Михаил Лъкатник
Невероятните приключения на Билянка Разпилянка и Живко Ленивко (7) (Фантастична повест в две части, с две въведения и две заключения)

Пета глава
Сбогом, роден град!

Чудното легло самолет полетя над града. Живко и Билянка горяха от нетърпение по-скоро да стигнат там, където по цял ден ще се излежават, там, където са непознати думи като „ред“ и „труд“. Но леглото като че ли не бързаше да напусне града. То кръжеше над улиците, по които припрени минувачи тичаха по своите работи, въртеше се над заводите, в които синеблузи работници бдяха над машините, поспря се над рибарите, които кърпеха огромни мрежи, засмоляваха обърнати с дъната нагоре лодки.

Живко и Билянка мислеха, че като остави рибарите, леглото ще полети над морето, но то отново се върна в града и леко спря над пазара.

Една жена, натоварена с две пазарски чанти, бавно вървеше по улицата. Личеше, че чантите й тежат. И наистина, какво ли нямаше в тези чанти: и моркови, които Живко много обичаше, и картофи, за които Билянка се сърдеше на майка си, ако не са добре изпържени, и плодове, и бял, хубаво препечен хляб, и меки, топли питки…

Да, жената се бе добре натоварила. Кой знае какви лакомници имаше у дома си!

Насреща й се зададе момче. То се спря, усмихна се и рече:

— Леличко, дай да ти помогна.

Жената учудено го погледна. Тя като че ли не вярваше на очите и ушите си: искаха да й помогнат. Едно слабичко дете й предлагаше услугите си.

— Благодаря, детето ми — каза тя. — Но аз и сама ще занеса всичко в къщи… Пък и ти…

Може би тя искаше да му каже, че е слабичко, че ще се измори, но помисли да не го обиди и добави:

— Пък и тебе сигурно майка ти те е пратила по работа. Ще закъснееш, а тя ще те чака…

— Не, леличко, не се безпокой за мама. Напротив — тя много ще се зарадва, като й кажа, че съм помогнал на една жена, която си няма никого…

И момчето, без да чака повече, взе едната чанта от ръцете на жената и я понесе.

Живко и Билянка видяха как жената изтри една сълза от лицето си с освободената от чантата ръка. В движението на тая ръка имаше нещо познато и чак сега те се вгледаха в лицето на жената.

Та това беше майка им!

— Мамо! — искаха да извикат и двамата, но в този миг леглото се вдигна нагоре-нагоре и те успяха само да се хванат по-здраво за него.

На тях като че ли им стана малко мъчно. Засегнаха се от думите на момчето: „Една жена, която си няма никого“… Отде накъде пък майка им да си няма никого? Ами те, Живко и Билянка, на кого са? Нали са нейни? Но то, момчето, сигурно не знае. Ако знаеше, нямаше да говори така.

„Да, сигурно не знае“ — помислиха си двамата и се успокоиха.

Гледката под тях отново привлече погледите им и те забравиха за случилото се преди малко.

Гларусите, накацали по покривите на къщите, почистваха с клюнове крилата си и след това се стрелкаха към синьото море. Някои разперваха криле и плавно отлитаха към пристанището, където голите мачти на големи кораби стърчаха в небето. Огромни кранове спускаха стрелите си над корабните трюмове, работници окачваха на тях сандъци със стоки или железни листове ламарина, крановете изтегляха стрелите си и отнасяха товара в спрелите наблизо вагони.

Хората се трудеха и по съсредоточените им лица личеше, че съзнават колко е полезна тяхната работа.

Леглото спря над пристанищните складове. Един дебел човек в синя дочена престилка, вероятно магазинер, ръкомахаше и се заканваше на друг един човек с бяла, разкопчана риза и сив панталон.

— Това е татко! — възкликна Живко и посочи човека с бялата риза.

— Че какво прави тука! — учуди се Билянка.

— Сигурно има някаква работа — рече Всичкомога.

— Че каква работа ще има тук, на пристанището? Той работи в градския съвет — додаде Живко.

— Какво работи в градския съвет? — попита Всичкомога.

— Архитект е — отговори Билянка.

— Архитект? А какво по-точно работи?

На тоя въпрос на вълшебника и двамата не можаха да отговорят. Наистина, какво работеше баща им? Те знаеха, че по негови планове се строят сгради в града, но кои сгради бе построил той, не знаеха. Те не знаеха, че да се построи нещо, трябва много хора да вложат своя труд и всеки със своите знания, със своето умение да допринесе за общото дело.

И Живко, и Билянка си мислеха: стои татко на бюрото си в съвета, чертае си планове, дава ги после на прислужника и му казва:

— По този план ще строят училището на улица „Морска“. По този — къщата на улица „Речна“, а по този — еди-какво си на улица „Далечна“.

Взема плановете разсилният и ги занася: първия на улица „Морска“, втория на улица „Речна“, третия на улица „Далечна“.

Така си мислеха те и сега, като видяха баща си, не можеха да си обяснят каква работа има той на пристанището. Затова се заслушаха в разговора между него и дебелия човек в синя дочена престилка.

— Ти трябва да дадеш желязото! — викаше баща им.

— Никакво желязо няма да ти дам! — ръкомахаше магазинерът.

— Но нали обеща?

— Обещах. Но без бележка от началника няма да го дам.

— Ама разбери, бе човек — увещаваше го баща им, — началникът ще се върне чак след седмица. Дотогава със скръстени ръце ли ще стоим?

— Не ме интересува как ще стоите — противеше се магазинерът. — Аз искам бележка. Черно на бяло. Разбираш ли?

— Ама слушай, бе човек. Аз ще ти подпиша бележка, че съм получил желязото. Като се върне началникът, ще оформим цялата работа.

— Не! Без бележка от началника нищо не давам!

Бащата на Живко и Билянка извади кърпичка и избърса потта по челото си. Той продължи да моли магазинера:

— Толкова ли ми нямаш доверие, бе човек? Че мен целият град ме знае. Бива ли да ти падам на колене за няколко тона желязо, което и без това е определено за тоя строеж?

— Че е определено, определено е, но без бележка на началника няма да го дам! — упорствуваше магазинерът.

Тогава бащата на Живко и Билянка кипна:

— Слушай, бюрократ с бюрократ! Ти си държавен враг номер едно!

Магазинерът се стъписа:

— Ей, ей, не обиждай! Под съд ще те дам за обида. Пред свидетели — и посочи насъбралите се наоколо работници.

— Под съд? Не те е срам! — ядоса се още повече бащата на Живко и Билянка. — Триста дечица чакат завършването на тоя дом. Триста майки и още толкова бащи се надяват да настанят децата си в него, та да могат спокойно да ходят на работа, а ти не даваш желязото и спираш строежа за цяла седмица? Знаеш ли какво значи една седмица? Хиляди левове загуба за народното стопанство — това значи… И тия хиляди левове загуба ще излязат после от нашите джобове. От моите, от твоите, от джобовете на тия тук, дето искаш да ги пишеш за свидетели…

— Ама как да го дам без бележка? — омекна магазинерът.

— Бележка, бележка! — викаше баща им. — Две бележки ще ти дам аз, та хубаво да ме запомниш. Едната — за уволнение, а втората — за затвора. Там ти е мястото, бюрократ такъв!

Той избърса пак потта от челото си с кърпата и тръгна да си върви. Магазинерът хукна подире му.

— Ама чакай, бай Борисе! Ще се разберем. Ще дам желязото! — удари на молба магазинерът.

— Ще го дадеш. Знаех си, че ще го дадеш. Къде ще ходиш? Ама защо трябваше да ми хабиш половин час нервите? Двама такива да имам на ден като тебе, ми стигат. За един месец ще ми вземат здравето.

Той въздъхна и тръгна към изхода на пристанището. Магазинерът се отправи да търси коли, за да натовари бетонното желязо, необходимо за строежа на новия детски дом.

Живко и Билянка погледнаха към вълшебника Всичкомога. Те изпитваха истинска гордост за своя баща. Ето какъв е той! Накара магазинера да му се моли. Детски домове строи и още много други работи върши. И за желязото се грижи, и за цимент сигурно пак той тича, и тухли, и дървен материал осигурява…

— Да. Трудолюбив баща имате. За всичко се грижи — каза Всичкомога. — За такъв човек се казва, че гори в работата си. Драго ми е, че го видях…

Билянка и Живко се усмихнаха, горди от похвалата на вълшебника.

Тяхното чудно легло напусна пристанището и полетя над града.

— Време е да се сбогувате с родния край — каза Всичкомога. — След малко ще бъдем далече от него.

Билянка извади носната си кърпичка и я размаха във въздуха.

— Сбогом, сбогом, роден град! — прошепна тя. — Може би скоро няма да се видим.

Живко нищо не каза. Той само махна с ръка и се облегна на таблото.

И на двамата им беше малко мъчно. Така е винаги при раздяла с родния град. Човек си спомня за другарите и за буйните игри, дожалява му за мама и татко, които остават сами в къщи.

Леглото вече летеше над морето.

Брегът остана далеч и къщите изчезнаха някъде зад него.

Билянка все още размахваше кърпичката си.

— Сбогом, роден град!