Михаил Лъкатник
Невероятните приключения на Билянка Разпилянка и Живко Ленивко (6) (Фантастична повест в две части, с две въведения и две заключения)

Четвърта глава
Приятелите на Живко Ленивко, наблюдавани отгоре

Ако попитате Билянка и Живко коя е най-хубавата улица в техния град, те без колебание веднага ще ви отговорят:

— Нашата!

И наистина, няма по-хубава улица от тая, на която си израснал, на която всеки ден играеш. А улицата, на която живееха Билянка и Живко, беше една от най-красивите в града. Тя беше широка и слънчева. Нейните плочници бяха много удобни за игра на топчета, за скачане на въже, за футбол, за дама и за какви ли не игри. Нейните зелени градинки, засадени с разноцветни рози, които сутрин и вечер приятно ухаеха, радваха окото на минувачите. А сенчестите диви кестени хвърляха такива дебели сенки, че през летните горещини беше цяло удоволствие да седиш на пейките под тях и да гледаш далече-далече в морето.

На тая улица винаги имаше деца. Имаше деца сутрин — тези, които учеха следобед. Имаше деца следобед — тези, които учеха сутрин. Имаше деца по обед, защото едни обядваха в дванадесет, други — в един, трети — в два часа. Само през нощта тя опустяваше, но покажеше ли се човек на балкона или на прозореца на своя дом и по това време, струваше му се, че вън все още ехтят веселите детски гласове, че децата, макар и да спят сладко в леглата си, с цялата си душа са все още там, на тая хубава, слънчева улица.

Тя беше тяхна, тази улица — и те бяха нейни, тези чипоноси и пъстрооки деца, които я обичаха повече от всички улици на света…

Но за Билянка и за Живко часът на раздялата беше дошъл. Да, те щяха да заминат далече-далече и може би никога вече нямаше да видят своята улица. Ето, тяхното легло самолет стои над нея, те гледат надолу сякаш сълзи навлажняват очите им. Дали няма да заплачат? Дали няма да им домъчнее толкова много, че да кажат на Всичкомога:

— Остави! Никъде няма да летим! Нека да се върнем в къщи!

В този момент до слуха на тримата пътешественици в леглото самолет долетя звучна плесница. Две момчета се счепкаха на улицата и започнаха да се бият. За какво се сбиха, пътешествениците не разбраха, но Всичкомога веднага ги укори:

— Ах, ах! Не е хубаво това. Като ги гледаш, физиономиите им интелигентни, а пък се бият като простаци. Кои са те? — обърна се той към Живко.

— Гого и Кирчо — неохотно отговори Живко.

— Хулигани! — възмути се Билянка.

— Я си дръж езика! Това са най-добрите ми приятели. Да не мислиш, че се бият наистина!

Дали Кирчо и Гого се биеха наистина или на шега, не зная, но те добре се налагаха и за щастие или пък за нещастие в тоя миг отнякъде изскочи Петьо. Двамата, сякаш нищо не бе имало между тях, изведнаж му свалиха шапката и започнаха да я ритат.

— Подай, подай! — завика Кирчо на Гого, който хукна надолу по улицата, ритайки шапката.

Когато шапката тупна в Кирчовите крака, той я пое с думите:

— Браво! Внимавай сега! Шутирам!

В очите на Петьо се появиха сълзи. Той започна да им се моли:

— Гого, Кирчо! Оставете ми шапката. Какво съм ви направил?

Но момчетата не му обръщаха внимание.

— Ето, виждате ли? — каза Живко на Билянка и Всичкомога. — Те не се биеха наистина. Веднага се сдобриха и сега си ритат…

Всичкомога поклати укорително глава:

— Ритат си, ама какво ритат? Взеха шапката на другаря си и с това жестоко го наскърбиха. Струва ми се, че Билянка е права. Твоите най-добри приятели не се отличават от хулиганите.

Живко пак ги защити:

— Ех, голяма работа. Бива ли за една шапка да наричаме добрите момчета хулигани?

В това време Гого и Кирчо, без да обръщат внимание на Петьовите молби, здраво си подмятаха неговата шапка. С един доста сполучлив шут Гого я отпрати точно на крака на Кирчо и каза:

— Де да беше тука оня лентяй Живко! Какъв гол щях да му вкарам!

А Гого му отвърна:

— Нали го знаеш какъв е мързел. Сигурно се излежава в къщи на дивана…

Живко, който добре чу разговора им, страшно се възмути. Идваше му да скочи от леглото при тях и да им даде да разберат.

— Аз лентяй! Аз мързел! — замаха с юмрук той. — Само да ми паднат, добре ще ги науча! Хулигани!…

Билянка се ухили злорадо:

— Нали не бяха хулигани? Нали бяха най-добрите ти приятели?

— Не са ми никакви приятели. Никога няма да играя с тях! — закани се Живко.

Той не можеше да си прости, че ги защищаваше от Всичкомога и Билянка, че ги нарече свои приятели. Виж ти какви приятели му били Гого и Кирчо!

Всичкомога се усмихна добродушно:

— Е, щом не искаш, не играй вече с тях, но погледай ги още малко. Кое е онова момиченце, което подскача по тротоара?

Петьо бе успял да си вземе шапката и с насълзени очи я изтупваше о коляното си. Гого и Кирчо стояха облегнати на стената на една сграда и разговаряха за нещо. По плочника подскачаше малко момиченце и весело си тананикаше някаква детска песничка.

— Това е Лили — позна момиченцето Живко.

Когато Лили отмина, Гого пъргаво й постави крак. Лили се препъна и падна. Тогава Кирчо се спусна, помогна й да стане и като отърсваше палтенцето й, занарежда:

— Ох, горкичката! Много ли се удари? Не плачи, аз ще го набия този лош батко.

Той наистина се спусна към Гого и като замаха с юмрук над него, уж че го удря, завика:

— На̀, на̀, на̀! Да не закачаш други път малките момиченца.

Лили изтри сълзите си и си тръгна, но сега пък Кирчо й подложи крак и тя отново падна. На свой ред Гого се спусна да я утешава, но Лили се отскубна от него и когато стигна до ъгъла, завика:

— Хулигани! И двамата сте хулигани!

После се скри във входа на тяхната кооперация, а Гого и Кирчо хукнаха да я гонят.

— Няма да я хванат! — рече Всичкомога.

— Виждаш ли ги какви са? — обърна се Билянка към Живко.

— Те все така правят — намуси се той. — Показват си силата пред малките деца. Дано не я хванат, че сигурно ще я набият…

— Нали казах, че няма да я хванат? — отвърна Всичкомога. — Ето, виж какво ще стане.

Всичкомога отскубна един косъм от брадата си и тържествено произнесе:

— Ала бала ница, бял фасул в паница! Гого и Кирчо да получат това, което им се полага.

Още неизрекъл всичко, и Гого и Кирчо се намериха проснати на плочника.

— Защо ме спъна? — развика се Гого и замахна с юмрук към Кирчо.

— Ти ме спъна! — отвърна Кирчо и също не му остана длъжен.

Започна отново бой, който кой знае колко е продължил. Живко и Билянка не видяха края му. Леглото полетя над града.