Христо Калчев
Луда вода (13)

3

Един от най-мрачните дни на Асен Москов беше сряда 27 април. Нощта прекара в прелестни сънища. Някаква река течеше през прасковена градина в късна пролет, разлистена в розово, ухаеща така, че да впечатли един пушач. Градината свършваше в тресавище с топла вода и камъш. Летяха някакви птици, беше красиво и, кой знае защо, имаше музика. Асен се събуди с неудоволствие и опита да продължи съня. Стенният часовник тиктакаше твърде силно, над главата му тупаха килим, гадеше му се от цигари и алкохол.

Беше свършил тоалета си и се готвеше да пие кафе, когато звънецът се натрапи накъсано и тревожно. „Кой може да звъни в осем и половина?“ мърмореше Асен, докато пресичаше хола. Беше Владимир Матев.

— Къде, по дяволите, си се скрил. Човек трябва да те търси с милиция!

Появата на Матев не вещаеше нищо добро. Асен позволи на тревогата да го нагрее. Положи усилия да не се издаде и попита колкото можеше по-спокойно:

— За какво съм ти потрябвал?

— Ще ти кажа! Направи ми едно кафе!

Докато се мотаеше в кухнята, Москов опита да прецени какво може да доведе Владо в дома му в такъв час, на това отгоре смутен, загубил целия си блясък на затлъстяващ красавец.

Акела беше причината. Механиката на конкурса по някакъв необясним начин беше пред разкритие и Асен видя с непоносима яснота последствията. „Аз съм труп!“ — мислеше той, докато балансираше подноса с кафето.

— Ще говориш ли? — попита Асен. Искаше му се да изкрещи: „Знаят ли вече? Предаде ли ме?“, да го хване за гушата и да стиска, докато не почувства, че сфинктерът му се разхлабва.

— Не знам как да започна.

— Както искаш!

— С две думи, Акела ме подведе и изпях всичко! Излъга ме, че е свършено, че ще му платя с лихвите парите, които съм взел от вас. Отначало се правих на луд, но после доведе някакъв кретен изпълнител, показа ми разписката ти и ме убеди, че с този конкурс е приключено, но че ще ме бламира пред академиците и ще ме доведе до просяшка тояга, ако не призная за каква сума съм го продал. „Питам от честолюбие — каза. — Искам да знам цената си.“ Нещо ми стана и пропях. За да не го обидя, казах, че цялата сума е отишла за моя глас, т.е. осем хиляди лева! Това вбеси оня, изпълнителя, Акела му нави перките, не го пазарите за нищо, експлоатирате го като негър. Оня се вкисна и написа жалба до министъра. Едва тогава разбрах, че старият ме е подвел. Опитах да клинча, но се оказа, че са ме записали на магнетофон и сега разполагат с показанията ми. Акела каза на оня да ме изхвърли. Не усетих кога ме изнесе на стълбите.

Сега вече нямаше съмнение. Асен Москов беше труп. Налегна го апатия, умора, нежелание да се съпротивлява, загуби дори антипатията си към Владо Матев. Акела го беше прострелял в сърцето, беше разрушил цялата му конструкция, беше поставил взрив в основата и я беше пратил по дяволите.

— Нещо друго? — попита Асен.

— Не ти ли стига?

Асен се усмихна.

— Предостатъчно! Не мога да разбера какво искаш от мен? Надявам се, че не си дошъл на гости?

— Ти като че ли наистина не разбираш какво се е случило?

— Бъди спокоен! — Асен стана. — Ако някой знае какво се е случило, това съм аз! Кажи ти какво искаш? Когато финансовият контрольор те хване за гърлото, аз да върна осемте хиляди лева?

— Смяташ, че ще се стигне дотам?

— А ти как мислиш? Разбира се, при това говоря за идеалния вариант! Нормално е да те набутат в затвора за година — година и половина, и то с обещанието никога да не минаваш покрай Съюза на художниците!

— Садист! Що за удоволствие ти доставя тази гавра!

— Виж какво, моето момче, ти си роден олигофрен! Винаги съм знаел, че не си в ред, само че не предполагах такава степен на дебилност. След като си се самоубил и покрай себе си си завлякъл и мен, след като си сложил неопровержими доказателства в ръцете на Акела, кажи, моля те, на какво разчиташ? Защо си дошъл тук? Какво очакваш да направя! Да те вадя от гроба? Дори и да можех, не бих го направил! Успокой се, вече не мога! А сега, разкарай се!

— Остави настрана големите приказки! — изплака Владо. — Виждаш ли някакъв изход?

— За тебе, не!

— Ти ще се измъкнеш, така ли?

— Все някак ще се измъкна! Кълна се в неопетненото си име! — Асен се изсмя на глас и видя страх в очите на Матев. — Но за тебе това беше краят! Няма го вече Владо Матев. Умря на фронта! Падна геройски! Ако дойде време да ти вдигаме паметник, пак аз ще скроя комбината! Ще те издокараме на кон, със сабя в ръка, но гол! Между краката дупка от снаряд, в главата аквариум с рибки! — Асен го повдигна за реверите и го изтласка от хола. — В завещанието си можеш да упоменеш текста! Нещо по-героично! Може от Нелсон или Суворов…

Асен го изкара на площадката пред стълбите, прибра се, затвори вратата. С кафе в ръце, загледан през прозореца, Асен Москов оцени края си като облекчителен. Най-сетне щеше да свърши тази агония. Баща му обичаше да казва: „По-добре ужасен край, отколкото ужас без край!“ Краят беше дошъл. От днес, най-късно утре щеше да напусне модната къща, щеше да се махне далеч от художествени съвети, преплитане на интереси, страсти, но преди това трябваше да положи усилия да остане извън затвора. Щеше да играе честно, да признае всичко, но да го обясни така, както оправдаваше това начинание за себе си. Борейки се срещу закостенелия вкус, опитвайки се да заобиколи една догма, той беше създал апарат, подчинен на друг вид законност, на закона на красотата. Единственото му оправдание можеше да бъде именно красотата. Не беше тайна за никого, че бездарността, пошлостта и лошия вкус са устойчиви и боеспособни. Срещу този вкус се беше борил той, беше въоръжил красотата и я беше противопоставил на един гърч, имитиращ култура. Матев? Различаваше два вида подлеци. Едните с кураж и своего рода мъжество, които по-скоро бяха личности на нюанса, гъвкави и опортюнисти, но беднякът — стигнали до цинизъм, в тяхната подлост имаше философия. Другият тип подлеци бяха като Матев. В тях подлецът се пораждаше от конфликта между намеренията и възможностите, а такива просто изхвърляха на стълбите.

Станой не беше на скелето, нито някои от „къщата“ го беше виждал сутринта. Потърси го в хотела. Тази нощ не се бе прибирал. „Акела го пази до анкетата!“ — реши Асен, но остана да го чака. В десет трябваше да се яви в канцеларията на министъра. Имаше около час на разположение. Докато се въртеше около скелето, Мария Тренева дойде с такси, погледите им се срещнаха. Когато се готвеше да го отмине, Асен прегради пътя й.

— Мария, изпратих си оставката. Ако поискат мнението ми и те препоръчам, би ли оглавила къщата?

— Няма да се справя с администрацията. Предложи Ангел.

— Ангел е мижитурка. Ако стане директор, ще се превърне в тиран. Виждал съм и други като него… Отговори ми следобед!

Мария Тренева отмина. Очите й, опитали да изобразят омраза, сега не бяха повече от посърнали.

В десет без десет Станой още не беше се върнал. Асен не можеше да чака повече.

В кабинета на министъра срещна секретаря по пропагандата и един младок в доста приличен костюм, но с нещо преднамерено стриктно в държанието.

— Да ти представя Алипи Саров от Държавен контрол. Имаш ли представа защо те викаме?

Асен кимна.

— Няма да ви преча. Искам да знаеш, че ще се радвам, ако слуховете се окажат блъф!

— Седнете! — Саров му предложи стол. — Какво знаете за конкурса около модна къща „Диана“?

— Всичко! — Асен се усмихна. — Какво ви интересува?

— Всичко!

„Безкомпромисен фанатик и буквоед!“ — реши в себе си. Беше абсолютно безпомощен пред този тип хора. Това момче беше настроено да го третира като престъпник, а следователно и като враг, така че в разговора им не можеше да се промъкне нюансът „престъпление в името на красотата“.

— Задавайте въпроси — каза Асен и запали цигара, — така ще ми бъде по-лесно.

— Аз не съм следовател. — Саров извади бележника си и се приготви да записва. — Други ще ви задават въпроси.

— Постарах се конкурсът да бъде спечелен от колектив Каров-Манолов — каза Асен, — това е всичко. Останалото няма да разберете.

— Защо?

— Имам опит с хора като вас. Самият факт, че е заобиколен закона, ви прави нетърпим към всякакви доводи.

— Не е вярно! Слушам ви.

— Разполагате ли с експозето на Борис Попов?

— Да. — Саров извади защитата на проекта.

— Прочетохте ли я?

— Основно съм проучил всички документи, свързани с този конкурс.

— Имате ли отношение към скулптурата, каквато и да е тя, дори кабалентната?

— Мога да различа красивото.

— Да направим така? Аз ще ви предам обясненията си. Вие ще проучите на базата на експозето работата на Каров и професор Андреев, ще вземете становище и ще се срещнем за разговор. Да ви облекча отсега. Създадох такъв механизъм около Андреев-Ванков, че да бъде невъзможно да спечелят конкурса. Прибягнах до подкуп на част от журито, повиках изпълнител и го наех за убийствено тежка работа на смешно ниска цена. Преди да вземете отношение и по този въпрос, моля да проучите откъде съм взел този човек, какъв е бил преди това и какъв е станал след срещата си с мен. Не направите ли това, ще се лутате в догадки!

— Добре! — Саров стана и затвори палката. — Имам един-единствен въпрос. Каров и Манолов знаят ли в какъв вихър са попаднали?

— Не.

— Имам ли честната ви дума?

— Имате я!

Алипи Саров подаде ръка и с доста смекчени линии на лицето каза:

— След три дни по същото време тук! Става ли?

— Ще бъда точен — каза и си отиде.

* * *

Не намери Станой целия ден. Търси го по телефона в манастира, но и там го нямаше. Нямаше го нито на втория, нито на третия. Андреев го беше скрил.

Асен Москов се прибра в къщи и се залови за работа. В основата на кораба бяха попаднали торпили и сега зееха огромни дупки. Водата прииждаше, плъховете бягаха панически, хората се спасяваха с плуване. Оставаше единствен капитанът, загледан с инфантилна гордост от мостика. Той щеше да загине с поверения му съд и в това щеше да види доведения си до горд край дълг. Асен Москов не искаше и не можеше да бъде такъв капитан. Тридесет и шест години беше живял като матрос и непрекъснато се беше спасявал с плуване. Не можеше да гледа спокойно отдалечаването на Каров, Манолов, Попов, Денев по пътя към спасителния бряг и да загива с чувството, че в жертвата му има нещо красиво.

За един час трескава работа описа конкурса. Не скри нищо и разпредели вината между всички участници, призна организаторската работа и идеята за свои. Препрочете петте листа, опита да постави на анализ фактите и откри за стотен път една черта от характера си, от която го втрисаше. Показанията бяха написани от ръката на подлец. В желанието си да омаловажи собственото си престъпление, клеветеше и подхвърляше на излишен тормоз най-близките си приятели, без да облекчава собствената си съдба. Това щеше да доведе до анулиране на конкурса и да отвори път на Акела. Асен се зае да състави други показания. От новия текст излизаше, че в пряка борба срещу Акела и неговия вкус е съставил по свой избор група за изпълнение на проекта, привлякъл е по представяне на проекта интимните си приятели Денев и Попов и е довел за изпълнението на проекта реставратора от „Св. Илия Чудотворец“ Станой Донков. За осигуряване е подкупил Владимир Матев срещу осем хиляди лева. Матев се задължил да подсигури още три гласа в съвета. За изпълнението на проекта Асен Москов е поискал от проектантите три хиляди лева, а останалата сума от осемдесет и девет хиляди лева е била поделена от титулярите. По-надолу в показанията си Асен Москов заявяваше, че освен Владимир Матев никой не е бил запознат с механиката на конкурса и само те двамата са отговорни пред закона.

Оставаше още един въпрос. Трябваше да намери Манолов и да поиска промяна на разписката. Нищо не му струваше тази услуга. И в двата случая щеше да остане чист и името му нямаше да фигурира в дознанието. И Матев, и Станой Донков нямаха представа до каква степен участват проектантите в заговора срещу Акела, а той, дори да ги обвинеше в съучастничество, по никакъв начин не би могъл да го докаже, Асен знаеше, че ако отиде при Манолов, ще го наплаши до смърт. Нервите му бяха опънати до скъсване и не знаеше как ще реагира, ако наплашеният архитект вземе да клинчи. Трябваше да бърза. Акела беше задвижил колелото, а онова момче Саров, изглеждаше твърде будно, за да му минават евтини номера. Взе телефона и потърси Васил. Каза му за какво става дума. Спести му част от истината. Поиска да отиде веднага при Манолов и да вземе документ, от който да личи, че проектантите са взели осемдесет и девет хиляди лева. След това, да унищожи стария. Васил обеща да свърши работата.

Асен си направи кафе и седна до телефона. Станой все още не беше се появил в хотела, а връзката с манастира се бавеше твърде дълго. Потърси Борис, но на телефона се оказа Мария.

— Замина за Кюстендил — каза тя. — Защо ти е?

— Исках да го видя — Асен се забави за момент, но все пак попита: — Имаш ли представа къде може да е Станой?

— Никаква!

— Кога е делото?

— На пети май.

— От няколко дни не се е явявал на скелето. Работата се бави… свързани сме със срокове!

— В манастира?

— Няма го.

— Потърси го в селото му!

Това беше идея. Ако го нямаше и там, щеше с положителност да знае, че е у Акела.

— Знаеш ли името на селото?

— Дебърщица, Пазарджишки окръг.

— Благодаря, ще го потърся… — готвеше се да затвори телефона.

— Асене?

— Да.

— Исках да говоря с теб.

— Да.

— Телефонът не е най-удобната форма… Искам да те помоля да не ми се сърдиш! За първи път съм щастлива! Аз обичам Борис!

— Не ти се сърдя!

— Благодаря! — Мария шепнеше. Представи си лицето й, очите светещи влажно… Беше готова да го обича, да направи всичко за него, да му прости обидите, които й нанесе в манастира и които знаеше, че няма да станат достояние на Борис. — Ти си най-добрият ми приятел! Не бих понесла презрението ти!

— Никога не съм те презирал! — каза Асен и побърза да прекъсне разговора.

И Ивайло го нямаше. Бил на концерт в зала „България“. Асен се обади на телефонни поръчки, поиска да го свържат с манастира и зачака. Десетина минути по-късно икономката му отговори отрицателно: „Станой не е идвал!“

Бездействието го влудяваше. Примирението не беше в неговия стил. Васил беше включен в работа, по-късно щеше да изпрати Борис да търси изпълнителя, ако, разбира се, не го открие в селото. Асен постави в плик обясненията си до Саров, надписа плика, слезе и го изпрати препоръчано. Върна се навреме. Телефонът звънеше със сигнала за провинция. Обади се пълномощникът на селото. „Станой Донков не е идвал тук повече от шест месеца!“ — беше отговорът.

Асен знаеше къде да го търси. Професор Андреев го беше скрил в студиото си. Той беше разкрил връзката на жена му с Борис Попов, пак той му беше показал колко ще спечелят проектантите, беше му внушил, че е експлоатиран, че се гаврят с него, че трите хиляди лева са обида, когато възнаграждението е сто, и че има юридическо основание да оспорва хонорара си пред съда. Станой беше алчен, Асен помнеше след оценката на железните предмети в манастира как отиде и обра всички маси и столове, които беше подарил в селото си. Парите го бяха разболели тогава и много малък беше шансът да е оздравял до днес.

Включи телевизора. Хвана средата на централните новини, а след тях започна криминален филм. Беше гледал около час, записан в хода на сюжета, беше успял да забрави облаците, надвиснали над него, когато на вратата се позвъни.

— Взеха Лилда! — каза Васил. — Започнаха болките.

Беше блед, уплашен и като че ли забравил мисията си. Асен го въведе в хола, предложи му чаша водка и го изчака. След първата паника Васил Каров щеше да дойде на себе си. Тогава щяха да минат на темата.

— Беше ли у Манолов? — попита Асен, когато загуби търпение. Някаква лудост се настаняваше между тях. Васил го чу с периферията на съзнанието си.

— Имало някакъв безболезнен метод. В Бразилия вадели бебетата с вакуум. Това гарантирало срещу замърсяване на органите и не предизвиквало кръвоизливи… Попитах някакъв лекар дали е осигурена стерилността. Отговори ме, че и в най-чистата среда се въдели не знам колко милиона микроби!

— Уреди ли нещо със Станислав? — Асен се задушаваше.

Животът се възпроизвеждаше сам, с тяхна или без тяхна намеса. Ако можеха да направят нещо, това беше опит за защита срещу смъртта, психическата и физическата.

— Не! — Васил го погледна с празен поглед. — Отказа да подпише за сума, която не е получил. Разписката била в касата му в службата, а утре щял да я изпрати в Кабинета на министъра.

— Той е луд!

— Казах му го! Нямал желание да плаща чужди грехове, изпитвал ужас от разпити и т.н.

— Отивам при него!

— Излезе с някаква жена. Търси го утре в университета. Има лекции от осем часа.

Ако не предотвратеше пращането на разписката, в ръцете на Саров щяха да попаднат два документа, от които щеше да излезе, че Асен Москов е присвоил деветнадесет хиляди лева.

Малко преди полунощ Лилда роди момче.

* * *

Сутринта търсенето продължи. Борис обеща да чака Станой с фиата. Щеше да го види и като влиза, и като излиза от хотела. Асен тръгна да търси архитект Манолов. Услужлива секретарка провери лекторските му часове. Оказа се, че днес е свободен. Не го намери нито в дома му, нито в „Туристпроект“. Рано сутринта Манолов беше предупредил директора, че ще отсъства няколко дни.

Асен Москов разбра, че е загубен, ако не намери деветнадесет хиляди лева. В този момент и двете писма бяха в ръцете на Алипи Саров и от съпоставката им щеше да намери достатъчно аргументи, за да изпрати дознание в прокуратурата. Асен отиде във „Вечерни новини“, даде обява за продажба на апартамента и отиде в ДСК. От петнадесетте хиляди лева, които получи за собствения си апартамент, бяха останали единадесет. Другите трябваше да взима на заем. Можеше да се обърне към Васил, Борис или Ивайло. Машинацията щеше да го вкара с дефицит от девет хиляди лева. Защо, по дяволите, той трябваше да плаща тази огромна сума. Както и да пресмяташе, това беше негов дълг и от мигновеното възстановяване беше заинтересуван само той. Ако парите не стигнеха до Саров на обяд, най-късно утре сутринта прокурорът идеше да издаде заповед за арестуването му. С единадесет хиляди в джоба Асен Москов тръгна да търси пари. Можеше да поиска нова разписка от Васил Каров за деветнадесет бона, но тогава Манолов щеше да има основание да го даде под съд за ощетяване. Не биваше да предизвиква това конте, докато облаците над главата му не се разсеят.

— Трябват ми осем хиляди лева — каза Асен, като чу гласа на Каров. — Ще ги върна след седмица.

След дълга пауза Васил отговори:

— Лилда кръсти сина на баща ми… Знаеш колко исках това. Прехвърлих всички пари на негово име.

Асен излезе от телефонната кабина и тръгна безцелно.

— Капарирах една „Алфа Ромео“! — каза Борис. — Мога да ти дам пари едва след като продам фиата!

Подобен беше и отговора на Ивайло: „Вложих всичките си налични средства за къща в Родопите!“

Асен Москов се почувства като пред подиум на бесилка. За всеки един беше направил по нещо и до един го зарязаха при първия провал. Да вървят по дяволите! Писмено щеше да ги уведоми какви загуби е понесъл, а като не реагират, щеше да ги отмине като несъществуващи. Все пак ателието оставаше, а след продажбата на бащиния апартамент щеше да намери начин за излизане от кризата. От кого да вземе този належащ заем? Положението в „Диана“ беше такова, че ако приемеха оставката му, нямаше начин да оправдае заем, взет малко преди това. Приемникът му щеше да има всички основания да го предаде на прокурора. Продажбата, така или иначе, щеше да стане до една седмица. Щом приятелите му бяха отказали тази услуга, кой тогава щеше да му се притече на помощ? Неприятелите?

* * *

— Ще ме поканиш ли? — попита Асен.

Димитър Киряков примигваше зад очилата си, беше смутен, скулите му играеха.

— Заповядай!

Пиха чай с ром. Киряков се държеше спокойно. Получавали писма от Адриана. „Мило момиче!“ — обичали я като своя дъщеря, Асен Москов може да се гордее с жена като нея. Ставаше все по-тягостно. Ромът го удари в главата, чаят го изпоти… Изпоти се от притеснение… Асен извади парите…

— Това са единадесет хиляди лева — каза той. — До довечера трябва да станат деветнадесет на всяка цена. Ако ми услужите, ще ме спасите от огромна неприятност. Продавам апартамента на баща си и след десетина дни ще се издължа до стотинка.

— Осем хиляди лева? — възкликна Мила. — Огромни пари! Ние имаме ли толкова?

— Нямаме! — каза Киряков. — Мога да ти дам пет хиляди лева! Това са спестяванията ми за цял живот!

Асен Москов се просълзи. Направи го против волята си и въпреки усилията, които положи да се владее. И двамата излязоха от хола. Мила не се мярна повече, но когато Киряков се върна, готов за излизане, остарялото му лице беше разстроено. Асен го беше виждал още веднъж такова, когато го изгони от „Диана“.

След половин час Асен имаше шестнадесет хиляди лева. „Аз съм великолепна плячка за улични крадци!“ — мислеше той, седнал срещу градината на Народния театър. Наближаваше обяд. Измъченият от цигари и кафета стомах започваше да отделя киселини, чувстваше се мръсен, дълбоко нещастен, замисли се за Адриана, за Жак. Престана да изпитва омраза към приятелите си. Сега си даде сметка, че не е очаквал друго от тях. След ден-два щеше да започне някаква равносметка. Налагаше се да изясни отношенията си с всеки един поотделно. Заговорът срещу Акела, вместо да му донесе печалба, го вкара „вътре“ с девет хиляди лева. Би могъл да се примири без печалбата, но в загубата имаше нещо обидно. Както и да е! Ще мисли утре, в други ден, сега трябваше да намери пари и да се разплати със Саров.

Идеята на Мария Тренева дойде сама. Имаше ли хитрост в избора му? Умишлено ли позволяваше на враговете си да го видят унизен? В това ли се състоеше тяхната щедрост? Презрение ли развързваше кесиите им, или бяха някакъв тип хора, които през дългото си лутане не беше успял да оцени?

Завари Мария сама. Беше заспала в стаята на стилистите. Стресна я, конфузията сама се настани между тях и дълго време не се поглеждаха в очите.

— Приели са оставката ти — каза Мария.

„Това е ръката на Алипи Саров!“ — помисли Асен. Почувства облекчение. Справеше ли се с тази противна измама, щеше да се окаже свободен човек, независещ нито от учреждения, нито от дискретността на тълпа чакали. За какъв дявол му бяха тези пари? Имаше ли нужда от десетте хиляди лева? Не, разбира се! Имаше нужда само от толкова, колкото да го пазят от униженията…

— В текста на оставката посочих теб за заместник…

— Знам — кимна Мария. — Тази сутрин ме повика министърът.

— Прие ли?

— Да.

Асен се усмихна.

— Дойдох да искам пари назаем — каза той, — сега какво… май че стана неудобно?

— Защо?

— Ще излезе, че ги искам за услугата!

— Умишлено ли ме обиждаш?

— Ти не се обиждай толкова лесно…

Мария Тренева се разсъни бавно. Пиха кафе. Асен се почувства удобно, свойски, не намираше по-точната дума. Разказа й за конфликта й с Акела, а това го подведе да говори за Адриана, за приятелите. Мария научи подробности около заговора, почти всичко за живота му. Асен говори с горест.

— Какво ще правиш сега? — попита Мария.

— Ще върна парите — Москов показа пачката. — Трябват ми още три хиляди лева!

Мария Тренева, негов личен враг, жената, която беше направила всичко възможно да го компрометира, се обу и стана.

— В четири часа бъди в „Бразилия“ — каза тя. — Ще донеса парите.

В пет без петнадесет беше започнало да му призлява, когато я видя да влиза. Носеше парите, увити във вестник. Беше тичала от касата до кафенето…

В пет без пет Москов беше в канцеларията на министъра, написа писмо до Саров и депозира сумата. Поради напускане на модната къща нямаше да бъде в състояние да контролира изпълнението, затова връщаше парите на инвеститора. След като обявлението за продажбата беше напечатано, телефонът започна да звъни истерично. Късно през нощта дойде и истинския купувач. Казваше се Илия Бърдаров и беше световен шампион по класическа борба. Водеше усмихната жена — дете, държеше я за ръка и не си отвори устата, докато не я чу да казва:

— Харесва ми.

Бърдаров се усмихна широко и седна.

— Колко? — попита той.

— Двадесет и пет хиляди лева.

— С мебелите?

— Не.

— Колко с мебелите?

— Ще се споразумеем на парче. Картините не продавам.

Бърдаров се оказа весело момче, нямаше повече от двадесети пет години, беше с широка ръка и изумително нежен с жена си. Сумата нарасна на тридесет хиляди лева, направиха договор, и се разделиха. Асен свали картините, опакова дрехите си и ги занесе в ателието. Бърдаров донесе парите, получи ключовете и влезе във владение.

Оставеше една, последна работа. От продажбата на общия апартамент половината сума дължеше на Адриана. Трябваше да й изплати седем хиляди и петстотин лева. Поне в този момент, докато се бавеше писмото, Асен внесе десет бона на нейно име и отиде в райсъвета. Извади документ, с който доказваше, че не притежава никакви недвижими имущества, и го представи в СГНС. Вещото лице се произнесе, Асен наброи седем хиляди лева и стана собственик на ателието. Вечерта го свари и собственик на Вартбург. Купи го на старо, взе от ателието картините, занесе ги в дома на Адриана и тръгна да си връща дълговете. След като се освободи от осемте хиляди лева на Киряков и Мария, в джоба му останаха двадесет и един лев и стотинки. След ден-два трябваше да получи последната си заплата, а до тогава да изкара с тези пари. Наля бензин за пет лева, купи кисело мляко, връзка пресен лук и се прибра в ателието. Притежаваше четиридесет и два квадратни метра, автомобил и свободата да разполага със себе си. Изнесе стол на терасата, седна и се надвеси над София. Утре отново щеше да се представи в дирекция на музеите… А сега… Сега просто можеше да се радва на свободата си.