Михаил Лъкатник
Невероятните приключения на Билянка Разпилянка и Живко Ленивко (8) (Фантастична повест в две части, с две въведения и две заключения)

Шеста глава
Лежиград

Но… „всяко чудо за три дена“, както казва народната мъдрост. Мъката на Живко и Билянка по родния град, по оставените там татко и мама и по двете баби и двамата дядовци не трая дълго. Тяхното вълшебно легло летеше над планини и гори, над зелени поляни, над реки и езера.

Хората работеха по земята, а Живко и Билянка, понеже нямаха друга работа — пък и кога ли са имали някаква работа, — ги гледаха отвисоко и слушаха техните радостни песни.

Ако кажем, че двамата близнаци съвсем не работеха, ще сгрешим. Макар с подвиквания, макар с подканвания от страна на баща им и майка им, Живко и Билянка учеха. Те не бяха от най-слабите ученици в класа, но не бяха и от най-добрите.

Ех, случваше се понякога да получат шестици, но случваше се да получат и двойка. А в бележниците им в края на срока не оставаха нито двойката, нито шестицата. Двойката със задружните усилия на татко, мама, двете баби и двамата дядовци се поправяше, а шесторката разваляха и без тяхна помощ.

Веднъж Билянка получи шестица по история. Тя занесе бележника в къщи и го показа на майка си.

Майка й се зарадва, целуна я по двете бузи и каза:

— Ох, на мама умницата! Ето че и тя можела да получава шестици.

Радостта на майка й беше толкова голяма, че тя нямаше търпение да дочака баща им да се върне от работа. Обади му се по телефона.

— Билянка получи шест по история — каза му тя.

— Охо, голямо събитие — отвърна бащата. — Трябва да се почерпим.

Той се завърна весел в къщи и даде на всички по един шоколад, а на Билянка — два. До късно разговаряха за шестицата и преди да си легнат, изказаха пожелание: все шестици да получава Билянка, първа ученичка в класа да стане. Само Живко промърмори:

— Както дошла, така и ще си иде.

И така стана. Времето си минаваше, а Билянка вече не учеше по история. Когато учителката задаваше въпроси, тя не вдигаше ръка, а се свиваше на чина си. Учителката веднъж я попита нещо, но Билянка не можа да отговори. Тя не й писа двойка, но я предупреди:

— Внимавай, Билянке! Справяй се с учебника, защото ще ти отлети шестицата.

Но Билянка като че ли не вярваше, че това е възможно. Как така ще отлети? Нали е написана в бележника? Шестицата да не е птичка?

И тя донякъде беше права. Шестицата не отлетя, но един ден в бележника й се появи двойка. И Билянка, и майка й тогава плакаха, а баща й се намръщи. Само Живко се засмя подигравателно:

— Няма ли пак да й купите шоколад?

После с големи усилия двойката бе поправена на тройка и майката се отказа от мечтата си дъщеря й да стане отличничка. Ясно, че на тая дъщеря й се учеше толкова, колкото да премине в по-горен клас. Повече не й трябваше…

Билянка си спомняше и други случаи, когато шестиците отлитаха от бележника й, без да свари да им се нарадва.

— Ех — въздъхна си тя.

Сега всичко това оставаше в миналото. Благодарение на вълшебника Всичкомога и на чудноватото летящо легло те ще отидат в далечна страна, където повече няма да учи, където няма да я карат да подрежда учебници, книги, писалки, моливи и дрехи…

Вълшебникът Всичкомога отскубна нов косъм от брадата си и рече:

Ала бала ница,

бял фасул в паница.

Ти, вълшебен наш креват,

отнеси ни в чуден свят,

в някой град,

непознат,

с много чудеса богат!

Леглото, което бе намалило скоростта си, изведнъж полетя неудържимо. Вятърът засвири в ушите на тримата пътешественици. Бялата брада на Всичкомога се развя, звънчето на края на качулката му весело запя.

— Ех, че е хубаво! — извика Живко Ленивко и се изтегна на леглото. — Много обичам да летя с легло!

— Ти пък сякаш цял живот си летял с легло! — присмя му се Билянка.

Живко се готвеше да й отговори нещо, но в този момент леглото започна да прави кръгове и да се спуска надолу.

— Падаме ли? — изплаши се Билянка.

— Не бой се! Нищо няма — успокои я Всичкомога. — Леглото слиза. Погледни надолу! Под нас е градът, който най-напред ще посетим. Ако ви хареса, ще останете там.

Билянка и Живко отправиха погледи надолу. Под тях се разстилаше някакъв град. Нито един комин не пушеше, по улиците не се виждаше да се движи живо същество. Като че ли животът в този град бе съвсем спрял.

Скоро леглото кацна на пътя, който водеше към града. Живко и Билянка изтичаха към табелата, на която бе написано някакво име. Направи им впечатление, че табелата е легнала на една страна, а и буквите също бяха нарисувани в легнало положение.

— Виж ти, та няма ли кой да я вдигне? — учуди се Билянка.

— Ле-жи-град! — прочете Живко.

— Ле-жи-град! — изненада се Билянка. — Такова име не съм срещала в учебника по география.

— Че ти не си прочела дори половината от учебника! — каза Живко. — Къде ще го срещнеш?

След това заскача от радост и се развика:

— Лежиград! Лежиград! Браво, Всичкомога! Ти си чудесен човек! Да вървим в тоя чуден Лежиград! Изгарям от нетърпение да го видя!

— Скоро ще го видим — успокои го Всичкомога. — Качвайте се! Отсега нататък нашето легло ще се движи като лека кола. Целия град ще разгледаме.

Тримата пътешественици се настаниха в леглото и то скоро навлезе в улиците на града. А там, по улици и по площади, на сянка и на слънце лежаха, спяха или хъркаха баби и дядовци, жени и мъже, ергени и моми, деца, кучета, котки, прасета, магарета, крави, коне…

— Виж ти, град Лежиград! — радваше се Живко и пляскаше с ръце. — Всичко спи, всичко почива. Ето това се казва град. Само за мене място!

Билянка нищо не казваше. Тя беше зяпнала от почуда и не можеше да промълви нито дума. Тя хвана ръката на Всичкомога и най-после изрече:

— Нима в тоя град винаги е така?

— Твърде е възможно — отвърна вълшебникът. — Името му е такова: Лежиград…