Включено в книгата
Година
–2005 (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 5 гласа)

2

Повече от час Асен Москов ровеше из мътните си спомени. След снощното пиянство главата му беше склонна към халюцинации. Кафето изстина, зад стената Саша беше започнала да дрънка на пиано. Наближаваше седем часа. Слънцето, кацнало над сградите, разделяше на петна задните дворове, плъзгаше се по грапавите стени и се блъскаше в стъклата. Градът беше на крак. Дъждовете се бавеха и макар сутрин да беше хладно, истинската есен още беше напред.

Асен пиеше кафе в огрения от слънце хол, сменяше плочите на грамофона и гледаше през френския прозорец долу на улицата. В осем и половина щеше да трябват пари за новата колекция, до девет трябваше да се е срещнал с главния счетоводител, с моделиерите и най-късно до десет да предаде моделите в ателиетата. От понеделник работата щеше да „кипне“, това беше израз на Адриана. На двадесет и пети ноември беше насрочен художествен съвет, а днес беше дванадесети. Истинската работа не можеше да започне преди четиринадесети. Разполагаше едва с десет дни.

Всичко това след час и половина. Дотогава можеше да не прави нищо. Имаше нужда именно от безделие. Седмицата течеше сиво, уморително, а като изключи гостите снощи, и страшно скучно. Истинското напрежение щеше да трае и днес. От понеделник грижата щяха да поемат шивачите и той да си отдъхне. Представяше си как в един часа ще се качи в колата, ще кара с максимална бързина до Пловдив, ще обядва на „деветия километър“ и ще се върне бавно. Като човек без грижи.

Не си спомняше кога покани майка си, днес или утре, но щеше да провери по телефона и съобразно с това да търси отдушник на нервите си.

Баща му се лекуваше така. Тогава го преписваше на маниакалните му състояния. С годините доктор Стефан Москов беше заприличал на пациентите си. На обяд, около старата маса в хола, съобщаваше какви нервози си е открил, декламираше латинската диагноза и вдигаше глава да види ефекта. Ефект нямаше. Асен посрещаше безстрастно такива декларации, вбесяваше го и се налагаше да слуша дълги тиради за коравосърдечието си. Един-единствен път, вследствие дългия опит, реши да се направи загрижен, но тогава го обвиниха в лицемерие. Старият Москов го нарече подлец и завинаги го направи чужд на грижите си.

Асен допи кафето и машинално обърна чашата. Това беше жест на жена му. Пиенето на кафе пред този прозорец — също. Ако затвореше очи, щеше да я види и сега. Става от сън, включва машината за кафе, съблича се и влиза в банята. Бави се десетина минути, излиза с грим и върху чехли с висок ток, които от вчера е занесла там, навлича пеньоара и отива в кухнята в момента, когато кафето тече в резервоара. Налива две чаши, вади от хладилника шише мляко, капва няколко капки в своята чаша, поставя кафетата на табла и ги занася в хола. Тогава казва: „Добро утро, Асене!“, и занася чашата му на бюрото. Понякога, обикновено в слънчеви дни, го целува около устата, в особено добро настроение разрошва косата му, след това отива до прозореца, обръща креслото и сяда. Долу е улицата, вартбургът им, потоците коли, еспресо — барът, пълен с избягали ученици, цветарницата аранжирана с изкуствени цветя, магазинът за колбаси и винаги все това. Адриана отпива първата глътка и запалва цигара. Тогава казва: „Излизам“. Погледът й е празен, излъчва върховно усилие, пустота. Обръща се и тръгва. Асен става от бюрото и застава на мястото й пред прозореца. Адриана излиза от входа, хвърля цигарата, настъпва я и оглежда двете страни на платното. Пресича несигурно и стъпила на отсрещния тротоар, тръгва, отъркваща се в стените. Сутрин Адриана ставаше като от гроб. Тогава в него се късаше нещо. Коя е тази жена? Каква е връзката му с нея?

Когато Адриана беше тук, отговорът беше един, когато го напусна, друг.

Асен вдигна кафето и стана. Имаше на разположение половин час. Взе шлифера и излезе. Обикновено ходеше пеша до модна къща „Диана“, но тази сутрин му предстоеше работа и взе вартбурга. Шумът на мотора, градският ритъм, движението го извадиха от мислите, включиха го в ежедневието, но на главните улици отново изплува Адриана. Когато пътуваха извън града, или вечер, когато движението намаляваше, Адриана седеше притихнала до него, с ръце на седалката и с глава, отхвърлена назад. Когато движението ги затискаше, когато пълзяха едва-едва между колите, тогава се оживяваше, чувстваше се заобиколена от много хора, в центъра на света, лицето й се променяше, поставяше ръце на таблото и с цялото си същество участваше в потока. По същия начин се държеше и в дома си. Заобиколена от майка, баща, брат, забравяше всичко, приказваше, ръкомахаше, задъхваше се, лицето й пламтеше. Имаше свой свят и никога не го напусна, своя стая, свои любими предмети, мании, брат-дивак, на който вдъхна респект към Васил Каров, ограничена, ласкава майка, възрастен баща. Имаше свои цветове: бледосиньо и лила, марка обувки, парфюм и успяваше в стихийния пазар да се снабдява с това, което обича. Васил Каров имаше слабост към нея и не го криеше. Още в първите дни на запознанството им я нарече „восъчната принцеса“. Първоначално Асен потърси иронична оценка, но с времето си даде сметка колко здрав смисъл е вложен в този прякор.

Адриана се променяше вечер. С отминаването на деня настроението и се повишаваше, създаваше си стимули, ставаше ласкава, добиваше чувство за хумор. Със свечеряването Асен започваше да чувства погледа й, търсеше го, ръцете й добиваха нормална температура, движенията й ставаха свободни, а постепенно и несигурни. Това състояние градираше. Изпитваше нужда от компании, от пиене и танци, смееше се звънливо със студения си сопран, държеше се свободно с хората, нежно с него. Гледаше уплашено часовника. Имаше чувството, че я краде, че й отнема ценни минути, и използваше цялата си енергия до пълно отмаляване. Идваше нощта. Прибираха се в къщи или изпращаха гостите си. За момент във въздуха увисваше някакъв смут, изпитваха моментна паника, след което се втурваха един към друг.

Сутрин Адриана отново занасяше кафето си на прозореца и се втренчваше в улицата.

Асен спря вартбурга пред модната къща. Не слезе. Пусна парното, запали цигара, опита да намери музика. Навсякъде предаваха новини. От сградата лъхаше пустота, беше рано. Пред входа на хотела някакъв чужденец паркираше огромен автомобил, кафене „Диана“ се зареждаше с кока-кола. Всеки поглед потвърждаваше рутината на града и в това имаше нещо успокояващо.

Майка му намрази София. Една вечер, малко след смъртта на баща му, Асен се прибра и откри силуета й пред касата на прозореца. Беше осем часът, но лято — мракът все още имаше синкави оттенъци. Беше пияна. Държеше се като тези алкохолици, които полагат усилия да скрият състоянието си и намират това за забавно. Седна срещу нея, пушиха мълчаливи, чужди един към друг, но с някакво съчувствие, от което за първи път не изпита неудобство. По-късно Невена Москова изтрезня и се разплака. Асен очакваше да чуе познатите или поне предполагаемите приказки за безсмислието на живота, за нелепостта на смъртта, но вместо това Москова говори за София. „Студен град… — беше казала тя. — Град, в който няма стара част, не тече река и не мирише на кафе, не е град!“

На другия ден Асен взе назаем един москвич и тръгна да й показва манастирите. Когато се върна, откри, че баща му е умрял наистина. „Изигра ме и със смъртта!“ — каза майка му, но трябваше да минат години, за да си обясни думите й.

Асен влезе в „Диана“. Качи се в асансьора, въпреки че кабинета му беше на първия етаж. За да не обиди майка си, не трябваше да признава, че е забравил точния ден на уговорката. Щеше да се обади да чуе гласа й, и ако е възможно, да разбере кога го чака.

— Да се е случило нещо? — попита, като чу гласа й в мембраната.

— Нищо особено — отговори Москова. — След един часа те чакам. Как си облечен?

— Ще сложа тъмен костюм — каза Асен и затвори телефона.

Завъртя още две „жици“. На Молеров главния счетоводител и на Борис Попов. С Молеров трябваше да отидат в банката, а Борис му трябваше следобед. Повече от два часа с майка му бяха опасни за нервите й. Борис знаеше да отпуска и по-напрегнати лица от нейното.

 

 

В един часа Асен се качваше по стълбата на бащиния си дом. Стените бяха издраскани с надписи, на вратата продължаваше да виси табелката „Д-р Стефанъ Московъ“, кой знае защо, навяваща несериозност. На същия ред (на табелката), тръгвайки за казармата, беше написал „Far away to returning“ (Сбогом на завръщането). Тогава беше влюбен в Росица, а тя беше завършила английска гимназия.

Невена Москова се забави. Нямаше настроение. За тридесет и пет години се беше научил да я познава, кризите й, парфюма й. Чакаше да свали шлифера, за да го разгледа. Умишлено не го направи. „Свали го!“ — очакваше да чуе и знаеше, че днес това не може да стане. Щеше да бъде мек, но ако настоеше, щеше да си отиде, както беше правил не един път. „Ще я науча да се държи с мен“ — беснееше Асен, но като я видя да отива към хола и да намята палтото си, почувства облекчение.

Тръгнаха тържествено, Москова обичаше да ритуалничи. Парфюмът й оставаше облаци от миризми, полепваха по стените и всеки жител на кооперацията с положителност можеше да каже какво се е случило днес, събота, един и десет на обяд.

Асен беше запазил маса, от която се виждаше цялото заведение. Седнаха. Хвана няколко погледа на майка си и установи, че го е харесала.

— Ще вземеш ли едно уиски? — попита Москова.

— Точно това смятах да направя — каза Асен, въпреки че беше с кола и не му се пиеше.

— Аз мисля… — Москова мисли дълго — сьомга хайвер и „Бьоф Строганов“… На моята възраст не бива да ям много.

— За мене „Строганов“ и суха „Тамянка“.

— Не обичам сладки вина — каза Москова.

— Сухата „Тамянка“ не е сладко вино — намеси се сервитьорът. — Вие сте пили десертна „Тамянка“.

Москова млъкна, но стана морава и потъна още по-навътре в лошото си настроение. Не би могла и не искаше да признае правото на келнерите да се бъркат в поръчката. Още по-малко да дават съвети. Асен знаеше, че настроението й ще се блъсне в него. За щастие поръчката взе бригадирът и щеше да се появи на масата едва за сметката. Мълчаха, докато Невена каза:

— Приличаш на баща си!

— Приличам на своя род. Поне по антропологични белези.

— Същото чело, същите скули, начинът да си вдигаш веждите…

— Приятно ли ти е?

— Той беше забележителен мъж. Беше „Ком ил фо“! Кой е този човек?

— Един писател. Беше жесток и капризен.

— Беше умен и нито един път не се почувствах неловко като негова жена.

— Отново говориш за общество?

— Фактът, че общуваме с хора, ни налага да се съобразяваме обществото!

— Аз го мразех! — каза Асен.

— Мразиш и мен — изражението на Москова не се промени. — Но пред хората, отношенията ни трябва да бъдат изрядни. Коя е тази жена?

— Жената на композитора Траянов. Младият мъж е любовникът й.

— Хората не бива да създават деца — каза Москова. — Отвратително е да си налагаш майчино чувство към някакъв малък урод с нечленоразделни звуци и безразборна отделителна система.

— За мен ли говориш?

— За всички деца. Продължение на рода, майчино чувство… всичко е измислено в литературата. Всъщност ти се налага да поддържаш една лъжа.

— Твърдиш ли, че това се отнася за всички жени?

— Ние сме биологично еднакви.

— Оказа се, че сте патологично различни!

Невена Москова го изгледа.

— Като че ли искаш да ме обидиш?

Донесоха обяда. Асен не беше свършил с чашата си и я побутна напред. Жестът не хареса на майка му и той го повтори. Ядоха мълчаливо. Москова се държеше като на сцена, но никой не им обръщаше внимание и Асен с труд се въздържа да не й го каже. Познаваше заведението, постоянните посетители. Можеше точно да определи съсловията, а те, общо взето, бяха три. Тук-там някои раиран панталон, или някоя демодирана шапка издаваха един стар свят, изпълзял на слънце през тези години на стабилитет. Второто съсловие, най-разпространеното беше това, което плащаше данък на някоя от музите. Третото, най-дръзкото — хората на частната инициатива, непманите (тази дума възкръсваше), работещи по мазета и тавани пластмасови изделия и всякакви атрибути на амбулантната търговия. Състезаваха се тоалети, претенции и капризи и Асен не без удоволствие откри, че мястото им е именно тук.

— Имаш ли вест от жена си?

— В Прага е.

— Можеше да ми драсне една картичка. Нищо, че не бяхме кой знае колко близки.

— Пише рядко — опита се да отклони разговора. — Борис обеща да мине.

— Имаш ли нейни вещи?

— Картини.

— Върни й ги.

— Ще ги върна — обеща вяло.

— Разправяха, че била любовница на оня негодник, Васил Каров?

— Той не е негодник!

— Все едно какъв е! Истина ли е?

— Не!

— Точно такъв разговор очаквах — Москова взе чашата си. — Ето защо, искаш или не, но приличаш на баща си. И той не би признал на твое място.

— Адриана никога не е била негова любовница!

— Разбира се! — Москова категоризира отговора си и с това потвърди, че се съмнява. — Разнообразието в семейния живот не е вредно, напротив, води до опресняване.

— Подобен разговор между майка и син не е нормален!

Москова се усмихна.

— Казвала ли ти е, че си страхливец?

— Не е имало нужда. Винаги съм го знаел.

— Правиш ли нещо против това? Мога да си представя какъв ужас е да живееш във вечен страх!

Този път Асен се усмихна. Знаеше от опит, че с нарастване на лошото й настроение майка му ще става все по-безотговорна в обвиненията и че на всяка цена ще потърси тема, в която да го намери уязвим. Ако страхът се окаже недостатъчно обиден, щеше да заговори за осакатения му живот, да го обяви за пораженец, безделник, ще заяви, че не е достатъчно мъж и че именно по тази причина Адриана си е отишла.

— Спя — каза Асен. — Насън не се страхувам от нищо.

— Сериозно те питам?

Москова го огледа отново. Имаше твърди очи, започващи да губят цвета си и заедно с бледосините сенки на клепачите приличаха на пресъхнали езера.

— У Москови има няколко случая на лудост. Прадядо ти, генералът, малко след Освобождението е полудял в Русия. Ненавиждал е ръцете си и се е опитвал да ги отсече със сабя. Умрял в някаква лудница.

— Каква нужда да разказваш тези истории?

— Трябва да познаваш рода си. Сестра му се е разстроила на религиозна почва. Като малка учила в католически пансион в Гренобъл. Още там твърдяла, че е призвана да изкупи греховете на Мария-Магдалена. Живяла до дълбока старост, но в пълно помрачение!

— Не се тревожи! — Асен отново хвана чашата. — Чувствам се напълно нормален.

— Предупреждавам те — каза Москова. — Ние сме толкова чужди!

— Страдаш ли?

— Мислиш ли, че това е думата?

— Не! — каза Асен. — Не ми се сърди, но няма да те изпратя.

Лицето й не мръдна. Без да иска, завидя на силата й. Сега не му изглеждаше бутафорна, измислена или глупаво суетна. Напротив — беше агресивна и горда, знаеше, че не е била майка, и не искаше да има син по милост. Възрастта и немощта щяха да я поставят на колене, но не искаше да получи обич и грижи, след като самата тя е отказала да ги даде.

— Животът с баща ти беше ад! — каза Москова. — Не ме прекъсвай! За мъртвите добро или нищо, но сега говорим за лични отношения. Той се срамуваше от половината неща на този свят и презираше другата половина. Беше егоист, а се мислеше за скептик, хората го ненавиждаха — той мислеше, че му завиждат!… Моля те, изпрати ме до вратата!

Асен остана да гледа как майка му ще криви глезени по неравния паваж на улица „Добруджа“. Внимавайки в разклатената й походка, погледът му се отмести и попадна на два млади крака, нервни като жребци пред старт. Гледката му се стори позната. Момичето, вървящо срещу него, съзнаваше магнитната сила на тялото си и когато се изравниха, погледна дръзко, с онова вълнуващо признание за раса, което се поражда между добрите екземпляри на двата пола. Готвеше се да се обърне след нея, когато срещна очите на майка си. На ъгъла в полупрофил Москова беше видяла и разбрала сцената. „Хайде ловецо!“ — казваше погледът й, пълен с ирония, и с презрение. Останаха един срещу друг, до един миг, в който Москова направи крачка и се скри зад ъгъла. Асен се обърна в другата посока, но момичето беше изчезнало. Затворил очи, той възстанови походката й, и с досада откри, че въображението му е имитирало Адриана.