Включено в книгата
Година
–2005 (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 5 гласа)

3

Асен срещна Адриана в ателието на Акела. Това беше на другия ден след големия удар на Владо Матев.

Три кульора бяха минали за по-малко от час и Асен, единственият, който не пиеше, откри как се получи третият. Играеха финалните турове и клепачите на Иво Кодов бяха започнали да падат. Андрей Андреев раздаде картите. Матев беше пръв и направи реланс на блинда си. След него се включи и Иво. Асен избяга.

Когато дойде ред да кашират картите, Матев постави пред себе си своите, разделени на две, вдясно — три, вляво — две. „Три еднакви“ каза той и започна да рови по джобовете си. Извади цигари, запалка, запуши, но когато дойде време да вземе картите си, вдигна двете стари и трите новодошли. На земята останаха онези, които бе сложил вдясно и които знаеше. Матев избра две, симулира, че трите карти останали долу са тези, които Андреев му е дал току-що.

„Това е новият кульор!“ — помисли Асен Москов. След каширането Иво утрои реланса и на „пода“ вече се търкаляха около десетина хиляди лева. Андреев плати и сега погледите бяха насочени в Матев, вълчето лице на Андрей беше побеляло от напрежение, сивата му коса се беше смесила с потта на челото. „Умори се, Акела!“ — помисли Асен. Пред отрупаната с банкноти маса задъханият професор наистина приличаше на стария вълк на Киплинг. Матев взе „правата“, отпи глътка метакса и с нервния си тенор обяви „още по три“!

„Бягай, Акела!“ — извика Асен в себе си. Почувства схващане на врата и струя пот в улея на гръбначния стълб. Иво Кодов грабна чантата си от земята.

— Ще мисля! — каза той. Отиде в дъното на ателието, извади пачка пари и ги нареди пред себе си. Това беше хонорарът за паметник на Бенковски.

— Отброй тридесет хиляди — подвикна Акела, но гласът му дрънчеше от умора и Асен настръхнал, надвесен над масата, разбра, че Старият се готви да плаща.

— Платих! — изрева Иво и приближи със залитане.

— Аржан Конте! — „Тенорът, лишен от белканто, е най-противния тембър!“ — помисли Асен, готов да скочи, да избяга, да отиде по дяволите.

— Еклере! — Иво хвърли пачките на масата и с къкрещи глътки надигна бутилката.

— Плащам и аз — Акела стана, хвърли картите пред Асен и отключи старата „Тунгсрам“ каса.

„Акела печели!“ — изрева от радост вътрешният му глас, като видя четири риги с ас. „Браво, Акела! — ликуваше Асен. — Кучетата няма да ръфат стария ти задник!“ Андреев остави парите на масата и с последни усилия преодоля дрезгавината на гласа си.

— Покажи! — Асен беше готов всеки момент да изпълни такава заповед, но искаше да ги убие накрая и отказа:

— Ти си последен!

— Аз съм блинд! — каза Матев.

— Каре валета с ас! — изрева Иво.

— С ас, но каре риги! — не издържа вдетиненият Акела и тогава Матев нанесе смъртоносния си удар:

— Бял кент флош от купи!

В очите на Иво нямаше поглед. Асен му помогна да вдигне чантата и с периферното зрение го видя да залита към изхода. Акела се ровеше в картите на Матев.

— Сигурен ли си? — това беше наивен въпрос. — Кентите се бъркат често!

— Провери! — Матев пълнеше с пари кремавото си сако.

— Ас, седем, осем, девет, десет и нито едно Каро! — Акела се отпусна на стола.

— Професорът загуби! — каза Асен втренчил погледа си в Матев. — Ти имаш късмет, Владо!

— Да — призна Матев.

— Ти си голям играч — продължи Асен, — ще станеш и голям скулптор! Иво Кодов умря! Тази вечер ти му взе хонорара за една година!

— Карта! — Владо погледна подозрително и побърза да закопчае сакото си. — Друга вечер ще спусна гумите! Ще трябва да ме чакат до другата вечер?

— Естествено! — Асен не знаеше какво иска.

Нервите му бяха опънати, стомахът, измъчен с тютюн, цял ден не беше хапвал залък, тенорът го дразнеше като скърцаща врата и мисълта, че това нищожество, този некадърник ще си отиде със седемдесет хиляди лева по джобовете, му действаше като заплаха.

* * *

— Остани да спиш тук! — предложи Акела, съблече се гол и влезе в банята. Приличаше на престарял величествен император.

„Владо слиза по стълбите!“ — От прозореца, изрязан в самия покрив, го изчака да се покаже на улицата. Отдолу блесна оскъдното осветление на площад „Семинария“, проточени като змии, линиите на трамвая вървяха по наклона на булеварда и се криеха под свода на кестените. Отсреща, при ресторант „Баядерка“, превит на две мъж вадеше куфари от такси. Владо притича, погледна към ателието, размени няколко думи с шофьора и седна до него.

„Владо е на мост «Граф Игнатиев»“ — помисли Асен и отиде до бокса. Имаше пакет какао и кондензирано американско кафе „Хършли“. Разби лъжица кафе в чаша ледено мляко и се бърна на прозореца. „Владо е на Орлов мост!“ — имаше натрапчивото чувство, че той кара таксито и че страшно бърза да се отърве от опасен пътник. „Завива по «Руски», по «Толбухин» и лети към булевард «Дондуков», влиза в «11 август»… петдесет, сто, сто и петдесет метра, спира, плаща, качва се по стълбите, първи, втори, трети етаж, дървена стълба към мансарда, петнадесет стъпала. Вади ключа си, отваря… една секунда, пали лампата, две — минава по антрето и отваря стъклената врата!…“

Асен седна пред телефона, набра номера и зачака. Миг-два и тенорът изскърца в слушалката.

— Асен е — каза Москов. — Няколко думи! Например мога да ти кажа как правиш кульорите. Кашираш три карти, но твоите минават два пъти през ръцете ти. С две думи, търсиш кульор от осем карти!

— Акела спи ли? — попита Владо.

— Мога да го събудя!

— Недей — казва Владо. — Как оценяваш мълчанието си?

— Партежон!

— Ти си луд!

— Ще похарчиш парите и ще поискаш от Акела да ти възложи работа. Междувременно този трик ще стане популярен във всички карета!

— Една трета?

— Като за приятел тридесет хиляди!

— Убиец!

— Да те поздравя ли с решението?

— Да.

— Поздравявам те!

— Благодаря… Утре по обяд в плик. Никаква поща! Писмо можеш да не пишеш.

— Разбирам. — Владо мълча известно време. — Досещаш ли се какво ще се случи при реванш?

— Ще го обмисля тази нощ! — Асен затвори телефона, стана и на пръсти влезе при Акела. Професорът спеше като умрял, с отворена уста и бели чорапи. Дори в най-големите горещини Андрей Андреев не се разделяше с памучните си чорапи, с боне за сън и с навика да смуче пръста си.

Асен отиде в банята. „Тази нощ спечелих аз“ — извика той, докато водата се стичаше по главата му.

* * *

Асен Москов скочи и разтърка очи. Спеше в ателието на Акела. През пердетата видя зенита на слънцето, на масата последствията от вечерта. Пепелниците и чиповете стояха разхвърляни върху сукното. Под душа се сети за съня си. „Има си хас това видение наистина да прилича на Адриана!“ — затворил очи, той възстанови цялата прелест на миража си. Измит, загладил с длани косите, Асен влезе в спалнята на Акела. Завари го завит с чаршаф и с чаша изстинало кафе в ръцете.

— Имам аритмия, световъртеж и болки в черния дроб — проплака Акела. — Чувствам се на сто години, а в два часа ще дойде Адриана. Отсечен дъб! Едва сега мога да кажа: „Аз съм Акела!“

— Излез на въздух — предложи Асен, — да изпием по един бульон? Ще се почувстваш по-добре.

— Нито мога да ям, нито да пия! Искам да ида в Боровец! Провери по телефона дали фондът може да ми осигури стая от тази вечер!

Докато Асен получи съгласието на фонда, Акела преброи парите си, избръсна се и освежи с горещ пешкир лицето. Облечен в кремав костюм, с бяла панама и силни коси, разпилени върху яката, той приличаше на сатир, заминаващ на минерални бани.

— Ето ключа — Акела чакаше колата да загрее. — Държа Васил Каров да не идва в мое отсъствие!

— Защо?

— Адриана е млада жена!

— Как да те разбирам?

— Не, че ти вярвам — засмя се Акела, — но те познавам! Няма да рискуваш благоволението на професор Андреев заради една жена. Дори да е златна!

Асен се прибра в къщи, преоблече се, взе плика, който Владо беше оставил за него, и излезе. В един часа беше в Руския клуб. В един и половина тръгна към ателието на Акела с бутилка уиски под мишница, в джобовете му шумяха хиляди левове, прехвърлени от „тунксрама“ на Акела в неговото владение. Щеше да разполага с дома му, с любовницата му, с леглото му, щеше да злоупотреби с доверието му и да се постарае това да не остане в тайна. „Ти си умрял вълк, Акела!“

До два часа успя да разтреби хола, да изхвърли пепелниците, да прибере масата за покер. В два и половина наля чаша скоч, смени плочата на грамофона и се просна на нара. В три и десет се затътри сънлив към вратата и отбори на непознатото момиче.

— Кого търсите? — попита той.

— Професор Андреев.

— Замина за Боровец.

— Не може да бъде!

— Щом ви казвам, може! — натърти Асен и се приготви да затвори вратата.

— Не е ли предал нещо за мен?

— Не… Всъщност коя сте вие?

— Казвам се Адриана.

Докато вървеше след нея и после, докато пръскаше лицето си с вода, Асен си даде сметка, че тази Адриана, която чакаше, не съществува, че тя се яви в съня му, но му натрапи представата за достоверност и го изправи пред разочарования. Онази имаше едър бюст и силни крака, тази носеше кафяв пуловер и жълти велурени панталони, под които можеше да предположи повече финес, отколкото крещяща плът. Онази от съня му имаше меки очи, тази сини, остри като ками, бързи и опипващи.

— Има писмо за вас — каза Асен. — Кой знае защо, очаквах да се появи огромна жена? Вие сте по-скоро момиченце.

— Разочарован ли сте?

— Не знам.

— Какво пиете!

— Уиски. Искате ли?

— Да! Вие сте Асен Москов.

Асен кимна.

— Сънувах една жена и й приписах вашето име. Бях го чул от Акела. Ваш ръст или малко по-едра, по-светла от вас, с една извивка на носа, която при жените избягват да наричат орлова, с доста плът, без да е мека… Но най-характерното в нея бяха краката. Имаше твърде силни прасци за съвършените си глезени. Насън ми се роди интересен образ. Сравних ги с ръкохватка на рапира. Харесва ли ви?

— Не зная — каза Адриана.

— Акела би изпаднал във възторг. — Асен отпи и се обърна към момичето. — Бихте ли направили кафе?

— Защо го наричате Акела?

— Това е една приказка… дълга.

— Аз имам време.

— Може би по-късно, с кафето.

— Какво знаете за мен?

— Името Ви.

— Само това?

— Не е ли достатъчно?

— Лъжете! — каза Адриана. — Андрей Андреев как го наричахте?

— Акела.

— Акела ви е казал, че съм негова… че му позирам… и какво ли не още… така ли е?

— Не.

— Не сте много общителен! Какво искате! — Адриана стана. — Ще направя кафе и ще остана до шест часа. Ако не ви е приятно, можете да си вървите, да спите… Изобщо правете, каквото искате!

— Не се сърдете — Асен седна на нара. — Искате от мен да предам професора си, да го направя смешен? Горкият Акела не заслужава това!

— Вие ми отговорихте!

— Косвено! — Асен се усмихна. — От глупост.

Беше минало време, кафетата бяха изпити, но разговорът вървеше трудно, въпреки че беше разбрал всичките й планове. Адриана се готвеше да кандидатствува в Художествената академия и разчиташе на Акела в академичния съвет, Асен беше уредил по телефона среща с Васил Каров. Заминаваха за Созопол с парите на Андреев. Това подобри настроението му, но не намали тревогата. Адриана беше започнала да му се вижда красива. Чувстваше, че куражът му се изчерпва и че всеки миг влиянието й върху него се засилва.

— Огладнях — Адриана стана, завъртя се на пети и отиде в бокса. — Празно като във военно време. Дори хляб няма.

Асен отиде след нея. Видя я да клечи разочарована пред стария Зил, огромен ресторантски хладилник. Имаше бутилки вино, различни видове домашни ракии, но нито едно парче месо или каквото и да е било друго.

— Можем да сготвим нещо — каза той. — Стига да имаш време! Пет и десет е…

— Време имам в изобилие, но нито една стотинка…

Асен хвърли парите на масата. Тогава, а и години по-късно щеше да помни този ден като „царския“. Асен Москов откри цената на парите. Разбра какво купуват, как могат да променят отношения, стигнали до канон, как могат да преобърнат една вечер от отегчение в празник.

Докато я чакаше да напише поръчките, огледа като за първи път ателието на Акела. Беше празно, но по елегантен начин. Имаше въздух, всяка мебел се открояваше в релефа си. Нямаше излишни неща, може би липсваха необходими вещи, но те щяха да отнемат най-важното тук — въздуха. И Акела се беше лишил от тях. На огромната маса, заобиколена от мутерхенди и фатершули, Адриана приличаше на малка светлокоса владетелка, изпращаща на пазар камериера си. В небрежността на високия й нестабилен почерк Асен откри някакво охолство, което го накара да се почувства равностоен на обстановката и да заиграе театър, който в собствения му дом, значително по-нареден от този, не му бе минал наум. Преди да тръгне на пазар, Асен огледа ателието, Адриана, седнала върху босите си крака, щедрата празнота на помещението и откри, че богатите хора живеят независими от вещите, че преплитането на личностите има смисъл тогава, когато е предизвикано в емоционална среда, и че той, Асен Москов, е длъжен да се снабди с всичко това един ден (този ден не бива да бъде далеч), за да осмисли отношението си към хаоса и да се скрие от него.

Асен купи месо, картофи, зеленчуци, подправки. Не намери лимони и някакъв корен, но можеше и без тях. Адриана го посрещна одобрително, хвана го под ръка и го заведе в бокса. За този час на отсъствие и тя не беше си губила времето. Върху печката кипяха две тенджери с вода, в умивалника лежаха на ребро измити чинии, през вратата, на хола върху бяла покривка блестяха сребърни прибори и тънък порцелан. Въпреки дневната светлина беше спуснала плюшените завеси и запалила аплиците над касата и дивана. На средата на масата амалгамирани свещници, на грамофона — „Меланхолична серенада“ на Чайковски, достатъчно тенденциозно сантиментално, за да бъде ясно, и достатъчно невинно, за да е трогателно.

Адриана сияеше. Ръцете й нарязаха месото на идеални квадрати, принуди Асен да мие зеленчука няколко пъти по-дълго, отколкото той смяташе за нужно, забрани му да пие, докато не наряза лука, доматите, докато не разби яйцата до онази степен, която прие за задоволителна, и всичко това с толкова вродено изящество, че Асен се подчиняваше с бързината на птица, признаваше грешките си, поправяше ги с театрално-гузна усмивка, крадеше глътки скоч зад гърба й, правеше го така, че да го залови на местопрестъплението, и с щастливо нетърпение очакваше заканително размахания й пръст. „Ей, ти!“ — казваше Адриана и в това нищо не значещо възклицание откриваше толкова основание за щастие, че се задъхваше, разболян от очакване. Какво очакваше? За това не смееше да мисли.

Когато месото и зеленчуците влязоха във фурната, Адриана отиде в спалнята на Акела и след малко го повика по име: „Ела, Асене!“ — каза тя. Това му се стори толкова интимно, че докато прекосяваше хола с ръце в джобовете, из главата му се въртяха какви ли не предложения.

Завари я пред гардероба да се рови из ризите на Акела. На леглото имаше син костюм, на пътеката лъщяха чифт обувки, опънати в калъпи. Адриана избра връзка, остави я на леглото и го помъкна към банята.

— Живея на другата страна на площада — каза тя. — Оттук не се вижда. Докато се преоблека, искам да те заваря избръснат и в дрехите, които видя там. Ако обувките не ти станат, можеш да останеш със своите. Ще се върна след половин час. Искам да ми отвориш с костюм и връзка.

Асен я видя да прекосява площада, да люлее високия си задник в жълтите кожени панталони и изпита завист и паника. „Тази жена не е за мен!“ — прозвуча в ушите му и там, облегнат на парапета, почувства нужда да бяга. Можеше още сега да вземе рейса за Боровец, до довечера да е там и обратно тук с колата преди истинската нощ. По дяволите парчетата месо, безупречно наредената маса и парадните дрехи на Акела. „Адриана е скъпа жена. Парите не са мои. Ателието, сервизите, всичко тук е чуждо!“ Това бяха съображения, които непрекъснато се блъсваха в главата му, докато сваляше ципа на джинса, докато оглеждаше мършавото си тяло във флорентинското огледало на Акела и докато, седнал на ръба на ваната, сапунисваше лицето си.

Асен Москов се поддаде на театъра. Панталоните му стояха добре, въпреки че сигурно изглеждаха малко широки в бедрата. Обувките и ризата бяха като за него, когато отстъпи и се огледа в несъвършените съвременни дрехи, откри за себе си, че е роден да носи костюми. Адриана беше избрала виненочервена връзка, но Асен се зарови из гардероба и откри друга, която му се стори по-подходяща. Сега със синя връзка на бели точки картината му се стори смайваща. Направи няколко крачки и се обърна. Да! Така може да отиде навсякъде. Доволен от себе си, Асен се върна в хола и седна внимателно на гросмутерхенда, несъзнателно подчинен на някаква тържественост, натрапваща се от представата за официалност. Асен запомни завинаги този миг.

Седем години по-късно създаде на Васил Каров предпоставки за същия театър.

Адриана се върна в дълга рокля с деколте и куфар. „Вътре е коженият панталон“ — помисли Асен, докато го взимаше от ръцете й, и го внасяше в хола.

— В тези дрехи няма да си позволиш да ми говориш грубост — каза тя.

Седнаха един срещу друг. В очите й имаше нещо, което не можа да определи дори после, през годините на брака. Въпреки изобилието от чувства, които напираха в нея, въпреки сиянието, което се виждаше в очите й, в лекотата на движенията, Адриана владееше някаква резерва, която я държеше трезва, неподатлива докрай на вълненията. В началото това го вдървяваше, а по-късно го изнервяше, плашеше и дразнеше.

— Искам този дом да е наш — каза Адриана. — Ще те посрещам в дълга рокля. Ти ще сядаш там, под часовника и ще гледаш как нареждам масата. Би било хубаво, нали?

— Сигурна ли си, че искаш именно аз да сядам там?

Адриана не отговори.

— Обичам мига, който събира хората около масата — каза тя. — В него има повече, отколкото се признава. Масата крие много чарове и не е еснаф този, които го открива. През деня се вижда всичко, хората са уморени, зли… Със свечеряването става нещо с тях. Променят се, заприличват на себе си, а ако ги наредиш около масата, стават красиви… Като тебе например. Сега си друг човек. Очите ти са меки, тембърът — на цивилизован човек… Сега си красив и не само дрехите са причината.

— Ти си красива — каза Асен. — Красива и чужда. Всичко наоколо е чуждо… Дрехите, масата…

Очите й се разшириха, загубиха цвета си, а когато го възстановиха, имаха твърд блясък. Мълчаха няколко секунди. Асен запали цигара и опита да скрие настроението си. Отпи безсмислени и безвкусни глътки, почувства вдървяване на лицевите мускули, сигнал да престане със скоча, а когато остави чашата и я погледна, откри насилието и върху нея. Адриана опитваше да каже нещо и не можеше.

— Да?

— Искам всичко да бъде твое — каза тя. — И дрехите, и аз! — скочи и тръгна към бокса. — Кавърмата трябва да е станала!

Когато остана сам, Асен затвори очи и се прекръсти. Не беше религиозен, поне не се отнасяше сериозно към бога, но си отваряше вратичка, ако случайно има такъв.

Адриана поднесе кавърмата, вино от запасите на Акела, салата с настъргано сирене. Асен нямаше нито вкус, нито апетит, но се насили и поиска още. След вечерята се преместиха на масата пред балконската врата и пиха уиски, загледани в оскъдното осветление на площад „Семинария“. Видяха залеза на луната, затварянето на „Баядерка“, смяната на постовия милиционер. Бе единадесет и половина, когато Адриана стана и отиде в спалнята. Асен остана сам. Пред него беше празната бутилка, препълнен с угарки пепелник, изстинало, недопито кафе. Продължи да се взира в нощта, трескаво напрегнал полупияния си поглед. Беше дванадесет и половина, когато свали сакото, разхлаби възела на връзката и влезе в спалнята. През дифузното осветление на светла нощ видя Адриана легнала по гръб, без обувки и с пепелник, отсичащ ъгъла на деколтето.

* * *

Васил Каров пристигна в Созопол с три дни закъснение. Притичвайки в дъжда, се добраха до администрацията, платиха бунгалото, курортната му такса и отидоха под навеса на ресторанта.

— Ще полудея — каза Асен. — Ревнувам Адриана от съня й, от всичко, което не мога да видя. Ако ми се мерне Акела, ще го удуша като куче, а се изприщвам, като си помисля какви мръсотии ще ми направи!

— Луд си, да мислиш за Акела!

— Не го познаваш! — Асен се вгледа в лицето му, очакващ да открие съчувствие. Отказа се.

Васил Каров живееше като непорочно бебе и нямаше представа какви игри се разиграват в административните кръгове. Изпита нужда вместо него в този момент да бъде Борис Попов, Ивайло или някой друг, но чужд на илюзиите и със здраво чувство за реалност.

— Порадвай се на наглостта си! — каза Васил. — Не оставяй впечатление, че се боиш от Акела. Прати го по дяволите!

— Какво ще стане с мен, когато Акела ми пресече пътя в художествения съвет? Няма да потвърдят проекта за сградите, ще внуши на инвеститора да ме задраска в списъка… Няма ли да бъде Адриана първата, която ще ме напусне?

— Ако те напусне, значи не е била жена, която заслужава риска!

Близо половин час гледаха дъжда, без да разменят дума. Преди появяването на Васил като че ли можеше да напусне реалния свят, да се затвори в бунгалото с Адриана и да изключи „дразнителите“. Сега се дразнеше от всичко. Под краката му скърцаше пясък, на дълъг синджир, изпънат като ластик на прашка, кучето на пазача, млад вълк с червеникава козина, лаеше срещу всеки минаващ по пътеката между бунгалата и ресторанта, на грамофона се въртяха гръцки песни и съпровод на китара, дъждът не спираше и Асен чувствуваше вдигнатата кожа на слепоочията си, нервни тръпки по протежение на гръбначния стълб и полагаше усилия да не се поддаде на настроението си.

Адриана ги завари пияни. Същата вечер Асен обяви брака и покани Васил за кум. Оставиха на него грижата за партньорка.

Курортът започваше да се засилва. Васил и Асен научиха Адриана да плува. Адриана приготвяше кафето сутрин и в часа следобед, Асен вадеше миди и ходеше на пазар, докато Васил бродеше син от студ, около Кефалония за две-три платерини на ден. Вечер ядяха риба, пиеха созополски памид или слизаха в казиното на пристанището. Времето течеше. Васил прекара една седмица със Зоя Хубалкова, жена на един инженер от Братислава, весела и буйна словачка, която не се посвени да направи истерична сцена, когато „Емона“ ги отнасяше от Созопол. След нея се появиха Ана Австрийска, къдраво момиче с черни очи, наречена Австрийска от нетърпящия еднообразието Каров, Роза Велева — Морската болест, луда за панаири и циркове, момиче, способно да прекара цял ден на стрелбището. Васил я остави едва след като го принуди да повръща на въртящите се столчета. Без прякор остана единствено Лилда.

Лилда се появи около палатките по бикини, с тъмни очила и боса. Под ластика на гащетата й се подаваше кутия цигари, в ръцете й — малко кадифено портмоне. Не отказа поканата за обяд, но вечерта се появи с ослепителен грим в опел — рекорд, смайваща и царствена. На другия ден Васил не дойде нито на кафе, нито на обяд в ресторанта. Едва надвечер пиратската му мутра се появи зад бунгалото. По нищо не личеше, че с него е станало нещо, но когато ги поведе към шосето, Лилда ги чакаше в опела, прегърна Адриана и каза:

— Другият подпис ще бъде на Лилда!

Асен Москов и Адриана се ожениха в градския съвет на Созопол. Асен се държеше като господар на света, заставяше оркестъра да свири ту за жена му, ту за Лилда и го прави, докато разговорът между двете привлече вниманието му.

— Твоят брак е грешка — казваше Лилда. — Омъжваш се за момче, а имаш нужда от мъж. Никога няма да се омъжа за Васил, въпреки че го харесвам, и ако се поддам на чувства, мога да се влюбя в него.

— Ние ще работим заедно — отговаряше Адриана и треперещият й глас звучеше толкова наивно, че Асен неволно призна логиката на Лилда! — Искам да изградя с ръцете си дома, който ще имам, да го напълня с предмети, които ще обичам…

— Това е работа за цял живот. Докато изградиш противния си дом, ще откриеш, че животът е минал, че по света има интересни неща, красиви мъже, големи курорти… Все едно, аз няма да се омъжа, докато един брак не ме спаси от мисълта за утре. Не ме интересува как ще изглежда мъжът ми, ако е в състояние да ме отърве от грижи.

Адриана беше момиченце до Лилда, а бяха на една възраст, един ръст и като че ли от една порода.

Когато Васил подгони рекорда по шосето към Слънчев бряг, притихнала, Лилда се поддаде на общото настроение. Сега тя беше горда с Васил Каров. Той беше мъж с пиратски очи, с маниери и нерви на командос (нейни думи) и това я ласкаеше. Васил, бесня, танцува, пи невъздържано. Асен го познаваше достатъчно, за да го разбира. Лилда не получи прякор и беше единствена, която принуди Васил към самодоказателства. Тази вечер те, духовните родители на брака им, плуваха между чужденците в странна еуфория. Танцуваха с англичани и шведи, целуваха се с партньорите си и се връщаха един към друг с чувството, че прекарват заедно последна вечер.

На връщане шофираше Асен. Уморена и щастлива, Адриана го въздържаше от скорост. В колата присъстваше някаква рутина на охолни отношения, сигурност и Асен, спирайки пред къмпинга, за втори път този месец се закле да живее живота на богат човек.

Лилда замина. Баща й беше търговски представител в Бразилия, отпуската му свършваше и беше време да тръгнат за Рио. Васил я изпрати подигравателно и мрачно, усмихна се на уверенията й, че ще му пише, но когато „Емона“ се скри зад остров Свети Иван и сирената се сля с клаксона на рекорда, спрял над развалините, наречени Картаген, извади статива и загледан в морето, нарисува напрегната от пламък абстракция, в която облаците добиваха формите на женски глави, а под тях крачеше човек с празни вътрешности.

* * *

Акела го посрещна бесен, нарече го крадец и заяви, че е възложил сграфито на Владо Матев. Асен не се изненада, напротив, беше подготвен за такъв удар. Следващият ден се яви пред възлагателната Комисия с оспорване на решението й, но срещна само иронични погледи. За една седмица разбра каква китайска стена се е вдигнала около него и колко минимални шансовете му да се справи. За негова изненада Адриана беше в списъците на приетите в Академията и въпреки че подразбираше машинациите на Акела, не помрачи радостта й. Остави я да мисли, че го дължи на талант. Това беше началото на съжителството с майка му. Макар и остри, отношенията все още не бяха нетърпими. Адриана купуваше цветя, обичаше да се бави в банята, пиеше по пет-шест кафета на ден, а това значеше, че преседяваха твърде дълго в банята и кухнята и че безогледния характер на старата Москова се въздържа с последни усилия. Асен не виждаше изход. Доходите му бяха сведени до нула, непрекъснато теглеше пари от влога си и виждаше как застрашително спада. За шест месеца, до февруари на следващата година, положението им беше почти непоносимо. Адриана се въздържа няколко пъти срещу острия език на Москова, но в навечерието на сесията нервите й не издържаха и се премести при майка си. Пред Асен възникна нов проблем. Ако искаше да запази семейството си, трябваше да се отдели с Адриана си и да й спести нетърпимия нрав на старата. Един следобед Адриана влезе в кабинета на баща му, пусна старото менде, радио отпреди войната, и каза: „Бременна съм!“ Асен не знаеше как да потисне паниката си. Адриана разбра. Въпреки насилената му радост, целувките, празненството, в което се включиха Борис Попов, Васил и Ивайло, няколко дни по-късно Адриана се върна бледа, смъртно уплашена и каза: „Махнах го!“ След скандала, крясъците и съжаленията, които изигра пред нея и майка си, Асен почувствува облекчение. На другата сутрин Адриана занесе кафето си на прозореца, примъкна стол и седя дълго втренчена в улицата. От този ден нататък това се повтаряше всяка сутрин, където и да се намираха, в продължение на седем години.

Когато скандалът на Москов с Акела стана популярен, започна отливът на приятелите му. Нормално беше Владимир Матев да триумфира, да го мрази и да търси начин „да му забие нож“, но поводът на Борис Попов беше нищожен. Една вечер в Клуба на журналистите Акела ги видя заедно, тогава Борис потърси повод за конфликт и го намери, но по-тежко и тягостно впечатление му направи Адриана.

— Аз съм виновна! — каза тя, заключи се в спалнята и плака дълго.

Когато излезе, очите й бяха сухи, беше се овладяла, но изглеждаше дълбоко нещастна. На другата сутрин Асен потърси Киряков.

В модата влезе с нежелание, с чувство, че прави компромис, но малко по малко работата го увлече и потъна в нея. Киряков беше преподавател по история на костюма, беше почтен човек, естествен враг на Акела и владееше половината от Академията. Беше нервен мъж, със скромни възможности, със заслуги към държавата и либерален в рамките на възможното. Бяха го натоварили да създаде модни къщи, да подобри качеството на облеклото, да разнообрази линията и кройките, да създаде европейски образ на мода. Асен се възползва от възможностите да се стабилизира, положи усилия, прегледа класьорите на световните фирми, модните журнали, издадени във Франция и Италия, създаде си известна представа за тенденциите, дотогава не подозираше, че съществува например „романтична линия“ и когато се зае с първата колекция, по внушение на Адриана гарнира моделите с елементи от фолклора. Министерството на леката промишленост подписа бюджета, одобри колекцията и я пусна в производство. Димитър Киряков беше свикнал да отдава дължимото на сътрудниците си, назначи Москов за главен моделиер, организира по негово, по-скоро по желание на Адриана ателиета, изписа от „Некерман“ машини и материали от „Кутюр“ (Висша мода) и предяви иск пред министерството за внос на козметични и парфюмерийни артикули от Франция и Италия. Адриана се увлече. Асен разбра, че ако някой е годен да води „къщата“, това е само тя. Чувството й за вина я накара да хвърли всичките си сили в модна къща „Диана“. По нейно настояване проведоха конкурс за манекени, подбраха хора за ателиетата, тичаха в продължение на месеци да подсигуряват бюджет за редакция, сграда, да издействуват хартия, фотолаборатория, бюро за реклама, часове за ревюта. После започна втория период, най-тежкия. Хората не бяха свикнали по подиума да вървят мъже и жени, да изглеждат красиви и това да им се вижда в реда на нещата. Заваляха открити писма, доноси. Модната къща беше обвинена, че чрез нея се промъкват буржоазни тенденции, беше необходимо да минат години, тълпата да привикне, да схване модата като част от живота си, да се отнася сериозно към новото, да обърне внимание на вида си. Стройните манекенки бяха живо обвинени срещу невъздържания им начин на живот, срещу лакомията. Французите бяха казали: „Добрата кухня взима повече жертви от най-жестоката война!“ и Асен наложи този цитат като заглавие на рубрика. За да бъде красив и елегантен, човек трябваше да се лиши от тлъстините си. Не само естетически, но и здравословни причини го налагаха. Асен Москов привлече към списанието лекари, социолози и естети, които на популярен език защитиха модата. Киряков водеше предприятието формално. Всъщност идеите идваха предимно от Адриана. „Тук трябва да се отвори магазин, там ателие, трябва да се внесе Шанел, Казабланка, Фиджи, спрейове, тушове, мигли, трябва да се заменят бакелитовите самобръсначки с «Насет», «Уилкинсън», «Шик», «Жилет», да се допусне на пазара Кристиан Диор, Мадам Роша, да се поканят колекциите на Нина Ричи и Истерел, да се даде предпочитание на цветните десени, да се променят моделите на обувките.“

Киряков полагаше неимоверни усилия, убеден, че сътрудниците му знаят какво искат. Заплатата на Асен Москов се повишаваше непрекъснато. Държавата му отпусна апартамент — на изплащане, получаваше хонорари, премии, плащаше му списанието, рекламният отдел, художественият съвет. Тогава развиха втория клон на фирмата. Започнаха да правят вътрешна украса на външнотърговски предприятия, кантори, самолетни и железопътни агенции, рекламни бюра. Привлякоха архитекти и дизайнери, изписаха първите алуминиеви лайстни за магазините, създадоха специализирани базари за вносни стоки.

Адриана беше трети курс в Академията, когато се прехвърли от класа по живопис на Акела в класа по текстил, воден от Киряков. След дълги пререкания академичния съвет се съгласи да прибегне до такъв компромис. Това окрили Адриана, „разби“ омразата й към Академията и направи усилията й смислени. Киряков възнамеряваше да я задържи като асистент и в избора му имаше основания. Никой от сътрудниците му не познаваше модата по-добре от нея.

 

 

Адриана печелеше достатъчно, за да предизвика първия скандал. Една сутрин, още се търкаляха в леглото, когато се изправи на лакти, зарови нос в косата му и каза:

— Вече можеш да се върнеш към маслените бои!

— Искаш да те рисувам?

Адриана се пресегна, придърпа чантата си и измъкна някакъв лист.

— Наех ти ателие — каза тя. — Това е договорът.

Асен прочете документа и дълго мълча, преди да каже:

— По-нормално беше да ме питаш!

— Мислех, че ще се радваш?

— Не знаеш ли, че съм до гуша в работа! За да рисувам, значи да не спя!

— Ще зарежеш тази работа! Сега Акела не може да те притисне към стената, а като завърша, ще мога да поема аз. Заради мен се хвана за модата, мой дълг е да те отърва от нея.

Адриана се опита да го целуне, но Асен извърна глава и скочи.

— Кой ти каза, че заради теб съм се хванал за модата?

— Така беше, Асене. Направи го от немай-къде! Трябва да признаеш.

— Един господ знае какво трябва да признавам! Намерих поле за действие и се хванах за него. Ако тогава можех да се занимавам със стенопис, сигурно щях да го предпочета. Времето ми мина и трябва да съм идиот, ако зарежа всичко и започна отначало.

— Но ти искаше да рисуваш картини?

— Искал съм, какво значи да искаш! На времето исках да ставам летец, после професионален водолаз! Виждала ли си хора, разкъсани между намерения и възможности? Не зная нищо по-жалко от амбиции без покритие.

— Когато започваше с модата, не мислеше така! — очите на Адриана светнаха ядно и Асен помисли, че е нелепо да се кара с гола жена. — Тогава твърдеше, че временно започваш мода, че един ден ще се върнеш към четките, че амбициите ти са свързани с живописта! Кога лъжеше? Сега или тогава?

— Тогава! — каза Асен. — Бил съм твърде сляп, за да не си давам сметка колко лесна плячка бих бил, ако взема да излагам картини. Виж Васил Каров! От всички нас, само той рисува, както мисли, и единствен той едва свързва двата края. Ние изплатихме апартамента и осигурихме материалната си независимост!

Адриана скочи и всичко, което прочете в очите й, беше презрение.

Може би щеше да го чуе, ако не беше я спрял:

— Гола си! — каза Асен и излезе.

 

 

На обяд в хола висеше картина на Васил Каров. Беше силно, напористо платно, диво като автора си. Щеше да бъде обвинение срещу Асен, да дразни лумпенското му ежедневие с дръзките си тонове, да направи живота му ад. Москов излезе от къщи, взе такси и се прибра със зелена бухара, персийски килим три на шест, твърде скъп за онези години и твърде разкошен за дом като неговия. Адриана не каза нищо, въпреки че разбра намека. Асен избираше живота. На другата сутрин взе кафето си и седна пред прозореца. Докато гледаше гърба й, Асен изпита болка и първите признаци на отчуждението. Когато Адриана тръгна към Академията, походката й беше разклатена, колеблива, но на обяд Асен откри нова картина. Това беше повече от очакванията. Адриана започваше война срещу него. Добре, той щеше да я приеме. Вечерта в дома им се появи концертен „Ухер“, най-скъпият магнетофон, който можеше да се намери. На третата картина изобретателността му беше поставена на изпитание. Асен преброди целия град, докато накрая се спря на един сервиз севърска имитация. Реакцията му срещу четвъртата картина беше огромен бюфет, срещу петата — кристални полилеи, срещу шестата — вартбург.

Адриана никога не разбра колко заеми сключи за това време. Нито той й каза някога. Разминаваха се из къщи. Асен не поглеждаше стените, Адриана се препъваше в новите вещи. Седма картина не последва, но всяка сутрин Адриана занасяше кафето си пред прозореца и гледаше навън вцепенена, лишена от сили, от желание за живот. Кризата наближаваше, задълбочаваше се и щеше да избухне всеки момент, ако Киряков не беше изпратил потвърждение на поканата от Лондон.

Преди да замине, Асен влезе в спалнята и завари Адриана завита в чаршаф, загледана в стената. Любиха се. Никога, никога преди, нито след това Асен беше изпитвал едновременно болка и радост. Докато си прибираше багажа, Адриана лежеше по очи, когато се наведе да я целуне, плачеше.

Асен се бави в хола известно време. „Ще се върна и ще й кажа, че след Лондон скъсвам с модата!“ — реши той, но когато тръгна към вратата на спалнята, Адриана излезе със сухо лице и го изпрати до входа. Пред реалността Асен се почувства безпомощен и побърза да замине.