Михаил Лъкатник
Невероятните приключения на Билянка Разпилянка и Живко Ленивко (3) (Фантастична повест в две части, с две въведения и две заключения)

Първа глава
Запознаване с главните герои

Домът, в който живееха Билянка Разпилянка и Живко Ленивко, беше в една голяма, многоетажна кооперативна сграда с прозорци към морето. Жилището имаше много удобства и нито Билянка, нито Живко можеха да си представят ония тежки условия, при които някога бяха расли баща им и майка им, двете им баби и двамата им дядовци.

Те смятаха, че даже пещерният човек е имал парно отопление и електрическо осветление. Иначе той би загинал в ония хладни и мрачни пещери и тогава те — Живко и Билянка, мама и татко, двете баби и двамата дядовци — нямаше да съществуват.

По-късно от уроците по история се оказа, че в пещерите на първобитните хора нямало чешми и по онова време водата се употребявала само за пиене, а не и за миене. Това нещо много им харесваше и те често мечтаеха за връщането на тоя първоначален период от развитието на човечеството.

Живко, който беше склонен към философски разсъждения дори задаваше на баща си такъв въпрос:

— До колко години са живеели нашите пра-пра-пра-прадеди?

— До сто и петдесет, двеста, а може би и повече! — отвръщаше бащата.

— Видиш ли? — продължаваше Живко. — Така е било, защото не са се миели всеки ден и не са се къпели всяка седмица. А ние — все се мием, все се търкаме. Кожата се изнежва, изтънява и разните болести лесно проникват през нея в тялото. Затова и до седемдесет години няма да стигнем…

Само че Живко поддържаше тая теория единствено през зимата. Пукнеше ли пролетта, настъпеше ли лятото и тихите морски води започнеха да мамят със своята прохлада, той сменяше философията:

— Цял ден на плажа, цял ден в морето! На какво прилича това? — възмущаваше се баща му.

— Но защо? Какво лошо има? Къпя се, плувам, закалявам се. От водата и слънцето тялото укрепва — защищаваше се Живко.

Баща му махваше с ръка и го оставяше. Впрочем той преувеличаваше. Живко никога не бе стоял по цял ден на плажа. Първо, той не можеше в никакъв случай да стане сутрин по-рано от десет часа, второ — не можеше, след като хапне на обед, да не поспи два-три часа. От десет до дванадесет и от три до шест прекарваше на плажа, но може ли това време да се нарече цял ден? Такива са си те, родителите — от мравката правят слон. Иди, че им обяснявай?

Живко не случайно носеше прякора Ленивко. Кой му го беше закачил и кога, не се знаеше, но той си го носеше, без много да се трогва. Може би защото си го заслужаваше.

И наистина момчето обичаше да спи или най-малкото да лежи. Живко спеше или се излежаваше сутрин до късно, излежаваше се в училище на чина, излежаваше се, когато си учеше уроците, понякога здравата заспиваше дори на плажа.

Веднъж учителят го събуди в клас, за да продължи урока. И Живко вместо за слона заразказва за кита. И се получи нещо много смешно. Според неговия разказ, слонът живееше в океаните, хранеше се с малки рибки и други морски животинки, а когато издишваше въздух, над главата му се издигаше грамаден фонтан от морска вода.

Всички се смяха до сълзи, а на Живко му се приплака. Учителят беше голям добряк и не му писа двойка. Двойка се пише за незнаене, а Живко знаеше. Посмя се учителят заедно с всички деца, а после написа в бележника му:

„Нацъфтяха младите липи,

а пък Живко на чина си спи.

В миг учителят за слона го попита

Живко пък разказа му за кита.“

Учителят не беше добър поет и затова стиховете му не бяха хубави, но бяха смешни и най-важното, отговаряха на истината. Аз не знам вие дали сте получавали забележка в стихове, но момчетата в класа и до днес завиждат на Живко. Какво не правиха те, за да получат такава забележка, но не успяха. Изглежда че учителят нямаше повече вдъхновение за писане на стихотворни забележки…

Да речем, че вече знаете всичко за Живко Ленивко. Но вие не знаете още нищо за неговата сестра Билянка Разпилянка. Ще трябва да ви разкажа нещо и за нея. Билянка и Живко са на една възраст. Разликата им е равна на някакви си минути, защото двамата са близнаци. Кой от двамата обаче е по-голям — не се знае. Майка им беше забравила кой се е родил по-рано, те сами също не можеха да си спомнят, защото в момента на раждането си никое бебе не помни, и затова често се караха.

Ако трябваше да се свърши някаква работа, Живко казваше:

— Аз съм се родил по-късно. То си личи. С два милиметра съм по-нисък от Билянка. Значи Билянка е по-голяма и тя трябва да свърши тая работа.

Ако пък имаше само един билет за кино, Билянка твърдеше:

— Аз съм по-малка. Вижте колко съм слабичка. Аз ще ида да гледам тоя филм. На малките винаги трябва да се отстъпва.

Всъщност Билянка не беше много по-слаба от Живко, защото и тя като него обичаше да си похапва и никога не оставяше днешното ядене за утре. Виж, днешната работа тя често отлагаше за другия и за по-другия ден!

Но защо я бяха кръстили Разпилянка? Предполагам, че се досещате. Защото нямаше навик да си прибира нещата. Даже напротив — имаше навик да ги разпилява. Ще отиде в училище, ще изсипе цялата си чанта на чина и ще започне да търси. Къде е тетрадката по български език? Къде е учебникът? Къде е писалката? Къде е мастилницата? Ще търси през междучасието, ще търси през целия час, докато учителката преподава или изпитва, и, разбира се, няма да ги намери. Както винаги, те са забравени в къщи.

А върне ли се в къщи, започва да разхвърля и тетрадките й летят от масата на дивана, от дивана на пода. И после обратно: от пода на дивана, от дивана на масата, докато най-после, капнала от търсене, Билянка се отпусне на стола, захлупи очи с ръце и заплаче. В тоя момент Живко, който блажено хърка на леглото, ще се събуди, ще отвори едното си око и с прозявка ще попита:

— Какво търсиш пак?

От тоя въпрос и най-много от това омразно „пак“ Билянка дълбоко се обижда. Тя ще скочи от стола и като размаха някакъв учебник в ръката си, ще извика:

— Какво значи това „пак“? Искаш да кажеш, че аз постоянно разхвърлям? Искаш да кажеш, че не зная къде ми са нещата? Искаш да кажеш, че съм разпилянка?

А Живко най-спокойно ще отвърне:

— Всичко това го казваш ти, а не аз. Питам те като човек, какво търсиш?

— Учебника по география — съвсем смирено ще отвърне Билянка. — Тук, на масата, го оставих и дорде се обърна — изчезна. Къде се е пъхнал кой го знае?

— Ех, Билянке, Билянке — ще й се присмее по братски Живко. — Учебниците сами никъде не могат да се пъхнат. Всички вещи, тъй като са неодушевени предмети, могат да се придвижват само с човешка помощ. А колкото до учебника по география, той в момента се е "пъхнал " в ръката ти…

Едва сега Билянка ще погледне с почуда учебника, който държи. Да, няма съмнение, това е учебникът по география!

А Живко ще се обърне, ако не го мързи, на другата страна и отново ще се пренесе в царството на сънищата, защото Билянка вече е започнала да зубри на глас, а нейното зубрене му действува като хапче за сън…

И така: това са двамата главни герои на нашата фантастична и все пак вероятна повест. Те не са кой знае какво голямо изключение в живота и не мисля да ви смайвам с техните приключения, но няма да загубите много от ценното си време, защото книжката е малка. Самият аз не обичам да чета дебели книги, нямам и търпение да ги пиша. По-добре е човек да напише пет малки книжки за една година, отколкото да пише една дебела книга за пет години. Защото вие, децата, бързо растете и докато бъде написана и отпечатана дебелата книга, току-виж, че сте забравили писателя.

Освен това и приключенията на Билянка и Живко не са толкова много. Ще се съберат в по-малко странични, та да ви остане време и за игра.