Михаил Лъкатник
Невероятните приключения на Билянка Разпилянка и Живко Ленивко (12) (Фантастична повест в две части, с две въведения и две заключения)

Десета глава
Заминаване без сбогуване

— Да — каза вълшебникът Всичкомога, — често се случва така: човек мечтае за нещо, а когато мечтата му бъде изпълнена, вижда, че тая мечта нищо не струва.

— Какво искаш да кажеш, Всичкомога? — попита Билянка.

Живко нищо не попита. Той вероятно разбра, че думите на вълшебника се отнасят за него. Отдавна на сърцето на момчето бе легнала мечтата за град като Лежиград. Но ето че като постояха малко там, сам Живко предложи да бягат от него.

— Искам да кажа, че не всички мечти на хората трябва да се сбъдват. Особено мечтите на деца като вас — отговори Всичкомога на Билянкиния въпрос.

— Разбира се, ти си прав, Всичкомога. Защо трябва да се сбъдват такива глупави мечти като Живковата? — каза Билянка. — Че може ли хората по целия свят непрекъснато да лежат по гръб и нищо да не правят? Та те ще почнат да мрат от глад, ще ги нападнат паразити…

— Ти пак ли се заяждаш с мене? — засегна се Живко. — „Човек се учи, докато е жив!“ беше казал някакъв мъдрец. Аз мечтаех за Лежиград, ходих там, поживях в него и вече не искам да го видя. Мечтата ми за лежане се изпари. За всичко това благодаря на Всичкомога. Той ми отвори очите…

— Ех — присмя му се Билянка Разпилянка. — Докога ще чакаме другите да ни отварят очите? Не може ли сами да си ги отворим и да видим кое е хубаво и кое не е?

— Ти много не дрънкай! — отвърна й Живко. — Защото твоите очи още не са отворени и сама надали ще ги отвориш.

— Какво искаш да кажеш? — засегна се на свой ред Билянка.

— Искам да кажа, че ти обичаш безредието и мечтаеш за такова кътче на земята, където никой няма да те кара да си подреждаш нещата. И такава мечта не е много разумна, според мене.

— Защо да не е разумна? — опъна се Билянка. — Подреждането, на вещите е губене на време. Човек живее малко на тоя свят и всеки миг от живота си трябва да използува за полезни неща.

— И, според теб, подреждането на вещите е губене на време?

— Да, разбира се!

— А търсенето на неподредените вещи какво е? Не е ли двойно повече губене на време?

— Е, все някой от двамата ви е прав! — намеси се в разговора им Всичкомога. — Може да е Билянка.

Билянка кимна с глава към Живко:

— Видиш ли?

Живко подозрително се вгледа в загадъчната усмивка на Всичкомога и нищо не отвърна.

Вълшебното легло плавно се носеше във въздуха. Под него се разстилаха полета и ливади, блестяха сребърните ленти на реките.

— Много съм гладна! — въздъхна Билянка. — Ако навсякъде, където отидем, е така, както в Лежиград, не знам дали ще издържа.

— И аз съм гладен! — печално поклати глава Живко. — Да имаше поне малко сух хлебец!

— Ех, и аз! — сепна се Всичкомога. — Какъв изкуфял старец съм станал. Я, Билянке, я ми подай торбичката, дето е окачена там, на таблото на кревата.

Билянка и Живко извърнаха глави натам, накъдето сочеше вълшебникът. Наистина на таблото имаше малка шарена торбичка. Те сега за пръв път я виждаха и малко се учудиха. Не им се вярваше, че тя виси там от началото на тяхното пътуване. Изглежда че бе дошла сега по вълшебен начин.

Билянка подаде торбичката на Всичкомога. Той бръкна в нея и измъкна… какво мислите? Измъкна една топла бяла питка. Като я видяха, Живко и Билянка преглътнаха.

Всичкомога разчупи питката на три и всеки от тримата пътешественици получи своя дял. Вълшебникът бръкна повторно в торбата и извади оттам буца овчо сирене, която разчупи също на три. Бръкна трети път и раздаде на всеки по стрък пресен чесън.

— Хайде сега наздраве! — каза той. — Хапнете си и споменете с добро вълшебника Всичкомога.

Децата сладко захапаха топлата питка.

— Браво, Всичкомога! — извика с пълна уста Живко. — Ти си прекрасен човек! Най-прекрасният, когото познавам.

— Много обичам топла питка със сирене! — усмихна се Билянка. — Да е жива и здрава твоята торбичка, Всичкомога.

Те си похапнаха хубаво и започнаха да гледат по-весело на своето пътешествие.

— Ама че ленивци имаше в Лежиград! — рече Живко. — Видях един легнал на сянка под една круша. Над главата му виси клонче, а на клончето — плод. Едър, жълт — лигите ти да потекат. И близко — с ръка да се присегне, ще го откъсне. Но него го мързи. Чака крушата сама да му капне в устата. Духаше вятър и клончето се люлееше надолу, нагоре, надолу, нагоре.

— А ленивецът какво правеше? — попита Билянка. — Не откъсна ли крушата?

— Ами! Когато крушата се накланяше надолу, той си отваряше устата. А-ха — и ще я лапне. Но в тоя миг крушата се вдигаше нагоре и ленивецът си затваряше устата. Накрая реши изглежда, че е много уморително постоянно да си отваря и затваря устата, и си остана с отворена уста. Сигурно още чака плодът да капне в устата му.

— Има да почака! — каза Билянка. — А аз много се изплаших от мишката.

— Каква ти мишка? Това беше истински плъх. Такъв като него и котка може да удуши.

— Така е — каза Всичкомога. — Когато котките спят, мишките господаруват.

— А в Лежиград всички котки спяха — рече Живко. — Ще видите, че някой ден мишките ще започнат да гризат ушите на лежиградци.

— Никак не ме е грижа за твоите лежиградци! — каза Билянка. — Като са такива ленивци, нека останат без уши.

— А ти да не обиждаш! — каза Живко — Лежиградци съвсем не са мои и на мен също никак не ми е мъчно за тях.

— И все пак не трябваше така да ги оставим — рече Всичкомога. — Тръгнахме си, без да се сбогуваме.

Живко и Билянка се извърнаха назад, където в далечината все още се виждаха къщите на Лежиград. Те повдигнаха ръце, за да му махнат за сбогом, но не махнаха. Ръцете им сякаш сами се отпуснаха.

— Какво ще се сбогуваме? — прошепна Живко. — Първо, градът е вече много далече, и второ, дори да не беше далече, никой нямаше да ни обърне внимание. Нали всички спят!

— Да! — отвърна Билянка. — Празна работа!

— Е, щом е така, на добър път! — усмихна се Всичкомога. — Напускаме завинаги Лежиград. Заминаваме, без да се сбогуваме, и не искаме да знаем нищо повече за него.

Скоро къщите на Лежиград съвсем изчезнаха от погледа. Вълшебното легло се вдигаше високо-високо към слънцето.

Накъде ли отнасяше то нашите славни пътешественици?