Михаил Лъкатник
Невероятните приключения на Билянка Разпилянка и Живко Ленивко (20) (Фантастична повест в две части, с две въведения и две заключения)

Осемнадесета глава
Живко и Билянка — мамина отмяна

— Да, вълшебникът Всичкомога си отиде! — каза Живко.

— И нашето легло вече не е вълшебно! — добави Билянка.

— И ние имаме да учим, защото наближава краят на срока. Това значи, че здравата трябва да се хванем за работа.

— Да, здравата!

— Но най-напред трябва да помогнем на мама. Ти, Билянке, надникни в кухнята. Виж какво има да се свърши там, а аз ще отида да я посрещна — и Живко изтича от стаята, спусна се надолу по стъпалата и излезе на улицата.

От ъгъла се зададе майка му, а до нея вървеше онова момченце, което носеше едната й пазарска чанта. Живко се спусна към тях, взе чантата от ръката на момченцето и любезно каза:

— Благодаря ти много, че помогна на мама. Когато поискаш, идвай да играем на нашата улица.

Момчето отвърна:

— Няма защо да ми благодариш. Аз съм пионер, а пионерите винаги трябва да помагат на по-големите, без да очакват някаква благодарност за това… А за играта бъди сигурен: често ще идвам. Вашата улица е много хубава, а на хубавите улици винаги има много добри деца.

Живко не беше на същото мнение. Той знаеше, че не всички деца на тяхната улица са добри, но не му възрази. Няма да мине много време и всички деца на тяхната улица ще станат добри.

Момчето се сбогува с тях. Живковата майка също му благодари за помощта и го погали по косата. То подскочи весело и на „куц крак“ затича надолу по улицата.

Майката и синът вървяха към къщи. Майката гледаше своя син и струваше й се, че той не е същият. Какво се бе случило с него? Как така изведнъж реши да я посрещне, да й помогне? Тя не помнеше друг подобен случай и си мислеше, че Живко или е направил някаква беля, или ще й иска нещо. Но, както знаете, Живко не беше направил беля, нито смяташе да й иска нещо. Майката чисто и просто грешеше.

В къщи я очакваше друга изненада. Когато Живко натисна звънеца, на вратата се показа Билянка. Тя беше облякла престилката на майка си, която й стоеше смешно, защото й беше малко голяма.

— Добре дошла, мамо! — каза Билянка. — Много ли се измори?

Майката се разтревожи. По капките вода върху престилката тя разбра, че Билянка мие съдовете. Страхуваше се, че дъщеря й вече е изпочупила чиниите. Но тя не можеше да не отговори на любезното посрещане любезно:

— Ох, не, момичето ми! Не се изморих. Днес всички деца са решили да бъдат много добри. Едно момченце взе едната ми чанта и я донесе до нашата улица, а Живко я пое от него и я донесе дотук.

И все пак с известно стеснение тя полита:

— А ти… чиниите ли миеш?… Счупи ли нещо?

Влязоха в кухнята.

— Ето — засмя се Билянка. — Както виждаш, всички съдове са живи и здрави. Представи си — нищо не съм счупила.

Трудно беше за майката да си представи такова нещо. Тя винаги се страхуваше от Билянкината помощ в кухнята и затова не я караше да й помага. Но сега Билянка така сръчно триеше с кърпа измитите съдове, така внимателно ги подреждаше по местата им, че майката облекчено въздъхна:

— Ох, каква си ми била пъргава и сръчна!

Майчината похвала много зарадва Билянка, но тя не подскочи от радост и не изпусна чинията, която бършеше. Само очите й малко се насълзиха.

Трябва да си признаем: всички хора обичат да ги похвалят. И аз, когато ме похвалят, преглъщам една радостна сълза. Тя идва така, против волята ми, и аз не се срамувам от нея, макар че е сълза, която издава една моя слабост.

Билянка довърши триенето на съдовете. Почисти умивалника и свали престилката.

— Ето, готово! — каза тя. — Кажи сега какво да ти помогна още?

Майката се обърна и отново остана изненадана. Двете пазарски чанти бяха изпразнени. Купените продукти бяха подредени на масата. За нея нямаше съмнение кой бе направил това. Живко стоеше до масата и се усмихваше.

— Ох — каза майката. — Живко и Биляна — мамина отмяна. Благодаря ви за помощта. Сега можете да отидете да учите, а аз вече и сама ще се справя с останалата работа. Ще обеля картофите и ще сложа яденето да се сготви.

— Не! — казаха Живко и Билянка. — Картофите ще обелим ние. Ще нарежем лука и магданоза и тогава ще отидем да учим.

И двамата се заловиха за работа.

Майката седеше на миндерчето и гледаше своите работливи деца. О, как щеше да ги похвали на баща им, когато той се върне от работа! Как щеше да го зарадва!

— Не мога да ви позная? — промълви по едно време тя. — Какво се е случило с вас? Кой ви промени така?

Дяволито усмихнат, Живко отвърна:

— Може пък наистина да се е случило нещо.

Билянка добави:

— Промени ни вълшебникът Всичкомога.

— Всичкомога! — изненада се майката. — Вълшебник? Нищо не разбирам. Да не сте сънували? Или сте чели някоя приказка?

— Може да сме сънували — отговори Живко, — може и приказка да сме прочели. Важното е, че вече сме други и ти няма повече да се тревожиш за нас.

— И няма вече другите деца да ти викат, че никого си нямаш — добави Билянка.

— Да, това е най-важното! — съгласи се майката. — Но колкото и да ми е драго, че ми помагате тук, все пак е време да ме оставите сама, а вие идете да учите. Краят на срока наближава.

— Отиваме! — каза Билянка. — Ти бъди спокойна. Ще завършим учебната година както трябва! Няма да те посрамим пред учителите.

Живко и Билянка се отправиха към своята стая. Те седнаха до масата, разтвориха учебника и се заеха сериозно с работа.