета в едно от ателиетата за експериментална мода. Получавам достатъчно пари, за да се чувствам независима, а това, изглежда, е всичко, което искам. Още не съм била в Лувър, в Дом де з’Енвалид, Парламента. Уморих се. От вкъщи пишат, че баща ми е зле. Страхувам се, че няма да го заваря. Ако имаш време драсни няколко реда. Живея у една вдовица на улица «Мадам дьо Савиние №9».

Адриана.“

Асен се качи в колата и отиде в модната къща. След срещата с Молеров и стилистите (отложи срещата си с Борис Попов) седна да пише писмо на Адриана.

„Защо, дявол да го вземе, едва сега пращаш адреса си? Цяла година скиташ из Европа. Можех да те потърся и на двете места. Толкова неприятно ли би било, ако покажеш на мъжа си (макар и бивш) някоя и друга приятна кръчма из Варшава? Тази вечер ще ида у вас, а утре ще ти пиша цялата истина. Старият е болен, ще се заема с лекуването му. От време на време виждам брат ти. Чувам, че ходи с някаква красавица и едва издържа на разходите. Тук Лилда е единствената атракция! Видях афиш на Саша. През декември ще бъде в София. Моля те в следващото писмо (гледай да не бъде след три месеца) да споменеш мимоходом датата на завръщането си. Пиша ти от кабинета на «Диана», довечера, след като се върна от вашите ще ти напиша писмо с оплаквания.

Асен.“

Залепи плика, подписа го и повика прислужницата. Писмото трябваше да замине на секундата. Мисълта, че Адриана чака отговор, му се стори непоносима.

* * *

Борис го посрещна по пижама. Стаята беше в облаци дим. Попов живееше на булевард „Витоша“ и шумът на трафика го разболяваше. Асен отбори прозореца, поиска кафе и седна да чете експозицията:

„Пред нас са двата основни проекта — започваше уводът, — налага се да изберем единия и ако се спрем на по-добрия, да знаеш точно защо, с цялата отговорност на такова решение. София е древен град с млада, съвременна архитектура. Уважаемото жури не може да не си дава сметка, че фигурата, която ще избере и възложи за изработване, ще остане столетия на мястото си, ще грози или краси града. Предвид милионите очи, които ще запечатат спомена от тази работа, смятам за необходимо да изложа пред вас всички «за» и «против» предложените макети. Да започнем с проекта на колегите Андреев-Ванков. Изработен с вкус, монументален, чужд на детайла, с четири независими профила… за решението ще говорим по-късно. Единственото ми възражение е, че този монумент може да бъде поставен в градски парк, пред казарма или на входа на пристанище, без внушението да се промени или с нещо да се разнообрази ландшафтът. Фигурите са бойки, дрехите ортодоксални и в символа си, събуждат по-скоро други асоциации. Аз бих нарекъл монумента «Дружба», «Поглед в бъдещето» или нещо подобно, бих го поставил пред гимназия с математическа ориентация, на автострада или където и да било, но в никакъв случай пред къща за мода. Съображенията: първо, модата е в детайла, а тук имаме скулптура в решение извън него, второ — модата е финес, друг вид светоусещане, тя гарнира нашето ежедневие, без да го определя, затова и пластично, и изобразително протестира срещу монументалността. Модата е менлива и нейния израз в никакъв случай не може да бъде гордо тържество. Трето и най-важно, във фигурите на професорите Андреев и Ванков откриваме един остарял, бих го нарекъл, изживян вкус, който считам за опасен със своята консервативност и пълна липса на съзвучие с времето. Маниерът, с който работят, беше присъщ на петдесетте години. Когато държавата стъпваше на крака, когато трябваше да даде дължимото на паднали герои. Тогава се наложиха крупните монументи, устремили поглед в простора. Вярващи в светлото бъдеще, горди в своята саможертва. Оттогава минаха много години. Една държава, която трябваше да събере кураж, самочувствие, сега изнася електронна техника на пазара, и ако тогава такава скулптура би била патриотична, сега е просто самохвална, несериозна и каквато искате още. Смятам за свой дълг да не допуснем агресивната безвкусица в живота си, да се опълчим срещу обезсмисляне на миналото, на славното минало — бих добавил. Ако такъв паметник се изпъчи пред една модна къща, аз ще схващам присъствието му като оскърбление към паметта на падналите герои като Шатаров или Петко Янев!“

„Изсилил се е“, помисли Москов. Борис беше свършил повече работа, отколкото беше очаквал. Само с тези редове беше заслужил хонорара си, а експозето имаше още няколко листа.

— Върви ли? — Борис затвори прозореца. — Сега ще стане кафето.

— Задраскай имената — каза Асен. — Ще постигнеш същия ефект.

— Ти ги задраскай!

„За това моето предложение е да възложим на Каров-Манолов да изпълнят проекта си. Имам съображения от два вида: художествени и идеологически. На първо място не трябва да забравяме, че те се явяват с изработка на митолого-съвременен сюжет, че се представят с проект на тема «Лада — богиня на пролетта», че в съвременно интерпретиран стил поднасят една фигурална деформация (идеалното тяло е изчерпано още по времето на Фидий и Мирон, най-късно при Микеланджело) и фигурата им може да бъде поставена само пред модна къща. На площад, пред казарма би седяла глупаво и не би постигнала внушение. Романтично баладичният навей от фигурата се връзва с розовия цвят на сграфитото и, накрая щом богиня Лада е красива, защо да не бъдат и жените? По-радващо ми се струва друго! В проекта на сграфитото художникът Каров е използвал същият мотив, развит и обогатен с нова орнаментика, внесъл е в проекта електрическите цветове на модната къща и е завършил единството на ансамбъла. Това е художественото съоръжение, идеологическото — нека пред модни къщи, универсални магазини, ресторанти и барове не се подвеждаме по монументалната помпозност, вършеща своята работа на подходящи места и действаща пародийно на площади като този пред модна къща «Диана».“

Борис се появи бръснат, с костюм и връзка. Сега изглежда по-добре и най-важното — здрав.

— Аргументите са съкрушителни. Кога ще подготвиш писмото до министъра? — каза Асен.

— До края на седмицата. В понеделник Ивайло се появява в „Поглед“. Подписът е друг. — Борис изпи кафето на един дъх.

— Знам — Асен стана. — Довечера можеш да ме намериш в клуба.

— Момент!

Асен изчака да чуе предложението.

— След като представя анотацията на министъра, ще поискам да преразгледате хонорарите. Пет на сто ми звучи обидно.

Москов потисна нервния си тик. „Никоя фирма по света не би платила повече от сто лева за всяка една от защитите му. Той получаваше пет хиляди и се готвеше да ги оспорва.“

— Някой ще получи увеличение, но няма да си ти. Три бона от моя хонорар ще прехвърля на изпълнителя и това ще бъде единственото и последно движение на парите.

— Защо „тъпчеш гушата“ на Васил? Какво ще прави с тридесет и пет бона човек, който не е свикнал да има три лева в джоба?

— Ще се научи да има!

— Вместо Манолов можеше да поканиш някой от нас. Ивайло или мен! Тогава щяхме да делим по равно.

— Трябваха ми имена! — Асен го изгледа иронично — Кой от вас си въобразява, че тежи колкото Манолов?

— Както и да е. — Борис отвори вратата и тръгна след него. — Това ли е последната ти дума?

— Да! — Асен се извърна. — Помисли, преди да ме предадеш! Освен, че съдът ще бъде прекрасен спектакъл, ще поискам анкета на всичките ти доходи!

— Аз не съм предател!

— Предупреждавам те! — каза Асен и си отиде.

* * *

В шест часа позвъни у Луканови, родителите на Адриана. Завари ги в отчайващ „хал“. Старият беше на легло. Наближаваше осемдесет, беше се оженил твърде стар, Асен го помнеше все болен, не можеше да вдъхне респект у Велин, сина си, вироглав и алчен, а като че ли и достатъчно подъл, за да е опасен.

— Заповядай! — покани го Ана Луканова, майката на Адриана. — Ще полудея. Иван живее в някакъв свят от спомени — няма представа за реалността. Ада е далече, а с Велин ще станат страшни неща.

Иван Луканов не го позна и Асен не настоя да му припомня за себе си.

Не му предложиха кафе, коняк… а обикновено този дом беше гостоприемен. Даде си сметка колко са закъсали. Асен се почувства между свои. Щеше да предложи пари на Ана, но трябваше да намери подходящ начин, да се постарае да не я унижи и да й внуши да ги харчи разумно. Знаеше, че през август Адриана е изпратила пари, които майка й е използвала за ремонт. Беше повикала майстора и направила от външна, скрита електрическата инсталация на къщата.

— Къде е Велин? — попита Москов. От стаята му не се чуваше музика, доказателство, че го няма.

— Прави дългове! От двамата ми братя е взел по сто лева, а колко от непознати хора, нямам представа! Ходи с женена жена… возят се в някаква кола, посещават скъпи заведения… всичко това струва пари!

— Имам писмо от Адриана — каза Асен. — Сега ще ти оставя сто лева, а утре ще ти донеса още четиристотин. С едно условие, нито лев на Велин и никакви ремонти из къщата!

— Не мога да взема пари от теб!

— Това е награда на Адриана. Иска да ги използваш за себе си и за лекарства на баща й. Ремонтите ще отложиш до нейното връщане. Съгласна ли си?

— Какво да правя с Велин? И ти си бил на неговите години.

— Нека ме чака утре в четири и половина ще ти донеса парите! — Асен я целуна и си отиде.

 

 

Вечерта написа второ писмо до Адриана. Опита да нарисува достоверна картина на дома й, без да я плаши или принуди да съкрати престоя си във Франция. Съобщи й, че Министерството на леката промишленост е отпуснало награди на тяхно име и, че смята на части да я даде на майка й. Истината беше друга. Асен беше вложил в банката парите на Адриана и тя щеше да има право да ги тегли след завръщането си.

Вечерта прекара сам, в пълно спокойствие, помирен със себе си. Слуша музика, чете, седя пред прозореца, загледан в примигващия град, докато не откри, че е заспал пред очите му. Тогава легна. Въртя се до два часа, мисли за Адриана, пресмяташе бъдещите ходове на операцията Каров-Манолов и заспа, след като взе луминал и се зави през глава така, че да не чува дори шума от часовника си.

* * *

Велин го чакаше. Асен остави плика за Ана и влезе при него! Завари го да лежи заобиколен от списания, югославска порнография, магнетофонът гърмеше както винаги, този път се въртяха лигави немски мелодии. Не можеше да понася това момче от първия ден и невинаги се беше старал да крие отношението си.

— Здравей, зет! — излигави се Велин. — На какво дължа интереса към семплата си личност?

— На семплостта й! — каза Асен. — Как я караш?

— Без шум. Колаборирам на обществото да загине!

— И?

— Загива!

— Не съм забелязал! — Асен запали цигара, изключи магнетофона и седна. — Как слушаш тази помия?

— Арет! — викна Велин и скри глава под възглавницата. — Ако продължаваш така, ще попаднеш във вихър! Казвай какво те води в моя замък и „Кой от къде е“!

— Имай търпение! Кой курс има честта да те понася?

— За еит иърс-три хърдела! Други въпроси!

— Да! — Асен видя снимка над главата му, а когато се премести на леглото му, с усилие скри изненадата си. От портрета го гледаше Вера Манолова. — Какви дългове имаш?

— Никога не сме имали достатъчно сантиментални аберации за подобен въпрос!

— Въпреки това го задавам!

— Не получаваш отговор и отиваш по дяволите! Окей?

— Не се превземай. — Асен се върна на стола. — Ако не престанеш да се лигавиш, ще кажа на Вера, че всяко кафе, което си платил досега или ще платиш тепърва, е с пари, взети назаем, които майка ти не трябва да връща!

Велин скочи.

— Мръсен удар! — каза той. — Откъде познаваш Вера?

— За да не стане още по-мръсен, отговаряй на въпросите ми!

— Била ти е любовница?

— Наистина си семпла личност! — Асен разбра, че е взел аванс и че не бива да му позволява да навакса. — Чакам да оповестиш сумата.

— Около триста лева…

— Искам точната сума! Напиши на лист имената на хората и парите, които им дължиш!

— За да го покажеш на Вера?

— Ако се държиш прилично, ще запазя пълна дискретност!

Велин беше загубил кураж и не мислеше да се лигави. Още по-малко да се държи войнствено.

— Какви са условията?

— Аз ще покрия дълговете с пари на сестра ти, но ти няма да търсиш кредит повече!

— Тогава дай ми триста… не, триста и петдесет…

— На ръка нито стотинка! Ще дойда с теб по адресите! Ако си готов, да тръгваме, ако не, още сега ще потърся Вера!

— Ще те убия!

Асен се усмихна.

— За да не стигаме дотам, ставай и да тръгваме!

Асен Москов раздаде двеста и осемдесет лева на хора, които никога не беше виждал, и с които никога повече нямаше да се срещне. Позволи на Велин да пази самочувствието си и пред вратите на домовете му даваше необходимата сума. От двете по сто, които беше взел от братята на майка си, до унизително дребни суми като лев, два, дори и стотинки.

* * *

В понеделник под името Ангел Робев, псевдоним на редакцията, Ивайло Денев оповести участието на Каров-Манолов в конкурс „Диана“. Направи го със сензационен език. Авангардният живописец Васил Каров посягаше към монументалната работа и това не биваше да убегне от погледа на общественото мнение, напротив, вестникът призоваваше към овации. Подобен апотеоз бе направен и на архитект Манолов. В дълга поредица бяха изброени негови сгради и в коментара беше отбелязано: „Той е един от малкото млади архитекти, които създават новия облик на града!“

Вестник „Вечерни новини“ излезе с кратка бележка, в която, обявяваше художествено — творческия дуел Каров-Манолов и Андреев-Ванков. Редакцията заявяваше, че при конкурса ще се сблъскат два вкуса и две тенденции на съвременното развитие. Традиционната интерпретация и едно ново светоусещане, динамично и агресивно като всяка истина за времето.

В сряда Ангелина Делова помести обширна статия в „Литературен фронт“. Заедно с изглед от модната къща и с декларацията, че много обекти в столицата чакат своето естетическо допълнение, тя поздрави от страниците на литературния официоз организаторите на конкурса и изрази задоволството си, че към участие са провокирани такива млади светила като Каров и Манолов. Други имена не бяха споменати.

Модна къща „Диана“ се готвеше за зимна колекция! Бюджетът беше отпуснат, ателиетата привършваха моделите на конфекцията, на края на месеца щяха да бъдат готови за пробите.

Асен Москов си даваше сметка, че е негов ред да се представи с проекти за зимата. Беше започнал да се превръща в администратор и ръководството се изплъзваше от ръцете му. Не можеше да си позволи пасивност. Авторитетът на Мария Тренева и Ангел Стоянов растеше. Стиловата част падаше изцяло на техния гръб. Ателиетата по вътрешна архитектура се водеха от Виктор Симеонов, въпрос на инициатива от негова страна беше да се отдели или остане под егидата на модната къща.

Ангел Стоянов беше амбициозен, макар и плах човек. Познаваше работата като никой друг и само страхът го задържаше в зависимост. След конфликта с Киряков, Асен Москов се беше снабдил с достатъчно врагове както в средите на текстилците, така и сред ръководителите в министерството. Стоянов минаваше за човек на Киряков, въпреки че изпитваше ужас от това определение. Въпрос на дни беше да стигне до резонното заключение: „Асен Москов ръководи едно предприятие, което лежи на моите плещи!“ Тогава министерството можеше да реагира по няколко начина…

Художественият съвет беше насрочен за петнадесети март и беше много важно дотогава Асен да не загуби позицията си. Макар страхлив, в известен смисъл дори раболепен, Ангел Стоянов щеше да направи всичко възможно при смяна на ръководството да неутрализира всичките му козове.

Разпънал класьорите на френски и английски модни къщи, обзет от непоносима скука, Асен драскаше модели на дамски палта, кое от кое по-грозни. Нямаше никакви идеи. Смяташе фолклора за изчерпан, за преексплоатиран, за банализиран до смърт. Всякакви шевици му действаха като шамар. „Никакви национални сюжети не могат да ме спасят! — мислеше той легнал на пода в кабинета. — С мъжката колекция ще се справя криво-ляво, но дамската ще ме срине главоломно!“ Ако беше тук Адриана, този проблем щеше да отпадне от само себе си. Асен се загледа през прозореца, всеки ден животът доказваше незаменимостта на жена му. Ако беше тук да хвърли, макар и едно око, сигурността му щеше да се възвърне мигновено. Сега беше моментът да признае оскъдните си възможности.

Асен Москов скочи. Тялото му се тресеше като ударено от електричество.

„Аз съм идиот!“ На бегом отиде до бюрото, грабна лист и започна да съставя телеграма.

„Предлагам ти да моделираш дамската зимна колекция. Ако склониш Истерел да се подпише под скиците, ще ти платя като гастрол, във валута! Отговори веднага!“

Облече сакото си и заслиза, тичайки. Изпрати телеграмата бърза, препоръчана, светкавица, както можеше най-бързо, после се върна в модната къща. Облекчен и в блестящо настроение, Асен нарисува набързо жилетка шотландско каре, панталон с румънски джобове, с маншет и клош, сако с широк ревер и двойно закопчаване, леко пардесю тип тренчкот, балтон в строга английска линия, леко втален, дълъг до прасците и с шпиц до кръста. Смачка и хвърли в коша дамските си скици, но после ги извади и напъха по джобовете. Нямаше гаранция, че не претърсват кабинета. Ако моделите попаднеха в ръцете на Мария Тренева, щеше да има доказателство за безсилието му. За разлика от Ангел Стоянов тя беше жена с кураж и не криеше, че се счита експлоатирана.

Още в началото на есента Тренева поиска да й се възложи зимната колекция. Това беше безпрецедентна молба (обикновено всички се дърпаха от моделиране) и накара Асен да се замисли. Не, Мария нямаше да направи тази колекция. Така щеше да бъде по-спокоен и безбурно да докача художествения съвет. След това съдбата на къщата му беше безразлична.

Асен поиска кафе по телефона, заключи скиците в бюрото и се облегна на стола. От утре щеше да започне вариантите на сака, жилетки, балтони, днес просто можеше и нищо да не прави. Следобед щеше да отиде на последното есенно ревю за сезона, а след това и на коктейла, даван от министерството по този случай. След кафето щеше да се прибере в къщи, да се обръсне, да дремне час-два, да мине да вземе Ивайло (той щеше да пише за колекцията) и да го заведе в зала „Универсиада“, Васил Каров щеше да доведе жена си и Борис едва на коктейла.

Телефонът иззвъня. Асен направи знак на прислужничката да остави кафето, изчака я да излезе и вдигна слушалката.

— Търся директора на модна къща „Диана“ — каза приятен баритон.

— На телефона?

— Казвам се д-р Разсолков, от първа градска болница.

— Слушам ви.

— При нас постъпи вашата майка, Невена Москова. Търсих ви в къщи и на този телефон… Два дни не мога да ви открия.

— Бях извън града — каза Асен. — Има ли нещо сериозно?

— Все още не знаем. В момента правим изследвания. Ще ви помоля да дойдете.

— Разбира се! — Асен се надигна от стола. — След две минути мога да бъда при вас.

— Чакам ви — каза д-р Разсолков.

 

 

От смъртта на баща си не беше влизал в болница. Посрещна го млад мъж, не по-възрастен от него, строен и контешки елегантен. Имаше нещо напрегнато — сериозно във вида му и Асен не го хареса.

— Вие сте мъж — каза Разсолков. — Няма да крия от вас. Има опасения за канцер. Засега недоказани, но рентгеновите снимки дават доста добра картина на стомаха. Червата са в ред, остава другото…

— Какво значи канцер?

— Рак! — Разсолков сви вежди. Струваше му се задължително да се знае този термин. — Преди да се докаже диагнозата, не бива да я афиширам, но на вас ще кажа. За мен съществува действащ канцер в надбъбречната жлеза. Остава да я отворим и да видим до каква степен е метастазирал. Ако заразата е локална, има шансове, ако не — не. В два часа ще я подложим на операция. Разбирате какво искам да ви кажа?

— Напълно!

— Без ваше съгласие няма да прибягна до хирургическа интервенция.

Асен извади носна кърпа и избърса челото си. Не знаеше как да нарича това, което чувства. Ужасът се приближаваше до любопитството, изумлението до някакъв гъдел.

— Не разбирам нищо — измънка той. — Ако трябва да я оперирате, ще я оперирате, разбира се! Говорихте ли с нея?

— Опитах да я излъжа. Казах й, че има начало на перитонит… Не повярва! Убедена е, че е рак. Искате ли да я видите?

— Да! — Асен скочи и тръгна след Разсолков. Качиха се на следващия етаж. В стая номер пет лежеше майка му.

— Обадете ми се, преди да тръгнете! — Разсолков го остави.

— Добър ден, моето момче.

Освен Москова в стаята имаше още две жени, значително по-млади от нея.

— Не очаквах да те намеря тук! — Асен се наведе и целуна ръката й. — Докторът каза, че ако не те били открили навреме, перитонитът щял да се развие и… тогава нищо не се знаело!

— Добре, че ме откриха навреме! — каза Москова. Стори му се, че чува ирония. — Нищо, скоро ще бъда добре. Ти как си?

— Остави! Добре… Чувстваш ли някакви болки?

— Не. — Москова се надигна и застана на лакът. — Отначало имах тежест в стомаха, сега не усещам нищо. Да те запозная с тези приятни жени! Това е синът ми Асен — почти извика Невена. — Говорих ви за него. Той е художник… Бяха много мили с мен. Посрещнаха ме, дадоха ми плодове… Би ли могъл да ми купиш няколко лимона?

— Разбира се! Веднага ще ида!

— Не сега, постой малко! Може да идваш понякога. Не на свиждания! Идвай в неделя към три и половина! Свиждането трае от два до четири!

— Какво да купя? — Асен стана и се огледа. Искаше да види какво има по шкафовете на другите болни. Нямаше нищо, провизиите държаха в чекмеджетата. — Плодове, сокове?

— Няколко лимона, нищо друго!

Асен паркира пред плодовия магазин на „Раковски“, купи банани, лимони, портокали, ябълки, от всички видове нектари, швепс… Върна се с огромни пакети. Завари Невена легнала по гръб, затворила очи. Изправи се и лицето й се сгърчи. Докато нареждаше пакетите и показваше съдържанието им, Асен видя, че количеството е направило впечатление на жените. Това не убягна на майка му.

— Синът ми е богат човек! — каза дрезгаво, с нотка на злоба. — Печели от мода! Българската мода е в негови ръце! Ако обувките са грозни, ако десените са три или пет, той е виновен, но това не му пречи да купи целия магазин за плодове!

— Жестока си! — каза Асен и се опита да се усмихне. — Ще предложиш и на тези мили жени!

— Да! — Москова не промени нито тона, нито гримасата. — Ще изядем всичко заедно, като в комуна! — отново се обърна на гръб и загледа тавана. — Седни тук! — посочи перваза и когато застанаха очи в очи, попит — Какво ти каза д-р Разсолков?

— Била си пред перитонит! — излъга Асен, но му се стори, че го е направил убедително.

— Закълни се!

— Честна дума!

— Не така!

— Знаеш, че не съм християнин.

— Както и да е! — Москова махна с ръка. — Ако искат съгласието ти за операция, дай го!

Асен кимна. Мълчаха известно време. Напрежението й спадна, опита да се усмихне.

— Имаш ли известия от Адриана?

— В Париж е.

— Пишете ли си?

— Понякога…

— Ако е възможно, съберете се, животът на самотника е пустиня!

— Ще помисля — Асен опита да сложи ръката си върху нейната, но Невена я изтегли и затвори очи.

— Сега ме остави! — каза го глухо, ако не я виждаше, не би познал гласа й. — Уморих се! Благодаря за плодовете.

* * *

— Как ви се видя? — попита Разсолков.

— Уморена, изплашена! Не! Не изплашена, по-скоро унизена. Никога не е напускала дома си, още по-малко, за да постъпи в болница. Изглежда добре. Не я боли нищо. Поиска лимони, от тях й разминавала тежестта в стомаха. Говори свързано. Видя ми се напълно нормална! Тя е странен човек, особена, искам да кажа! Най-важното е, че не я боли и жените в стаята са приятни!

Разсолков наведе глава и дълго гледа в пода, но когато я вдигна, очите му пронизваха като лазери.

— Вие сте син на лекар и ще ви кажа истината! Майка ви има болки! Поддържаме я с морфин!

В първия момент се усмихна недоверчиво, но очите на хирурга минаха през неговите и го удариха в тила.

— Не е възможно.

— Приготвих декларацията. Ако я подпишете, ще я оперирам в два часа.

Москов пребърка механично джобовете си. Намери писалка и завъртя подписа си под някакъв текст. Не виждаше нищо.

— Има ли надежда, докторе?

— Кана галилейска! — Разсолков посочи небето. — Може да се случи чудо! Ще ви отговоря довечера.

Асен не отиде на ревюто. Преседя пред операционната тридесет и пет минути. Операцията беше твърде кратка. Преди Разсолков излязоха асистентите му. „Къде се дяна, дявол да го вземе?“ — кипеше Асен, когато видя да се задава. Разсолков остана няколко секунди при групата си, после се отдели и тръгна към него.

— Отворих я — каза той. — Диагнозата ми се потвърди. Метастазите са обхванали черния дроб и червата. Утре ще можете да я видите за последен път. Други ден, най-късно след три дни, ще изпадне в кома, след това ще дойде краят.

Асен отключи вартбурга и седна. Беше три без десет. Ревюто беше към края си, след това щеше да започне коктейла. Там щеше да се смеси с хората и да избегне срива, който пълзеше по вените му.