Включено в книгата
Година
–2005 (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 5 гласа)

6

В първата част на концерта бяха застъпени славянски композиции — Рахманинов и Пендерецки — втората беше посветена на Цезар Франк. В антракта Асен Москов видя Ивайло и го покани при себе си. Саша му беше дала покана за двама души и едното място беше празно.

— Харесва ли ти? — попита Ивайло.

— Мислех за други неща.

— Не го казвай на Саша.

— Няма — обеща Асен.

Саша Балцер излезе на сцената, диригентът даде знак, музиката гръмна.

Асен слуша няколко минути и се отвлече. Беше лаик в сериозната музика. Харесваше единствено това, което се покриваше с понятието титанична музика, а тя като че ли се срещаше единствено у Бетховен. Останалото го отегчаваше. С удоволствие беше слушал „Пер Гинт“ на Григ, няколко композиции на Брамс, една-две на Ференц Лист. Славяните му се струваха скука, италианците — несериозни.

Кореспонденцията му с Адриана се засили. След първите две писма дойде съболезнователна телеграма, последвана от дълго писмо, и оттогава всяка седмица поддържаха подновения диалог. Тонът от информативен стана нежен, възстанови се навикът им да си говорят с галени имена, да се чувстват задължени към словесните доказателства за любов. Асен можеше да познае кога едно писмо е писано сутрин пред прозореца и кога по всяко друго време на деня.

Адриана взе участие в зимната колекция. Хонорарът й позволи да остане до пролетта, да положи изпит и да получи френска диплома „от Кутюр“. Асен одобри решението й. Беше започнал ремонт на бащиния си дом и с подробности й го описваше. Беше избил една стена и уголемил хола, поръча две камини — от теракота и от декоративна тухла. Стените в хола облече в ламперия, махна централното осветление и го замести с аплично. От мебелите щеше да запази по-голямата част (вехторията се връщаше на мода), но трябваше да ги стегне и смени тапицерията. Адриана писа да не бърза. Щеше да донесе алжирска дамаска и марокен. Асен изпрати пари, а тапицерите свършиха останалото. По памет Адриана изготви плана на кухнята, а Асен положи много усилия да го изпълни. Ходи в Силистра за подходящ линолеум, до Етрополе за яворови шкафове. Подмени умивалници, клозет, биде, вана, облицова с плочки сервизните помещения, с тапети антретата, завъртя ключа на апартамента и се прибра в своя. „Когато се върнеш, ще те внеса на ръце!“ — писа той.

Парите се стопиха, направи дългове, продаде вартбурга, но когато продадеше апартамента си и вземеше хонорара от проекта на Каров-Манолов, щеше да си купи по-мощен автомобил.

* * *

Асен чу ръкоплясканията… Публиката беше станала на крак и аплодираше Саша.

— Великолепна е! — възкликна Ивайло. Патосът му беше фалшив или поне пресилен, но Асен беше свикнал с него и беше престанал да се дразни. Отидоха да я изчакат. Саша се появи с букети, раздели се с колегите си, връчи цветята на Ивайло и го взе под ръка.

— Каня ви в Клуба на композиторите — каза тя.

Вечерта напредваше. На масата седна млад диригент с интересна жена и Асен намери дразнител на погледа си. Мълчеше, пиеше вино, слушаше. Ивайло отново блестеше с хумор, разказваше вицове, анекдоти, знаеше всички клюки от живота на музикалния свят, разбира се, знаеше ги и в другите артистични среди. Саша опита да го въвлече в разговора, но Ивайло не изпускаше думата и Асен му беше благодарен. Към десет часа отиде до тоалетната, а когато се върна, на масата имаше още един човек. Беше дребен мъж с брада по контура на лицето, носеше папионка и пушеше лула.

— Да ви представя — каза Саша. — Архитект Александър Ванков, Асен Москов, директор на модна къща „Диана“.

— Най-накрая се запознахме? — каза Ванков. — Андрей ми е говорил много…

— Ласкаво? — прекъсна го Асен, без да крие иронията си.

— Да, да! — Ванков изпусна облаци дим. — Имате ли нещо против да идем на бара? Компанията ще ни извини за четвърт час.

Москов повлече крака след „пренс дьо гала“ на архитекта.

— Уиски?

Кимна. Оттук жената на диригента излагаше на показ профила си, заведението изглеждаше по-уютно. С изненада откри, че предстоящият разговор му създаваше предчувствия за удоволствие.

— Добре живеем — каза Ванков. — Преди двадесет и пет години, когато бях на вашата възраст, имах кръпки на задника и пушех кариочка. Помните ли тези цигари?

Асен кимна отново.

— Уиски, вносен тютюн, дрехи… миражи! Ако тогава някой ми беше казал, че след тридесетилетие това ще бъдат достъпни неща, щях да му се изсмея в лицето. Бях на четиридесет и пет години, когато за първи път излязох от България… Вие пътувате ли?

Асен кимна за трети път, но му се стори неучтиво да клати глава и каза:

— Бил съм из Европа.

— Достатъчно. Достатъчно млад сте, за да имате време да пътувате и по континентите. Кажете ми откровено… Вие сте материално осигурен човек, нали?

— В известен смисъл, да.

— Тогава за какъв дявол се месите в чужди финансови операции?

Москов знаеше, че разговорът ще избие натам, но не очакваше нито толкова агресивен тон, нито толкова безцеремонност. От дребния спретнат Ванков можеше да очаква по-скоро лукавство, отколкото директна атака.

— Ясно! — каза Асен. — Думите на Акела! Ще трябва и на вас да повтарям, че ми е все едно кой ще спечели този проклет конкурс. Престанете да ме плашите, да ми предлагате пари! Какво ви кара да мислите, че с мен може да се постъпва по този начин?

— Добре! — Ванков допря чашата си до неговата. — Ще ви кажа същото по друг начин. Каров и Манолов няма да спечелят конкурса. Ще взема мерки това да не стане, дори ако трябва да поканя комисия от Централния Комитет. Моят страх е, че ако случаят се подхвърли на общественото мнение, хонорарите ни ще предизвикат нежелателен шум и ще се наложи да ги преразгледат. Единственото ви постижение може да бъде нова хонорарна таблица. Мисля, че и вие не сте заинтересован от това?

— Не, разбира се! — каза Асен. — И ако някой предизвика такава комисия, няма да съм аз!

— Добре казано! Тогава защо слагате пръста си пред летяща врата? Каров и Манолов ще останат зад нея! Казвам ви истината!

— Вярвам ви, но защо я казвате на мен? Единственото ми пристрастие към този случай е временното (подчертавам временното) управление на модната къща!

— Не ме заблуждавайте, Москов! Вашата личност възбуди любопитството ми. Знам всичко около машинациите в модната къща. Трябва да съм сляп, за да не видя какво се готвите да направите от конкурса. Уверявам Ви, че няма да бъда статист във вашия театър!

— Заплашвате ли ме?

— Предупреждавам! Ценя подбора ви! Каров-Манолов е най-добрият екип, който може да се изправи срещу нас. Причините са няколко. Знаят да воюват, поне Манолов разполага с оръжия от нашия калибър, а има още един коз, който не е за пренебрегване — младостта! Въпреки това този екип е губещият в надпрепускането. Аз ви предлагам да заложите на фаворитите. Другото ще бъде проява на инфантилизъм!

— Ще ви отговоря пред проектите — каза Асен. — От вас няма да скрия за кого съм подал гласа си.

Ванков намести ръбовете на панталоните си, загледа се в портретите над главата си, Асен не ги виждаше, но видя гнева му и върна погледа си на жената на диригента.

— Сериозно ли говорите?

— Напълно.

— Втори път отхвърляте предложението на професор Андреев?

— Това са обидни предложения!

Старият архитект плати скочовете и го хвана под ръка:

— Да се върнем на масата? — каза той.

* * *

Асен Москов чакаше Ивайло. Беше шест и половина вечерта, „къщата“ беше празна. Бяха си отишли всички, освен портиера, но той беше предупреден и щеше да доведе Ивайло в кабинета. Двадесет дни преди конкурса за монументална украса на модната къща Асен беше повикан в кабинета на министъра и беше обвинен открито в създаване на подражателски вкус и разход на валута за хонорари, непредвидени от статута на предприятието. Сериозни обвинения, не можеше да гледа през пръсти на положението си. Знаеше откъде изхожда сигналът. Конфликтът със стилистите Мария Тренева и Ангел Стоянов зрееше за разрив. Асен беше уязвим по много линии. Изготвяйки зимната колекция, беше заимствал цялата цветова характеристика от английската зимна мода, върху която беше разработил няколко италиански модела от клубен тип. И друг път беше правено това, но тогава вътрешни врагове не съществуваха и всички стилисти бяха заинтересовани от одобряване на моделите. Допусна две грешки. Отстрани Мария Тренева от работа по колекцията и не защити гърба си. Трябваше да бъде особено внимателен и да положи грижи за тила си. Сега беше обвинен в компилация и което беше по-лошото, в допускане на идеологическа грешка, в насаждане на западен вкус. Беше необходима ловкост, за да намери добре защитаващи го аргументи. Друг пункт, по който беше силно уязвим, беше хонорарът изплатен на Адриана. Мария Тренева беше мълчала пред художествения съвет, не каза нищо ни „за“, ни „против“, но не беше преглътнала обидата и сега отговаряше с коварен удар. Ако за ден-два Асен Москов не намереше начин да се защити, бяха му дали да разбере, че ще бъде освободен. Провал по всички линии. Решението на съвета щеше да остане в тайна. Каров-Манолов щяха да загубят гласа му, а което беше още по-лошо, нямаше да има възможност да следи Матев и групата му, които можеха да вземат двоен хонорар и да изиграят най-мръсния номер.

Ивайло беше предупреден от сутринта, беше взел скиците и беше отишъл в Народната библиотека. Ровейки се в книгите по история на костюма, проследявайки съвременните тенденции на модата, той трябваше да намери начин да свали обвинението от гърба на Асен. Другата му работа беше да направи писмен паралел между Мария Тренева и Адриана, да намери съкрушителни аргументи срещу враговете му и сериозни доводи в полза на бившата му жена. Снабден с такава защита, щеше да намери начин да оправдае изразходваната валута, без нея щеше да чака заповедта за уволнение. Уплашен от скоротечността на събитията, Асен беше дал „картбланш“ на Ивайло да използва клевети, доноси, ако трябва, да лъже явно, но поне да отложи всъщност неминуемата развръзка в „къщата“. Асен Москов отиваше на работа преди колегите си и напускаше след тях. Правеше мили очи на моделиери и дизайнери, задържаше се в ателиетата, присъстваше на проби, никога преди това не беше го правил, заседяваше се в кабинета на профпредседателя. Мария Тренева веднага забеляза маневрите му и поиска отпуск.

— До кога? — попит Асен.

— Докато ви освободят! — отговори тя и побърза да се махне.

Започваше да става забавно. Играта се усложняваше, но ставаше откровена. Това го освобождаваше от излишно лицемерие. Десет минути по-късно отново срещна Мария, този път в коридора. Вървеше сама и се опитваше да не срещне погледа му. Асен застана на пътя й.

— Много ли ме мразиш? — попита той.

— Достатъчно.

— Защо?

— Не се ли сещаш? — дори да не беше признала омразата си, очите я издаваха. — Не понасям унижения и не виждам причина да се подчинявам на негодник като тебе!

— Благодаря! — Асен опита да се усмихне, но обидата беше задействала.

— Няма да се спра пред нищо! Ако се оправдаеш за валутата и за плагиатските костюми, ще те обвиня в морално разложение!

„Ще я убия!“ — помисли Асен, но се въздържа и отмина.

Ивайло се забави, но донесе добри новини. Ако Асен Москов, защитаващ се в кабинета на министъра, трябва да покаже откъде е заимствал костюмите за зимната колекция, може да покаже септемврийския брой на „Прамо“ от 1968 година. С известни цветови разлики костюмите бяха почти същите. Обвинението в компилация щеше да остане, но поне другото, идеологическото, щеше да отпадне и ако бъде отстранен, то параграфът щеше да бъде „за несправяне с работата“. На един лист Ивайло беше извадил номера и страниците на всички книги по история на костюма, които доказваха националното решение на Адриана. На Асен щеше да бъде достатъчно да го покаже или остави в канцеларията. Колкото до Мария Тренева, Ивайло носеше „Бурда“, „Ел“, „Некерман“ и един булеварден журнал „Ла Ви паризиен“, които бяха сами по себе си обвинителен акт срещу нея.

Асен не издаде радостта си, въпреки че вътрешно триумфираше.

В петък сутринта се представи в кабинета на министъра, изнесе защитата си, своята и на Адриана, и насочи ударите към Мария Тренева. Съветниците клатеха глава, задаваха въпроси. Привидно се съгласяваха или признаваха доводите му, но Асен излезе от кабинета, без да е сигурен в крайното решение… Трябваше да чака.

 

 

Когато наближи художествения съвет, Москов взе БМВ-то на Васил и замина за манастира. До Вакарел опитваше да свикне с мощната кола, след това пътуването се превърна в удоволствие. В манастира пристигна в четири часа и преди да е преминал арката на вратата, видя Ласко да разхожда жребците. Това беше първия тревожен сигнал. Обикновено Дометиан се занимаваше с конете си. Посрещна го Станой. Изглеждаше добре. Беше в меко, тъмножълто палто и боти от истинска кожа.

— Добре дошъл! — Асен откри промени, които не му харесаха. Станой беше добил достатъчно самочувствие, за да не изглежда жалък, и беше достатъчно богат, за да угодничи.

— Дойдох за тебе — каза Асен. — Ще приемеш ли една поръчка? При нормални стечения на обстоятелствата ще спечелиш около три хиляди лева.

— Къде ще живеем?

— Ще ви отстъпя ателието. Не е кой знае какво, но има всички условия, сервизни помещения, парно, бокс…

— Мария ни чака за обяд — Станой го бутна към къщата. — Ще работя за тебе, ако ще и в джендема… Има новини! Не знам как да започна… Арестуваха Дометиан!

— Какво? — Асен го хвана за реверите, но този път Станой беше достатъчно уверен в себе си майстор. В очите му видя, че е прекалил. — Извинявай!

— Няма нищо — каза Станой. — Яшаров. Прекъснал е някакъв нерв и циганинът ослепял… Тези дни ще бъде процесът!

* * *

Асен Москов беше допуснат в канцеларията на полковник Белов, началник на пловдивския предварителен арест.

— Кой сте вие? — попита полковникът. Беше мрачен мъж, но Асен беше твърде разтревожен, за да се съобразява с настроението му.

— Казвам се Асен Москов — подаде ръка, но оттатък не я поеха и увисна глупаво над масата.

— Какво искате?

— При вас е задържан Климент Антонов, игумена на манастира „Свети Илия Чудотворец“.

— И?

— Зная всичко, свързано с този случай. Искам да дам показания!

Полковникът слушаше с привидно внимание и Асен се увлече. Когато взе да говори за правата на милицията, срещна отново тежкия поглед на полковника. Стори му се, че слуша с интерес, затова шокът му беше двойно по-голям, когато Белов позвъни и заповяда да го изпратят до вратата. В канцеларията на дежурния Асен Москов попълни молба за свиждане и след ново чакане получи отговора на Белов. „Не разрешавам!“ — пишеше в горния ляв ъгъл.

В манастира го посрещна икономката.

— Отец Зосим ви чака! — каза тя.

— Ще се преоблека и ще оставя багажа си в килията — кимна Асен.

— Не съм сигурна, че можете да направите каквото и да било без съгласието на отец Зосим! — натърти икономката. Даде да се разбере, че положението му е променено, че е престанал да бъде почетен гост и че никога повече няма да бъде.

— Чаках ви — каза Зосим и стана от бюрото. Асен влизаше за първи път в манастирската библиотека.

Имаше хиляди томове книги, кожени писания, различни издания на църковни ръкописи, карти с религиозни сюжети. Огромно махагоново бюро, разположено между кожени кресла създаваше впечатление за интериор на замък. Асен пое ръката, но отново не я целуна, въпреки че поднасянето беше недвусмислено.

— Седнете — покани го Зосим. — Знаете какво стана с брат Дометиан?

— Да.

— Нашите духовни наставници взеха решение да не ходатайстват пред държавата… Отнемат духовния сан на Климент Антонов и го низвергват от редовете на духовенството.

— Това значи… — Асен започна нервно, но направи дълга пауза и когато продължи, гневът беше избил от гласа му до върха на пръстите — че го хвърляте на кучетата?

— При находчиво образно мислене може и така да се каже!

— Вие сте духовни лица, проповядвате смиреност, изтънченост на нравите…

— Точно този закон на църквата е престъпил Климент Антонов!

Отишъл е на юмручна саморазправа.

— Но нали смисълът на църквата е в опрощение на греховете?

— Ние опрощаваме нашите енориаши, с нашите дела се занимават висшите ни ръководители… Нека те решат този въпрос… пред Бога!

Асен се почувства безпомощен пред софистиката на монаха и махна с ръка. Жестът му не се хареса на Зосим и той не го скри. Асен стана и тръгна към вратата.

— Какво ще стане с жребците? — попита той.

— Не са жребци! — отговори Зосим. — Вчера ги скопихме.

Асен Москов почувства болка в слабините. Изтича на чардака и видя Ласко и трите унижени жребеца да вървят след него с наведени глави. От гордите им осанки не беше останало нищо, мъжествеността им се търкаляше някъде, обагрена от расовата им кръв и мръсните псета от околността се боричкаха за нея. Затвори очи и си представи Дометиан в някой от арестите, дивият Яшаров, чукащ по неравния калдъръм с тояжката си, самия той, Асен Москов, с пресъхнали извори, унижен и стреснат. Това бяха те, тримата скопени жребци, луда вода, погълната от пясъци.