Включено в книгата
Година
–2005 (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 5 гласа)

4

Анкетната комисия се произнесе на дванадесети май. Дотогава Асен Москов не беше срещал никого. В началото на месеца отиде на свиждане с Дометиан, сега той се казваше Климент Антонов и излежаваше присъдата си в Пазарджишкия затвор. Очакваше да го види смазан от срам, с разстроена психика и разклатени нерви. Но в залата влезе загорял от слънце, усмихнат и жизнен мъж, твърде далеч от покаянието.

— Отървах се от расото — каза той. — Като изляза оттук, ще се оженя и ще създам деца.

Асен му разказа всичко. Беше го направил и пред Мария Тренева, но тогава беше вложил горест. Сега разказът му звучеше по-скоро шеговито.

Асен остави пакета, който беше донесъл: кафе, цигари, няколко чифта бельо, и си отиде. Разбраха се да се видят есента. Антонов чакаше амнистия за Девети септември. Не попита за Яшаров и Дометиан, предпочете да не говори за него. И двамата щяха да се сещат със срам за този циганин. Нямаха вина, той беше изправил дивия си нрав срещу тях, беше ги тероризирал, предизвикал и беше затъмнил живота си завинаги. „Всички сме жертва на лудата вода!“ — помисли Асен. Влизаше в София и образа на Яшаров започваше да се разсейва.

Следващите дни Москов прекара пред картините си. Когато ги предложи на журито и поиска да ги изложи в малкия салон на „Руски“, получи отказ, но Ангел Врабев взе две от тях и ги изложи в магазина за консигнация на „Раковски“. Първите няколко дни картините не се продадоха и на Асен му омръзна да проверява.

Мария Тренева му се обади по телефона. Министерството беше взело решение да преразгледа проектите и гласовете да се подават пред представител на Държавен контрол. Това обезсмисляше писмата, които беше написал на приятелите си. За да покрие загубите, Асен поиска от Борис и Ивайло по хиляда и петстотин лева, а от Каров и Манолов по осем хиляди. Знаеше, че няма да получи нито лев, по-скоро намираше невъзможен контакта си с тях и най-добрия начин да го прекъсне беше да им поиска пари. Отговор не чакаше. От Адриана също. Бяха минали четири месеца и половина от деня, в който мълчаливо потвърди връзката си с Жак Биджерано. След решението за преразглеждане на конкурса нямаше основание да очаква пари, още по-малко да проявява интерес към изхода на художествения съвет. На първи юни заминаваше за манастира „Св. Петка“ в Пирин, а дотогава още четиринадесет дни можеше да лентяйства и да рисува, да се разхожда, да чете или слуша музика без никаква програма и с никакви задължения. В манастира щеше да се задържи три месеца, щеше да реставрира стенописите на основното кубе на църквата, а през септември, след края на морския курорт, да иде в Созопол. В околностите имаше няколко параклиса, а в самия град го очакваше оригинално списване на църква.

Вечерта след втория конкурс Асен Москов позвъни на Мария Тренева.

— Журито потвърди решението си — каза тя. — Промениха единствено хонорара на изпълнителя. Сега работата е поверена на бригада под негово ръководство, но ще трябва да върне две хиляди лева. Остава на заплата. Вещото лице се разпореди да конфискуват осем хиляди лева от доцент Матев за фонда на министерството.

Асен се смя с глас „Най-чистата радост е злорадството“ — беше казал някой. Представяше си лицата им. Станой щеше да дотърчи веднага, след като научи решението. А Акела и Матев в яростта си непременно щяха да го потърсят, поне по телефона. Част от прогнозите се потвърдиха. От Андреев и бившето му протеже нямаше помен нито през нощта, нито на другия ден, но Станой го събуди в шест и половина.

— Убихте ме! — плачеше с глас. Лицето му изглеждаше мършаво от когато и да е било, напрегнатият му поглед сега беше доведен до лудост. — Взехте ми жената, гаврихте се, ограбихте ме! Какво искате? Защо не ме оставите на мира? Къде е Мария? А парите? — Станой миришеше на ракия. Когато посегна към врата на Асен и се вкопчиха един в друг, лъхна го на застояла пот. Асен го изрита между краката, използва объркването му и с няколко удара го смъкна на земята. Съсипан от алкохол и безсънни нощи, заспа, ридаейки, на пода. Хвърли одеяло върху него и включи бойлера. Станой спа дълго, бълнуваше, плака насън, разтърсван от нервни тикове, но успоредно в отмората нервите му се отпуснаха, напрежението спадна и събуди обзет от апатия и абсолютно безучастен към съдбата си. Асен го принуди да се изкъпе, даде му свое бельо и го застави да изяде няколко кренвирша.

— Върна ли двете хиляди лева? — попита Асен, като реши, че Станой е в състояние да води разговор.

— Да.

— Преди да се свържеш с Андреев, трябваше да ми кажеш, че си недоволен от хонорара. По таблицата нямаш право на толкова пари! Щях да ти дам още хиляда лева след завършването на паметника.

— Не го направих за пари!

— А за какво?

— Когато отиваше тогава у Борис Попов… Аз те предупредих. Казах ти, че ще те предам!

— Предаде себе си!

— Знам — Станой гледаше в пода. — Мария получи развод. Замина. Заедно заминаха някъде. Когато се върне, ще бъде омъжена за Попов.

— Не бива да обвиняваш мен!

— Не те обвинявам — Станой бутна чинията и стана. — Ще прибера багажа и заминавам за манастира.

Асен го изпрати до вратата.

— И аз не те обвинявам — каза той. — Ще те потърся. Ще работим реставрация, стенопис, сграфито… Опитай да се успокоиш и се бори с омразата!

— Не мразя никого — каза Станой и си отиде.

Това беше последната им среща.

* * *

Асен получи известие от магазина за консигнация. Едно от платната беше продадено. В касата на Съюза срещна Акела. Беше дошъл да тегли пари от фонда. Носеше тънък костюм, очила с тежки рамки, но Асен знаеше, че в кризи прибягва до външно декориране.

— Здравей, учителю — каза Асен.

— Какъв учител съм ти аз! — изпъшка Акела. — Тебе са те учили Морган, Дрейк, Разпутин и други кучи синове като тях!

— Надценяваш ме! — Асен се усмихна леко, без сарказъм. Стараеше се да не го дразни. — Кой докара Владо и изпълнителя до просешка тояга?

— И какво спечелих от това? — Акела извади „Дънхила“ си, но не му предложи цигара. — Уморих се от комбинации. Няма да се занимавам повече с този идиотски конкурс! Можеш ли да бъдеш честен поне един път?

— Ще се опитам.

— Кажи колко пари спечели от провала ми?

— Деветнадесет хиляди лева.

Акела махна очилата.

— Лъжеш!

Асен нито потвърди думите си, нито ги отрече. Почувства учестеното дишане на професора, присегна се, взе кутията му и запали „Дънхил“. Знаеше, че това ще го ядоса още повече.

— Добра цена! — каза Акела. — Не обичам да ме продават за стотинки.

— Бъди спокоен! — касиерът повика Асен. Преди да затвори вратата, отново се обърна към Акела. — Ти си отмъстен!

Москов напусна Съюза с петстотин лева в джоба и с превъзходно настроение.

В понеделник срещна Вера Манолова. Това беше последната му седмица в София. В събота щеше да замине за Пирин. Мария Тренева изпрати мъжа си като посредник. Предлагаше му да състави есенната колекция. Петър Тренев беше приятен мъж, но не владееше дипломатическия тон и от вратата каза:

— Мария ме прати да те навивам, но предпочитам да играем табла.

Дори и в конфликта с Мария, Петър Тренев не беше променил отношението си към него. Вечер, когато идваше да вземе жена си от работа, неизменно се отбиваше в кабинета му.

— Можеш ли да ми кажеш защо се скарахте? — попита той, но едва сега, когато отговорът не би променил нищо.

— Не разбирам от мода — каза Асен, — а жената е неподкупна като Робеспиер.

Асен загуби десетина лева, но когато повикаха Мария и отидоха да вечерят, Петър не му позволи да плати сметката.

— Ще те имам предвид — каза Мария на раздяла. — Можеш да моделираш зимната колекция!

Асен беше трогнат от тази жена, която подозираше в сухота. Мария се отнасяше сериозно към семейството си, беше вярна съпруга, строга майка, съвестна изпълнителка на задълженията си и Асен Москов смяташе години наред това за скучно. Сега със стегнато гърло целуна доскорошния си враг, стисна ръка на усмихнато разбиращия Петър и си отиде. Скита дълго в съботната нощ, разходи се из парка, преседя цял час на пейка, заслушан в щурците. В понеделник по обяд срещна Вера Манолова на бензиностанцията. Видя я в пежото, чакащо ред след него. Беше сама. Направи се, че не я вижда, но когато излезе да плати, чу гласа й:

— Асене!

Лошо изигра изненада и го видя на лицето й.

— Имаш ли време? — попита Вера.

— Нямам нищо в такова количество.

— Почакай ме в сладкарница „София“! Отдавна се канех да те потърся!

Докато намери маса в претъпканото кафене, дойде и Вера. Оглеждаше се за него. Беше запазила нещо от момчешката си походка, но сега, обути в сабо (как ли шофираше с тези налъми) и по шорти, краката й изглеждаха великолепни. Погледите я преследваха от вратата през цялото заведение, но нито за секунда не я смутиха и Асен изпита удоволствие при мисълта, че ще прекара известно време с тази жена.

— Вера?

— Тук е лудница — каза Вера. — Да отидем в Руския клуб? И без това е бреме за обяд.

Оставиха колите на паркинга и отидоха пеша.

— Говори се, че Васил Каров те завлякъл?

— Не е съвсем така. — Асен не очакваше подобна насока на разговора.

— Адриана ще се омъжи за някой си Жак Биджерано.

„Ще я убия!“ — помисли Асен, влизаха в клуба.

— Зная от Велин. Платил си й колекцията. Дал си хиляда лева на майка й, не включвам дълговете на оня мухльо! Адриана пишеше в къщи и Велин ми показваше писмата. Знам, че сте кроили планове за бъдещето, че си ремонтирал бащиния си дом и т.н.

— Значи знаеш всичко! — Асен отново се опита да внесе шеговита нотка, но го душеше яд и не му се отдаде. Поръча водка. Ядът и изненадата му се удвоиха, когато Вера не отказа да пие.

— После се е появил Биджерано. През лятото ще се оженят в Рилския манастир, Адриана очаква договор за още една година, ако го получи, ще се върнат в Париж.

— Защо ми казваш всичко това?

— Не мога да понасям мисълта, че очакваш отговор на „онова“ писмо!

— И за него ли знаеш?

— Знам всичко!

— Не очаквах толкова непочтеност от Велин! — Асен изпитваше изгарящ срам, омраза и към Адриана, и към цялото й семейство. Чувстваше се предаден, подхвърлен на организирана гавра. Питаше се какво иска Вера от него.

Очакваше да бъде изнудван, осмян, уязвен в най-слабото място, преливащото от вина до любов чувство към Адриана.

— Той не е виновен — каза Вера, — това беше мое условие.

Асен не разбра.

— Какво условие?

— Да ми показва всички писма на Адриана!

— Защо?

— Защото съм влюбена в тебе! Зная всичко! За удара срещу професор Андреев, последствията, измамата на приятелите ти.

— Не се гаври с мен!

— Ти крепеше Васил години наред. Създаде му условия да спечели пари. Ти се принуди да продадеш бащиния си апартамент, за да покриваш сметки, които би трябвало да плати той.

— Откъде знаеш всичко това?

— От Алипи Саров! Чувал ли си това име?

— Отдавна ли познаваш този човек?

— Мога да те излъжа… Ще повярваш, ако ти кажа, че е стар приятел, дори роднина. Истината е, че отидох при него и го помолих да не скрива нищо. Признах му, че те обичам.

— За бога, Вера!

— Аз те обичам, Асене! — каза Вера по същия начин. — Саров те смята за единствения честен човек в тази история. Беше готов да се закълне, че ще бъдеш единствения измамен. Показа ми писмото ти. „Щом е дал осемдесет и една хиляди лева на проектантите, на изпълнителя и за подкуп на журито, значи е платил от джоба си статиите в пресата и експозето — защита. Вътре е най-малко с десет хиляди лева!“ това са негови думи.

— Ако го видиш, кажи му, че е ясновидец!

— Няма да го видя — Вера се усмихна. — Саров направи за мен всичко, което можеше!

— Тоест?

— Помогна ми да се уверя, че съм влюбена в честен човек!

— Какво би казал Велин, ако те чуе?

— Не ставай смешен! — Вера се облегна в стола и запали цигара.

Мълчаха дълго. Асен Москов пиеше втората водка. Третата го чакаше на масата. Седяха един срещу друг, загледани с празни очи в минувачите. Асен кимаше разсеяно на познати, виждаше нервните пръсти на Вера, пружиниращи боси до сабото. В три часът клуба приключи обедната си смяна. Излязоха на улицата. Бяха оставили колите на паркинга. Асен прехвърли ръката си през рамото й. Извървяха „Шишман“ до „Граф Игнатиев“ и влязоха в „Струмица“.

— Доколкото си спомням, ти беше омъжена? — попита Асен.

— Бях.

— Вече не си ли?

— Не.

— Извинявай! — продължаваше да се държи глупаво, алкохолът беше подпалил очите му и сега светлината го ослепяваше. Ръката на Вера мина зад гърба му и го обви през кръста.

— Обичам те, Асене! — каза тя. — Ако не бях го признала, можех да ти стана любовница отново…

— Защо ми казваш това?

— Защото сме пред нас!

Вера го хвана за ръка и го придърпа във входа.

— Целуни ме и си върви!

Асен я целуна, но си отиде на другия ден.

* * *

Сутринта не намери Вера, но в кухнята имаше бележка.

„Включи машината за кафе, заредена е. Под бялата кърпа е закуската. Ако на обяд те намеря в кафене «София», ще бъда щастлива, ако не… приятна работа в Пирин и на добър час!

Вера.“

Асен се изми, пи кафе и взе телефона. Помоли Дирекцията на музеите да отложат заминаването му с една седмица и отиде да вземе колата си. В пощенската кутия намери картичка от Борис и Мария. Пишеха от Пампорово. „Обичаме се, щастливи сме, мислим за тебе!“ — гласеше текстът. И стилът, и почеркът бяха на Мария. Асен се въртя из ателието, опъна рамка, грундира я, и я изкара на слънце. Преседя на терасата до единадесет часа. Допи му се кафе, но не намери и отиде в „София“. Щеше да чака Вера повече от час, но погледа му щеше да се залъгва с панорамата и да убие скуката.

— Разбра ли какво се е случило? — Владо Матев влезе кафенето и без покана седна на масата.

— Какво ти предсказах?

— Ти отърва ли се?

— Глупав въпрос!

— Говорят, че си продал апартамента?

— Ателието е по-удобно.

— Прав е Акела — каза Владо и мълча дълго. Очакваше да задава въпроси. „Защо е прав?“ „В какъв смисъл е прав?“, но Асен се загледа през витрината и Матев не издържа. — Акела каза: „Всички ние ще влезем до гуша, единствено Москов ще измъкне!“

— Прав е!

— Що за късмет имаш, дявол да те вземе! Ще ми кажеш колко спечели от това мошеничество?

— Не.

— Акела твърди, че си глътнал деветнадесет бона.

— Щом Акела твърди…

— Кажи де, вече е безразлично!

— Ти си по дрънкането! — каза Асен.

— Както и да е… Имаш ли възможност за известна компенсация?

— За теб?

— За кой друг?

— Да се дават пари на идиот е подсъдно!

— Ще те ударя! — заплаши Матев. Асен се смя, докато не се махна от масата.

Видя Вера от вратата. Въпреки опитите й да крие тревогата си, шарещите й очи я издаваха. Мина покрай него стигна до дъното. Сега имаше значително повече хора и нито една маса не беше съвсем празна. Когато стигна срещуположната порта и се обърна, лицето й беше пепеляво, но погледите им срещнаха, изтича при него върху тракащото си сабо, с главата си в ризата му и се разплака.

Излязоха прегърнати и тръгнаха през градината към Университета. Хлиповете се разредиха, дойде на себе.

Скитаха из града, хванати за ръце, обядваха на крак в някаква бирария и отидоха в ателието. Любиха се на верандата, заглушени от детски гласове, долитащи от дворовете. Слънцето вдигна лудата вода в него и го доведе до непознато вдъхновение. Телата им се превърнаха в съставни части на един музикален инструмент и сглобени, възпроизведоха музика.