Христо Калчев
Луда вода (7)

3

Когато паркира в двора на манастира, видя Дометиан облегнат на перилата пред килията. Докато маневрираше, игуменът прекоси двора.

— На почивка?

— Ще остана два-три дни. Имам нужда от Станой.

Дометиан беше наредил маса в килията си и извадил от манастирското вино. Пиха бавно.

— Искам да взема Станой за три месеца. Ще спечели пари и ще ви помогне. Какво ще кажете?

— Станой не е на работа при нас, но назначих жена му свещоливницата. Какво ще стане с Мария?

— Ще говоря със Станой. Ако се наложи ще я вземем в София.

— От моя страна пречки няма да имаш… Яздил ли си?

— Не.

— Утре ще се поразходим до „Пролет-пролет“… въпреки че Стоян Бубов Яшаров е тук!

* * *

Асен лежа известно време, докато свикне със спецификата на шумовете. Полето имаше свой глас и беше започнал да го обиква. Не трещяха леки коли, не пикираха и не излитаха самолети, не крещяха пияни мъже, не се чуваше музика, въпреки че полето нашепваше нещо като глас на дребна цивилизация, чужда на разюзданите страсти.

Ласко влезе в седем часа и остави до главата му чаша мляко. Изпи го. Почувства възстановяването на живота, раздвижиха се сухожилия, дихателни пътища. Стана. Дометиан не беше се появил все още, но Атаман и Мурад бяха изтимарени и в пълна амуниция.

Асен се повъртя, отиде до колата, взе пакет цигари и като се обърна видя Мария. Беше отслабнала, но имаше здрав вид, нови дрехи, модерни, дори модни обувки и ярък лак на ноктите. Очите й, запазили трескавия си блясък, продължаваха да гледат напрегнато и създаваха илюзия за стъкло.

— Радвам се да ви видя — каза Асен. — Дошъл съм заради Станой…

— Зърнах ви снощи. Очаквах да се обадите.

— Задържа ме игуменът, беше приготвил вечеря, заприказвахме се…

— Очаквах ви! — натърти Мария. — Загасих лампата след вашата!

Отците се появиха. Дометиан избърза към чардака, отиваше да се подготви за езда. Зосим тръгна към Асен.

— Да ви пази бог! — каза той. — Ще ви разкъсат от любов!

— Пазя се колкото мога — Асен пое ръката на монаха, стисна я и я свали. Зосим я подаваше за целувка. — Всичко е, както го оставих. Времето не ви се отразява?

— Кой знае! Вие как сте? Творите ли картини?

— Върнах се към модата.

— Да ви призная, следя културните вестници с надежда да срещна името ви. Един немец казва: „Творческата личност се запазва от бездната «Аз».“ Мислех, че ще докажете тези думи?

— Църквата не се ли бори срещу подобни постановки?

— Църквата има друга работа. Задоволява ли ви модата?

— Материално да, но не ухажва достатъчно „Аз“, а това може да бъде и драма.

— „Аз“ е коренът на всеки мироглед! Гений е този, чието „Аз“ е установил своето господство. Такъв човек изпитва необходимост да имитира себе си, изкусява се да убива, да бъде перверзен, да изпадне до състоянието на низшите духом, за да огледа отдолу върха на пропастта.

— Не мисля, че е толкова сложно — каза Асен. — Липсват публика, познават те шепа хора, нямаш нито врагове, поклонници…

— Точно за това говоря! Творческата индивидуалност, наблюдение на „Аз“ в нюансите на заобикалящия свят, същото се отнася и до сексуалността. Кариерата, свободата в политическия й смисъл, пътуването… Мечти за достъпна еротика! Енигматичното битие е скромно, защото не се схваща в историко-обществен план.

— Възможно — каза Асен. — Не съм подготвен за разговор…

Зосим не повярва. Асен се измъкваше. От манастира замина художник с четиридесет картини, а се връщаше чиновник по мода. Монахът беше достатъчно ловък, за да смени темата.

— Ще поостанете ли? — попита той. Готов да си тръгне. Очите му бяха възстановили сухия си блясък и във въпроса му нямаше нищо повече от куртоазия.

— Два-три дни… — отговори Асен и с радост проследи отдалечаването на Зосим. „Подлец в расо!“ всичко, което беше свикнал да смята за порок на църквата, превзетост, фалш — всичко можеше да бъде открито у Зосим. От първия ден този словоохотлив ерудит му стана неприятен. Дометиан мразеше Зосим и се страхуваше от него. Гледайки го да прекрачва прага на столовата Асен с удоволствие помисли, че не зависи от този човек.

Мурад беше заседнал кон и Асен Мостов видя „дявол по пладне“. Не бяха минали и петстотин метра, когато колената му изтръпнаха, болката в раменете стана непоносима и се видя принуден да слезе. Мурад не се подчиняваше, виеше шия, вдигаше се ту на предни крака, ту хвърляше къчове. Устата му беше твърда, главата навирена. Тръстът приличаше на многобалово явление, галопът на експрес.

Размениха конете и продължиха. Удоволствието от ездата се беше „разминало“ във физически болки и, въпреки че Атаман не му прави въртели, пред „Пролет-пролет“ слезе грохнал от умора.

Юлия, жената на кръчмаря беше зад тезгяха. Пиеше мляко, като се вгледа, позна специфичния цвят на пресечената мастика. Кръчмата беше празна, като се изключи единствения циганин, седнал в дъното до печката.

— Здравей, Папаз! — поздрави Юлия. Погледът и мина по Асен, преди да зяпне от учудване. — Я, това е художникът? Къде се загуби, мръснико?

Асен се изчерви, но преди да реагира на похотливия й въпрос, циганинът скочи и с пъргава крачка приближи към тях. Беше стриган до кожа и с костюм от турскосин плат.

— Ти ли рисува стария? — попита гърлен, остър глас и Асен разбра, че говори със Стоян Бубов Яшаров.

— Да — отговори Дометиан.

— Залепил си всичко на картината — душа, сила… — каза циганинът. — Той умря!

— Глупости! — Дометиан хвана под ръка Асен и го поведе. — Баща ти беше стар. Бог го повика при себе си.

— Не се бъркай, Папаз!

Ръката на Дометиан се напрегна.

— Този човек — каза монахът и го посочи — направи завинаги жив баща ти. Вместо да му благодариш, ти си тръгнал да правиш свади! Засрами се, Яшаров!

Циганинът им препречи пътя.

— Казах, не се бъркай, Папаз! — под масата се вдигна куче. Беше без порода, с тъпа муцуна, но диво и с жестокия израз на господаря си. Прекоси лениво кръчмата и застана до Стоян Бубов Яшаров.

— Този човек е мой гост! Беше приятел на Буба. Ако старецът беше жив, нямаше да позволи да го обиждаш! Махни се, докато ти говоря с добро!

— Няма да ме уплашиш, Папаз! Върви си по пътя, преди да съм насъскал Учо!

Дометиан се пресегна, хвана го за реверите, но циганинът стовари тежката си глава в носа му и го срина на пода. Секунда-две… След това Яшаров изсвири с пръсти, отвори с шут вратата и се разкрещя на цигански. Асен се наведе да вдигне монаха, но Учо се хвърли и го събори на пода. Докато се мъчеше да се освободи от кучето, кръчмата се пълнеше. Асен видя Айказ, Саздо, някоя и друга позната физиономия, но болшинството бяха диви и абсолютно непознати екземпляри. Стоян Бубов Яшаров се разпореждаше по ромски. Едноок циганин с плоскодънна шапка вдигна Дометиан, сложи го да седне на стол и с шамари го върна в съзнание. По заповед на Яшаров извиха ръцете и стъпиха на краката му. Асен беше започнал да се забавлява. Мимикрията на циганите не предвещаваше нищо добро. Дометиан се опитваше да обърше разкървавения си нос в расото. Млад циганин привързваше кръста му за стола. Оковаха го. Обръчът около Асен беше достатъчно плътен, за да не може да мръдне. Не мърдаха и другите цигани, които смяташе добронамерени към него. Яшаров беше над всякакви уговорки и никои не мислеше да му се съпротивлява. Командваше непрекъснато, засега на цигански.

Асен го разгледа. Имаше масивна глава, забита в къс врат, мощно тяло без талия, дълги крака. Беше мургав, но със сини очи и меки детински устни. В бръснатата му до кожа глава аленееше прясна рана, над лявото ухо един над друг личаха два триъгълни белега. Чувството за опасност идваше от напора на главата му, от напрегнатия му врат и от една жила на челото, която пулсираше нервно. Останалото изражение, овал, твърдост на очите — можеше дори да мине за невинно.

— Какво искаш? — Асен се чу да задава въпрос, но изненадата дойде от тона. Попита спокойно, дори иронично. — Кажи им да пуснат игумена! Що за простащина! Ако се оплача в милицията няма да си намерите място сто километра в диаметър!

— Мълчи! — извика Дометиан. — Стояне, искам да ти говоря!

— После, Папаз! Стой спокойно, на тебе никой няма нищо да ти направи!

Яшаров извади костур от джоба си и го отвори. Поиска нещо, Асен разбра смисъла на въпроса, когато в ръцете му блесна втори нож. „Дуел?“ — стана му смешно. Докато стихна шумът и докато установи, че кръгът около него се е разширил, Асен се забавляваше с тази мисъл. „Да можеха да ме видят отнякъде!“ Откъде и кой? Въпреки всичко нуждата от хората, които беше свикнал да нарича близки, бе останала.

Саздо донесе портрета на буба Яшар и го постави пред него.

— Ти ли нарисува баща ми? — попита Яшаров.

Асен кимна. „Слаба работа — откри с горест. — За сметка на приликата — никакъв живот, схематичност, механично полагане на тон, празен поглед, маниерно достолепие… Слаба работа.“, повтори наум той и каза:

— Да, аз.

— Ти си взел душата му и си я залепил тук. Сега аз ще взема твоята!

— Стояне!

— Почакай, Папаз! Ще говориш после! Да не се казвам Яшаров, ако не те накарам да млъкнеш! — циганинът се обърна към Асен. — Бил ли си се с нож?

— Не.

— Ще се научиш! Ще те убия пред него! — посочи картината.

Ножът се заби пред краката на Асен. Вибриращ, издаваше тона „ла“.

— Не съм се бил с нож. Няма да го взема! — каза Асен.

— Твоя работа! — Стоян подпря дръжката на костура на дланта си и тръгна към него.

— Ще те заколи! — изпищя Дометиан. — Вземи ножа!

Асен се подчини машинално и застана в гард, както виждаше, че постъпва циганинът.

— Леки крака! — крещеше Дометиан. — Стъпвай леко и нападай! Убиеш ли го, ще живееш!

Циганинът се усмихна. „Има меко лице!“ — помисли Асен.

— Гледай го в ръцете! — отново изкрещя игуменът.

Стоян Бубов Яшаров замахна. Асен отскочи и се подпря на тезгяха. Втората атака беше лъжлива. Ударът започна отдясно, но ножът прелетя пред очите на Асен и попадна в лявата ръка на циганина. Докато размахваше ръце в отбрана, острието го парна в реброто. Лявата му ръка докосна ухото на Яшаров и под ноктите му остана кожа. Отново възстановиха дистанция. Ножът беше разпрал бокса на сакото и беше заседнал в ребрата. Не го болеше, въпреки че коремът му се мокреше. Сините очи на циганина светеха бясно. Държеше се за ухото и псуваше. „Ще ме убие!“ — помисли Асен и се приготви за втората му атака. „Глупаво е да умра от ножа на тоя циганин!“

Сега виждаше по-добре, въпреки че кръвта му течеше и огънят започваше да се превръща в болка. Следващата схватка реши с шут. Когато Яшаров налетя, Асен се отхвърли от тезгяха, краката му попаднаха в гърдите на нападателя и го метнаха в тълпата.

Третата атака започна бясно. От устата на Яшаров капеше пяна като от бесен, очите му загубиха детинската си мекота, жилата на челото му набъбна. Ножът беше ту отляво, ту отдясно. Асен чувстваше, че размахва хаотично своя, че възможностите му за отбрана намаляват непрекъснато, че приближава към един унизителен край и че единствената му възможност е да хвърли всичко в атака. Заслепен и окуражен от безумие и страх, Асен Москов замахна с крак и за момент принуди циганина да отскочи. Когато дистанцията се увеличи Асен се наведе, прикри с рамо гърдите си и тръгна с ножа напред. Пред мига, който беше избрал за атака и считаше последната си възможност, видя, че кръгът се разтваря. Появи се Мюлвет. В ръцете си държеше пушка. Момичето извъртя ръцете си така, както замахват дърварите, и стовари приклад в тила на циганина. Стоян Бубоб Яшаров рухна в краката й.

Подпряла ловната си пушка на рамото на Дометиан, Мюлвет изпразни кръчмата. Ръмжащи и агресивни, циганите напуснаха под заплахата на двете цеви. Единствено кучето не си даваше сметка какво става. Въртеше се около господаря си и се опитваше да обърне главата му. Асен огледа стомаха си, но раната беше повърхностна и кръвта щеше да спре. Друга болка започваше да се обажда и той откри рана над десния лакът, която до този момент не беше усетил.

— Трябва да вървите! — каза Мюлвет. — Може да дойде на себе си.

— А ти? — попита Асен.

— Ще се оправя сама. Вземете конете и тръгвайте!

Дометиан имаше болен поглед. Изглеждаше смазан от унижение. Брадата му играеше нервно. Опипваше носа си. Очите му бяха налети с кръв и отокът щеше да се разширява. Циганите бяха извили ръцете му и остри болки в плещите го правеха да изглежда схванат.

— Жив ли е? — попита монахът.

— Ако беше умрял, кучето щеше да вие! — Мюлвет вдигна пушката и я изпразни в главата на Учо. Изстрелът напълни с дим кръчмата. Тялото на кучето подскочи във въздуха и падна върху гърба на Яшаров. Имаше нещо безсмислено и излишно в това убийство. Учо не мръдна, не издаде звук, не изхърка. Мозъкът му потече по врата на Яшаров и направи локва на пода.

— Време е да тръгвате! — повтори Мюлвет.

Яшаров се размърда, протегна ръка, освободи се от товара на кучето, попипа тила си. Проследявайки ръката му, Асен видя рана, от която капеше кръв.

— Вдигнете го! — каза Мюлвет. Яшаров позволи да му помогнат.

Машинално прехвърли ръка през рамото на игумена трябваше да я махнат насила, когато го слагаха да седне.

— Какво става? — попита той и повтори въпроса си на цигански.

— Ще престанеш ли да безчинстваш, Яшаров?

— Ти ли ме удари? — попита той и обърна сините си очи към нея.

— Да.

Стоян Бубоб Яшаров се изправи и тръгна със залитане. Погледът му падна върху кучето и се обърна рязко. Не виждаше двамата мъже. Гледаше само Мюлвет и Асен Мосвов можеше да се закълне, че очите му бяха меки, отново детински и лишени от всякаква злоба.

— Защо, Мюлвет?

— Трябваше да стрелям! — отговори момичето.

* * *

Асен Москов почувства неразположение, втресе го, вдигна близо четиридесет градуса температура и загуби представа за събития, хора, време. Дойде лекар от Асеновград, прегледа раните, сложи инжекция против тетанус и си отиде. С обилно потене Асен отново дойде на себе си и поиска вечеря. Чая донесе Мария.

— Къде е Дометиан? — попита Асен, съзнаващ нелепостта на положението си.

— Из епархията! — каза Мария. — Нареди да не ставате, докато се върне.

Асен се страхуваше, че разговорът ще се завърти около боя с ножовете, че ще лъже, че в заколването на един човек няма героизъм, че е механичен акт, предизвикан от безизходица. Очакваше Мария да му задава въпроси, да се рови в оня миг, който Дометиан нарече „Възраждане от страх“.

— Щеше да го убиеш! — каза монахът. — Ако не беше Мюлвет, с него беше свършено. Видях смъртта му в очите ти.

Асен Москов остави без последствия тези думи. „Можех ли да го убия?“ — беше въпросът пред онова „Аз“, което не подозираше, че съществува и което беше тръгнало в атака. Отговорът, този, който трябваше да задоволи чувството на реалност, беше: „Да!“ Яшаров беше твърде силен и бърз, за да смята убийството му за осуетено. Значително по-почтено му се струваше да гледа на Мюлвет като на свой спасител.

Мария седна на края на нара.

— Ако Станой не се върне тази вечер, ще го потърся в Пловдив — каза Асен. — Не мога да издържа втори дуел!

— Омръзна ви тук?

— Нямам време! — премълча истинския отговор. Чувствал се атакуван отвсякъде. Мария се мъчеше да го замъкне в леглото си, Дометиан го разчекваше на бесните си коне, Зосим го тъпчеше с абстрактната си философия, циганите го предизвикаха на двубой. — Разчитам на Станой! Очаквам да приеме работата, дори да не му хареса!

— Не вярвам да откаже.

Асен беше донесъл някакъв роман и предпочиташе да се рови в него, отколкото да гадае двусмисленото мълчание на Мария.

— Ще опитам да поспя! — каза той.

— Ще мина по-късно…

— Недей! — почти извика. — Ако спя тази нощ, утре иде бъда здрав!

Мария стана. Очите й, които така лесно губеха цвета си, сега приличаха на тиня. За втори път Асен Москов откри изумен, че тази жена може да бъде и красива.

* * *

Станой не се върна на обяд. Дометиан отсъстваше. Беше се прибрал късно снощи и преди разсъмване беше излязъл на кон. Асен се въртя из манастира, опита се да въвлече Ласко в разговор, но клисарят беше стеснителен човек и понасяше болезнено любопитството му. Асен обядва сам, пи кафе… нито Кира, нито Мария се появиха. Към четири часа Дометиан се върна. Отокът на очите му се беше разширил, бялото беше в кръв, носът морав, а щеше да стане черно-син от вътрешните кръвоизливи.

— Намерих го! — каза игуменът. — Ако е жив, значи има господ!

— Кого сте намерили? — попита Асен.

— Яшаров!

Ето какво беше правил монахът в тези часове на отсъствие. Беше търсил циганина и беше го намерил. „Ако е жив, има господ!“

— Какво си направил? — изкрещя Асен. — Къде е?

— На Мелнера. Ако е жив, ще лежи в болница с месеци, ако не — аз в затвора! Предупредих да го вземат!

— Ти си луд! Защо? — Асен разклати монаха за раменете, но клещите на Дометиан се впиха в ръцете му и се освободиха.

— Не понасям унижения! — каза той и излезе.

Асен седна на нара. Пред очите му минаха като на лента последните двадесет и четири часа. Не беше за вярване, но те донесоха смъртна опасност за трима мъже, а поводът не беше повече от гордост. Асен Москов трескаво стегна багажа си и излезе от килията. Завари Мария пред шишетата с лакове.

— Лист и молив!

„Обади се в София!

Асен Москов.“

После замина.