Христо Калчев
Вътрешна светлина (1)

1

— Вера Манолова?

— На телефона.

— Добро утро, обажда се Васил Каров.

— Кажете.

— Аз съм на улица „Шипка“… в Галерията…

— Да?

— Можете ли да дойдете? Става дума за разпродажба на…

— Асен Москов?

— Да.

— Трудно ли произнасяте това име?

Каров мълча известно време, преди да каже:

— Чакам ви.

— Нямам работа на такава разпродажба.

— Трябва да дойдете! Чакам ви!

Когато сигналът на свободна линия дрънна в ушите му, Каров помоли барманката за двойно кафе. Беше малко след осем сутринта, събота, краят на октомври, но все още топло. Дъждовете се бавеха. От смъртта на Асен бяха минали шест месеца. Следствието се произнесе категорично: нещастен случай. Проследиха спирачния път, опита да овладее колата, намериха камъка, обърнал пежото. Успяха да докажат тезата си. Във всеки случай никой не се усъмни в заключението. По време на погребението и после, когато Лилда покани у тях събраните около гроба, „нещастен случай“ се утвърди като стил за ругаене на „проклетата съдба“. Дори Адриана взираше воднистите си очи в лицето му и търсеше потвърждение. Каров не можеше да говори за тази смърт. Нервната му система отказваше да приеме края на Москов като нелепа случайност. И Вера Манолова не приемаше така смъртта му. На погребението, Каров не можа да остане насаме с нея. Вера дойде едва при гроба, остави букет цветя върху пломбирания ковчег и си отиде като човек, изпълнил досадно задължение. Васил беше видял всичко, реакцията на Адриана, придружена от Биджерано, и Велин, неин брат, по слухове бивш любовник на Вера. Човек, който дълго и упорито беше мразил Москов, макар често да беше ползвал кесията му. „Момент, Вера!“ — Каров беше опитал да я спре по алеята към изхода, но Вера го изруга по мъжки и напусна гробищата.

В нощта след погребението Васил Каров лежеше до спящата Лилда, чуваше равното дишане на сина си, равномерното тиктакане на стенния часовник, оскъдното движение на улицата, последните рейсове на въздушния трафик. Сънят бягаше от очите, нервна тръпка като нажежен реотан протичаше по десния крак от сакроилиачната става до ахилесовото сухожилие, чувстваше всеки зъб в устата си венците смъдяха като открита рана, небцето му беше изтръпнало от цигари, слюнката го режеше като нож. Потискаше с труд суха кашлица, която бе смутила съня на малкия и би изтръгнала проклятия от устата на Лилда. Васил се вдигна внимателно и на пръсти излезе от спалнята. „Асен Москов — нещастен случай или самоубийство?“ Кой можеше да отговори на този въпрос? Кой беше отговорил на Вера Манолова? Каров знаеше, че тя не приема версията „нещастен случай“. Москов беше поставил живота си на чисто. Беше се освободил от вещи, от жена, от приятели, от илюзията „аз творя“, а това напомняше оттегляне, емиграция, бягство. Каров изпи една бира и дълго държа студената бутилка на челото си. Тогава доби онази халюцинация, която по-късно, нарече „вътрешна светлина“. Охладил челото си, седнал на изтръпналия нерв на десния крак, Каров видя серпантините на Градево, летящото пежо, дългото, проточено като змия село, реката, която пълзи „на пръсти“ между полепнали с химикали и тиня, камъни. Пежото се отделя от шосето, в скалата се пречупва на две и пада в дерето. Асен Москов, чист и спретнат, легнал по корем, затворил очи като унесен от дрямка и тънка струя кръв, тиха, дискретна, но и дива, и яростна… това беше смъртта, яростна усмивка, врата от единия свят към другия… Каров смъкна пижамата, облече се и с бира в ръка слезе на улицата. Колата се отдели от бордюра. В заспалия град примигваха единствено светофарите. Когато напусна града, хвърли бирата от прозореца, включи директна и остави беемвето да покаже истинските си възможности. Халюцинацията не го напусна. На разклона за Перник постовият милиционер опита да го спре, подгони го, но скоро разбра абсурда на усилията си. Каров прелетя през Станке Димитров, през Благоевград, през Симитли обра газта и заизкачва височините на Предела… Кракът му инстинктивно натисна спирачката. На пътната табела пишеше „Градево“. Слезе, запали цигара, опита да концентрира разсейващата се халюцинация. Тук започваше Градево, а преди да свърши, трябваше да намери лобното място на Москов. Васил подкара отново, стигна до края на селото, без да е открил нищо. Беше нощ, но осветлението достатъчно силно, а и цинковата светлина на луната достатъчно мощно пробиваше мрака. Каров се върна на началната точка и тръгна отново. Лицето му изхладня, почувства, че се отделя от себе си, че постига концентрация. Кракът му отново спря колата. Беше намерил мястото? Тук? Да. Ето скалата, дерето… Заспуска се толкова бързо, колкото позволяваше тъмнината. Асен беше прелетял това разстояние за секунди, сега на него му трябваха петнадесет минути да се смъкне долу. През реката светеше другия бряг на селото, над главата му шосето се губеше. Откри петно прегоряла трева, нахвърляна пръст, автомобилни стъкла, парче от лайстна. Вместо болка Васил Каров изпита животински страх, който прогони вътрешната светлина и го накара да скимти като куче в тази пустош. Когато кризата отмина и започна да пълзи по обратния път, „самоубийство“ се загнезди твърдо в главата му и той се отправи към София, сигурен, че се е добрал до истината. Двеста и петдесетте километра му струваха четири часа. Беше шест часа сутринта, когато се върна в спалнята. Лилда и Александър спяха. Вмъкна се в леглото, затвори очи. „Асен Москов — нещастен случай или самоубийство?“ Как би могъл да проникне в тази загадка без помощта на вътрешната светлина, на прозрението. Лежа буден до сутринта, но освен възпаления нерв на десния крак не чувстваше друго.

Вера Манолова изглеждаше добре. Силна биология командваше това тяло.

— Дойдох, вместо да ви пратя на майната ви! Не издържах на изкушението.

— Държите се като гамен.

— Шокиран ли сте?

— Не.

— Тогава мълчете! Какво ще пием?

— Алкохол?

— Защо не?

— Рано е.

— Мога да ви поднеса само гарниран със спирт. Поръчайте ми една „Плиска“. Не я плащайте.

Каров се вдигна тежко, отиде на бара, поръча коняк. Върна се на масата.

— Ако не си държите езика, ще би набия! Викнах ви по работа, не да слушам простащини!

— Не ме плашете, Каров!

— Ако ми повярвате, ще си спестите неприятности. — Васил избягваше да я гледа. — Склонна ли сте да чуете това, което имам да ви кажа?

— Няма друга причина да бъда тук.

— Става дума за имуществото. Не подозирах, че няма нито един кръвен роднина. Асен е бил по-самотен, отколкото можех да си представя…

Каров отпи от кафето, но устата му се напълни с утайка и не можа да потисне гримасата.

— Ще взема нещо за пиене — по инерция поръча „Плиска“. На бара отпи малка глътка, допи остатъка на екс, поръча втора и се върна на масата. — Адриана няма права над имуществото му, така че то попада под разпореждането на Фонда.

— И какво е това имущество?

— Ателието и четиридесет и четири живописни платна.

— Знаехте ли, че Асен рисува?

— Каза ми един ден. Тогава не видях картините. Видях ги след смъртта му… Убедих Фонда да покрие цената на пежото. Документите са в джоба ми.

Очите на Вера блеснаха злобно. Конякът се разигра в чашата, побърза да я прекъсне, преди да е изригнала ругатните си.

— Аз познавах Асен Москов. Не ме прекъсвайте! Нито вие, нито аз вярвам в нещастния случай. Знаете с какъв пасив излезе от конкурса на модна къща „Диана“? — Вера кимна. — Разчисти всички сметки, включително с жена си и мен… Ние, които минавахме за най-близки… Парите от ателието са на ваше разположение. Фондът чрез Външнотърговска банка прехвърлиха валута на ваше конто. Поръчах да изпишат „Пежо 504“. Вчера получих квитанцията за покупката — Каров остави документа пред нея. — Нямате митнически задължения. — Вера опита да „вземе думата“, но Каров я прекъсна отново. — Остават картините. Съюзът ще уреди мемориална изложба, подготвят печатните материали и монографията, скоро ще знам кога ще изложат картините. Стигнахме до решението да вземете седем.

— Мразя ви! — Вера беше спокойна и сдържана, така че думите й не прозвучаха убедително. — Но не мога да не ви благодаря.

— Пет от картините ще бъдат ваши. Ще видите портрет на Адриана. Искам да го ангажирате и да й го преотстъпите. Схващате, колко унизена би била, ако разбере кому дължи този жест! Аз ще разполагам с картината. Съгласна ли сте? — Вера кимна. — Другата е портрет на един бивш монах, приятел на Асен. Имал е неприятности, някакъв побой или нещо подобно. Това е другата картина, която искам да ангажирате, без да притежавате.

— Добре.

— Да пием по този случай?

Заведението беше започнало да се пълни. Каров кимаше разсеяно на познати, виждаше, че оглеждат Вера. Готвеха се да седнат на тяхната маса. Не искаше да бъде груб, но знаеше, че ще му се наложи, ако не го оставят на мира. Поръча „Плиска“, отказа „едната минута разговор“ на Владо Матев. Въпросът щеше да бъде „Коя е тази жена?“. Завари Вера с напиращ въпрос. „Обмисля дали да глътне поредната грубост, или да я хвърли в лицето ми“ — реши Каров и не се излъга.

— Знаете ли какво мисля? — каза Вера. — Дали не се чувствате благодетел? Защо не купите портретите? Подарете им ги. Нямам против аз да го направя, но на ваше място не бих отстъпила това право никому. Асен ви поддържаше, докато играехте на опозиция. Помогна ви да направите име и пари, когато решихте да влезете в играта. Подкрепи брака ви. Любовта на жената се изчислява по портфейла на мъжа, Асен се хвърли през глава в огъня… Не казвам, че е било само заради вас, но когато го предадохте, когато му отказахте помощта, която му дължахте, не ви отправи нито един упрек. Прав сте, преди да умре разчисти всичките си дългове, но го направи за своя сметка, от своя джоб. Вие искате да бъдете благодетел към близките му за моя сметка и от моя джоб. Сега вие няма да ме прекъсвате! Колата беше на баща ми. Когато отидох да му кажа, че такава не съществува, той попита: „Не можа ли да запазиш този човек?“ Беше разбрал, че такава смърт се иска само от отвращение. „Не можа ли да подсладиш живота му?“ — значеха думите на баща ми. Можех или не можех да запазя Асен Москов. Извинете наивността ми, но реших, че съм могла, че е трябвало по-агресивно да вляза в живота му, да не изчаквам да отболяват болки, да избледняват спомени. Сега виждам, че отровата, която сте му поднасяли, е в много по-силни дози от захарта, която аз можех да му предложа.

Каров мълча дълго, преди да попита:

— Мислите ли всичко това, или търсите начин да ме уязвите?

— И двете! Бих искала да би уязвя, но се съмнявам, че е възможно!

— Не се сетих да купя картините… Не звучи вероятно, но е факт, това задължение отпада от вас.

— Не с тази цел ви апострофирах. Глупости, седнали сме да се уверяваме в безкористие. Ще взема и пежото, и картините! Няма да ви лъжа, колата ми липсва, а картините ще държа, докато преодолявам кризата. Ако тръгна към друг мъж, ще ги обявя за продан. Повикайте сервитьорката.

— Платено е.

— Казах да не ми плащате коняка.

— Ще ви потърся, когато подредим изложбата. Не ангажирайте портретите. Колата можете да получите днес.

Вера Манолова мина покрай пълните с мъже маси, взе палтото си и съзнавайки цената на впечатлителното си тяло не го облече в заведението.

„Това беше всичко, което можех да направя за Асен“ мислеше Каров. Конякът го беше хванал. Ако престанеше да пие сега, до обяд главата му щеше да се пръсне. Или трябваше да се напие и да спи, или изобщо да не почва. У тях все още беше мадам Елен Розева, жената, която гледаше Александър и щеше да го учи френски. Розева беше шестдесетгодишна французойка, вдовица на генерал. Откакто влезе в дома им, по някакъв особен начин го превзе. Беше остра и нервна с него, но ласкава с детето, затова Каров все още я понасяше. Розева се дразнеше от тембъра му, от навика му да чете в тоалетната, от алкохола, на който често мирише и с поведението си му доказваше пълно презрение. Лилда говореше езици, беше пътувала по света, познаваше Франция и за бившата генералша това беше достатъчно, докато в негово лице виждаше само невъзпитания простак, който е принудил Лилда към нещастен брак. Каров потърси в речника думата „мезалианс“ и се увери, че въпреки оскъдния си училищен френски, все пак е разбрал смисъла на понятието. Лилда беше родена в село Ветрен, беше пораснала между селяни и ако в живота й имаше кошмар, това беше споменът за ранното детство. Беше забранила на баща си да говори за Ветрен, да кани гости, гледаше на смъртта на баба си с облекчение, „това вредно дълголетие“ беше всичко, което казваше по въпроса. Баща й ликвидирал германските колаборанти в района, участвал активно в колективизацията, свикнал да казва мнението си и да не мълчи, пред дъщеря си се превръщаше в памук и смяташе за абсурдно да се опълчи срещу каквато и да било нейна глупост. Каров знаеше, че той се среща с хора от селото си, че ги поддържа материално, но криеше това от дъщеря си и го беше заклел да не й казва. Откакто Розева влезе в дома им, Каров започна да „изтрезнява“. Завръщането на Лилда от Бразилия след дългогодишно отсъствие, след неясно и подсъзнателно очакване, му се стори сияйно като католическо разпятие. Бракът му започна като сън, като пиянство, последва детето, щастието изглеждаше пълно и ако не беше смъртта на Асен Москов, би казал, че е щастлив. Старият Раев, бащата на Лилда, отвори обятия, прие го като син, накара острата му природа да повярва в бащинството, което от собствения си баща не беше получил. Лилда, под влиянието на вдовстващата генералша, започна да отваря критично око за него. Повод за първата разпра станаха ръцете му. „Мръсен сте, не пипайте детето!“ — беше заповядала генералшата. Васил взе сина си. „Това не са мръсни, а боядисани ръце — каза той. — Забранявам ви да ми правите забележки!“ Чувствителната французойка се обиди. „Получавам хонорар, за да се грижа за Александър, и ще изпълнявам задълженията си по съвест. В нашия договор няма клауза, която ме оближира да търпя обиди!“ Лилда беше в Боровец, но когато се върна и научи за инцидента, няма търпение да го дочака за обяд, отиде в ателието и вдигна скандал.

— Какво си въобразяваш, че ще позволя да изгониш мадам Розева? Може би искаш да отгледаме сина си като бурен, невъзпитан и див като баща му?

— Не съм обиждал Розева.

— Мадам Розева! Моля те на обяд да й се извиниш. Кажи, че те е боляла глава, че не ти е вървяла картината, измисли нещо и непременно поднеси цветя.

Каров преглътна. Подготвяше проект за фреска. Беше затънал в работа до гуша. Предпочете да не обядва, но и да не поднася извинения на самозабравилата се генералша. В шест часа Лилда дойде отново.

— Мадам Розева те чака два часа. Казах й, че те боли от срам, че търсиш начин да се извиниш, а ти разиграваш евтини номера. С лихвите ще ми платиш тези два часа!

Каров разглеждаше жена си. Беше гримирана, в рокля с гол гръб, в официални обувки. Докато Лилда му държеше високопарното си слово, Каров имаше една единствена мисъл. „Къде ли отива?“ когато Лилда се умори да крещи и за момент настъпи тишина, зададе въпроса.

— Излизам с приятели — беше отговорът. — Мама е при Александър. Когато го приспи ще си отиде.

Каров се върна при проектите. Рисуваше идейни скици, четеше история и се мъчеше да намери не банализирани символи за решението на стената. Знаеше, че не може да избяга от политическата риторика, все пак това беше калкан на един от градските комитети, но искаше да направи нещо, което да се различава от традиционната пропаганда. Ровейки се в партийните документи, беше намерил снимки на Благоев, Димитров и Кирков в младите им години. Комбинира силуетите и ги нареди един до друг с техниката на барелефа. Когато се готвеше да пренесе скиците на представителния проект откри влиянието. По същия начин Гътсън Борглъм беше изчукал в Южна Дакота бюстовете на американските президенти от Вашингтон до Рузвелт. Каров скъса скиците и започна отново. Мъчеше се по изказвания на Благоев и Димитров да „върже“ някаква композиция, но или заприличваше на стенвестник, или оставаше в лоното на традицията.

Каров затвори очи, напрегна мозъка, постара се да се изолира от външни шумове, да забрави хилядите политически картини, които беше виждал и да намери свое решение на стената. В главата му се въртяха мадам Розева, официалната рокля на жена му, старата Раева, която нямаше да пропусне да намекне, че не бива да оставя Лилда да скита сама, без да се интересува той я оставя, или тя скита, без да пита никого. „Ние нямахме добро семейство — казваше Раева. — Мъжът ми беше зает, правеше революция, заздравяваше строя, а аз бях млада и имах много свободно време. Казвам ти го, за да пазиш Лилда. Тя е моя кръв, а жените от моя род са били и ще си останат кучки. Иван ме е бил с каиш, държал ме е гладна. Нищо, кълна ти се, нищо не помогна. Спала съм дори с тези, които смяташе за светци. Светци, глупости! Светът се дели на мъже и жени, Иван Раев нямаше време да бъде мъж и може да се сърди само на себе си!“

Човек може ли да е политичен, когато е ревнив? Каров заряза фреското. Откакто под давление на Асен беше направил проект на „Диана“, не беше нарисувал нито една картина. Изложбата му обикаляше Европа, през декември щеше да излага в Берн и Цюрих, получи и признание, и валута, приемникът на Раев в Рио де Жанейро беше уредил гостуването му в Бразилия. Въпреки това не рисуваше. От смъртта на Асен правеше четвърти стенопис, работеше сръчно и вяло, „името“ го пазеше от критиката. Проекти, които само преди една година би нарекъл боклук, сега започваха да го задоволяват. В дома на един приятел на Раеви подрастващия син, ученик в прогимназията, донесе пастели „Ван Брустер“. Помолиха го да рисува. Каров опита да отклони, но след общо настояване, започна на шега да скицира присъстващите. След толкова несполучливи опити да се върне към живописта, след десетки започвани и зарязвани картини, тук в него се върна художникът, прозря лицата, характерите, спецификата на светлината и нарисува съвършена картина, изумителна по простата си сила. Докато й се любуваше и търсеше понятие за състоянието, което беше движило ръката му, тогава терминът „вътрешна светлина“ все още не беше узрял в него, гостите се изреждаха, коментираха образите си, смееха се или се сърдеха шеговито до един момент, в които Лилда каза „Стига игри!“, взе листа, сгъна го на две и го скъса. Кръвта се качи в очите му, изпоти се, призля му, но състоянието му не направи впечатление, никой не съжали за картината, в същата секунда я забравиха и разговорът потече в друга посока. Каров се овладя трудно, но изпадна в противоположно състояние — крайна апатия. Оттогава не беше опитвал да рисува. Беше започнал да строи вила, строежът беше преоскъпен, като се започне от проекта на архитект Манолов, та се стигне до вносната мозайка, която Лилда изписваше на баснословни цени. Тази къща щеше да се превърне в гроб за художника. Каров погледна за последен път проекта и след десет минути седеше в колата, глупаво загледан в таблото. Къде да иде? В къщи? Александър спеше, старата Раева само щеше да засили досадата му. В някои от ресторантите можеше да срещне Лилда, а това щеше да я наведе на погрешната мисъл, че я следи. У Адриана? Можеше да вземе бутилка водка и да отиде на гости у бившата жена на Асен, но Жак Биджерано след първите сто грама щеше да запее старата песен „Какъв мъж бях някога, какво направи животът от мене!“ И скучно, и тягостно. Къде тогава? Но те едва се познават! Каров би могъл да каже, че минава случайно. Този тип, търсеше кой да го почерпи. Беше чул, че дължи пари на всички в заведението. Това не намали цената му в очите на Каров. Той беше живял от заеми, но никога не ходеше там, където би могъл да срещне кредиторите си.

Васил Каров влезе в заведението на писателите. От вратата видя острия, лукав профил на Стефан Дяков.

— Тук затварят. Да слезем в ресторанта.

Дяков избра закътаната зад колона двойна маса и поръча водките, преди да седне.

— Когато един мозък се оросява добре и мисленето вдига качеството си.

— Не гледам така на алкохола — каза Каров.

— Чувах доста приказки за вас. Говореше се, че не приемате никаква друга храна… Поне през устата! — по ситните, преждевременни бръчки около очите Каров можеше да познае, че този мъж е преуморен да поддържа извора си на лукав хумор…

— Бяхте звезда. Предполагам, че не сте си давали сметка колко сте популярен. — Дяковите очи светнаха, направи пауза. — По познатия български терк, със светкавична бързина се превърнахте в нищо. Изумително любопитно е да видиш как един измамен претекст за самовъзхищение може да разнищи дрипа с години култивиран характер. Не знам дали на географска ширина това е възможно.

— Не работя, ще му дойде времето.

— Кога? Сега правите пари. Строите вила. Ще дойде време да смените мебелировката в апартамента, после ще остарее колата, отново работа за пари. Когато смените колата, ще предприемете околосветско пътешествие, пари, пари, пари… Вилната мебелировка ще остарее, ще порасне синът ви. Около един подрастващ мъж грижите се огромни, съдя по себе си, после ще умрете и т.н., та кога ще работите?

— Както изглежда, никога.

— Тогава да пием. Господ — Бог, този хаиз, не изсипва всички блага на едно място. Или имате пари, вили, коли, а срещу това презрението на мъчениците на изкуството… Колко глупаво звучи! Или работите, но нямате нищо, освен дългове. Е, ако се случи изкуството да ви донесе охолство, тогава ще имате рак или друга неизлечима болест.

— Мрачен човек. Мога ли да ви наричам Стив?

— Така ми викат всички.

— Кажете нещо за себе си?

— Аз не влизам в сметката. Познават ме тези, с които пия, мразят ме и се страхуват от мен по съвсем прозаична причина. Казвам истината и за себе си, и за тях. Аз имам наследствено историческа памет, а вие сте производство на хаоса. Всички вие! Имате различни качества, но еднакви недостатъци. Ако нещо наистина ви липсва, това е мащабно мислене. Смятате се за безсмъртни или ако случайно допускате, че един ден ще умрете, непременно мислите, че това ще стане в някакви следисторически периоди, когато едва ли не ще е безразлично жив ли си, или не. Стив е смъртен и го знае. Тленният степенува по значимост земните блага, ако е решил да ги консумира. Да ги презре, ако смята, че в мъчителния диалог „аз и аз“ може да открие повече удоволствия. Аз давя вечерите в алкохол за чужда сметка.

— Знам.

— Мислите, че някой от тях го е открил? Аз им го казвам. Има идиоти, които при такава констатация мислят, че могат да ме презират. И вие ли сте от тях?

— Живях по същия начин.

— Срамувахте ли се?

— Да.

— Това е историческата разлика между вас и мен. Аз не се срамувам. За мен е абсолютно ясно, че не историческият тип търси поводи за презрение, което е по-интересно, обикновено ги намира. Презират едни, че ходят немарливо облечени, но и истински елегантните хора са презирани също. Подозират ги в празноглавие, в повърхностност и т.н. Глупостта има неизчерпаем арсенал от обидни определения.

— Какво излиза? — попита Каров.

— Ще ви кажа — ухили се Стив. — Но ще ви струва много водки из нощните заведения.

Когато почувства, че се напива, Каров потърси начин да се измъкне, но вместо Лилда чу по телефона гласа на тъща си. Дяков се наливаше мрачно. Злъчта му започна да се превръща в оръжие.

— Ще напиша книга за вашия приятел Москов. Щом смъртта му направи впечатление, значи в нея има нещо. Носи се слух, че сте играли нечестно. Какво ще кажете за свое оправдание?

— Ставаш нахален.

— Аз съм единственият човек, който е в състояние да направи хроника на интересните хора в София. Познавам града като никой друг, знам да отсявам истината независимо под какви Чомолунгми от лъжи ми я поднасят и имам съзнанието, че времето ще унищожи много от стария аромат, ще го скрие от погледа на потомството. Москов загива, изоставен от тези, които допреди няколко дена е поддържал? Този феномен заслужава внимание. За вас няма да пиша повече, отколкото заслужавате… Жесток, но страхлив, суетен и алчен, честолюбив, но за жалост безчестен и, разбира се, рогоносец.

Каров почувства очите си на половин метър пред тялото, пресегна се през масата, придърпа го за ревера и му нанесе тежко кроше между скулата и ухото. Стив полетя със стола, но когато се озоваха един срещу друг, шутът му попадна в чатала на Каров. Разтърваха ги. Пиеха в Унгарския ресторант. Портиерът повика милиция. Когато ги подкараха към колата, старият клиент Каров получи известна компенсация.

— Не знаех, че си ти — каза портиерът. — Съжалявам, Василе!

Дяков подхвърли:

— Няма да му стане по-леко в затвора!

До затвор не се стигна. Заведоха ги в Столичното управление на милицията. Дежурният милиционер се надигна от шах дъската, прочете името на Каров, каза:

— Отдавна не съм имал популярни клиенти! — глоби ги по двадесет лева и ги изпрати до вратата. — Имам ли честната ви дума, че няма да се биете?

— Да — каза Каров. С това инцидентът приключи. Вървяха един до друг, мълчаха. Когато стигнаха центъра, Дяков спря.

— Търсих си го — каза той. — Ще ти върна парите за глобата, водките можеш да платиш, но не и отношенията ми с държавата.

Каров погледна часовника. Беше дванадесет часа.

— Къде отиваш? — попита той.

— Откъде да знам! — беше отговорът.

Отидоха в бар „Астория“. Прибра се в пет. Лилда спеше. Подведен от алкохол, от разхалтени нерви, Каров разказа на Стив целия си живот. От ранното детство, когато с Борис и Асен поставяха тухлени капани по улиците, до онзи миг, когато отказа да заеме пари на Москов, човек, на когото дължеше всичко.

— Откъде-накъде заживявам с вина за Асен?

Когато легна до Лилда и затвори очи, Васил Каров реши да опита да подобри отношенията си в къщи и да се върне към сериозна работа.