Христо Калчев
Луда вода (5)

1

Когато Лилда се върна от Бразилия, Васил Каров беше име, което се споменава в ресторанти и кафенета, но отсъства от официалните прегледи на общите изложби. Пресата беше забравила за него. Последните пет години Каров не изложи нито една картина, не беше обект на нито една рецензия и съществуваше само в паметта на група интелектуалци. Асен Москов виждаше кризата на Васил и посвоему опитваше да я облекчава. Откакто Адриана получи развод и напусна страната, Асен беше единственият човек, който се грижеше за него. Васил престана да излиза от ателието, пусна брада, изцъкли и без това мрачния си поглед и се превърна в отрицание на нещо, което в себе си наричаше комерсиален свят.

В деня, когато Лилда се върна, Асен потърси Васил по телефона, предупреди го да чака в ателието и отиде в модната къща. При подготовката на новата колекция можеха да се появят „мъртви души“. Асен избра черен костюм, половин дузина ризи по своя мярка, обувки и връзки от представителното ателие. От магазина на къщата взе срещу фактура кожено яке от черен бокс, два пуловера и ботуши. Всичко това Васил Каров щеше да заплати от фиктивната си работа по новата колекция.

След като реши, че пазарът му е задоволителен, Асен взе подписа на главния счетоводител и прати фактурите за осребряване.

Наближаваше обяд, септември се задъхваше от горещина. За разлика от нестабилното, дъждовно лято есента дойде приветливо усмихната. В дванадесет часа Асен щеше да вземе Каров, да го обработи и да го покаже на Лилда. След дългия й престой в Бразилия и едногодишно скитане из Европа очакваше да види претенциозна жена, презрително настроена към всичко, което може да се нарече минало, връщаща се за миг в него, колкото да си докаже маловажността му. Асен знаеше, че Васил Каров ще преболедува тази среща. Изваден като гнил зъб от системата, той живееше в пълна херметика, пиеше водка, рисуваше лудите си картини, спеше със случайни жени, раздаваше им помпозни имена и ги забравяше, обаче няколко сигнала продължаваха да отекват в съзнанието му. В пълната си апатия, деградирал по всички линии, затънал до гуша в борчове, изтлял в праха на ателието си, Васил Каров запази страхопочитанието си пред палитрата, странната си, малко студена обич към Асен и чувството, че животът му е отнел всичките си милости, отказвайки му Лилда. Асен знаеше, че името й ще го разстрои. По-важно беше в какви крайности ще го хвърли тревогата. Дали ще я посрещне с омраза и сух бяс в без това непоносимите си очи, или ще я натовари с прякор и ще я нареди до жени като „Санитарната милиция“, „Райския газ“ и други. Докато се протягаше на бюрото, гледащ с празен поглед графичния сценарий на новото ревю, Асен оставяше уморената си мисъл да блуждае, хранеше я с късове от миналото, тежко смилаема храна, обещаваше й атракции в близките дни. Лилда искаше да ги види още днес. „Лягам да спя — беше казала тя. — Мъртва съм от умора. Видях Адриана… после ще говорим. Ако е възможно намери Васил. Зная, че с него е трудно, Адриана ме предупреди! Направи каквото можеш. Умирам от желание да ви видя!“

„Ще ни видиш! — мислеше злорадо Асен. — Докато си тук, ще видиш много неща!“ Москов можеше да си позволи такъв лукс. Моделиерът се беше издигнал в „арбитър елеганциорум“. Беше захвърлил всичко, беше бягал панически, беше се озовал в манастир като реставратор, беше се завърнал с четиридесет живописни картини, пакетирани и скрити в шкафовете на Адриана, отново беше капитулирал пред модата, изтрезнял и смирен. Безличието на околните покриви му беше по-скъпо от разточителната екзотика на светата обител, апатията по-поносима от дивата енергия на игумена Дометиан. „Ние понесохме неизлечими поражения!“ — не обичаше разговорите със себе си, още по-малко, когато Той и Той си разменяха сентенции.

* * *

— Знаеш ли колко струва всичко това? — попита Васил.

— Аз го произвеждам.

— Какъв е смисълът?

— Подпиши тук. После ще ти кажа.

— Какво е това?

— Страх те е да не те вкарам в престъпление?

— Не виждам смисъл да притежавам толкова вещи!

— Ще се подпишеш ли?

— Да.

Асен беше скрил водката и въпреки „тараша“ в кухнята Васил се върна мрачен.

— Контиш се, криеш плячката…

— Докато не излезеш от банята и не те видя в дрехите, няма да получиш грам алкохол и дума обяснение!

Васил се съблече в средата на хола. Под сакото се подаде окаян пуловер, а под него мършаво жилесто тяло.

— Забравил си да ми купиш чорапи! — Васил го гледаше с напрегнати, болни от омраза очи, но Асен го познаваше твърде добре, за да приема чувствата му на свой адрес.

— Ще ти дам мои.

— Сигурен ли си, че нямаш гъбички или нещо подобно? Кажи някоя кожна болест!

— Сигурен съм.

Васил ритна панталона и тръгна към банята.

— Ако те е гнус, не пипай тези боклуци! — очите му опитаха да се усмихнат. Нищо не се получи.

Асен събра дрехите, пребърка джобовете, не намери нищо, освен няколко мръсни листа с бележки, навъртя ги на топка и ги изхвърли през прозореца. В този жест опита да вложи и друг смисъл, стори му се, че извършва исторически акт и че пред неговите очи се извършва метаморфоза от най-висше естество. Васил се бави дълго. Излезе с изсъхнала коса, подстригал брадата си и положил усилия да превърне ръцете си в годни за показване.

— Сто грама водка или цял ден ще остана в хавлията!

Асен остави бутилката пред него и отиде да се преоблече. Завари Васил в гръб, загледан през прозореца. В силуета му имаше някакво напрежение, но дрехите го бяха преобразили така, че Асен почувства ревнива тръпка. Пред него стоеше чистокръвен жребец, надянал кралско седло. Очите му бяха сменили беса си с умора. Асен погледна часовника. Имаха на разположение четиридесет минути. Щеше да го предразположи към разговор едва след първите сто грама, да го примири с идеята да прекара един обяд с Ивайло Денев, да му отпусна двеста лева с уговорката да ги харчи разумно. И без това идеше да се подписва под фактури още шест месеца.

— Ще ми кажеш ли какво се е случило?

— Не още! — Асен наля две чаши с водка и ги занесе на прозореца. — Донесох от манастира няколко картини. Плаха работа, но не би било зле да ги видиш?

— Тук ли са?

Кимна. Пиха, загледани в улицата като Адриана сутрин! „Красотата отсъства от моя живот!“ — искаше да го каже на глас, но видя ироничния поглед на Васил.

„Нищо не разбираш!“ — изкрещя Асен в себе си. Наля до горе преполовените чаши. Какво беше разбрал Васил? Нищо! Освен че му предстои да участва в спектакъла: „Той ме покани да се срещна с изкуството му. Поиска да го направи в салонна обстановка. Моите дрехи го обиждаха. Снабди ме с доспехи на салонен рицар. Прекара през отточния си канал праха на ателието ми, мириса на евтини бои, на жени без самочувствие. Даде ми свои чорапи, своя сапун, своите благовония, маскира ме, превърна ме в себе си, обезличи ме! Сега предстои да ме смаже“. Васил Каров можеше да каже: „Хвърли този боклук!“, ако картините са пошли, „Не рисувай така!“, ако са вредни, „Престани да рисуваш!“, ако са бездарни, но този, който седеше през масата, вмирисан на „Аква брава“, който държеше чашата си като салонен лъв и чувстваше шумящите материи по вдървеното си тяло, беше престанал да бъде Васил Каров. Така облечен, не можеше да се държи като простак. В речника му трябваше да се промъкнат внимателни категории, прецизни и учтиви като намерение, хвалебствени и утвърждаващи като смисъл. Седнал внимателно, кръстосал крака над изтеглените ръбове на панталоните, той трябваше да гледа „кръгло и честно“, да лъже като цивилизован човек, да употребява „интересно и забележително“, като се старае с поглед да потвърди думите си. Да говори за хармония между фигурален и колорен текст, да търси смисъл в безсмислието и да говори за намерения, каквито жалкият ексхибиционист никога не е имал, да гледа възбуден картини, лишени от кръв и тестикули, да се грее на нарисуван огън, да предизвика тръпки в крайната си апатия.

Васил стана, остави чашата си на перваза и се огледа.

— Какво направи с дрехите ми? — попита той.

— Изхвърлих ги.

— Прибързал си!

Асен видя очите му и потвърди съмненията си. Вътрешността му се разсмя и заплака едновременно. Изправи се. Един срещу друг като дуелистите позволиха на дълго прикриваната омраза да избухне. Десет години те се бяха търсили, пили заедно, вършили подлости и страдали от тях, борили се и губили, отдавали се на инерция, влизали и излизали от съзнание, търсили форма на света и откривали собствената си безформеност. Сега видяха и последствията. Тяхната връзка се поддържаше от близост в ненавистта и презрение в страданието.

— Грешиш! — каза Асен. — Има спектакъл, но това не са моите картини. След половин час ще се срещнем с Лилда!

Васил Каров получи позив за повръщане. Ръцете му инстинктивно посегнаха към чашата, хранопроводът му не прие екса и очите му плувнаха в сълзи. Гледаха се няколко секунди, време достатъчно, за да възстанови една лъжа. Асен потисна смеха си и изработеният му цинизъм роди нелепа мисъл. „Предстои интересен ден!“

Каров влезе в банята. Няколко мига по-късно лицето му беше възвърнало познатата си сухота, очите му отново бяха остри, ръцете намираха чашата с необходима сигурност.

— Аз съм подлец! — каза Васил. Глухотата на гласа му създаде впечатление за обмислен ход.

— Знам! — кимна Асен.

Усмихнатите му очи смазаха Васил, засилиха чувството му за вина, върнаха го в онази зависимост, която само преди няколко минути беше готов да отхвърли.

* * *

Лилда закъсня. Руският клуб привършваше обедната си смяна, прехвърлиха се при дежурната. Каров се въздържаше. Беше изпил по-малко от половин водка за близо три часа — смайващо бавно темпо. Очите му опипваха вратата и внушиха на едно момиче „с полудяло от младост тяло“, че „преуспелият с брадата“ флиртува.

— Време е да тръгваме. — Васил, не свикнал с часовник, поглеждаше Асеновия.

— Ще дойде.

— Вместо нея ще дочакаме Ивайло!

— Предупредих го да не идва.

— Защо?

— За да му спестя излишни обиди.

— Не искам да се оправдавам — каза Васил, отправил не виждащия си поглед в момичето. — Искаш да видя картините ти? Ще ги видя, когато кажеш! Ако си направил добри платна…

— Остави, моля те!

— Не искам да оставя тази горчилка!

Асен стана. Не можеше да го слуша. Той, директорът на къща за мода, обезпеченият човек, този, който беше в състояние да му достави или не „удоволствието Лилда“, се чувстваше унизен пред този дивак с подарени дрехи. „Тръгвам! Веднага тръгвам!“ — каза Лилда. Асен затвори телефона, повъртя се и се върна на масата.

— Ти беше прав — каза Васил. — Днес, шестнадесет години след консултациите по рисуване, аз още се опитам да докажа всеизвестни неща. „Умри в мълчание!“ — колко велико би било, ако не беше нелепо. Какво значи това? Освободи се от подлостта, тя е болест! „Аз — това е единство на суета и заблуда. Наведи глава пред смъртта, тя е твоето бъдеще! Смири се и върви! Ти не предизвика материя за духа си, няма да участваш и в своето разединение! Умри в мълчание!“

— Напротив! Люби, яж, пий! Плачи, лъжи, кълни се! Бъди скромен подлец! Утре е кривото огледало на вчера! Вчера беше краят на един свят! Днес е вчера и утре! Вчера беше пръст, утре ще бъде пепел!

— Живей като охлюв, той носи всичко със себе си! Жили като осата, защото в нейния бяс се крие нейната гибел!

— Костенурката върви бавно, но живее четиристотин години!

— Защото познава смирението!

— Лилда ще дойде всеки момент!

— Вчера можеше и без нея! — Асен го гледаше внимателно.

— А утре?

— Една тайна. — Васил се усмихна и лицето му се разведри. — Години наред аз се срещах с Адриана и с тебе с чувството, че вратата ще се отвори и ще влезе Лилда. Когато оставахме сами с Адриана, с досада мислех, че се бавите… Лилда и ти, Адриана разбираше. Никога не каза: „Асен закъсня“. Казваше: „Закъсняха!“ Повярвах в тази празнота едва когато Адриана замина. Ако не бях достатъчно подъл у вас, щях да ти кажа още нещо…

— Моля!

— Твърдиш ли, че искаш да го чуеш?

— Да.

— Дрехите, този обяд, Лилда, имат за тебе същия смисъл. Твоето лутане тук-там, реставраторство, живопис, бягствата по шосетата, всичко това е съпротива срещу празнотата. Лилда ще запълни много малка част. Искам да те предупредя отсега. Аз съм изпитал същото.

— Кога беше по-добре? — попита Асен. — Когато се луташе, или когато се увери, че няма смисъл?

— Разбира се, когато се лутах!

— Даваш ли си сметка от какво ме лишаваш?

— Яж, пий, люби, лъжи, кълни се!

— Ще го правя, ако трябва! — каза Асен. — Знаеш ли как се отървах от Киряков?

— Да.

— Адриана? Трябваше да се сетя! Когато дойде време да прибере личните си вещи, аз вече бях седнал на стола му. Отиваше ми, честна дума! Трябваше да робувам на сантименталността на Адриана: „Киряков ни подаде ръка в най-тежкият момент“ беше аргументът й, или да го изхвърля и да поведа Къщата по единствения й път. Страхувах се от сцена, очаквах да псува, да оскърбява и взех мерки. Свиках събрание и след излишно дълги приказки около колекцията извадих от джоба заповедта на министъра, по силата, на която аз бях новият директор на Къщата. Киряков стана, театрално разстроен, по благородното му лице изби гняв. Чиновници, стилисти, манекени… Виждал ли си гробна тишина? Такава, от която болят ушите? „Пипаш като тигър, Асене! — каза онзи глупак. — Направих грешка. Трябваше да те оставя да се пребориш с Акела. Може би щеше да отървеш страната от тази монументална безвкусица!“ Стана и излезе. Стана и излезе, чуваш ли?

— Чувам!

— За нейна чест, Адриана се въздържа от демонстрации беше единствената, която остана в залата. Чиновници, дизайнери, всички напуснаха. Тази празнина отидох да попълня по манастири и шосета. Министърът беше категоричен. Киряков не разбира от мода, кръстете на негово име някой от цеховете и го поръсете с нафталин. Така и стана. Когато се завърнах от манастира, отново свиках събрание. „Драги колеги, между вас и мен има една демонстрация. Тук, от същото място, обявих напускането на Киряков и останах сам. Бъдете така любезни да ми поднесете оставките си в предвидените срокове. В моите намерения влизат подменяне на състава с цел освежаване на вкуса и създаване на търпимост.“ Да беше ги видял тогава! Шок, парализа! През ум не им минаваше да демонстрират независимост. Няколко от стилистите подадоха оставките си. Днес единствено те работят в къщата. Всички, които дойдоха да се унижават в кабинета, изхвърлих на улицата. Едва тогава запълних част от вакуума. Останаха ми една-единствена вина — пред Адриана и една идея — думите на Киряков… Тези дни „Диана“ ще обяви конкурс за монумент и сграфито. Сто и осем квадратни метра стена. Огромни пари. Това ще бъде моята първа схватка с Акела, но трябва да се подготвя. Аз съм журито, но вътре са и синодалните старци, а те са с Акела. Трябва да представя по-добър проект от неговия, който, освен че ще спечели конкурса, но ще даде повод за огън по онова, което Киряков нарече „монументална безвкусица“. Ти си моят състезателен кон. Купих ти ново седло, наех ти преса — Ивайло ще има грижа за това, уредих дизайнерски консулт, Борис ще защити проекта в събота. Само аз бих могъл да го направя по-добре. На това отгоре в декора ще влезе и Лилда. Достатъчен стимулатор, колкото до изпълнението, ще повикам един тип със златни ръце. Познавам го от манастира. Никой по-добре от него няма да обработи стената и никой няма да струва по-евтино. Какво ще кажеш?

— Спокоен съм — отговори Васил след отегчителна пауза. — И двамата сме подлеци!

Асен се усмихна.

— Да считам ли това за потвърждение?

— Колко пари ще спечеля? — опитваше се да се държи като делови мъж, но вътрешната му неувереност правеше такъв въпрос несериозен.

— Около петдесет хиляди лева.

— Съгласен съм! — каза Васил след нова пауза.

* * *

— Презирам се! — извика Лилда от вратата. — Василе, дявол такъв, нямаше да те позная! — ръцете й се увиха около вратовете им и трезвото око на Асен видя примлясването на Каров. Стреляща думите с бързината на картечница, Лилда се лишаваше от най-важното тук, достоверността. Васил се пресегна под ръката й и изля чашата в стегнатото си гърло.

— Господи, колко добре изглеждаш! Като ми казаха, че си модният художник, очаквах да видя клошар! Асене, ще ме извиниш, нали? Толкова години съм си представяла срещата с него, кажи, дявол с дявол, радваш ли се, че виждаш малката Лилда? Пораснах, нали? Нося ви подаръци… Видях Адриана. Поздрави и за двамата. Признай, приятелю, изобщо не си се сещал за мен? Асене, поръчай ми един вермут, може и куантро! — Лилда целуна брадатото лице на Васил и огледа заведението.

— Да сте се карали? Нищо, ще ви сдобря. Ще си говорим до припадък. Сега искам да ви гледам. Оставам тук… завинаги! Кажи, сещаше ли се за мен?

— Понякога…

— Благодаря! Не обичам да ме лъжат. Адриана ми говори много за теб. Още утре ще видя всичко. Ще започна от нейните картини… Извинявай, Асене, но тя каза, че картините са нейни?

— Казала е истината.

— Ще дойдат ли другите? Възмъжал си и като че ли поостарял. Нищо, сега Лилда ще те подложи на режим. Адриана ми каза, че прекаляваш с водката. Днес, утре, най-много вдругиден и после никаква водка. Ще пием ликьори. — Лилда се засмя. — Не е за вярване, а? Имам ли акцент? Нали не? Толкова се притеснявах! Рио е великолепен за курортистите, да не ви дава господ да живеете в него. Европа си остава Европа. Целуни ме! Целуни ме, де! Зная всичко! Адриана ми каза. Той е художник и трябва да пълни въображението си! — това са нейни думи. — Ти присъстваше с отсъствието си! — умна жена. Още тогава в Созопол разбрах, че това момиченце има глава на раменете.

Лилда отпи внимателно. Очите й бяха лъскави и разнежено-влажни. Около скулите й се бяха появили бръчици, малки предателски линии, които правеха тридесетте й години да изглеждат солидни. Беше облечена в костюм от сива кожа, строго и семпло. Дрехите позволяваха на фигурата да говори сама. Васил беше дошъл на себе си, за няколко минути алкохолът беше прекипял в него и сега беше възвърнал трезвата си мрачност.

— Колко години минаха? — попита той, без да уточнява.

— Девет! Половин живот! — Лилда сложи ръката си в неговата и се огледа свойски. Асен виждаше всичко. Тези девет години бяха минали уморително. Лилда беше тръгнала по света с чувството, че й принадлежи. Сега се връщаше годна на едно-единствено усилие — да крие умората си. Беше живяла като лятна буря, опиянена от нощите на големите градове, зашеметена от бесни скорости. До нея се бяха събуждали звезди на плейбой-клубове, бяха полагали усилия да крият досадата на предателските утрини и си бяха отивали с бегли насилено учтиви усмивки. Това беше продължило девет години!

„Половин живот!“ — както беше казала самата тя. Сега се връщаше към изходната си точка с надеждата да осмисли загубеното време.

— Надявам се, че Адриана е добре? — попита Асен, опитвайки се да вложи самоирония.

— О, много добре! — Лилда му отдаваше периферията на вниманието и дори не се стараеше да го прави учтиво. — Живее у директора си, възрастен човек с болна жена. Някакъв хърватин се навърта около нея, нищо сериозно. Есента ще прекара в Париж, ще се върне във Варшава около Коледа, а след празниците ще тръгне за България.

— Какво ще прави в Париж?

— Фирмата я праща при Истерел.

Асен видя разочарованието на младото момиче! „Брадатият се снабди с леличка!“ — казваше погледът му. По-късно масата се изпразни и Асен престана да намира стръв за очите си. Когато тръгнаха към колата, беше шест часът. Москов остави Васил и Лилда на „Петте кьошета“. Легнал по корем, стискаше очите си и опитваше да заспи. Леглото плуваше, земята се надигаше и хлътваше, таванът заплашваше да се срути върху него.

В единадесет часа, отнякъде долиташе музикалния сигнал на телевизията, по хавлия и с мокра глава Асен седна на бюрото и се опита да подготви двубоя си с Акела. В съвета можеше да разчита на шест сигурни гласа от всичко петнадесет. Това значеше, че ще трябва да положи максимални усилия да корумпира двама от враговете. На бял лист подготви екипа. Проектът щеше да направи Васил Каров. За сграфито щеше да има нужда от общи работници, но за пластиката пред „Диана“ трябваше да се снабди с ефектен колектив. Едната фирма вече беше изпратила визитната си картичка. Каров нямаше възможност да изклинчи след завръщането на Лилда. До вчера такова предложение би му се сторило обидно, днес единственият му въпрос беше: „Колко ще спечеля?“ Щеше да спечели много пари. Асен знаеше, че Васил ще загине в тази индустрия, ако последните остатъци от здрав разум не го заставят да се откаже. След първия проект щеше да последва втори, трети и ателието щеше да потъне в паяжини.

Асен взе указателя. Търсеше номера на Станислав Манолов. Познаваха се бегло. Манолов беше нашумял архитект, ходеше облечен като прелъстител от времето на Рудолф Валентино. Ръцете и китките бяха отрупани със злато, саката ту виолетови, ту виненочервени, панталоните непременно черни, обувките неизменно лачени. Въпреки причудливия си вид Манолов беше сериозен архитект. На тридесет години беше успял да направи име, на тридесет и осем дори пари. Беше участвал в няколко шумни конкурса и името му, отначало споменавано с изненада, сега започваше да добива тежест. Мълвата твърдеше, че дипломатическите били са негово дело, че е автор на част от легационния квартал и че голям дял от проекта за център, поверен на старите асове, е съобразен с неговото мнение.

— Спи — каза женски глас. — Ако е наложително, да го събудя?

Асен се поколеба за миг, но след това се реши на тази крачка. Гласът на Манолов не беше сънен, напротив, бодър тенор каза:

— Архитект Манолов, кой, моля?

— На телефона е Асен Москов, директорът на модна Къща „Диана“. Ще се сетите ли?

— Разбира се. С какво мога да ви услужа?

— Работата е деликатна… и не търпи отлагане… затова си позволих да ви безпокоя…

— Слушам ви?

Асен се покашля притеснено и опита да овладее гласа си!

— Как да започна? Знаете новите постановления относно жизнения стандарт… Имаме бюджет за монументална украса! Моето предприятие се явява като инвеститор, но поради градоустройствения контрол и поради централизацията на културата последното решение ще бъде на художествения съвет, в който влизат всички академици и техните протежета. Разбирате ли ме?

— Много добре.

— Понеже познавам и вкуса, и възможностите им, що се опитам да заобиколя някои правила, приети да се третират като етични. Тоест опитвам да създам колектив, зад чийто проект да застана, за да мога да се опълча срещу „монументалната безвкусица на синодалните старци“.

Думите на Киряков попаднаха в целта. Асен чу звънливия смях на тенора и, за свое облекчение повторение на думите си.

— Надявам се, че се разбираме?

— Естествено! — Манолов се смееше. — Разбирам ви отлично!

— И така, обръщам се към вас с молба да се включите! Основанията ми са няколко. Няма да ги крия от вас. Първо, ценя работата ви, респектира ме името ви и не на последно място! Защото петдесет хиляди лева за вас ще бъдат от значение! Докато друг, например архитект Ванков, ще ги отнесе в гроба!

Последното име не беше случайно. Във връзка с кариерата на Манолов фирмата на професор-архитект Ванков са употребяваше често. Ненавистта им водеше началото си от университета. Ванков се беше опитал да го изключи като некадърен, а и после, през годините на практиката, беше използвал целия си авторитет, за да го огради със съмнения.

— Какво ви кара да споменавате това име? — попита изтънелият металически тенор.

— Ванков е участник в конкурса, заедно с професор Андрей Андреев. Те са най-сериозните кандидати за инвестицията.

— Чували ли сте за враждата ми с него?

— Да.

— Това ли ви накара да ме поканите?

— Отчасти…

— Благодаря! — Манолов помълча известно време, преди да каже. — Искам да знам и вашите мотиви. Имате ли сериозни причини да желаете провалянето на този колектив?

— Имам много причини, но две смятам за съществени. Мразя лично Андрей Андреев и презирам вкуса му… Отговорих ли задоволително?

— Имам и още един въпрос. Кой ще поеме художествената част?

— Васил Каров.

— Шегувате се!

— Току-що взех съгласието му.

— Чувал съм, че е мрачен човек!

— Ние сме приятели от деца…

— Ще участвам с удоволствие… Не, искам да кажа, че ще бъде чест за мен да работя с Каров! Обожавам този художник!

„Обожавам!“ не хареса на Асен и не му позволи да чуе остатъка от хвалебствената тирада. Манолов се задъхваше в слушалката: „линия, колорит, зрителна точка за наблюдение на света…“

— Да или не? — прекъсна го, но веднага разбра, че е бил по-груб, отколкото трябва.

— Какво ви става?

— Сърдечна криза! — „Аз съм нелепо копеле и долен лъжец!“

— О, съжалявам! Размина ли?

— Да, по-добре съм…

— Разбира се, да! Имам предложение за осигуровка. Тях после! Кога ще бъде удобно да се срещнем? Каров, вие и аз.

— Утре — Асен Москов почувства натрапчиво желание да удари слушалката в земята. — Часът ще определите вие.

— След пет, където ви е удобно. Ако искате, заповядайте в къщи.

— Тогава до утре! — когато затвори телефона, Асен видя, че хавлията се е разтворила и пепелта от цигарата се е смесила с мокрите косми на гърдите му.

Екипът добиваше вид. Каров и Манолов бяха гаранция, че играта става, сериозна. Борис щеше да докладва проектите пред художествения съвет. Преди това Асен щеше да прочете доклада и да нанесе необходимите поправки. Ивайло щеше да обработи общественото мнение. Оставаше да реши последната задача, най-тежката. В художествения съвет враговете бяха повече от протежетата, Асен раздели белия лист на две написа „за Акела“, вдясно „за мен“. След това задраска „за мен“ и написа „Каров-Манолов“. Акела можеше да разчита на професор Крумов — негов стар приятел, болнав човек, но сигурен глас и посвоему неподкупен. Професор Дечков също беше лично задължен, а не беше изключено да бърка и в „кюпа“. Третият ас, Стоянов, беше станал професор благодарение на Акела. Асен написа и това име при враговете. Следваха партийният секретар Саев и профпредседателят Стоянов. И двамата бяха администратори. Влияеха се от името на Акела и сигурно щяха да застанат зад него. На свой ред идваше Владимир Матев, от известно време доцент, и протежетата му Темелков, Спасов и Васил Иванов. Другите бяха или враговете на Акела, или приятели на Асен. Професор Темелков беше човек с огромно семейство, глуповат, но извънредно сръчен занаятчия, който възстанови престижа на художествените занаяти и един ден щеше да получи призванието, което заслужаваше. Сега обаче превъзмогваше с труд дълговете си и беше станал лесна плячка за изпечен интригант като Матев. За да получи гласа му в академичния съвет, Владо беше пласирал в чужбина един вагон сувенири от битов вид и беше облекчил доста кесията на професора. Трогнат до сълзи, старият занаятчия не пожали наивните си сили да агитира за титлата на Матев, както и днес не би му отказал нищо. Оставаха Иван Спасов и Васил Иванов, партньори от каретата покер на Матев, сурови и ловки хора.

„Без Владо съм загубен!“ — Асен стана. Гол, сух като слама той застана пред огледалото, огледа се от всички страни и се върна на телефона.

— Търся Владимир Матев? — каза той.

— На телефона.

— Обажда се Асен Москов.

— Изключено!

— Аз съм, Владо.

— Доказателства?

— Ще ти припомня кульора… Тираж четири плюс едно, кашмент на три карти, които минават два пъти през ръцете ти.

— Какво искаш? — попита Владо.

— Да се реванширам!

— Тоест?

— Доколкото си спомням имам да ти връщам пари? Бих могъл да го направя тази вечер.

— Къде?

— Където искаш. Например в „Панорама“.

— След колко време?

— Половин час.

— Ще дойда — каза Владо. — Асене…

— Слушам.

— Не си ми честитил титлата.

— Ще го направя тази вечер.

— Разбира се, за твоя сметка.

— Без съмнение!

— В твоя чест ще облека новия си костюм. Всъщност работата ще бъде значително по-сериозна!

— Имай търпение!

— Имам, щом се касае за теб. Искаш ли да ти призная нещо?

— Казвай!

— Тогава ти игра „феър плей“. Оцени мълчанието си и го запази. Обичам да работя със сериозни хора.

Асен отиде да се преоблече. Положи усилия да изглежда шик. Владо Матев обръщаше внимание на амбалажа. В дванадесет без десет пусна два лева в ръката на портиера и взе асансьора. Завари Сашо Мирев да пуши на гардероба.

— Идвал ли е Владо Матев? — попита Асен.

— Има само чужденци.

— Ако дойде, вътре съм. Обади се след работа.

Асен се забави няколко секунди на бара, после седна на маса.

— Доцент Матев на ваше разположение! — изпя Владо и се отпусна внимателно на стола. — Няма ли да остарееш, дявол да те вземе?

— Какво ще пиеш?

— Уиски, щом е на твоя сметка… с бадеми.

Асен поръча и го огледа. Костюмът му беше от тъмносин туид, шит от добър шивач, но не можеше да скрие десетте излишни килограма. Лицето му лъщеше от подкожна мазнина. Краката му бяха дълги и силни, добрата му скелетна конструкция не търпеше задник. Още по-задоволителна картина представляваха ръцете. Имаше сигурни и спокойни пръсти, тренирани в дълги часове раздаване на карти. По тях не можеше да се види загрубялата от терпентин кожа, присъща на действащите художници.

— Няма да е зле да поканим някоя госпожица — каза Владо, след като огледа заведението. — Успокояват нервите?

— После! — Асен хвана погледа му и се опита да го задържи. — Имаш ли нужда от пари?

— Разбира се, стига да са много и да не са необходими кой знай какви усилия!

— Дължа ти тридесет хиляди лева. В нов курс това прави три хиляди, което, както и да смяташ, е поне два пъти повече!

— Радвам се, че помниш! Не обичам да играя ролята на кредитор-преследвач! Наздраве!

— Наздраве! — Асен се усмихна. — Не разбрах дали искаш да получиш парите?

— Сериозно ли? Смятах те за значително по-умен!

— Знаеш ли, че се подготвя конкурс за монументална украса на „Диана“?

— Има си хас! Нали документацията минава през мен?

— Акела губи конкурса и ти получаваш три бона! Ако си делово момче, следващите скочове пием по този случай?

— А кой печели конкурса?

— Засега това е без значение! Важно е Акела да загуби!

— Интересно. — Владо се замисли и мълча твърде дълго. — Доколкото си спомням, министерството финансира сто хиляди лева?

— Възхищавам се от паметта ти!

— Чакай да се огледам! Акела губи сто хиляди лева, Хикс ги печели, делите ги и ти ми подхвърляш три бона? Обидно, приятелю! Не очаквах такова нещо от теб! Ти, мой стар приятел, знаем си кътниците…

— Остави, моля ти се! Става дума за съвсем друг вид, съображения! Аз съм директор на модната къща и не мога да допусна боклуците на Акела да се мъдрят отпред.

— Отивам си! Още един път това съображение и няма да ми видиш очите! Ако искаш да вършим работа, кажи открито в какво се състои! Нито съм дете, нито малоумен! След мен ти най-малко се интересуваш какъв боклук ще стърчи пред модната къща!

„Ще го убия!“ — Асен беше съсредоточен и спокоен. На излизане мога да го спъна и да го оставя да лети двадесет метра от прозорците до улицата! Или да го удуша в асансьора!

— Добре, да говорим другояче! Пет хиляди и нито стотинка повече!

— Започваш да приличаш на себе си! Колко гласа искаш да ти подготвя?

— Четири… За сигурност. Твоя, на професор Темелков, на Иванов и на Спасов!

— Направи сам сметката! Ако им дам по хиляда лева, един глас, какъвто и да е, не струва по-малко; за мен ще останат два бона. Та само ти ми дължиш повече? Аз съм добро момче и няма да скубя! Пет за мен и по хиляда на глас. Общо осем бона и следващите скочове?

Асен се огледа за сервитьора, но видя Сашо Мирев и изпита известно облекчение. Ако сега на масата беше и той, нямаше да е толкова възбуден.

— Какво ще кажеш?

— Ще помисля — отговори Асен. — Много вероятно е да приема.

Матев се оживи, но като че ли реши за по-политично да играе ролята на разкайващ се подлец, пое въздух и въздишайки каза:

— Ако животът не беше толкова тежък, никога не бих предал стария Акела!

— Още една дума за съвест и нито стотинка!

— Е, де! — Владо се усмихна и повика келнера. — Не даваш на човек да си облекчи душата!