Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
–2005 (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране
dodi_ah (2010)
Корекция
maskara (2011)
Допълнителна корекция
Диан Жон (2012)

Издание:

Христо Калчев. При самозащита

ИК „Световит“, 2005

Редактор: Славея Иванова

Коректор: Славея Иванова

История

  1. — Добавяне
  2. — Отделяне на романа „Вътрешна светлина“ като самостоятелен текст

4

Когато се върна от Лондон, Асен Москов не се отби в модната къща. Адриана беше в Пловдив. Отиде у майка си. Спря вартбурга, извади пакета, който беше донесъл за нея, и се заизкачва по стълбите. След първата площадка настигна два стройни крака, а пред вратата на бащиния си дом догони Виолета.

Невена Москова се появи в царствения си пеньоар, беше го избрал специално и трябваше да я издебне, за да го види. Когато Асен го поднасяше, Москова сви устни, каза: „Безвкусица!“ и го хвърли на масата, но той знаеше, че един ден този пеньоар ще бъде на гърба й.

— Добре изглеждаш! — каза сериозно, без интонация на подигравка, но Москова беше достатъчно подозрителна и иронията не й убягна.

— Синът ми, — каза тя — връща се от чужбина и мисли, че това е достатъчно основание да обижда старата си майка.

Невена и Виолета Илиева се бяха запознали в дома на д-р Среброва, вдовица на психиатър и майка на покойния Виктор. За няколко минути Асен се ориентира в обстановката. Виктор беше загинал някъде из Памир, беше алпинист, скиор, планински спасител. Цяла зима разнасяше сияйните си зъби върху матово лице. Беше твърде красив, за да му е интересен, и вечно в добро настроение, за да го приема сериозно. Бяха връстници и като деца бяха играли заедно. Виктор имаше канонни представи за живота. Смяташе думата си за най-важното нещо на света, презираше страха, болестите, живееше под режим, не пиеше, не пушеше и беше най-скучният човек, който Асен беше срещал. На края на гимназията Виктор направи последното си посещение в дома им. Асен се опита го увлече в игра на табла, зарове някакъв вид карти. Безуспешно. Заведе го у Борис Попов. Виктор влезе усмихнат, стискаше здраво ръцете, които му подаваха, изразяваше радостта си от запознанствата и толкова бързо свикна с обстановката, че Асен се почувства освободен от грижи за него. Потърси го един час по-късно. Видя го да прави лицеви опори под ироничния поглед на Борис. „Не се задъхвам — каза триумфиращо Виктор. — И това е защото не пуша!“

— Откъде изкопа този пингвин? — попита Борис, когато останаха сами.

Разбира се, Невена Москова запази до края идеала си. Смъртта му я порази и Асен неволно се запита: „Дали някъде дълбоко в гърдите й няма сърце?“ Виктор я беше подкупил по най-елементарния начин. Беше готов да крещи през площада, ако я види да минава от другата му страна, да я целува на улицата и да я уверява колко много (ужасно много!) се радва да я види. Асен не подозираше, че след нелепата му смърт (бяха изчезнали в ледниците на Памир и никакви спасителни акции не бяха дали резултат) майка му продължава да страда за него и да поддържа връзка с бившата му годеница. Виолета беше това, което наричат бутафорна красавица. Беше източена, бледа и малокръвна, имаше нещо превзето и в смеха й, и в тъгата, която се чувстваше длъжна да демонстрира. „Горкият Виктор“ и „моят Виктор“ бяха твърде често употребявани изрази, подозрително често се говореше за смърт и Асен не се бави дълго с преценката си. Единственият човек тук, който страдаше за Виктор, беше Невена Москова. Това го подразни, и респектира. Озлоби го мисълта, че тази жена злоупотребява с единствената слабост на Невена, че с прекалените си възклицания и визитна учтивост я подвежда към откровения, които биха довели майка му до крайно неестествено състояние за нея — до сълзливост.

Асен не отказа кафето, чашата коняк, въпреки че Москова щеше да се почувства облекчена да го види с „лице към вратата“. Виолета почувства враждата, разбира се, не причините й, и се опита да изиграе онази роля, която й се струваше най-подходяща.

— Поне днес да не говорим за смърт — каза тя под нажежения поглед на Москова. — Разкажете нещо за Англия. Наистина ли ливадите са толкова зелени, мъглите толкова гъсти?

Асен премисли отговора. Не, той не беше видял нито мъгли, нито ливади. Можеше да разкаже за Лондон и за нощния му живот, за витрините на модните къщи, за програмите в клубовете, за някои филми, дори за живопис, но от самата Англия не беше видял нищо и това не биваше да ги учудва. Москова изсумтя презрително: „Виктор би могъл да разкаже за Англия!“ Това беше истина, Виктор Сребров щеше да види Темза от естуара до изворите, да изкачи някой и друг скат от Шотландските планини, да се разходи до прочутите графства, но това щеше да бъде Виктор. Асен беше прелетял Англия от Лондон до Ливърпул, беше кацнал и в двете Ирландии, беше стигнал до най-южната точка на полуостров Корнуол и до най-северния град на Шотландия — Инвърнес. Въпреки това той говори за Сохо и Пикадили с толкова упорство и настойчивост, че когато видя острия блясък в очите на майка си, разбра, че е постигнал целта си. Невена Москова удави в яд светлия спомен за Виктор и трябваше да минат дни, докато острата й психика се настрои сантиментално.

Виолета използва ставането му, за да си тръгне. Измисли неловко причините. Невена Москова не им обърна внимание, беше стигнала до онази фаза, в която не може да понася никого. Асен свикна да прекарва следобедите у Виолета. Отиваше малко след два и си тръгваше малко след пет. На два пъти в негово присъствие Виолета говори с майка му, по разни поводи успя да го представи на приятелките си. Но ударът й дойде от друго място. Една сутрин Адриана занесе кафето си на перваза на прозореца, изпи го, загледана в движението на улицата, облече се бавно и преди да тръгне на работа от две седмици, беше получила щат в „Диана“, обърна се и каза през рамо:

— Снощи се обади майка ти. Научила, че си любовник на някоя си Виолета и намира това отвратително!

Асен се парализира. По-късно, останал сам, разбра, че Адриана умишлено не е видяла лицето му. Беше го пощадила или ценеше себе си достатъчно, за да изслуша всички лъжи, които би могъл да измисли в момента.

След няколко дена Адриана го допусна в леглото си. Направи го деликатно, без въпроси, без ирония, макар че с труд овладяваше студа и отвращението, които се надигаха в нея. Асен разбра това и преди да заспи, й отдаде дължимото: „Лудост е да я обиждам по толкова елементарен начин!“

С течение на времето този случай се забрави. Един следобед завари майка си и Адриана да пият кафе. Отношенията им продължиха да бъдат напрегнати, но и двете полагаха усилия да го крият зад учтив тон. Когато останаха сами, Адриана поиска да отидат у Ивайло. В последно време се беше сближила с него и Асен насърчаваше тази връзка. Ивайло беше объркан човек, женствен, мек, но информацията и личният чар го правеха приятен събеседник, акуратен с мъжете, с които знаеше, че не може да прекрачи интимната бариера. Сърдечен и с жените, склонни да приемат някои негови слабости. В позната среда изглеждаше уморен, нерядко очите му посърваха, между непознати хора се оживяваше и блестеше с хумор. С изключение на Васил, който проявяваше нетърпимост към него, останалите, включително Акела, гледаха да игнорират порока му, Ивайло се пазеше много, но алкохолът го предаваше, движенията му ставаха неестествено грациозни, в очите му плуваше нега, ставаше лигав, дори противен. В началото на Академията беше посегнал на Васил Каров, което му струваше част от горното чене и неприязън завинаги.

— Между Васил и мен произлезе инцидент — каза веднъж след пауза и нервно чупене на пръсти, — ако е възможно, помоли го да забрави!

Асен се опита, но Васил махна с ръка и с това приключи разговора.

Ивайло Денев имаше определена вина за легендата около Каров. Първата рецензия за Васил носеше неговия подпис. С изтънченото си чувство за изящност той беше видял и натрапил някои детайли по такъв начин, че после, когато станеше дума за Каров, те се използваха като нарицателни. И това не умилостиви Васил.

Вечерта у Ивайло срещнаха едно семейство със значителна разлика във възрастта. Денев блестеше в ролята си на домакин, ухажваше жените, стараеше се да ги забавлява. Асен потъна в разговор с Панайот Панов, четиридесет и петгодишен мъж чиновник от външното министерство, осведомен и приказлив човек, от който можеха да се научат интересни истории. Беше работил в Сирия, в Бразилия (Адриана го попита за Лилда и не го остави на мира, докато не научи всичко, което я интересуваше), в търговските морски представителства в Лагос и Гибралтар и с удоволствие задоволяваше любопитството му. Когато си тръгнаха, бяха дошли пеша, дълго скитаха в започващия да се раззеленява парк, Адриана го хвана под ръка и каза:

— Лилда е сама. Искаше да се омъжи за човек, който ще й подсигури живота. Сигурно е нещастна.

Асен почувства неприятна тръпка, но когато я огледа, откри, че съчувствува на Лилда и в думите й няма грам злорадство.

Няколко месеца по-късно срещна в Пловдив Елена Панова. Мъжът й беше заминал за чужбина.

— Живея объркан живот — каза Елена на път за София. — Имам любовници, принудена съм да лъжа. Жена с либидо като моето, няма изход.

Още на другата вечер Адриана откри промяната в него. Елена беше оставила белега си, беше наложила присъщата си индискретност и механично пренесена, тя се изкълчваше до вулгарност. Асен запали колата, направи безсмислен кръг около София, свирна на Васил Каров, но не намери нито него, нито Борис.

— Жена ми разбра всичко — каза Асен, когато Елена се отдръпна и го пусна да влезе.

— Името ми?

— Не.

Елена се отнасяше с внимание и търпение. Асен проваляше съня й, идваше посред нощ и натрапваше лошото си настроение, искаше да пие, да слуша музика, искаше компания за останала част от нощта. Асен остана в дома й до двадесет и осми ноември, деня, в който Адриана навършваше двадесет и пет години.

Прибра се на обяд и от вратата му стана ясно, че в негово отсъствие апартаментът е бил празен. Поседя в средата на хола, разгледа за кой ли път картините на Васил Каров, набра кураж и се хвана за телефона. Изпита изненадващо вълнение, трепереха и гласът, и ръцете му, обля го пот, но когато затвори апарата, беше успял да уговори среща с Адриана.

Мария Савова, Мими, постъпи в центъра, след като се провали на кандидатстудентските изпити. Дойде с декларация, че подиумът е временно занимание, че презира хората, направили професия от ходене по пътеката, но не минаха и две седмици, когато от високомерния и тон не остана нищо. Модна къща „Диана“ предлагаше дрехи, излезли от актуалните колекции с петдесет на сто намаление, плащаше допълнително всяка снимка, всяко излизане на шоу — пътеката, всяка командировка. Основната заплата се покриваше само с престоя и пробите в шивашките ателиета. За три месеца от традиционния, в големия процент от случаите скромен гардероб на манекенките не оставаше нищо. Развиваше се ексцентризъм, започваше състезание за собствена мода. Моделиране на вкус и най-късно на втория месец Асен Москов се виждаше принуден да повика новопостъпилите. „Ако не престанем да се различаваме от останалите граждани, осъждаме на провал къщата, дългогодишния труд на създателите й, творчеството на огромен апарат от стилисти и дизайнери!“ Ако откриеше в очите на събеседника си разбиране, рядко се случваше при тях да постъпят тъпи момичета, това се оказваше достатъчно, ако отсреща те гледаше мъртъв поглед, започваше да сипе заплахи. „Социалистическото общество има нормативи за показност и морал. Ако не престанете да бъдете атракция, ще се принудя да ви отстраня от работа!“ Ако и това не помагаше, заплахата влизаше в сила.

Трябваше да минат години, да се сблъска поотделно с всеки един манекен, за да си даде сметка, че от него се боят, че го считат женомразец и мизантроп и че зад гърба му се разнасят какви ли не легенди. Когато го сподели с Адриана, тя просто вдигна рамене: „Внушаваш си!“

Случи се от ревюто в Русе да върне два манекена. Беше ги виждал из ресторантите с техни компании. Там се държаха независимо, в известен смисъл доминиращо. Когато седнаха във вартбурга, от блясъка им не остана помен, загубиха и дар слово, и кураж. Асен не си спомняше по-тягостно пътуване. Когато ги остави по домовете им, почувства се смазан от умора, преизтощен от напрежение, шофиране и забавляване на дами.

— Играещ ли на пинг-понг, шефе? — Мими беше влязла в стаята му, без да чука, без притеснение и по усмихнатото й лице нямаше следа от страх. — Дванадесет жени и нито една от тях не смее да се раздвижи.

— Аз съм комарджия — каза Москов. — Не играя без залог.

— Залог, залог! — кимна Мими. — Пет лева тройката?

Асен се вдигна от стола си и тръгна след нея. Слязоха във фоайето. Мими се събу боса, Асен махна сакото, връзката и нави ръкавите на ризата. Първият гейм беше за Мими. Играеше темпераментно, но еднообразно и без фантазия. Сградата кънтеше от гласа й. Крещеше, когато забиваше топка, крещеше и когато й забиваха. Отначало Асен се дразнеше, но после свикна, схвана играта й, започна да бие. Събраха публика. Манекените приветстваха всяка топка, която печелеше Асен. Единствени привърженици на Мими бяха Киряков и Адриана. Втората и третата тройка бяха за Асен, потупа по бузата зачервената от възбуда Мими, постигна директорски жест, прехапа устни от досада, взе жена си под ръка и я поведе към кабинета.

Мими ги настигна по стълбите, още боса, обувките и висяха на показалеца. Докато викаше да я почакат, ровеше със свободната си ръка в чантата и се мъчеше да извади пари.

— Предложих залог, за да те амбицирам — каза Асен.

— Не съм свикнала така! — Мими гледаше ту него, към Адриана. — Спечели ги честно!

Асен ги заведе в кабинета, настани ги в столовете и поръча кафе. Беше в добро настроение, чувстваше се освежен готов да им направи удоволствие. Всъщност беше доволен от себе си и косвено изпитваше нужда да се възнагради.

— Ще допием кафетата и ще ви заведа на обяд — каза той.

— След физически усилия огладнявам като вълк.

Адриана имаше часове в Академията. Оставиха я. На връщане Мими попита:

— Правил ли си любов в кола?

— Не.

— Между чаршафите има нещо механично — Мими се въртеше на седалката и оглеждаше купето. — Не знам как да го кажа…

Близо шест месеца Асен Москов водеше Мими в ателието, но още на първата седмица манекенките започнаха да са престрашават: чукаха и влизаха в кабинета му, отправяха молбите си направо към него (досега бяха използвали Адриана), усмихваха му се съзаклятнически по коридорите. Един ден (това беше краят на отношенията му с Мими) тя беше достатъчно откровена да му признае, че иска ключа от ателието, за да заведе там Франко, италианец, представител на една от фирмите, с които бяха в отношения. Асен не отказа, но не я потърси повече. Мими не промени отношението си към него. Беше все така приветлива, от време на време го канеше на пинг-понг и единствената й реакция беше нещо подобно на съжаление.

Втората изненада дойде по-късно. Мими влезе в кабинета му, суети се гузно и попита:

— Сега, като ходиш с Весела, ще ми даваш ли ключа? — Асен изтръпна. В Модната къща знаеха всичко. Когато основаха филиала, Москов заведе в Пловдив група стилисти, няколко шивачи и двама манекени — Весела Ризова и Петър Павлов. Асен ги настани в „Тримонциум“, почака да види как ще тръгне работата в ателиетата и замина. Седмица по-късно първата продукция трябваше да бъде готова и да са обмисли целостта на колекцията. Асен пристигна вечерта слезе в ресторанта на „Тримонциум“. Беше късна есен, сезонът на панаира беше отминал и отнесъл гостите на града. Асен престоя до затварянето на ресторанта, без да види никой от групата. „Ще ги намеря в бара!“ — реши той. Беше изпил две водки и се готвеше да тръгва. Когато Весела влезе и се запъти към бара.

— Не ви видях — каза тя, когато застана до него. — Кога пристигнахте?

— Тази вечер. Къде са другите?

— Не знам — Весела седна и поиска цигара. — Виждам ги през деня. Вечер ядат салам и хляб, за да не похарчат някоя стотинка.

Весела замести Мими Савова и посещаваше ателието, докато мъжът й не започна да става подозрителен. Тогава Асен побърза да прекъсне връзката. Весела се задоволи да го нарече „подлец“ и си отиде.

* * *

— Лъжат ли? — попита Адриана една вечер. Гласът й трепереше очите й напираха сълзи. — Казват, че се опитваш да свалиш Киряков?

— Казват истината — Асен гледаше разсеяно, пиеше кафе и се опитваше да намери музика по радиото. — Киряков си изпя песента. Центърът се разбива, има нужда от деен човек. Вкусовете се менят всеки ден. Ако не проявим пластичност, ще станем за смях на учениците.

— Но това е негово дело. Той е човекът, който го създаде, той се бори за бюджет, той застана срещу слухове и доноси! Подло е от твоя страна да се опълчиш срещу него! Ако не беше той, Акела щеше да ни удуши. Един лев нямаше да спечелиш без Киряков! — Адриана се разплака. „Невероятно!“ — мислеше Асен и се бореше срещу растящата досада. За първи път виждаше сълзи в очите й, и вместо това да го разкисне, както очакваше, вбеси го и изстреля онази фраза, която свикна да нарича „Голямата подлост!“

— Ето една от причините! — Асен избърса с пръст сълзите й. — Не искам да деля жена си с никого!

Адриана онемя. Дъхът й засече на върха на езика, очите и изхвръкнаха и в зениците им блесна толкова омраза, че Асен се сви в стола.

— Подлец! — изсъска тя.

„Започнаха често да ми го казват!“ — помисли Асен. Почувства се онеправдан, неразбран и кой знае какъв, както кой знае колко щеше да се задълбочи тези толкова удобни настроения, ако не беше чул останалото.

— Ти ми говориш по такъв начин? Асен Москов, не мога да те гледам! Аз не казвам нищо за Мими, Весела… забравих им имената, не обелвам дума, въпреки че ме правиш за смях, а ти се опитваш да скриеш подлостта си зад това просташко обвинение? Това не биваше да казваш, Асен Москов!

Адриана скочи и избяга от хола. Асен остана в стола си, зашеметен от погледи и думи. Един час по-късно разбра, че Адриана си е отишла. Влезе да я търси и намери зеещия, празен гардероб.