Михаил Лъкатник
Невероятните приключения на Билянка Разпилянка и Живко Ленивко (Фантастична повест в две части, с две въведения и две заключения)

Първа глава
Запознаване с главните герои

Домът, в който живееха Билянка Разпилянка и Живко Ленивко, беше в една голяма, многоетажна кооперативна сграда с прозорци към морето. Жилището имаше много удобства и нито Билянка, нито Живко можеха да си представят ония тежки условия, при които някога бяха расли баща им и майка им, двете им баби и двамата им дядовци.

Те смятаха, че даже пещерният човек е имал парно отопление и електрическо осветление. Иначе той би загинал в ония хладни и мрачни пещери и тогава те — Живко и Билянка, мама и татко, двете баби и двамата дядовци — нямаше да съществуват.

По-късно от уроците по история се оказа, че в пещерите на първобитните хора нямало чешми и по онова време водата се употребявала само за пиене, а не и за миене. Това нещо много им харесваше и те често мечтаеха за връщането на тоя първоначален период от развитието на човечеството.

Живко, който беше склонен към философски разсъждения дори задаваше на баща си такъв въпрос:

— До колко години са живеели нашите пра-пра-пра-прадеди?

— До сто и петдесет, двеста, а може би и повече! — отвръщаше бащата.

— Видиш ли? — продължаваше Живко. — Така е било, защото не са се миели всеки ден и не са се къпели всяка седмица. А ние — все се мием, все се търкаме. Кожата се изнежва, изтънява и разните болести лесно проникват през нея в тялото. Затова и до седемдесет години няма да стигнем…

Само че Живко поддържаше тая теория единствено през зимата. Пукнеше ли пролетта, настъпеше ли лятото и тихите морски води започнеха да мамят със своята прохлада, той сменяше философията:

— Цял ден на плажа, цял ден в морето! На какво прилича това? — възмущаваше се баща му.

— Но защо? Какво лошо има? Къпя се, плувам, закалявам се. От водата и слънцето тялото укрепва — защищаваше се Живко.

Баща му махваше с ръка и го оставяше. Впрочем той преувеличаваше. Живко никога не бе стоял по цял ден на плажа. Първо, той не можеше в никакъв случай да стане сутрин по-рано от десет часа, второ — не можеше, след като хапне на обед, да не поспи два-три часа. От десет до дванадесет и от три до шест прекарваше на плажа, но може ли това време да се нарече цял ден? Такива са си те, родителите — от мравката правят слон. Иди, че им обяснявай?

Живко не случайно носеше прякора Ленивко. Кой му го беше закачил и кога, не се знаеше, но той си го носеше, без много да се трогва. Може би защото си го заслужаваше.

И наистина момчето обичаше да спи или най-малкото да лежи. Живко спеше или се излежаваше сутрин до късно, излежаваше се в училище на чина, излежаваше се, когато си учеше уроците, понякога здравата заспиваше дори на плажа.

Веднъж учителят го събуди в клас, за да продължи урока. И Живко вместо за слона заразказва за кита. И се получи нещо много смешно. Според неговия разказ, слонът живееше в океаните, хранеше се с малки рибки и други морски животинки, а когато издишваше въздух, над главата му се издигаше грамаден фонтан от морска вода.

Всички се смяха до сълзи, а на Живко му се приплака. Учителят беше голям добряк и не му писа двойка. Двойка се пише за незнаене, а Живко знаеше. Посмя се учителят заедно с всички деца, а после написа в бележника му:

„Нацъфтяха младите липи,

а пък Живко на чина си спи.

В миг учителят за слона го попита

Живко пък разказа му за кита.“

Учителят не беше добър поет и затова стиховете му не бяха хубави, но бяха смешни и най-важното, отговаряха на истината. Аз не знам вие дали сте получавали забележка в стихове, но момчетата в класа и до днес завиждат на Живко. Какво не правиха те, за да получат такава забележка, но не успяха. Изглежда че учителят нямаше повече вдъхновение за писане на стихотворни забележки…

Да речем, че вече знаете всичко за Живко Ленивко. Но вие не знаете още нищо за неговата сестра Билянка Разпилянка. Ще трябва да ви разкажа нещо и за нея. Билянка и Живко са на една възраст. Разликата им е равна на някакви си минути, защото двамата са близнаци. Кой от двамата обаче е по-голям — не се знае. Майка им беше забравила кой се е родил по-рано, те сами също не можеха да си спомнят, защото в момента на раждането си никое бебе не помни, и затова често се караха.

Ако трябваше да се свърши някаква работа, Живко казваше:

— Аз съм се родил по-късно. То си личи. С два милиметра съм по-нисък от Билянка. Значи Билянка е по-голяма и тя трябва да свърши тая работа.

Ако пък имаше само един билет за кино, Билянка твърдеше:

— Аз съм по-малка. Вижте колко съм слабичка. Аз ще ида да гледам тоя филм. На малките винаги трябва да се отстъпва.

Всъщност Билянка не беше много по-слаба от Живко, защото и тя като него обичаше да си похапва и никога не оставяше днешното ядене за утре. Виж, днешната работа тя често отлагаше за другия и за по-другия ден!

Но защо я бяха кръстили Разпилянка? Предполагам, че се досещате. Защото нямаше навик да си прибира нещата. Даже напротив — имаше навик да ги разпилява. Ще отиде в училище, ще изсипе цялата си чанта на чина и ще започне да търси. Къде е тетрадката по български език? Къде е учебникът? Къде е писалката? Къде е мастилницата? Ще търси през междучасието, ще търси през целия час, докато учителката преподава или изпитва, и, разбира се, няма да ги намери. Както винаги, те са забравени в къщи.

А върне ли се в къщи, започва да разхвърля и тетрадките й летят от масата на дивана, от дивана на пода. И после обратно: от пода на дивана, от дивана на масата, докато най-после, капнала от търсене, Билянка се отпусне на стола, захлупи очи с ръце и заплаче. В тоя момент Живко, който блажено хърка на леглото, ще се събуди, ще отвори едното си око и с прозявка ще попита:

— Какво търсиш пак?

От тоя въпрос и най-много от това омразно „пак“ Билянка дълбоко се обижда. Тя ще скочи от стола и като размаха някакъв учебник в ръката си, ще извика:

— Какво значи това „пак“? Искаш да кажеш, че аз постоянно разхвърлям? Искаш да кажеш, че не зная къде ми са нещата? Искаш да кажеш, че съм разпилянка?

А Живко най-спокойно ще отвърне:

— Всичко това го казваш ти, а не аз. Питам те като човек, какво търсиш?

— Учебника по география — съвсем смирено ще отвърне Билянка. — Тук, на масата, го оставих и дорде се обърна — изчезна. Къде се е пъхнал кой го знае?

— Ех, Билянке, Билянке — ще й се присмее по братски Живко. — Учебниците сами никъде не могат да се пъхнат. Всички вещи, тъй като са неодушевени предмети, могат да се придвижват само с човешка помощ. А колкото до учебника по география, той в момента се е "пъхнал " в ръката ти…

Едва сега Билянка ще погледне с почуда учебника, който държи. Да, няма съмнение, това е учебникът по география!

А Живко ще се обърне, ако не го мързи, на другата страна и отново ще се пренесе в царството на сънищата, защото Билянка вече е започнала да зубри на глас, а нейното зубрене му действува като хапче за сън…

 

 

И така: това са двамата главни герои на нашата фантастична и все пак вероятна повест. Те не са кой знае какво голямо изключение в живота и не мисля да ви смайвам с техните приключения, но няма да загубите много от ценното си време, защото книжката е малка. Самият аз не обичам да чета дебели книги, нямам и търпение да ги пиша. По-добре е човек да напише пет малки книжки за една година, отколкото да пише една дебела книга за пет години. Защото вие, децата, бързо растете и докато бъде написана и отпечатана дебелата книга, току-виж, че сте забравили писателя.

Освен това и приключенията на Билянка и Живко не са толкова много. Ще се съберат в по-малко странични, та да ви остане време и за игра.

Втора глава
Съдбоносният ден

Всъщност денят беше такъв, каквито са всички хубави дни. Имаше слънце, което бе посребрило морето. Имаше гларуси, които грачеха по покривите на къщите и не оставяха хората да си подремнат по време на обедната почивка. Но… имаше и нещо, без което Живко и Билянка щяха да бъдат най-щастливите деца на света. Да, тука човек може да въздъхне и да каже със съжаление: предстоеше голямото изпитване в края на срока, за което Билянка и Живко трябваше да се готвят.

Няма какво да ви уверявам, че в такива дни, когато навън всичко цъфти, всичко цвърти, цвърчи и пее колкото може, когато всичко се къпе в морето, е много тежко да се учи. Вие сами сте изпитали това нещастие и най-добре ще бъде да не ви припомням за него.

Да не си изпитван по един или два предмета, както и да е, но да чакаш да те изпитат по четири — е много лошо. А Живко и Билянка се стягаха за големите мъчения пред дъската, или за „бялата смърт пред черната дъска“, както те се изразяваха, и по алгебра, и по български, и по география, че и по история. Тежко, но вината си беше тяхна. Разни обективни причини във вид на често измисляни „хреми“ и „настинки“, „болни“ баби и дядовци бяха отлагали изпитването по изброените предмети и сега всичко им се събираше накуп.

Та в тоя съдбоносен ден Билянка и Живко учеха.

Живко се бе изтегнал на дивана. Разтворен, учебникът похлупваше лицето му. Изпод колибката, която се беше образувала от двете корици, се чуваше леко, мелодично похъркване. Нещо такова:

„Хърпп… фиийу… Хърррпп… фиийу…“

А Билянка търсеше. Тя търсеше учебника си по история. И пак в стаята всичко летеше. Летяха учебници, летяха тетрадки, летяха книги. Летяха от масата на леглото, от леглото — на пода, от пода — пак на масата. Най-после, сърдита, недоволна от неуспеха си, почти готова да заплаче, Билянка така тупна с един учебник по масата, че Живко подскочи като ощипан.

— Ох, ох, какво става? — забъбри в скороговорка той. — Земетресение ли има? Гръмна ли някой!…

— Няма земетресение и никой не е гърмял. А ти пак ли спиш? — сопна му се Билянка.

Живко, успокоен, отново се отпусна на дивана, без да се обиди от въпроса на сестра си.

— Ами, спя. Дремнал съм малко — прозя се той.

— А аз мисля, че учиш.

— Разбира се, че уча, но…

Билянка се отпусна на стола до масата и разсеяно попита:

— Какво „но“?

— Щом пипна учебника, и ми се приспива.

— Ще ти се приспива, я! Като си легнал по гръб на дивана.

— А как да легна? По корем ли? — направи се на наивен Живко. — Не е хигиенично. Ще ми пречи на храносмилането…

— Уроци се учат на масата — рече наставнически Билянка.

— Ти като учиш на масата, какво научи?

— Няма ми го учебника — оплака се Билянка.

— Че то на тебе какво ли ти е на мястото? От сутринта все учебника си търсиш!

Билянка се засегна и му отвърна троснато:

— А ти от сутринта все спиш!

— Ясно. Значи и ти си учила колкото мене. Нали си ми Билянка Разпилянка!

— А ти си Живко Ленивко.

Тя скочи от стола и може би щеше да го пухне с учебника, който беше в ръката й, но в тоя миг се отвори вратата и в стаята влезе майка им.

— Какво? Учите ли? — попита тя и жално огледа бъркотията, сред която се бяха разположили двамата й любимци.

Учим! — смънкаха те едновременно с половин уста.

Майката може би разбра колко са учили, но нямаше намерение да им се кара. Тя мило попита Билянка:

— Купи ли мляко, момичето ми?

— Не можах — отговори Билянка.

— Че защо не можа?

— Ами тръгнах… ама като стигнах до млекарницата, видях, че съм забравила парите…

— Ах, на мама отмяната! — плесна с ръце майката. — Забравила парите.

— Върнах се да ги взема — продължи Билянка, — но като стигнах в млекарницата, видях, че съм забравила паницата…

— Ох, сега пък забравила паницата! — усмихна се майката.

— Върнах се да я взема, но като стигнах в млекарницата, бях забравила какво трябва да купя…

— Ох, забравила какво да купи! — плесна с ръце пак майка й. — Че какво продават в млекарницата?

— Бонбони, халва, кашкавал…

— Че те в паница ли се носят?

— Върнах се да те питам, но ти беше излязла — довърши Билянка.

— Ох, на мама отмяната! Добре че сама си купих мляко. Нали си знам стоката — каза майката. — А ти, Живко, купи ли хляб? — обърна се тя към сина си, който лежеше на дивана и нито веднъж не се намеси в разговора между майка си и Билянка.

Той очакваше тоя въпрос. Знаеше, че след сестра му идва неговият ред, и отговори точно така, както отговори и тя:

— Не можах…

— Че защо не можа? Какво ти се случи? — попита майка му.

— Рекох, че ще бъде по-умно най-напред да си науча уроците…

Майката се възхити от този отговор. Тя даже го похвали зарадвана:

— Ох, на мама умникът! Добре си рекъл. А после?

— После взех учебника и… поседнах да уча — каза Живко и тъкмо да продължи, Билянка го прекъсна:

— Не поседна, а полегна. Сбъркал си глаголите. И даже не полегна, ами здравата се изтегна.

Живко се нацупи:

— Ти пък, ако не си пъхнеш дългия нос там, където не ти е работата, не може. Е, добре — полегнах с учебника в ръце.

Билянка нямаше дълъг нос. Напротив, нослето й даже беше доста късичко и малко вирнато нагоре, каквито са нослетата на всички любопитни момичета. Именно това нейно любопитство имаше предвид Живко, като й каза, че си пъха дългия нос там, където не й е работата.

— И после? — попита майката.

— И после… — додаде Живко нерешително, но Билянка пак се пъхна носа там, където не й е работата, и довърши:

— После заспа и чак сега се събуди!

— Ох, Живко, Живко, мамина отмяна! — рече майката. — Добре че сама си купих хляб. Иначе с какво ли щях да те нахраня на обед?

Казвайки тия думи, майката си излезе, като им заръча да не си губят времето, а да учат, защото още малко дни остават до края на срока.

Но те не се заеха веднага да учат. Билянка, която иначе беше досетливо момиче, сложи пръст на челото си и замислено каза:

— Май че мама ми се подиграваше…

Живко, нали търсеше повод да се заяде с нея, веднага подхвана:

— Че как няма да ти се подиграва, като си такава Билянка Разпилянка и Забраванка. Сто пъти ходила за мляко и накрая пак с празна паница се прибрала…

— А ти, като не си разпилян и забраван, защо не купи хляб?

— Защото, защото…

— Защото си Живко Ленивко! — не му даде възможност да се доизкаже Билянка.

— Стига, стига. И двамата сме от един дол дренки. И двамата не сме цвете за мирисане — тъжно отвърна Живко.

При употребата на тези две народни мъдрости, излетели от Живковите уста, Билянка си глътна езика и седна на стола. Облегна глава на ръцете си и се замисли. Дали не обиди брат си? Може би ще трябва да му се извини? Тя вече се готвеше да му каже някоя мила дума, когато Живко сам я извади от това неудобно положение. Той сложи ръка на устата си, за да преглътне една прозявка, и тъжно-тъжно изрече:

— Омръзна ми тоя живот. Това направи, онова направи! Тук иди, там иди. Не може човек да си отспи.

Билянка напълно се съгласи с него:

— И на мен ми омръзна. Все подреждам, все подреждам и като потърся нещо — няма го.

— Защото подреждането ти е такова — пак се заяде Живко, но Билянка не му обърна внимание.

— Да можеше някак да се махнем оттук — замечта се тя.

— Да можеше, ама не може — с голямо съжаление отвърна Живко.

— Може, може!

И Живко, и Билянка зяпнаха в почуда. Никой от двамата не бе произнесъл тая дума.

Имаше ли някой трети в стаята или така им се беше счуло?

Трета глава
Вълшебникът Всичкомога

Живко наруши спокойствието си, повдигна се и седна на дивана. Билянка стана от стола. Наистина в стаята имаше трети човек. Този трети човек на ръст не беше по-висок от тях. Имаше дълга бяла брада и островърха шапка със звънче накрая. Беше облечен като джуджетата от приказките и се усмихваше приветливо. Той се поклони на двамата, като размаха островърхата си шапка, и нейното звънче приятно запя.

— Може, може! — повтори той.

Доколкото си спомняте от предишната глава, Живко беше казал, че той и сестра му не могат да се махнат оттука, т.е. да се махнат от родния си дом, от родния си град, от родината си, в която те, двамата, бяха длъжни да спазват някакъв ред и дори да работят. А думите „може, може!“ означаваха, че могат да се махнат. Само че в тоя миг никой не обърна внимание на тяхното истинско значение. И Живко, и Билянка, както казах в края на миналата глава, зяпнаха в почуда.

Първа се поокопити Билянка. Тя потърка очи дали не сънува, увери се, че човечето пред тях е живо, и тогава каза:

— Чудно нещо! Кой си ти? Имаш дълга бяла брада и островърха шапка. Приличаш малко на джуджетата от приказките, приличаш и на вълшебник…

Но Живко, който се съмняваше във всякакви вълшебства, се интересуваше от нещо по-просто: отгде и по какъв начин това човече бе влязло в тяхната стая. Затова веднага прекъсна умуванията на Билянка и направо зададе въпроса:

— Слушай, ти откъде влезе?

Човечето се засмя и от това върхът на шапката му така се залюля, че звънчето, пришито на края й, отново запя.

— Аз не влизам — каза то. — За мен вратите и прозорците нищо не представляват. Аз чисто и просто се явявам.

— Как така се явяваш?

— Явявам се! Дочувам, че някъде трябвам на някого, и хоп — явявам се. Изпод земята, иззад, стените — за мен прегради няма!

Живко се изненада:

— Виж ти, чудеса във времето на ракетната техника! Но ти на нас не ни трябваш…

— Напротив — трябва ни — намеси се Билянка.

Човечето загадъчно се усмихна:

— И аз мисля, че ви трябвам. Защото аз съм вълшебникът Всичкомога.

— Всичкомога! — досети се изведнъж Живко. — Ти си вълшебникът Всичкомога! Известен си ми от приказките.

— Разбира се — самодоволно се потупа по гърдите вълшебникът. — Аз съм познат на всички деца, познат съм и на вашите родители от времето, когато и те са били деца. Но малко хора имат щастието да ме видят. Аз не на всички се показвам и не при всички отивам.

— А при кои отиваш? — попита Билянка.

— При тия, които ми харесват повече, които ми са симпатични. Иначе не би могло и да бъде. Толкова много деца търсят помощ от мен, толкова много деца желаят да ме видят, че аз, за да задоволя техните нужди, би трябвало да се разкъсам на милион парчета.

— Но ние не сме те викали — каза Живко.

— Вие двамата пожелахте да се махнете оттук. Но това не може да стане без помощта на Всичкомога. Защото аз… — и Всичкомога им изпя следната песничка:

„Всичко мога, всичко знам,

аз вълшебник съм голям!

Аз достигам без ракети

най-далечните планети.

 

Знай, за мене тайни няма:

без лъжа и без измама

вредом мога да надзърна,

мога в дим да се превърна.

 

За добро или беда

мога да ви отведа

през гори и планини

в чудни, приказни страни.

 

Всичко мога, всичко знам,

аз вълшебник съм голям!“

Двамата с голямо внимание изслушаха песничката на вълшебника Всичкомога. Живко възхитен плесна с ръце и извика:

— Чудесии! А аз мислех, че ти си само в приказките.

— Във всяка приказка има малко или много истина — каза Всичкомога.

Билянка вече мислеше за чудновато, далечно пътуване. За нея беше ясно, че вълшебникът, дочул техния разговор, сега идваше да им помогне. И тя никак не смяташе да се бави. Искаше й се час по-скоро да отлети от тая стая, да остави зад гърба си разхвърляните книги и учебници. Тя побърза да попита:

— И ти, Всичкомога, ще ни отведеш някъде далече, далече?

— Да, ще ви отведа и ако пожелаете, ще ви оставя да живеете там! — отговори Всичкомога.

— И там ще мога вечно да си лежа? — заинтересува се Живко.

— Разбира се, ако не ти омръзне.

— И никой няма да ме праща за хляб? — попита пак Живко.

— Разбира се, ако някога сам не пожелаеш да отидеш.

— Няма такава опасност, Всичкомога — рече Билянка. — За него лежането е най-важното нещо на света… А като отидем там, нали няма да ме карат да подреждам?

— Няма, разбира се, освен ако някога сама не пожелаеш да си подреждаш нещата.

— И за Билянка няма такава опасност, Всичкомога. Тя е такава разпилянка, че за нея подреждането е истинска черна мъка — каза Живко.

Друг път Билянка би се обидила от тия думи на Живко, но сега не му обърна внимание. За нея беше важно час по-скоро да отлетят към чудните страни, където хората си живееха, както си искат. Там нямаше да подрежда всеки ден вещите си, нямаше да купува мляко. Затова попита:

— А кога ще тръгнем, Всичкомога?

— Когато пожелаете — беше отговорът.

Най-после Живко Ленивко стана от дивана и нетърпеливо завика:

— Веднага! Да тръгваме веднага!

— Може и веднага — отвърна вълшебникът.

— А как ще пътуваме? — попита Билянка. — Нямаме вълшебно килимче.

Живко се обърна към Всичкомога и въпросително го погледна. Вълшебникът поглади дългата си брада и загадъчно се усмихна.

— Не забравяйте, че аз съм вълшебникът Всичкомога! — каза той. — Когато пожелая, аз превръщам всичко във вълшебно.

Той се отправи към леглото, замахна с ръка и разхвърляните по него книги сами полетяха към масата. После седна на леглото и продължи:

— Ето например това удобно легло. То е най-обикновено, просто легло. Като него има милиони по света. Но щом аз пожелая, то ще стане вълшебно.

Децата гледаха Всичкомога с ококорени очи. Той се изправи, измъкна от ръкава си малка черна пръчка и я размаха във въздуха.

— Докосвам аз това обикновено легло с моята вълшебна пръчка, изричам вълшебните думи: „Ала бала ница, бял фасул в паница“, и това легло вече е нашият самолет. С него ще тръгнем от тая стая, ще прелетим над гори и планини, ще видим далечни страни, чудни градове…

Живко подскочи от изненада:

— Това легло? Моето легло — вълшебно? Слушай, Всичкомога. Не се ли подиграваш с нас?

— Никакви подигравки — отвърна Всичкомога. — Готови ли сте за път?

Билянка веднага извика, сякаш цял живот бе пътувала с вълшебно легло:

— Готови сме, разбира се. Аз горя от нетърпение да тръгнем.

— Тогава няма какво да се бавим — рече Всичкомога. — Настанявайте се на леглото!

Живко пръв се изтегна по гръб и не остави свободно място. Всичкомога се почеса по брадата, изпаднал в недоумение.

— Не така, Живко — каза той. — Ти се готвиш да спиш. Имай предвид, че на това легло ще пътуваме трима. Освен тебе трябва да има място още за мене и за Билянка. Пък и ако заспиш, ще изпуснеш много интересни неща от това, което може да срещнем по пътя си.

Сконфузен от забележката, Живко се сви в единия ъгъл на кревата.

— Той, Живко, си е такъв, Всичкомога — побърза да извини брат си Билянка. — Все гледа да се поизтегне.

— Е, добре де! — смънка Живко. — Ето, направих място и за вас. Сядайте!

Билянка и вълшебникът се настаниха до Живко. Всичкомога отскубна един косъм от брадата си и издума:

Ала бала ница,

бял фасул в паница,

Ти, вълшебен наш креват,

самолет стани крилат!

И изведнъж… О, ти, чудо на чудесата! Леглото леко и безшумно се подигна от пода, завъртя се и направи кръг из стаята. Живко и Билянка, изблещили от изненада очи, огледаха за последен път масата с натрупаните върху нея книги, етажерката, столовете, дивана.

Билянка сякаш чак сега забеляза как всичко е в безреда — пръснато, неугледно. Домъчня й за добрата работлива мама, като си помисли, че след тяхното отлитане тя ще трябва да подреди стаята им, и каза:

— Чакай, Всичкомога! Не може ли… така, с твоята вълшебна пръчка всичко в стаята да стане в ред?

Живко ахна от изненада. За пръв път сестра му говореше за ред. Гледай ти, какви промени стават с хората, когато тръгват на далечно летене!

— Може — каза Всичкомога. — Все пак имаш жалостиво сърце. В края на краищата в какво е виновна майчината доброта? Ей сега всичко ще бъде в ред. Ала бала ница, бял фасул в паница. Нека всичко в тая стая да си иде на мястото!

И ето че учебниците започнаха да се подреждат на масата, книгите — на етажерката, гумите, моливите и писалките влязоха в ученическите чанти, а черната бакелитена капачка подскочи високо, завъртя се над мастилницата и хубаво я затвори.

Един миг Живко и Билянка гледаха стаята. Те никога не бяха я виждали така хубава и малко им домъчня, че ето сега ще я напуснат и надали някога ще се върнат в нея. Но решението за отпътуване беше взето и място за колебание нямаше.

— Хайде! — извика Живко. — Да заминаваме, Всичкомога!

Вълшебникът пак изрече необходимите думи. Двете крила на прозореца широко се отвориха, леглото, което до тоя момент стоеше във въздуха като хеликоптер, потегли и след малко беше над улицата — над тая улица, на която Живко и Билянка всеки ден играеха, на която бяха израснали, на която имаха толкова много приятели. Леглото остана да виси над нея и двете деца се наведоха, за да я погледат, преди да й кажат „сбогом“…

Четвърта глава
Приятелите на Живко Ленивко, наблюдавани отгоре

Ако попитате Билянка и Живко коя е най-хубавата улица в техния град, те без колебание веднага ще ви отговорят:

— Нашата!

И наистина, няма по-хубава улица от тая, на която си израснал, на която всеки ден играеш. А улицата, на която живееха Билянка и Живко, беше една от най-красивите в града. Тя беше широка и слънчева. Нейните плочници бяха много удобни за игра на топчета, за скачане на въже, за футбол, за дама и за какви ли не игри. Нейните зелени градинки, засадени с разноцветни рози, които сутрин и вечер приятно ухаеха, радваха окото на минувачите. А сенчестите диви кестени хвърляха такива дебели сенки, че през летните горещини беше цяло удоволствие да седиш на пейките под тях и да гледаш далече-далече в морето.

На тая улица винаги имаше деца. Имаше деца сутрин — тези, които учеха следобед. Имаше деца следобед — тези, които учеха сутрин. Имаше деца по обед, защото едни обядваха в дванадесет, други — в един, трети — в два часа. Само през нощта тя опустяваше, но покажеше ли се човек на балкона или на прозореца на своя дом и по това време, струваше му се, че вън все още ехтят веселите детски гласове, че децата, макар и да спят сладко в леглата си, с цялата си душа са все още там, на тая хубава, слънчева улица.

Тя беше тяхна, тази улица — и те бяха нейни, тези чипоноси и пъстрооки деца, които я обичаха повече от всички улици на света…

Но за Билянка и за Живко часът на раздялата беше дошъл. Да, те щяха да заминат далече-далече и може би никога вече нямаше да видят своята улица. Ето, тяхното легло самолет стои над нея, те гледат надолу сякаш сълзи навлажняват очите им. Дали няма да заплачат? Дали няма да им домъчнее толкова много, че да кажат на Всичкомога:

— Остави! Никъде няма да летим! Нека да се върнем в къщи!

В този момент до слуха на тримата пътешественици в леглото самолет долетя звучна плесница. Две момчета се счепкаха на улицата и започнаха да се бият. За какво се сбиха, пътешествениците не разбраха, но Всичкомога веднага ги укори:

— Ах, ах! Не е хубаво това. Като ги гледаш, физиономиите им интелигентни, а пък се бият като простаци. Кои са те? — обърна се той към Живко.

— Гого и Кирчо — неохотно отговори Живко.

— Хулигани! — възмути се Билянка.

— Я си дръж езика! Това са най-добрите ми приятели. Да не мислиш, че се бият наистина!

Дали Кирчо и Гого се биеха наистина или на шега, не зная, но те добре се налагаха и за щастие или пък за нещастие в тоя миг отнякъде изскочи Петьо. Двамата, сякаш нищо не бе имало между тях, изведнаж му свалиха шапката и започнаха да я ритат.

— Подай, подай! — завика Кирчо на Гого, който хукна надолу по улицата, ритайки шапката.

Когато шапката тупна в Кирчовите крака, той я пое с думите:

— Браво! Внимавай сега! Шутирам!

В очите на Петьо се появиха сълзи. Той започна да им се моли:

— Гого, Кирчо! Оставете ми шапката. Какво съм ви направил?

Но момчетата не му обръщаха внимание.

— Ето, виждате ли? — каза Живко на Билянка и Всичкомога. — Те не се биеха наистина. Веднага се сдобриха и сега си ритат…

Всичкомога поклати укорително глава:

— Ритат си, ама какво ритат? Взеха шапката на другаря си и с това жестоко го наскърбиха. Струва ми се, че Билянка е права. Твоите най-добри приятели не се отличават от хулиганите.

Живко пак ги защити:

— Ех, голяма работа. Бива ли за една шапка да наричаме добрите момчета хулигани?

В това време Гого и Кирчо, без да обръщат внимание на Петьовите молби, здраво си подмятаха неговата шапка. С един доста сполучлив шут Гого я отпрати точно на крака на Кирчо и каза:

— Де да беше тука оня лентяй Живко! Какъв гол щях да му вкарам!

А Гого му отвърна:

— Нали го знаеш какъв е мързел. Сигурно се излежава в къщи на дивана…

Живко, който добре чу разговора им, страшно се възмути. Идваше му да скочи от леглото при тях и да им даде да разберат.

— Аз лентяй! Аз мързел! — замаха с юмрук той. — Само да ми паднат, добре ще ги науча! Хулигани!…

Билянка се ухили злорадо:

— Нали не бяха хулигани? Нали бяха най-добрите ти приятели?

— Не са ми никакви приятели. Никога няма да играя с тях! — закани се Живко.

Той не можеше да си прости, че ги защищаваше от Всичкомога и Билянка, че ги нарече свои приятели. Виж ти какви приятели му били Гого и Кирчо!

Всичкомога се усмихна добродушно:

— Е, щом не искаш, не играй вече с тях, но погледай ги още малко. Кое е онова момиченце, което подскача по тротоара?

Петьо бе успял да си вземе шапката и с насълзени очи я изтупваше о коляното си. Гого и Кирчо стояха облегнати на стената на една сграда и разговаряха за нещо. По плочника подскачаше малко момиченце и весело си тананикаше някаква детска песничка.

— Това е Лили — позна момиченцето Живко.

Когато Лили отмина, Гого пъргаво й постави крак. Лили се препъна и падна. Тогава Кирчо се спусна, помогна й да стане и като отърсваше палтенцето й, занарежда:

— Ох, горкичката! Много ли се удари? Не плачи, аз ще го набия този лош батко.

Той наистина се спусна към Гого и като замаха с юмрук над него, уж че го удря, завика:

— На̀, на̀, на̀! Да не закачаш други път малките момиченца.

Лили изтри сълзите си и си тръгна, но сега пък Кирчо й подложи крак и тя отново падна. На свой ред Гого се спусна да я утешава, но Лили се отскубна от него и когато стигна до ъгъла, завика:

— Хулигани! И двамата сте хулигани!

После се скри във входа на тяхната кооперация, а Гого и Кирчо хукнаха да я гонят.

— Няма да я хванат! — рече Всичкомога.

— Виждаш ли ги какви са? — обърна се Билянка към Живко.

— Те все така правят — намуси се той. — Показват си силата пред малките деца. Дано не я хванат, че сигурно ще я набият…

— Нали казах, че няма да я хванат? — отвърна Всичкомога. — Ето, виж какво ще стане.

Всичкомога отскубна един косъм от брадата си и тържествено произнесе:

— Ала бала ница, бял фасул в паница! Гого и Кирчо да получат това, което им се полага.

Още неизрекъл всичко, и Гого и Кирчо се намериха проснати на плочника.

— Защо ме спъна? — развика се Гого и замахна с юмрук към Кирчо.

— Ти ме спъна! — отвърна Кирчо и също не му остана длъжен.

Започна отново бой, който кой знае колко е продължил. Живко и Билянка не видяха края му. Леглото полетя над града.

Пета глава
Сбогом, роден град!

Чудното легло самолет полетя над града. Живко и Билянка горяха от нетърпение по-скоро да стигнат там, където по цял ден ще се излежават, там, където са непознати думи като „ред“ и „труд“. Но леглото като че ли не бързаше да напусне града. То кръжеше над улиците, по които припрени минувачи тичаха по своите работи, въртеше се над заводите, в които синеблузи работници бдяха над машините, поспря се над рибарите, които кърпеха огромни мрежи, засмоляваха обърнати с дъната нагоре лодки.

Живко и Билянка мислеха, че като остави рибарите, леглото ще полети над морето, но то отново се върна в града и леко спря над пазара.

Една жена, натоварена с две пазарски чанти, бавно вървеше по улицата. Личеше, че чантите й тежат. И наистина, какво ли нямаше в тези чанти: и моркови, които Живко много обичаше, и картофи, за които Билянка се сърдеше на майка си, ако не са добре изпържени, и плодове, и бял, хубаво препечен хляб, и меки, топли питки…

Да, жената се бе добре натоварила. Кой знае какви лакомници имаше у дома си!

Насреща й се зададе момче. То се спря, усмихна се и рече:

— Леличко, дай да ти помогна.

Жената учудено го погледна. Тя като че ли не вярваше на очите и ушите си: искаха да й помогнат. Едно слабичко дете й предлагаше услугите си.

— Благодаря, детето ми — каза тя. — Но аз и сама ще занеса всичко в къщи… Пък и ти…

Може би тя искаше да му каже, че е слабичко, че ще се измори, но помисли да не го обиди и добави:

— Пък и тебе сигурно майка ти те е пратила по работа. Ще закъснееш, а тя ще те чака…

— Не, леличко, не се безпокой за мама. Напротив — тя много ще се зарадва, като й кажа, че съм помогнал на една жена, която си няма никого…

И момчето, без да чака повече, взе едната чанта от ръцете на жената и я понесе.

Живко и Билянка видяха как жената изтри една сълза от лицето си с освободената от чантата ръка. В движението на тая ръка имаше нещо познато и чак сега те се вгледаха в лицето на жената.

Та това беше майка им!

— Мамо! — искаха да извикат и двамата, но в този миг леглото се вдигна нагоре-нагоре и те успяха само да се хванат по-здраво за него.

На тях като че ли им стана малко мъчно. Засегнаха се от думите на момчето: „Една жена, която си няма никого“… Отде накъде пък майка им да си няма никого? Ами те, Живко и Билянка, на кого са? Нали са нейни? Но то, момчето, сигурно не знае. Ако знаеше, нямаше да говори така.

„Да, сигурно не знае“ — помислиха си двамата и се успокоиха.

Гледката под тях отново привлече погледите им и те забравиха за случилото се преди малко.

Гларусите, накацали по покривите на къщите, почистваха с клюнове крилата си и след това се стрелкаха към синьото море. Някои разперваха криле и плавно отлитаха към пристанището, където голите мачти на големи кораби стърчаха в небето. Огромни кранове спускаха стрелите си над корабните трюмове, работници окачваха на тях сандъци със стоки или железни листове ламарина, крановете изтегляха стрелите си и отнасяха товара в спрелите наблизо вагони.

Хората се трудеха и по съсредоточените им лица личеше, че съзнават колко е полезна тяхната работа.

Леглото спря над пристанищните складове. Един дебел човек в синя дочена престилка, вероятно магазинер, ръкомахаше и се заканваше на друг един човек с бяла, разкопчана риза и сив панталон.

— Това е татко! — възкликна Живко и посочи човека с бялата риза.

— Че какво прави тука! — учуди се Билянка.

— Сигурно има някаква работа — рече Всичкомога.

— Че каква работа ще има тук, на пристанището? Той работи в градския съвет — додаде Живко.

— Какво работи в градския съвет? — попита Всичкомога.

— Архитект е — отговори Билянка.

— Архитект? А какво по-точно работи?

На тоя въпрос на вълшебника и двамата не можаха да отговорят. Наистина, какво работеше баща им? Те знаеха, че по негови планове се строят сгради в града, но кои сгради бе построил той, не знаеха. Те не знаеха, че да се построи нещо, трябва много хора да вложат своя труд и всеки със своите знания, със своето умение да допринесе за общото дело.

И Живко, и Билянка си мислеха: стои татко на бюрото си в съвета, чертае си планове, дава ги после на прислужника и му казва:

— По този план ще строят училището на улица „Морска“. По този — къщата на улица „Речна“, а по този — еди-какво си на улица „Далечна“.

Взема плановете разсилният и ги занася: първия на улица „Морска“, втория на улица „Речна“, третия на улица „Далечна“.

Така си мислеха те и сега, като видяха баща си, не можеха да си обяснят каква работа има той на пристанището. Затова се заслушаха в разговора между него и дебелия човек в синя дочена престилка.

— Ти трябва да дадеш желязото! — викаше баща им.

— Никакво желязо няма да ти дам! — ръкомахаше магазинерът.

— Но нали обеща?

— Обещах. Но без бележка от началника няма да го дам.

— Ама разбери, бе човек — увещаваше го баща им, — началникът ще се върне чак след седмица. Дотогава със скръстени ръце ли ще стоим?

— Не ме интересува как ще стоите — противеше се магазинерът. — Аз искам бележка. Черно на бяло. Разбираш ли?

— Ама слушай, бе човек. Аз ще ти подпиша бележка, че съм получил желязото. Като се върне началникът, ще оформим цялата работа.

— Не! Без бележка от началника нищо не давам!

Бащата на Живко и Билянка извади кърпичка и избърса потта по челото си. Той продължи да моли магазинера:

— Толкова ли ми нямаш доверие, бе човек? Че мен целият град ме знае. Бива ли да ти падам на колене за няколко тона желязо, което и без това е определено за тоя строеж?

— Че е определено, определено е, но без бележка на началника няма да го дам! — упорствуваше магазинерът.

Тогава бащата на Живко и Билянка кипна:

— Слушай, бюрократ с бюрократ! Ти си държавен враг номер едно!

Магазинерът се стъписа:

— Ей, ей, не обиждай! Под съд ще те дам за обида. Пред свидетели — и посочи насъбралите се наоколо работници.

— Под съд? Не те е срам! — ядоса се още повече бащата на Живко и Билянка. — Триста дечица чакат завършването на тоя дом. Триста майки и още толкова бащи се надяват да настанят децата си в него, та да могат спокойно да ходят на работа, а ти не даваш желязото и спираш строежа за цяла седмица? Знаеш ли какво значи една седмица? Хиляди левове загуба за народното стопанство — това значи… И тия хиляди левове загуба ще излязат после от нашите джобове. От моите, от твоите, от джобовете на тия тук, дето искаш да ги пишеш за свидетели…

— Ама как да го дам без бележка? — омекна магазинерът.

— Бележка, бележка! — викаше баща им. — Две бележки ще ти дам аз, та хубаво да ме запомниш. Едната — за уволнение, а втората — за затвора. Там ти е мястото, бюрократ такъв!

Той избърса пак потта от челото си с кърпата и тръгна да си върви. Магазинерът хукна подире му.

— Ама чакай, бай Борисе! Ще се разберем. Ще дам желязото! — удари на молба магазинерът.

— Ще го дадеш. Знаех си, че ще го дадеш. Къде ще ходиш? Ама защо трябваше да ми хабиш половин час нервите? Двама такива да имам на ден като тебе, ми стигат. За един месец ще ми вземат здравето.

Той въздъхна и тръгна към изхода на пристанището. Магазинерът се отправи да търси коли, за да натовари бетонното желязо, необходимо за строежа на новия детски дом.

Живко и Билянка погледнаха към вълшебника Всичкомога. Те изпитваха истинска гордост за своя баща. Ето какъв е той! Накара магазинера да му се моли. Детски домове строи и още много други работи върши. И за желязото се грижи, и за цимент сигурно пак той тича, и тухли, и дървен материал осигурява…

— Да. Трудолюбив баща имате. За всичко се грижи — каза Всичкомога. — За такъв човек се казва, че гори в работата си. Драго ми е, че го видях…

Билянка и Живко се усмихнаха, горди от похвалата на вълшебника.

Тяхното чудно легло напусна пристанището и полетя над града.

— Време е да се сбогувате с родния край — каза Всичкомога. — След малко ще бъдем далече от него.

Билянка извади носната си кърпичка и я размаха във въздуха.

— Сбогом, сбогом, роден град! — прошепна тя. — Може би скоро няма да се видим.

Живко нищо не каза. Той само махна с ръка и се облегна на таблото.

И на двамата им беше малко мъчно. Така е винаги при раздяла с родния град. Човек си спомня за другарите и за буйните игри, дожалява му за мама и татко, които остават сами в къщи.

Леглото вече летеше над морето.

Брегът остана далеч и къщите изчезнаха някъде зад него.

Билянка все още размахваше кърпичката си.

— Сбогом, роден град!

Шеста глава
Лежиград

Но… „всяко чудо за три дена“, както казва народната мъдрост. Мъката на Живко и Билянка по родния град, по оставените там татко и мама и по двете баби и двамата дядовци не трая дълго. Тяхното вълшебно легло летеше над планини и гори, над зелени поляни, над реки и езера.

Хората работеха по земята, а Живко и Билянка, понеже нямаха друга работа — пък и кога ли са имали някаква работа, — ги гледаха отвисоко и слушаха техните радостни песни.

Ако кажем, че двамата близнаци съвсем не работеха, ще сгрешим. Макар с подвиквания, макар с подканвания от страна на баща им и майка им, Живко и Билянка учеха. Те не бяха от най-слабите ученици в класа, но не бяха и от най-добрите.

Ех, случваше се понякога да получат шестици, но случваше се да получат и двойка. А в бележниците им в края на срока не оставаха нито двойката, нито шестицата. Двойката със задружните усилия на татко, мама, двете баби и двамата дядовци се поправяше, а шесторката разваляха и без тяхна помощ.

Веднъж Билянка получи шестица по история. Тя занесе бележника в къщи и го показа на майка си.

Майка й се зарадва, целуна я по двете бузи и каза:

— Ох, на мама умницата! Ето че и тя можела да получава шестици.

Радостта на майка й беше толкова голяма, че тя нямаше търпение да дочака баща им да се върне от работа. Обади му се по телефона.

— Билянка получи шест по история — каза му тя.

— Охо, голямо събитие — отвърна бащата. — Трябва да се почерпим.

Той се завърна весел в къщи и даде на всички по един шоколад, а на Билянка — два. До късно разговаряха за шестицата и преди да си легнат, изказаха пожелание: все шестици да получава Билянка, първа ученичка в класа да стане. Само Живко промърмори:

— Както дошла, така и ще си иде.

И така стана. Времето си минаваше, а Билянка вече не учеше по история. Когато учителката задаваше въпроси, тя не вдигаше ръка, а се свиваше на чина си. Учителката веднъж я попита нещо, но Билянка не можа да отговори. Тя не й писа двойка, но я предупреди:

— Внимавай, Билянке! Справяй се с учебника, защото ще ти отлети шестицата.

Но Билянка като че ли не вярваше, че това е възможно. Как така ще отлети? Нали е написана в бележника? Шестицата да не е птичка?

И тя донякъде беше права. Шестицата не отлетя, но един ден в бележника й се появи двойка. И Билянка, и майка й тогава плакаха, а баща й се намръщи. Само Живко се засмя подигравателно:

— Няма ли пак да й купите шоколад?

После с големи усилия двойката бе поправена на тройка и майката се отказа от мечтата си дъщеря й да стане отличничка. Ясно, че на тая дъщеря й се учеше толкова, колкото да премине в по-горен клас. Повече не й трябваше…

Билянка си спомняше и други случаи, когато шестиците отлитаха от бележника й, без да свари да им се нарадва.

— Ех — въздъхна си тя.

Сега всичко това оставаше в миналото. Благодарение на вълшебника Всичкомога и на чудноватото летящо легло те ще отидат в далечна страна, където повече няма да учи, където няма да я карат да подрежда учебници, книги, писалки, моливи и дрехи…

Вълшебникът Всичкомога отскубна нов косъм от брадата си и рече:

Ала бала ница,

бял фасул в паница.

Ти, вълшебен наш креват,

отнеси ни в чуден свят,

в някой град,

непознат,

с много чудеса богат!

Леглото, което бе намалило скоростта си, изведнъж полетя неудържимо. Вятърът засвири в ушите на тримата пътешественици. Бялата брада на Всичкомога се развя, звънчето на края на качулката му весело запя.

— Ех, че е хубаво! — извика Живко Ленивко и се изтегна на леглото. — Много обичам да летя с легло!

— Ти пък сякаш цял живот си летял с легло! — присмя му се Билянка.

Живко се готвеше да й отговори нещо, но в този момент леглото започна да прави кръгове и да се спуска надолу.

— Падаме ли? — изплаши се Билянка.

— Не бой се! Нищо няма — успокои я Всичкомога. — Леглото слиза. Погледни надолу! Под нас е градът, който най-напред ще посетим. Ако ви хареса, ще останете там.

Билянка и Живко отправиха погледи надолу. Под тях се разстилаше някакъв град. Нито един комин не пушеше, по улиците не се виждаше да се движи живо същество. Като че ли животът в този град бе съвсем спрял.

Скоро леглото кацна на пътя, който водеше към града. Живко и Билянка изтичаха към табелата, на която бе написано някакво име. Направи им впечатление, че табелата е легнала на една страна, а и буквите също бяха нарисувани в легнало положение.

— Виж ти, та няма ли кой да я вдигне? — учуди се Билянка.

— Ле-жи-град! — прочете Живко.

— Ле-жи-град! — изненада се Билянка. — Такова име не съм срещала в учебника по география.

— Че ти не си прочела дори половината от учебника! — каза Живко. — Къде ще го срещнеш?

След това заскача от радост и се развика:

— Лежиград! Лежиград! Браво, Всичкомога! Ти си чудесен човек! Да вървим в тоя чуден Лежиград! Изгарям от нетърпение да го видя!

— Скоро ще го видим — успокои го Всичкомога. — Качвайте се! Отсега нататък нашето легло ще се движи като лека кола. Целия град ще разгледаме.

Тримата пътешественици се настаниха в леглото и то скоро навлезе в улиците на града. А там, по улици и по площади, на сянка и на слънце лежаха, спяха или хъркаха баби и дядовци, жени и мъже, ергени и моми, деца, кучета, котки, прасета, магарета, крави, коне…

— Виж ти, град Лежиград! — радваше се Живко и пляскаше с ръце. — Всичко спи, всичко почива. Ето това се казва град. Само за мене място!

Билянка нищо не казваше. Тя беше зяпнала от почуда и не можеше да промълви нито дума. Тя хвана ръката на Всичкомога и най-после изрече:

— Нима в тоя град винаги е така?

— Твърде е възможно — отвърна вълшебникът. — Името му е такова: Лежиград…

Седма глава
Чичото и стринката, които щяха да изгорят

Вълшебното легло се движеше леко и безшумно по улиците на Лежиград. Там, където беше нужно, то прескачаше спящите хора и животни, за да не развали съня им.

Живко беше възхитен. Очите му горяха от щастие, че бе попаднал на такова място, бузите му руменееха от радост.

— Нали ще останем тука, Всичкомога? — питаше той. — Важното е и ние да си намерим едно удобно местенце и да се поизтегнем.

— Местенце ще намерим — отвърна Всичкомога, — но нека по-напред да се запознаем хубаво с тоя Лежиград.

В този момент Билянка извика:

— Гледайте, гледайте! Тия ще изгорят!

Близо до един стобор имаше купчина слама.

Върху нея лежаха мъж, жена и двете им малки деца. От единия край сламата се бе подпалила и пламъкът пълзеше вече към краката на мъжа. Но той си хъркаше невъзмутимо. По едно време изглежда че му припари на краката, защото ги поприсви, и пак продължи да спи.

— Тичай! Помогни им, Билянке! — каза Всичкомога.

Билянка скочи от леглото и започна да буди мъжа, като го разтърсваше за рамото:

— Чичо, хей, чичо! Събуди се! Ще изгорите!

Чичото присегна с ръка, напипа калпака си, който бе паднал от главата му, и захлупи с него очите си.

— Чуваш ли, чичо? — викаше Билянка.

Но той само прибра краката си по-нагоре и промърмори насън:

— Брей, че нахални хора! Не оставят човека да си поспи. Какво си се развикала? Я се махай!

Отчаяна, Билянка се спусна към жена му:

— Стринке, хей, стринке! Събуди се! Ще изгорите. Децата ти ще загинат!

Билянка задърпа жената за роклята. Стринката промърмори сърдито:

— Ух, пък ти! Отде се взе, да ме будиш по никое време? Зарад едни деца ли да си развалям съня?

— Но не усещаш ли? Роклята ти се е подпалила вече?

— Хайде остави ме де? Подпалила ми се роклята. Дорде изгори цялата, ще си поспя хубаво. Я си върви по пътя!

Билянка се чудеше какво да прави. Хората не помръдваха, а огънят пълзеше към тях. Тогава тя викна на Живко.

— Живко, Живко! Тичай! Ела да пренесем децата.

Живко скочи от леглото и затича на помощ. Двамата пренесоха децата на по-безопасно място.

— Иди на кладенеца и донеси вода с кофата! — заповяда му тя. — Хайде де! Какво се маеш? Да не ти се приспа и на тебе?

Живко се обиди:

— Стига пък ти! Приспало ми се! Ей сега ще донеса вода.

Кладенецът беше наблизо. Живко пусна кофата, изтегли я пълна догоре и я откачи от синджира.

— Готово! — подаде той кофата на Билянка. — Гаси!

Билянка я грабна от ръцете му и я плисна върху горящата слама. Огънят изсъска сърдито, изпусна гъст, тежък дим и загасна.

Чичото изпуфтя сърдито:

— Ама че неразбрани деца! Измокрихте ми ризата.

— А на мен — роклята — простена стринката. — Сега ще трябва да спя на мокро.

— Дребна работа — утеши ги Билянка. — Спете си. Ние си отиваме и повече няма да ви пречим.

Те преместиха двете деца, които въобще не бяха се събудили, на сламата и тръгнаха към вълшебното легло.

— И ти си сънливко — рече Билянка на Живко, — ама и тия си ги бива. Ти поне, като огладнееш, ставаш. А те живи ще изгорят, но око не отвориха да погледнат какво става край тях. Опасни ленивци!

Живко се почувствува обиден, че сестра му прави сравнение между него и ленивците от град Лежиград. Той сметна за необходимо да ги защити:

— Ленивци! Че защо са ленивци? Спи им се на хората — спят!

— Спят, спят! — разсърди се Билянка. — А като изгорят?

— Е, пък ти! Ще изгорят. Сигурно нямаше да изгорят. Ще усетят, че им пари на краката — ще станат. Бъди сигурна, че и без наша помощ щяха да се спасят.

— Щяха те, щяха! Не ги ли чу какво казаха? Нямало защо да им разваляме съня.

Всичкомога седеше на леглото и си полюляваше краката, обути в островърхи калцунки със звънчета на края.

— Хайде, хайде! Не спорете! — каза им той. — Качвайте се на леглото и да продължаваме.

Билянка и Живко се настаниха на леглото. То потегли бавно по улиците, сякаш внимаваше да не сгази някого.

Възторгът на Живко от Лежиград изглежда се бе малко поизпарил.

— А сега накъде? — обърна се той към Всичкомога.

— Накъде? Да поразгледаме града. Може би ще пожелаеш да останеш тук — отвърна Всичкомога.

— Че защо не? — рече Живко с половин уста. — Градът не е чак толкова лош…

— Не е и толкова хубав! — отвърна му Билянка. — Особено като гледаш тия ленивци по улиците. И хората лентяи, и децата им лентяи, и котките, и кучетата, и магаретата им лентяи. Чудно ми е с какво се хранят? Никъде не видях в тоя град някой да работи нещо.

Живко не отговори. Той беше дълбоко засегнат от бележките на сестра си. Стори му се, че тя говори за ленивците в Лежиград, а има предвид него. И въобще във всеки лежащ на улицата човек Живко виждаше себе си, още повече че и на него му се щеше да се поизтегне някъде на меко и на сянка.

И все пак като че ли Билянка имаше право. Тия хора нищо не работеха. Дали не се хранеха само със сън? Живко беше чувал, че сънят е храна, но когато си беше в къщи, той обичаше покрай съня и хубаво да си похапне. Припомни си сочната млечна баница, която правеше майка му, припомни си пържолите, които цвъртяха в тигана, палачинките с ароматен конфитюр от праскови… Не, да извиняват лежиградци! Сънят може да е храна, но най-вкусната храна си остава все пак яденето…

Някъде тревожно забиха камбани. Те удряха гръмко, тревожно, настойчиво. Те будеха, викаха, зовяха…

Хората лениво започнаха да търкат очи, но никой не се изправи. Само всички започнаха да се търкалят в една посока. Изглежда че знаеха къде ги зоват камбаните, но не искаха да си морят краката.

— Какво им стана? — запита Билянка. — Защо бият камбаните?

— Сигурно ги викат на обяд! — каза Живко Ленивко, който в тоя момент все още мислеше за вкусните гостби на майка си.

— Може би — усмихна се Всичкомога. — Впрочем след малко ще видим. Нашето вълшебно легло ще ни отнесе там, където отиват и те.

Осма глава
Двамата най-големи ленивци в Лежиград

Потокът от лежиградци все течеше и течеше.

Леглото едва си проправяше път между тях.

Най-после спряха до моста на една малка, но буйна и дълбока река. Всеки лежиградец, стигнал дотук, веднага затваряше очи. На самия мост, който не беше по-дълъг от двадесетина крачки, имаше двама души. Те лежаха на носилки. Сигурно ги бе домързяло да дойдат дотук и други хора ги бяха донесли.

— Какво ще става? — попита Билянка легналите наоколо граждани на Лежиград.

Никой не й отговори. Един, вероятно по-учтив от другите, извърна глава и с поглед посочи двамата върху носилките на моста. „Гледайте — искаше да каже той — и ще ви стане ясно.“

Нашите трима пътешественици разбраха, че от никого няма да получат отговор, и повече не питаха.

Скоро камбаните престанаха да бият, защото всички лежиградци се бяха събрали около моста. Към двамата ленивци приближи група добре облечени хора. Единият от тях, страшен дебелак, вървеше напред и носеше в ръката си жезъл. Той се наведе над ленивците и хубаво ги огледа.

— Този трябва да е кметът на Лежиград — каза Всичкомога.

Кметът проговори:

— Казват, че вие двамата сте най-големите ленивци на Лежиград.

Ленивците не се и помръднаха. Това ласкателство изглежда че не им направи никакво впечатление.

— Казват още — продължи кметът, — че откакто сте се родили, до ден-днешен не може да ви се събере и един час да сте стояли прави…

Ленивците не помръдваха.

— Искам да разбера дали това е истина — допълни кметът и се обърна към единия от тях. — Я ми кажи ти, за колко време можеш да преминеш от единия край на тоя мост до другия?

Ленивецът, към когото беше отправен въпросът, се понадигна, огледа моста и като се отпусна отново на носилката, бавно изрече:

— За един месец.

— За един месец! — учуди се Билянка. — Та това са само двадесет крачки. Аз ще ги измина за пет секунди.

— Е да, но ти забравяш, че както каза кметът, това са най-големите ленивци на Лежиград — отговори й Всичкомога. — Но чакай да видим какво ще отговори другият ленивец. Ето че той също надига глава, за да каже нещо.

Другият ленивец огледа моста с блуждаещ поглед, поусмихна се и рече подигравателно на приятеля си:

— Ама че опашата лъжа! Как не те е срам да лъжеш? За един месец щял да мине мост от двадесет крачки! Че ти да не си светкавица бе?

Даже и Живко избухна в смях:

— Ама че ленивци! Ако светкавицата изминаваше двадесет крачки за един месец, нямаше да й викат светкавица, а „бавнявница“ или по-добре — „лентяйница“…

Кметът даде знак на един от тия, дето го придружаваха. Той донесе една торба, пълна с нещо, и я остави пред краката му.

— Ето ви една торба с орехи — каза кметът на лентяите. — Давам ви срок един час да ги изядете. Ако не успеете, ще ви хвърля в реката!

Ленивците пак се понадигнаха, погледнаха торбата с орехите и единият попита:

— Орехите обелени ли са?

— Не са! — отговори кметът. — Вие сами ще си ги чупите и ще си ги белите.

— Да не съм луд? — каза лентяят. — Хвърляйте ме в реката! — и отново се отпусна в носилката.

Разговорът с кмета изглежда много го беше уморил и той веднага затвори очи.

Другият също се отпусна и едва проговори:

— Хвърляйте и мене! Нямам време да троша орехи!

Кметът се усмихна и се обърна към налягалите на земята лежиградци:

— Обявявам тия двамата за най-големите ленивци на града, най-достойните граждани на Лежиград, негова слава и гордост! Награждавам ги с медала „Безподобен лентяй — екстра степен“! Отсега нататък всички да им отдават заслужените почести! Назначавам им двама телохранители, които от време на време да ги обръщат от една страна на друга и да ги пазят от нахалните мухи. А сега вървете всички да спите!

Но никой не го послуша и не се помръдна от мястото си. Уморени да слушат, лежиградци заспаха там, където си бяха, и шумно захъркаха. И си бяха прави хората. Представете си, че на кмета му хрумне отново да ги вика за нещо! Трябва пак да се търкалят до моста и обратно.

Кметът и свитата му се отдалечиха.

Всичкомога подкара леглото над техните глави.

— Гледай ти, чудеса! — възхити се Живко. — Дават им медали за лентяйство!

— Че защо не? — каза Всичкомога. — Тия двамата напълно заслужават такива медали. Не се съгласиха да изядат орехите, защото не били обелени. Готови бяха дори да се простят с живота си…

— На тебе май че ти е мъчно, Живко! — намеси се Билянка.

— Защо да ми е мъчно?

— Защото конкуренцията е голяма. Ти медал няма да получиш…

Живко преглътна закачката, а Билянка продължи:

— Не мога да разбера какво се възхищавате от тия ленивци! Лентяи и толкоз! На мен никак не ми харесват. Аз предлагам да се махаме от тоя град.

— Но тук съвсем не е толкова лошо — настоя на своето Живко. — Важното е само да си намерим някое местенце и да си полегнем.

— Ще си полегнеш! — сопна му се Билянка. — А като огладнееш? Кой ще дойде да те нахрани? Няма я мама, няма го татко. Като си помисля, че сега е време за обед и в къщи вече слагат масата, чак ми се доплаква.

Билянка дори изтри една сълза от окото си.

— Е, ти пък се разциври! — рече Живко. — Голяма работа, като ги няма татко и мама. Да не мислиш, че в тоя град са останали без ресторант? Нашето вълшебно легло ще ни заведе до някои от тях, ще седнем там и ще си похапнем. Нали, Всичкомога?

Впрочем Живко бе вече огладнял. Отново споменът за вкусните гостби на неговата майка подразни апетита му. Той дори усети аромата на супа от картофи, на агнешко с пържен в масълце грах, а след това и на нещо сладко. Какво беше сладкото, не можа да си го представи. Може би палачинки с конфитюр, може би крем-шоколад или мляко с ориз. Той нямаше предпочитания. Еднакво обичаше и трите десерта…

На въпроса му Всичкомога кимна с глава:

— Разбира се, че ще трябва да потърсим ресторант. Време е да похапнем.

Билянка нищо не каза. Тя беше изгубила вяра в Лежиград. Никак нямаше да се учуди, ако в тоя град не се намери ресторант. Тя беше видяла хора да спят и да лежат, но никого не видя да яде. Може би наистина лежиградци се хранеха само със сън!

Всичкомога умело направляваше леглото. То се движеше бавно и нашите пътешественици имаха възможност да четат табелите на магазините. А те бяха най-чудновати.

Ето тук магазин с фирма „Нищоняма“, ето там друг, на който пише: „Магазин без купувачи“, ето трети с табела „Магазин без стока“.

В края на улицата се мярна надпис „Ресторант“.

Живко подскочи от радост и за малко не падна от леглото.

— Ето. Нали ви казах, че има ресторант! — завика той. — Може ли град без ресторант? Сега ще влезем тук и ще си похапнем хубавичко.

Но Билянка не сподели радостта му, а Всичкомога се усмихваше загадъчно под мустак…

Девета глава
Ресторант „Гладенстой“

Да, Билянка не сподели радостта на Живко и имаше защо. Тя бе прочела фирмата на ресторанта.

— Прочети, прочети — каза тя на Живко, — и тогава се радвай!

Живко засрича на глас:

— Рес-то-рант „Гла-ден-стой“!… Хм — смънка той, — наистина малко чудновато заглавие за едно заведение, в което човек смята да намери топла питателна храна.

— Всички работи в твоя Лежиград са такива — скара се Билянка на Живко.

— Чакай де! Защо да е моят Лежиград? — взе да се оправдава момчето.

— Твой е, защото зарад тебе сме тука. Ако ти не беше такъв лежачко, нямаше сега да се шляем по улиците на Лежиград и да търсим ресторант… А тук щом пише „Гладенстой“, значи, че гладни ще си останем.

— Не бързай толкова със заключенията си. Нека най-напред проверим!

В спора се намеси и Всичкомога:

— Ти не се отчайвай, Билянке! В друг един град имаше пивница „Васил Левски“, а знае се, че Васил Левски никога не е пиел. Така че твърде е възможно и в ресторант „Гладенстой“ да ни нахранят.

— Ама разбира се — хвана се за думите на вълшебника Живко. — Защо трябва да обръщаме внимание на някаква глупава фирма? И нека не умуваме, ами да влезем в тоя ресторант.

Билянка тръгна неохотно след тях.

Ресторантът приличаше на много други ресторанти. Покривките му бяха мръсни, непрани от много време. Рояци мухи се въртяха под лампите и се гонеха по стъклата. В солниците нямаше сол, а в шишенцата с оцет се червенееше някаква утайка.

— Ето, да седнем тук! — посочи Живко една маса с малко по-чиста покривка. — Близо е до прозореца.

— Да седнем! — каза Билянка. — А дали ще е до прозореца никак не ме интересува. И без това гледката по улиците на Лежиград не е много възхитителна. Важното е да се нахраним.

И тримата се огледаха за келнера и чак сега видяха, че по масите, захлупили глави върху сгънатите си ръце, спяха хора. Никой не ядеше и никакъв келнер не се мяркаше наблизо.

Живко взе празната солница и почука с нея върху масата. Никой не се отзова на това почукване Живко почука втори път. Пак никой. Тогава започна да чука по-упорито.

— Ало, келнер! — завика той.

— Какъв ти келнер? — рече Билянка. — Не виждаш ли, че всички спят? И келнерът, и гражданите… Хъркат ли, хъркат. За пръв път чувам в ресторант такава музика.

Живко удари още по-силно солницата о масата и извика, колкото му глас държи:

— Ало, няма ли келнер в тоя ресторант?

Едва сега от един ъгъл се надигна някакъв човек. Той беше с мръсна престилка, която преди много години е имала бял цвят. Но келнерът не отиде при тях, а от мястото си замърмори:

— Ех, пък и вие. За първи път ли влизате в ресторант „Гладенстой“? Какво сте се разчукали? Ама че нахални хора има по света…

— Искаме да ядем! — каза Живко.

— Искате, ама няма! — спокойно отвърна келнерът.

— Как няма? Защо няма? Къде е готвачът? — изреди въпросите си Живко.

— Готвачът спи! — отговори само на последния му въпрос келнерът.

— Има си хас да не спи, когато целият Лежиград прави същото — забеляза Билянка.

— Я да идем в кухнята да го събудим! — предложи Всичкомога.

— Вървете, ако си нямате работа — измърмори келнерът, — и повече не ме закачайте!

Той отново положи глава върху масата и тутакси захърка.

Нашите пътешественици се отправиха към кухнята. Там, върху самата печка за готвене, лежеше готвачът. Той също хъркаше и от време на време пуфкаше през носа си, а от това паяжината над главата му ту се издуваше нагоре като парашут, ту падаше надолу и го гъделичкаше по носа.

— Ето ви го и готвача! — каза заядливо Билянка.

Живко го хвана за рамото, разтърси го и извика в ухото му:

— Хей, готвачо, събуди се!

Готвачът поотвори очи, но не стана, а само изпуфтя:

— Какво има?

— Там е работата, че нищо няма. Ти ли си готвачът на ресторант „Гладенстой“? — попита Всичкомога.

Готвачът се понадигна и се тупна по гърдите:

— Разбира се. Не знаете ли? Аз съм най-прочутият готвач в света. В целия Лежиград знаят за мене.

И за изненада на тримата пътешественици готвачът на ресторант „Гладенстой“ запя.

„Хубав град,

славен град

е нашият Лежиград.

Все лежим,

все си спим

туй е нашият режим!

В ресторант

«Гладенстой»

с посетители безброй

готвя аз

лют гулаш

във годината веднъж!“

Щом завърши своята песен, готвачът отново се изтегна върху печката.

— Разбрахте ли сега кой съм аз? — не без гордост изрече той.

— Разбрахме — отвърна му Всичкомога, — но това не ще ни нахрани.

— Ама вие, за да ви нахраня ли, ме събудихте? Наивници! Я си вървете, че както се уморих от песента, един месец ще спя непробудно. И запомнете едно: в целия Лежиград няма да намерите човек, който би могъл да ви се похвали, че се е нахранил при готвача на ресторант „Гладенстой“. Лека нощ!

Готвачът наистина заспа веднага и повече не им обърна никакво внимание.

— Какво да го правим? — попита Живко.

— Остави го! — каза Всичкомога. — Ясно е, че той не ще ни нахрани. Ами я да видим какво има в тия тенджери на масата.

Билянка отхлупи капака на едната и тозчас го изтърва на земята. От тенджерата изскочи плъх, голям колкото котарак, със засукани мустаци и дълга опашка.

— Ох, мишка! Каква голяма мишка! — извика момичето. — Да бягаме, Живко!

Двамата хукнаха навън. Всичкомога ги последва. Едва като седна на леглото, Билянка се посъвзе малко от уплахата. Трябва да ви кажа, че тя много се страхуваше от мишките и никак не ги обичаше. В къщи веднаж зарад една мишка се покачи на масата и стоя там цели четири часа, докато се върна майка й.

— Не искам повече да стоя в тоя лентяйски град, Всичкомога! — каза Живко. — Тука ще изпукаме от глад.

— Е, щом не ви се стои повече тука, да изчезваме! — каза Всичкомога. — Аз все си мислех, че може би ще се намери някъде някое местенце и за нас да се поизтегнем. Така, на меко и на сянка…

Живко погледна към него малко сконфузено, защото, ако си спомняте, той именно беше тоя, който търсеше местенце за изтягане.

Всичкомога отскубна един косъм от брадата си, изрече вълшебните думи и леглото се издигна високо-високо в небето.

Долу някъде остана хъркащият град Лежиград с хилядите свои ленивци и със славния си ресторант „Гладенстой“…

Десета глава
Заминаване без сбогуване

— Да — каза вълшебникът Всичкомога, — често се случва така: човек мечтае за нещо, а когато мечтата му бъде изпълнена, вижда, че тая мечта нищо не струва.

— Какво искаш да кажеш, Всичкомога? — попита Билянка.

Живко нищо не попита. Той вероятно разбра, че думите на вълшебника се отнасят за него. Отдавна на сърцето на момчето бе легнала мечтата за град като Лежиград. Но ето че като постояха малко там, сам Живко предложи да бягат от него.

— Искам да кажа, че не всички мечти на хората трябва да се сбъдват. Особено мечтите на деца като вас — отговори Всичкомога на Билянкиния въпрос.

— Разбира се, ти си прав, Всичкомога. Защо трябва да се сбъдват такива глупави мечти като Живковата? — каза Билянка. — Че може ли хората по целия свят непрекъснато да лежат по гръб и нищо да не правят? Та те ще почнат да мрат от глад, ще ги нападнат паразити…

— Ти пак ли се заяждаш с мене? — засегна се Живко. — „Човек се учи, докато е жив!“ беше казал някакъв мъдрец. Аз мечтаех за Лежиград, ходих там, поживях в него и вече не искам да го видя. Мечтата ми за лежане се изпари. За всичко това благодаря на Всичкомога. Той ми отвори очите…

— Ех — присмя му се Билянка Разпилянка. — Докога ще чакаме другите да ни отварят очите? Не може ли сами да си ги отворим и да видим кое е хубаво и кое не е?

— Ти много не дрънкай! — отвърна й Живко. — Защото твоите очи още не са отворени и сама надали ще ги отвориш.

— Какво искаш да кажеш? — засегна се на свой ред Билянка.

— Искам да кажа, че ти обичаш безредието и мечтаеш за такова кътче на земята, където никой няма да те кара да си подреждаш нещата. И такава мечта не е много разумна, според мене.

— Защо да не е разумна? — опъна се Билянка. — Подреждането, на вещите е губене на време. Човек живее малко на тоя свят и всеки миг от живота си трябва да използува за полезни неща.

— И, според теб, подреждането на вещите е губене на време?

— Да, разбира се!

— А търсенето на неподредените вещи какво е? Не е ли двойно повече губене на време?

— Е, все някой от двамата ви е прав! — намеси се в разговора им Всичкомога. — Може да е Билянка.

Билянка кимна с глава към Живко:

— Видиш ли?

Живко подозрително се вгледа в загадъчната усмивка на Всичкомога и нищо не отвърна.

Вълшебното легло плавно се носеше във въздуха. Под него се разстилаха полета и ливади, блестяха сребърните ленти на реките.

— Много съм гладна! — въздъхна Билянка. — Ако навсякъде, където отидем, е така, както в Лежиград, не знам дали ще издържа.

— И аз съм гладен! — печално поклати глава Живко. — Да имаше поне малко сух хлебец!

— Ех, и аз! — сепна се Всичкомога. — Какъв изкуфял старец съм станал. Я, Билянке, я ми подай торбичката, дето е окачена там, на таблото на кревата.

Билянка и Живко извърнаха глави натам, накъдето сочеше вълшебникът. Наистина на таблото имаше малка шарена торбичка. Те сега за пръв път я виждаха и малко се учудиха. Не им се вярваше, че тя виси там от началото на тяхното пътуване. Изглежда че бе дошла сега по вълшебен начин.

Билянка подаде торбичката на Всичкомога. Той бръкна в нея и измъкна… какво мислите? Измъкна една топла бяла питка. Като я видяха, Живко и Билянка преглътнаха.

Всичкомога разчупи питката на три и всеки от тримата пътешественици получи своя дял. Вълшебникът бръкна повторно в торбата и извади оттам буца овчо сирене, която разчупи също на три. Бръкна трети път и раздаде на всеки по стрък пресен чесън.

— Хайде сега наздраве! — каза той. — Хапнете си и споменете с добро вълшебника Всичкомога.

Децата сладко захапаха топлата питка.

— Браво, Всичкомога! — извика с пълна уста Живко. — Ти си прекрасен човек! Най-прекрасният, когото познавам.

— Много обичам топла питка със сирене! — усмихна се Билянка. — Да е жива и здрава твоята торбичка, Всичкомога.

Те си похапнаха хубаво и започнаха да гледат по-весело на своето пътешествие.

— Ама че ленивци имаше в Лежиград! — рече Живко. — Видях един легнал на сянка под една круша. Над главата му виси клонче, а на клончето — плод. Едър, жълт — лигите ти да потекат. И близко — с ръка да се присегне, ще го откъсне. Но него го мързи. Чака крушата сама да му капне в устата. Духаше вятър и клончето се люлееше надолу, нагоре, надолу, нагоре.

— А ленивецът какво правеше? — попита Билянка. — Не откъсна ли крушата?

— Ами! Когато крушата се накланяше надолу, той си отваряше устата. А-ха — и ще я лапне. Но в тоя миг крушата се вдигаше нагоре и ленивецът си затваряше устата. Накрая реши изглежда, че е много уморително постоянно да си отваря и затваря устата, и си остана с отворена уста. Сигурно още чака плодът да капне в устата му.

— Има да почака! — каза Билянка. — А аз много се изплаших от мишката.

— Каква ти мишка? Това беше истински плъх. Такъв като него и котка може да удуши.

— Така е — каза Всичкомога. — Когато котките спят, мишките господаруват.

— А в Лежиград всички котки спяха — рече Живко. — Ще видите, че някой ден мишките ще започнат да гризат ушите на лежиградци.

— Никак не ме е грижа за твоите лежиградци! — каза Билянка. — Като са такива ленивци, нека останат без уши.

— А ти да не обиждаш! — каза Живко — Лежиградци съвсем не са мои и на мен също никак не ми е мъчно за тях.

— И все пак не трябваше така да ги оставим — рече Всичкомога. — Тръгнахме си, без да се сбогуваме.

Живко и Билянка се извърнаха назад, където в далечината все още се виждаха къщите на Лежиград. Те повдигнаха ръце, за да му махнат за сбогом, но не махнаха. Ръцете им сякаш сами се отпуснаха.

— Какво ще се сбогуваме? — прошепна Живко. — Първо, градът е вече много далече, и второ, дори да не беше далече, никой нямаше да ни обърне внимание. Нали всички спят!

— Да! — отвърна Билянка. — Празна работа!

— Е, щом е така, на добър път! — усмихна се Всичкомога. — Напускаме завинаги Лежиград. Заминаваме, без да се сбогуваме, и не искаме да знаем нищо повече за него.

Скоро къщите на Лежиград съвсем изчезнаха от погледа. Вълшебното легло се вдигаше високо-високо към слънцето.

Накъде ли отнасяше то нашите славни пътешественици?

Единадесета глава
Град Дармадан

Между нас казано, на Живко повече не му се пътуваше. Макар че си хапна топла питка и сиренце, макар че вече беше заситен, много му се щеше да се приберат у дома. Той дори се зарече в себе си, че ако се върнат, ще се заеме сериозно с уроците и благополучно ще завърши третия срок. Зарече се, че няма повече да лентяйствува, а ще помага на майка си у дома и за да бъде бодър и здрав, всяка сутрин ще става рано, ще прави гимнастика и ще се мие със студена вода. За него стана ясно, че с лентяйство доникъде няма да стигне, и никак не му се искаше да прилича на лежиградци.

Да, Живко искаше да се върнат у дома. Не, той силно мечтаеше за дома. Затова каза:

— Е, Всичкомога, не е ли време да се прибираме? Татко и мама сигурно ни очакват… Аз отдавна не съм ходил на гости при двете баби, а те и двете имат много хубаво сладко от кайсии с ядки вътре. И… освен това трябва да се готвя за края на срока. Искам достойно да се представя пред учителите, а не да се червя с незнанието си…

При тия Живкови думи Билянка зяпна като гръмната. Тя не можеше да повярва, че брат й сам изявява желание да учи, и то не само да учи, но и „достойно да се представи пред учителите си“.

— Невероятно! — промълви тя. — Живко иска да учи. За пръв път чувам такива думи от неговите уста. Да не би да кажеш, че вече няма да лентяйствуваш?

— Не обичам заядливите деца! — стрелна я с поглед Живко. — Казах това, което мисля, а колкото до лентяйствуването — времето, което е пред нас, ще покаже. Аз не смятам, че има голяма разлика между някой си Ленивко и някоя си Разпилянка.

— За мене ли загатваш? — попита Билянка.

— Може би и за тебе…

Билянка вероятно щеше да му даде да разбере, но в този момент вълшебното легло започна да кръжи над някакъв нов, непознат град. Живко пак запита Всичкомога:

— Няма ли да си ходим?

— Но нали ти сам пожела да се махнеш от вашия дом?

— Пожелах, ама разбрах, че съм сгрешил…

Но Билянка се развика:

— Гледайте, гледайте! Под нас има нов град!

— Видяхме го тоя нов град! Кой знае какъв ще е пък той.

— Град като град! — отвърна Билянка. — Може би тука никой нищо не подрежда и хората си живеят радостни и щастливи, без никакви грижи.

— Мислиш ли, че ще е много хубаво така? — попива я недоверчиво Живко.

— О, прекрасно ще бъде.

— И аз мислех, че в Лежиград ще бъде прекрасно, но ти видя какво беше — отговори Живко.

Билянка му се присмя:

— Ха, Лежиград! Там хората са лентяи и нищо не работят.

Но Живко упорствуваше:

— А тия, дето си пилеят нещата и нищо не подреждат, да не би да са по-добри? И те са лентяи и мързеливци.

— Глупости! — възрази Билянка. — Как лентяи и мързеливци? Те просто не искат да си губят времето за празни работи.

— А ти за празна работа ли смяташ да знаеш къде ти е учебникът по география? Колко време ще изгубиш да го търсиш? Нали преди малко се разправяхме за това? — каза Живко.

— Но защо трябва да мислиш за такива дребни неща? — попита Билянка. — Човек трябва да се занимава с наука, с изкуство, с изобретения.

— Хайде де! Ами такъв разпилянко как ще изобретява, как ще създава изкуство? — отговори Живко. — Та той няма да знае къде му са нещата, които му трябват за работа.

— У, че си твърдоглав! — упорствуваше Билянка. — С тебе човек не може да се разбере… Кой е този град, Всичкомога? Ще се отбием ли в него?

В това време леглото намали скоростта си и плавно кацна на шосето, което водеше към града. То не беше шосе като шосе, ами някаква бъркотия от камъни и криви паважни блокчета.

— Кой е градът, ще видим сега — каза Всичкомога. — Нека потърсим табелата с името му.

— Не виждам никаква табела! — забеляза Живко.

— Как не виждаш? Погледни вляво!

Живко погледна вляво.

— Там виждам два кола, които стърчат нагоре… Аха, и табела има, но тя е на земята. И защо на тоя град табелата е вляво? Нали всички пътни знаци се поставят вдясно?

— Е, тука може би редът е такъв! — усмихна се Всичкомога.

— Тоя ред ми мирише на безредие — отвърна Живко. — Първо — шосето им съвсем не е шосе, а кой знае какво, второ — табелата им е с коловете нагоре, трето — тая табела е поставена вляво, четвърто — как ли ще се казва тоя град?

— Приближи се и прочети! — каза Всичкомога.

Живко и Билянка приближиха и прочетоха гласно:

— Град Дармадан!

— Дармадан! — прошепна на себе си Живко. — Къде съм чувал тая дума? Какво значеше тя?… И тоя град липсва в географската карта.

— Ти все търсиш нещо да се заядеш! — извика Билянка. — Няма какво да се бавим, ами да вървим в град Дармадан. Там сигурно всичко е много хубаво. Дармадан! Виж какво поетично име! А не като твоя Лежиград.

— Казах ти да не ме задяваш повече с тоя Лежиград. А какъв е Дармадан, предполагам, че ще видим след малко. Ето Всичкомога идва при нас с леглото.

— Е, какво? Ще вървим ли в град Дармадан? — запита вълшебникът. — Или наистина искате да се връщате в къщи?

— В Дармадан, в Дармадан! — развика се Билянка. — Аз искам да видя тоя град.

— Е, добре тогава. Качвайте се в леглото!

Живко и Билянка се настаниха в леглото. Без да издава някакъв шум, то се понесе над разнебитеното шосе към града. Но щом видяха първите къщи, Живко ахна от почуда.

Дванадесета глава
Когато не се спазва правилникът за движение

И как да не ахнеш! Къщите бяха разхвърляни като бобени зърна, най-безразборно. Сякаш някой ги бе носил в торба и както си вървял, бъркал с ръка, вадил и хвърлял къща след къща. Една паднала на северната си страна, друга на южната, трета — на покрива си, и така си останали. Много смешни бяха къщите, обърнати с покривите надолу. Те стояха на комините си, сякаш бяха стъпили на земята със своите къси, дебели крачета.

— Майчице — хвана се за главата Живко. — Че в тоя град няма нито една права улица! Гледайте, гледайте: всички електрически стълбове са изпочупени, кофите за боклук обърнати… Да не си изпатим в тоя Дармадан, Всичкомога?

Но Билянка сякаш беше възхитена от гледката. Тя веднага възрази на Живко:

— Стига пък ти, бе пъзльо! Че какво може да си изпатим?

Живко я погледна и сякаш за пръв път я виждаше такава. Тя беше оживена, възбудена. В очите й блестяха пламъчетата на нетърпението. Явно, Билянка се радваше, че са в град Дармадан.

— Но ти имаш ли понятие от улично движение? — каза разтревожен Живко. — Не виждаш ли, че тук всичко е наопаки, всичко се движи в пълно безредие? Кой където си иска, там кара. Ами ако ни блъсне някой камион?

С правилника за движението Живко беше добре запознат. Той знаеше, че превозните средства са длъжни да се движат в дясната страна на уличното платно. Иначе има опасност от катастрофи. Но дармаданци като че ли нямаха правилник. Камиони, леки коли, мотоциклети, велосипеди и каруци се движеха, както сварят — едни вляво, други вдясно, трети по средата на уличното платно. Живко тръпнеше от страх и очакваше всеки момент я камион, я лека кола да връхлети върху тяхното вълшебно легло.

— За нас няма опасност — успокои го Всичкомога. — Ако някой камион налети върху нас, леглото ще го прескочи. Не забравяй, че то е вълшебно.

— Разбра ли, че няма опасност! — каза Билянка.

— Няма опасност за нас, ама за твоите дармаданци има! — отвърна й Живко. — Ето, гледай, гледай сега какво ще стане.

Иззад една къща на улицата изскочи камион. Насреща му с пълна скорост летеше мотоциклет. И двамата караха един срещу друг и никой не отбиваше встрани.

— Сега ще се чукнат мотоциклетът и камионът — добави Живко. — Може ли такова безобразие? Шофьорът кара вляво, а мотоциклетистът кара вдясно. И двамата карат един срещу друг. Ето, готово!

Последните думи на Живко значеха, че катастрофата е станала. И наистина, чу се изскърцване на спирачки, чу се трясък и мотоциклетът се блъсна о радиатора на камиона. Предното му колело се смачка и заприлича на осморка. Мотоциклетистът изхвръкна от седалката, преметна се във въздуха и като по чудо падна на краката си.

— Браво! — възхити се Живко. — Тоя мотоциклетист трябва да е акробат. Ако беше друг, щеше да се пребие о камъните.

Мотоциклетистът само за миг се огледа, опипа се дали е съвсем здрав и се спусна към камиона. Оттам излезе шофьорът. И двамата размахаха юмруци в закана.

— Ти не гледаш ли къде караш? — закрещя шофьорът.

— А ти къде гледаш? — закрещя мотоциклетистът.

— Аз си карам вляво! — крещеше шофьорът.

— А аз си карам вдясно! — крещеше мотоциклетистът.

— Аз ще те науча тебе! — крещеше шофьорът.

— Аз ще ти дам да разбереш! — крещеше мотоциклетистът.

— Кой глупак ти даде книжка? — крещеше шофьорът.

— Глупак е тоя, който на тебе ти е дал шофьорска книжка! — крещеше мотоциклетистът.

Двамата се хванаха за яките и започнаха здравата да се налагат. Живко се възмути.

— Не стига, че катастрофираха, ами се и бият. Няма ли КАТ в тоя град? Да продължаваме. Какво ще ги гледаме? Никак не обичам да гледам побойници.

В това време се появи човек с униформа. Той постоя с ръце в джобовете, погледа как мотоциклетистът и шофьорът се бият, после извади ръце от джобовете си и ги разтърва.

— Този трябва да е милиционер — рече Билянка. — Сега ще разбереш, че в град Дармадан има ред.

— Много не ми се вярва — усъмни се Живко.

— Вие защо се биете и внасяте безредие в град Дармадан? — попита милиционерът.

— Аз си карах вдясно! — каза мотоциклетистът.

— А аз си карах вляво! — каза шофьорът.

— Не ме интересува кой къде си е карал! — прекъсна ги строго милиционерът. — Питам ви, защо се биете?

— Той ми блъсна мотоциклета! — каза мотоциклетистът.

— Не аз, а той ми блъсна камиона! — каза шофьорът.

Милиционерът изгуби търпение:

— Какво ме интересува кой кого е блъснал? Питам ви, защо се биете?

— Ама че милиционер! — възмути се Живко. — Именно за това се бият, защото мислят, че и двамата са прави. И те му обясняват, а той като се хванал за това „защо се биете“…

— Ти не се меси! — предупреди го Билянка. — Той си знае работата.

— Надали! — усъмни се Живко. — Струва ми се, че в тоя град Дармадан няма нито един човек, който да си знае работата.

В това време милиционерът, отегчен от обясненията на мотоциклетиста и шофьора, извика:

— Щом не можете да ми кажете защо се биете, ето ви наказание: по една плесница и на двамата!

И той така плесна шофьора, че оня се завъртя около себе си и седна на бордюра, като се хвана за бузата. После така плесна мотоциклетиста, че и той се завъртя около себе си и седна до шофьора, като също се хвана за бузата.

Милиционерът ги остави там и си отиде.

— Браво! Разреши въпроса! — каза подигравателно Живко.

— Че лошо ли го разреши? — опита се да го защити Билянка.

— Много хубаво — засмя се Живко. — Представи си, че татко и мама така разрешаваха спорните въпроси между мене и тебе. Сигурно много ще бъдеш доволна.

По едно време шофьорът погледна разбития радиатор на камиона си. Приплака му се от мъка и той отправи ненавистен поглед към мотоциклетиста.

Мотоциклетистът погледна предното колело на мотоциклета си, което бе заприличало, както казахме вече, на осморка. Приплака му се и той отправи ненавистен поглед към шофьора.

— Ти защо разби радиатора ми? — скочи шофьорът.

— Ти защо ми смачка мотоциклета? — скочи мотоциклетистът.

— Аз ще те науча тебе! — закрещя шофьорът.

— Аз ще ти дам да разбереш! — закрещя мотоциклетистът.

— Да ги оставим сами да си решават спора — рече Живко. — Хайде, Всичкомога, давай по-нататък! Да видим още какви чудеса ще ни поднесе град Дармадан.

Леглото полетя напред. Добре че беше вълшебно и нищо не можеше да му попречи. То минаваше над камионите и къщите, които срещаше по пътя си, без да му трепне таблото. Щях да кажа „без да му трепне окото“, но се страхувам да не пресиля вълшебните качества на леглото. То нямаше око, но затова пък имаше две табла, които служеха на Билянка и Живко да се държат за тях…

И така — леглото полетя напред.

Тринадесета глава
Момчето, което рисуваше крава

— Стоййй! — извика Билянка.

Леглото спря близо до бордюра на нещо, което приличаше на тротоар. Казвам „приличаше“, защото плочите му бяха така разбити и така изпокъртени, че само човек с голяма фантазия би могъл да го сметне за истински тротоар.

— Какво ти стана? Защо спираш? — обезпокои се Живко.

— Не виждаш ли? Момче! Пионер!

До дъсчения стобор, с гръб към тримата пътешественици, наистина се бе изправило момче. То беше облечено чудновато. На главата си бе надянало вълнен чорап. Вместо риза беше навлякло панталона си, а вместо панталон бе обуло ризата си. Под коляното на левия му крак беше вързана пионерската връзка. Дясната обувка стоеше на левия му крак, а лявата — на десния.

То рисуваше на стобора, но и рисунката му беше чудновата. Уж бе нарисувало крава, ама не крава като крава, а някакво прилично на нея чудовище. Рогата й стърчеха на задницата, опашката и вимето й висяха под брадата.

Живко огледа това момче и с известно съмнение попита:

— Хм, по какво го позна, че е пионер?

— Как? Не виждаш ли? — учуди се Билянка. — Носи пионерска връзка!… Рисува нещо на оградата…

— Че пионери драскат ли по оградите? — каза Живко. — И под коляното ли се носи пионерската връзка?

— Няма значение — отвърна Билянка. — Не се впускай в подробности и не ставай дребнав. Може в тоя град редът да е такъв.

— И това ако е ред! — възмути се Живко. — Как ти се струва, Всичкомога? Единия си чорап обул на главата си вместо шапка, ризата си носи на мястото на панталоните, а панталоните на мястото на ризата, лявата обувка на десния крак, а дясната — на левия… Дармадановски ред… Ах, какво ли значеше думата дармадан? От баба съм я чувал…

Всичкомога не му отговори, а само усмихнат кимна с глава. Искаше вероятно да му каже: „Чакай, не бързай, нека видим как ще се развият събитията!“

Билянка поздрави непознатато момче:

— Добър ден, момченце!

То се извърна и огледа тримата пътешественици.

— Не „добър ден“, а „добър вечер“! — поправи то Билянка.

Билянка преглътна смутена и повтори след него:

— Добър вечер!

Но Живко не преглътна, а каза:

— И таз хубава! Слънцето грее, а той — „добър вечер“!

— Ами, разбира се! — обясни момчето. — Когато грее слънце, е вечер, тогава е тъмно, а когато не грее, е светло.

— У вас сигурно, когато са запалени, лампите тъмнеят, а когато са изгасени — светят? — запита Живко.

— Разбира се. Това знаят даже и чавдарчетата! — отвърна момчето.

— Браво на чавдарчетата! — подигра се Живко. — Да видим още какво знаят те. Моливът сигурно пише бяло, а листовете на тетрадката са черни?

— Точно така! — потвърди момчето.

— А в училище пишете на бялата дъска с черен тебешир!

— Да, да!

Живко се наклони към Билянка и тихо й прошепна:

— В тоя Дармадан вероятно на бабата викат дядо, а на дядото — баба…

Билянка, която се страхуваше да не обидят момчето, му отвърна също така тихо:

— Ти не се заяждай! Виж, че сме го разсърдили, а аз искам да отидем у тях на гости.

— Е, добре де, няма да се заяждам — успокои я Живко.

Билянка се обърна към момчето:

— Извинявай, момченце. Ние не познаваме вашия ред…

Живко въпреки даденото обещание не се стърпя и промърмори: „Ако на безредието викаха ред“… Но никой не го чу и Билянка продължи:

— … защото сме от един далечен град…

— Та нима някъде по света има друг ред? Нашият ред е най-хубавият! — каза момчето.

— Въпрос на вкус — вметна Живко.

— Какво рисуваш там, на оградата? — попита Билянка.

Момчето се изненада:

— Какво съм рисувал? Крава! Вие у вас нямате ли крави?

Живко пак промърмори така, че само Всичкомога да го чуе:

— Крава? Виж ти, тоя караконджо — крава!

— Крави имаме — рече Билянка. — Само че нашите крави не са точно такива като на твоята рисунка. Опашките на нашите крави са там, където ти си нарисувал рогата, а рогата — там, където ти си нарисувал опашката. Освен това вимето на нашите крави се намира между двата задни крака…

— В действителност — отговори момчето — и на нашите крави е така, както казваш ти, но когато се рисува, рогата им се слагат на мястото на опашката, а опашката и вимето под брадата. Така ни учат в училище.

— Хубаво училище! — обади се Живко. — За такава рисунка на мене биха ми писали двойка.

— Че ти не обичаш ли двойките? — учуди се момчето.

— Никак не ги обичам — призна си Живко. — Много ми са неприятни.

— Но какво по-хубаво от двойка! — рече момчето. — Тя е най-високата бележка.

— У вас може да е, но у нас хич не е на почит — каза Живко.

— Ние си нямаме никого във вашия град, момченце — започна Билянка. — Ще ни заведеш ли у вас да ти погостуваме?

Момченцето явно се зарадва, но неговият отговор озадачи Билянка:

— С най-голямо неудоволствие. Баба и дядо много няма да се зарадват на вашето посещение… Ние живеем ей тука близко, на оня край на града…

— Нещо… май че не разбирам — каза смутено Билянка.

— Хайде, хайде. Какво не разбираш? С неудоволствие значи с удоволствие. Много няма да се радват, значи много ще се радват, а ей тука близко, значи е-хе там, далече…

— Аха, сетих се! — зарадва се Билянка. — Хайде, момченце, седни тука далече до мене. Нали разрешаваш, Всичкомога?

— Разбира се, разбира се — каза Всичкомога.

Той поглади с ръка дългата си брада.

— Браво, Билянке, веднага схвана езика на дармаданци — похвали Живко сестра си.

— А коя е тая баба с вас? — попита момчето.

— Това не е баба, а дядо! — опита се да го поправи Билянка.

— Е, нищо де! Да речем, че съм баба! — засмя се Всичкомога.

— Аз пък побързах да те похваля. Нали ти казах, че тук на бабата викат дядо, а на дядото — баба! — каза Живко и се обърна към момчето: — Това е вълшебничката Всичкомога.

— Вълшебничка! — запляска момчето с ръце. — Много обичам вълшебнички. И аз искам да си имам една вълшебничка.

— Е, искаш — отговори Живко, — но вълшебнички така лесно не се намират… Ти в кой клас учиш?

— В седми.

— В седми? — зарадва се Билянка. — И ние сме в седми клас. Какво учите сега?

— Азбуката.

— Хм — смънка Живко. — Азбуката — в седми клас… А догодина в кой клас ще учиш?

— Много естествено — в шести!

— За нас това не е много естествено! — рече Живко. — А по-догодина?

— По-догодина ще уча в пети клас.

— Аха. Сега ми стана ясно — сети се Живко. — Още по-догодина ще учиш в четвърти клас и така нататък…

— Да — каза вълшебникът. — Сега, след като ви станаха ясни много неща, можем вече да тръгваме.

— Да тръгваме, да тръгваме! — зарадва се момчето. То, като всички момчета, изглежда че обичаше да се вози на каквото и да е. — Да знаете само каква хубава къща имаме…

— На коя улица е вашата къща? — попита Билянка.

— О, нашата къща е на много улици! — похвали се момчето.

— На много улици? — възкликна Живко.

Но време за чудене нямаше. Леглото потегли, прескачайки къщи и камиони, сякаш със сигурност знаеше къде се намира къщата на това непознато дармаданче…

Четиринадесета глава
Дом на много улици

Из целия път Живко и Билянка разпитваха момчето за училището. То беше много словоохотливо и непрекъснато говореше, като с удоволствие отговаряше на въпросите им. Нашите приятели научиха изумителни неща за реда в дармаданското училище.

Там най-високата бележка била двойката. Имаш ли по всички предмети двойки — получаваш грамота и те обявяват за отличник двойкар. Живко и особено Билянка завидяха на малките дармаданчета за тяхното училище. За двамата близнаци беше много по-лесно да получат двойка по какъвто и да било предмет, отколкото шестица.

Момчето изпитваше голямо удоволствие от возенето в леглото. То непрекъснато въртеше глава и от това ходилото на вълнения чорап, който бе навлякло на главата си, постоянно се мяташе насам-натам. На Живко не му беше много приятно да гледа тоя чорап, но нямаше как. Той си представи, че ако лежиградци имаха същия обичай както дармаданци — да носят чорапите си вместо шапки, — сигурно щяха да се задушат от… Вие се сещате от какво! Защото с техния мързел сигурно никога нямаше да си перат чорапа шапка.

— Много ви е лошо возилото! — възкликна по едно време момчето и радостно запляска с ръце.

Живко и Билянка за малко не се обидиха от тия негови думи. Те смятаха, че по-хубаво превозно средство от тяхното вълшебно легло не може да съществува на света. Но и двамата навреме се сетиха, че „много лошо“, според дармаданския език, значеше „много хубаво“, и затова не му възразиха.

— Можеш да не си пътуваш с него, където не си искаш! — продължи момчето, а Живко и Билянка вече превеждаха неговите думи на ума си:

„Можеш да си пътуваш с него, където си искаш.“

По едно време момчето се обърна към Всичкомога и го помоли да направи нещо вълшебно. Всичкомога изпълни желанието му. Той издигна момчето високо във въздуха, превъртя го два-три пъти и отново го постави на мястото му, без при това да си помръдне пръста. Момчето изпадна в неописуем възторг.

— Признавам те за най-добрата вълшебничка на света! — рече то. — Никога не съм виждал такава вълшебничка. Ако дойдеш да живееш у нас, ще те храня всеки ден със захар. Нали вълшебничките много обичат да ядат захар!…

Вълшебникът Всичкомога му благодари за поканата.

Момчето искаше в замяна на захарта само едно от него: да направи така, че когато го изпитват, винаги да получава двойки и да няма никога нито една шестица.

От това негово желание Живко и Билянка разбраха, че децата навсякъде са еднакви. Даже и в Дармадан те искаха да получават хубави бележки, без да се трудят. Нали и на двамата близнаци мечтата беше същата? Нали, защото ги мързеше да работят, тръгнаха на това пътешествие?

— Вече не наближаваме нашата къща — каза момчето. — Ето я, хе там, дето си лежи в дворчето.

Живко и Билянка погледнаха нататък. Пръстът на момчето сочеше една къщурка, която наистина беше легнала на земята. Тя никак не се срамуваше от това си положение, защото много къщи наоколо бяха в същата поза.

— Нашата къща е на много улици — пак каза момчето.

И това беше самата истина. Къщата лежеше на такова място, че затваряше най-малко шест улици. Камионите стигаха до нея и чак тогава на шофьорите ставаше ясно, че не могат да продължат по-нататък, даваха заден ход и се връщаха.

— Че как си получавате писмата? — запита Билянка. — Вашата къща няма номер и не е известно на коя улица се намира.

— Много лесно! — отговори момчето. — Раздавачът обикаля целия град, пита във всяка къща и след един месец стига до нашата къща. А щом стигне дотук, веднага ни намира.

— Наистина веднага! — възхити се Живко. — Само след един месец.

Момчето скочи от леглото и отвори широко портата.

— Нямаше нужда — каза Всичкомога. — Ние можехме да минем и над портата.

Всичкомога спря леглото в единия край на двора. Билянка и Живко слязоха и приближиха до къщичката. Живко я огледа и каза:

— Че това е къща, къща е. Съмнение няма. Само как не я е срам да лежи на гърба си? Как се влиза в нея?

— О, много лесно! — извика момчето. — Покатерваш се по стената, изпълзяваш на горната страна, отваряш вратата и скачаш вътре.

Докато говореше това, то наистина се покатери по стената и след малко изчезна в къщата.

— Виждаш ли какви удобни къщи имат дармаданци? — каза Живко на Билянка. — Архитектите им са майстори, няма що да се каже. Ако татко построи такава къща в нашия град, на другия ден сигурно ще го уволнят…

Скоро момчето изнесе от къщурката маса и столове. То постави масата сред двора с краката нагоре.

— Ама чакай! — спря го Билянка. — Защо поставяш масата с краката нагоре?

— Така е по-удобно — отвърна момчето.

— Много е удобно — рече иронично Живко. — А столовете?

Момчето обърна и столовете с краката нагоре.

— Ето така! — показа им то, като се настани между краката на единия стол. — Сядаш си така и си просто като в люлка.

— Хм, хубава люлка — рече подигравателно Живко. — Само че аз ще седна другояче.

Той изправи стола, постави го на краката му и седна на него така, както сядат всички хора. Същото направи и Билянка. Тя не повярва, че „люлката“, в която седи момчето, е много удобна.

— Вие сигурно сте гладни — каза момчето. — Само че аз нямам с какво да ви нагостя. Баба и дядо още не са се върнали от пазара. Като дойдат, все ще се намери нещо за хапване…

— Не се тревожи толкова! — успокои го Живко. — Че сме гладни, гладни сме, но не толкова много. Ще почакаме баба ти и дядо ти.

— Татко и майка нямаш ли? — попита Билянка.

— Имам, но те живеят на село — отговори момчето. — А аз съм тука при баба и дядо, защото в село няма училище.

Из двора се разхождаха кокошки и един пъстър петел. Една черна котка се излежаваше на припек. В буренаците жужаха пчели и събираха мед от пъстрите цветчета.

Някъде наблизо, по една от многото улици, на които се намираше къщичката, се чу скрибуцане на волска кола. Момчето скочи:

— Баба и дядо се връщат. Чакайте да затворя портата, за да не влязат.

— Иска да каже, че ще отвори портата, за да влязат — преведе Живко. — Сега ми се струва, че ще видим най-голямото чудо!

И наистина… Но за това чудо и за още някои други чудеса ще ви разкажа в следващата глава.

Петнадесета глава
Дармадански работи

Когато момчето отвори портата и в двора влезе волската кола, очите на Живко и Билянка станаха по-големи от стъклените топчета, с които вие си играете. Толкова много братът и сестрата се учудиха. И как да не се чудят? Кажете ми къде сте видели такова нещо?

Волската кола си беше волска кола, но кой знае кога и как някой знаменит дармаданец беше измислил, че тя не трябва да се движи на колелата си, а обратно. Сигурно векове бяха изминали и през тия векове не бе се появил друг дармаданец, който да постави колата на краката й, т.е. на нейните колела. И Живко, и Билянка имаха пълното право да се чудят — волската кола, с която се връщаха бабата и дядото на момчето, беше обърната с колелата нагоре. Това, разбира се, правеше много трудно нейното движение.

Но не само това беше чудото. За голяма изненада на нашите двама приятели в колата седеше… кой, мислите?… В колата седеше волът! И не само седеше, а размахваше дългия си остен и подкарваше бабата и дядото. Ама, ще кажете, ти си измисляш. Къде се е чуло и видяло вол да седи в кола? Никъде, драги читатели. Само на едно място — в град Дармадан. Ако не беше така, нямаше да му викат Дармадан.

И седеше си волът, и размахваше остена, а бабата и дядото на момченцето, зажеглени, опъваха вратни жили и теглеха тежката кола. Виждам, че пак не ми вярвате, но ако щете. Аз на ваше място бих отишъл да попитам Живко и Билянка…

С голяма мъка бабата и дядото, зажеглени в колата, успяха да я вкарат под сайванта. Момчето, което им помагаше, ги разпрегна, подаде им столове и те поседнаха да си починат. Тогава то им се похвали:

— Бабо — каза то, като се обърна към дядо си, — и дядо — като се обърна към баба си, — имаме си гости. Те са от един много далечен град. С тях има и една вълшебничка, която може всичко. Ето я там, седнала на леглото.

Всичкомога кимна с глава за поздрав. Бабата и дядото казаха:

— Много добре.

Дядото попита:

— Нагости ли ги, внуче? Не са ли гладни твоите гости?

— Не съм ги нагостил още, бабо — отговори внучето. — Вас чакахме.

— Ей сега ще ви донеса да си хапнете, бабините — надигна се от стола дядото. — Сготвила съм прясно сенце със зелена детелина.

И дядото тръгна да се покатери на къщата.

— И ярмица ни забъркай, бабо! — викна след него внучето.

Живко скочи от стола и спря дядото. Изглежда че никак не му се ядеше нито сенце, нито детелина, нито ярмица.

— Не си правете труд — каза той. — Ние скоро се хранихме и сега никак не сме гладни.

Билянка, която седеше като на тръни, му благодари с поглед. Тя дори тихо прошепна:

— Само това липсваше. Остава да ни натъпчат със сено и ярма…

— Е, щом не сте гладни, поседете, поприказвайте си! — рече дядото. — Аз ще отида на полога да мътя яйцата на кокошката.

— Върви, бабо! — каза момчето и дядото се запъти към курника.

Живко и Билянка видяха как той се пъхна вътре, погъделичка по гушката кокошката, която дотогава си седеше над яйцата, както трябва да си седят всички кокошки, които мътят, и тя, като му изкудкудяка нещо неразбрано, но вероятно благодарствено, стана от полога. Дядото се настани на нейното място.

Живко и Билянка се сбутаха.

— Гледай го ти — промълви тихо Билянка. — Клекна на полога.

— Дали няма да счупи яйцата? — загрижи се Живко.

— О, няма! — успокои го момчето. — Това не му е първи път. Той знае как да мъти…

Стана от стола си и бабата.

— Аз пък да приспя волчето. Много се умори от пътя, горкото.

— Има си хас да не се е уморило! — рече с лека усмивка Живко. — Цял ден да се вози в такава кола — и да не се умори…

Билянка си беше глътнала езика от почуда и нищо не можеше да каже. Тя само гледаше какво става наоколо и от време на време се поощипваше. Все й се струваше, че всичко това е един неприятен сън, който ей сега ще отмине и тя ще се събуди отново в къщи. Но сънят не отминаваше. Той продължаваше, протичаше пред очите й като филм, на който още не бе дошъл надписът „край“.

Бабата и внучето се отправиха към колата, на която все още седеше волът. Пропуснах да ви кажа, че волът беше облечен така, както се обличат хората. Беше дори доста елегантен. Ама ще ми възразите: „Защо пропусна?“ Че как няма да пропусна? То бяха такива чудеса, че човек не може да не се обърка и да не забрави нещо.

Бабата и внучето му свалиха сламената шапка и сакото, развързаха му връзката, съблякоха му ризата, събуха му панталоните и с общи усилия му помогнаха да слезе от колата. После бабата му донесе дюшек и възглавница, постла му чист чаршаф и волът се изтегна на него, явно доволен от грижите, които полагат за съня му. Бабата го зави с едно одеяло и седна до главата му. Тя започна да го потупва леко с длан така, както правят майките, когато приспиват бебетата си.

— Ох, на дядо волчето — каза галено тя. — То много се умори, че цял ден е пътувало в колата. Но дядо сега ще го приспи. Ще му изпее хубава песничка.

И бабата запя:

„Слънце пекна. Тъмно стана.

Нани, волче, спи, заспи.

Зреят тикви сред мегдана

върху кичести липи.

 

Баба пържи във тигана

за дечицата сенце.

Нани, волче, спи! Щом станеш

ще си хапнеш масълце.

 

Мишката отхапа снощи

на котака две уши.

А пък дядо девет нощи

на петела гащи ши.

 

Слънце пекна. Тъмно стана.

Нани, волче, спи, заспи.

Зреят тикви на мегдана

върху кичести липи.“

Живко и Билянка захласнато изслушаха песента на бабата. Волът звучно захърка, като от време на време пръхтеше през ноздрите си. Бабата се запъти към къщичката и като се покатери там, където беше входната врата, се спусна вътре. Момчето пъхна края на одеялото под гърба на вола и отиде до масата, край която преди малко бе оставило своите нови приятели, но се изуми.

Живко и Билянка не бяха там…

Шестнадесета глава
Второто заминаване без сбогуване

— Ай, къде отидоха гостите? — изненада се момчето. — Дали не са избягали? А защо ще избягат? Какво лошо видяха от нас?

В това време Живко и Билянка вече се бяха настанили в своето вълшебно легло. Като видяха какви чудеса стават в тоя дом, те доста се поизплашиха.

— Да бягаме, Билянке — каза Живко.

— Да бягаме, Живко! — каза Билянка.

— Тия искат с люцерна да ни хранят! — каза Живко.

— И със сено, и с ярма! — каза Билянка.

— А може и яйца да ни поискат да снасяме! — каза Живко.

— Никак няма да се учудя, ако и това поискат! — каза Билянка.

И така, Живко каза това, Билянка каза онова, и дойдоха до решението да изчезват, да се спасяват от дармаданците. Затова и двамата изтичаха при Всичкомога и му извикаха в един глас:

— Да бягаме!

— И оттук ли ще бягаме? — попита Всичкомога.

— Бързо, бързо да бягаме!

— Но, Билянке, нали тоя ред ти харесваше?

— Какъв ти ред! — рече Билянка. — Това е най-голямото безредие на света… това е… истинска бъркотия.

— Бъркотия! — извика Живко. — Същински дармадан. Сетих се. Едната ни баба викаше: „Направили сте вкъщи дармадан!“ Значи всичко сме обърнали наопаки. Това значи дармадан.

— Е, като сте решили да бягаме, да бягаме! Нямам нищо против — рече Всичкомога.

Щом децата седнаха в леглото, вълшебникът отскубна един косъм от брадата си и тържествено изрече:

„Ала бала ница,

бял фасул в паница.

Ти, вълшебен наш креват,

отнеси ни в оня свят

с хубавия роден град

и любим, и познат,

с песни и цветя богат!“

Леглото сякаш това и чакаше. Сякаш и на него му бе омръзнал светът на лежиградци и дармаданци, и без втора покана се издигна високо-високо и пое към дома.

Дармаданчето, след като не откри Живко и Билянка в двора, след като видя, че го няма вълшебника с леглото, много се учуди:

— В земята ли потънаха? — рече си то и макар да не вярваше, че това е възможно, загледа да открие някъде дупка в земята.

— В небето ли се вдигнаха? — рече си пак, след като не откри никаква дупка в техния двор, и отправи взор към небето.

Тогава видя тримата пътешественици и му се доплака. На него много му се искаше да полети още малко с това вълшебно легло. То дори беше намислило да помоли вълшебника за това удоволствие, след като си свърши работата в къщи. Но сега леглото летеше заедно с неговите приятели, а малкият дармаданец си стоеше в къщи, в двора.

— Е-хей! Къде? — развика се той. — Нали искахте да ми погостувате? Тъкмо мислех да ви покажа всичко у нас…

Билянка се наведе над таблото на леглото и му отговори:

— Благодарим ти за гостоприемството! Достатъчно ти погостувахме. Бързаме да се върнем в къщи.

А Живко додаде:

— Много ви е объркан дармаданският ред. Даже и Билянка се възмути от него. Виж, че сте ни накарали да се върнем в първи клас… Никак няма да ни е приятно…

Момчето се тръшна на земята и заплака, защото, както казах, не се изпълни неговата мечта — да полети, макар и за малко, с вълшебното легло на Живко и Билянка.

— Не искате ли да отидем някъде другаде? — попита Всичкомога.

Той поглеждаше крадешком своите малки приятели и дяволито се усмихваше.

— Аз не искам! — каза Живко. — По-добре ми е у дома!

— И аз не искам! — каза Билянка. — У дома сигурно мама се тревожи за нас. По-скоро да се връщаме.

— Майка ви няма да разбере, че не сте си били в къщи — рече да ги успокои Всичкомога. — По вълшебен начин аз спрях времето и когато се върнете, все едно че не сте излизали нито за миг от вашата стая.

— Въпреки това! — каза Билянка. — За нас времето летеше и ние няма да забравим това, което ни се случи.

— Няма да го забравим! — каза и Живко. — Давай курс към дома, Всичкомога!

Но леглото много отдавна беше поело към дома. То беше невъодушевен предмет и не се месеше в разговорите на въодушевените предмети, но разбираше техните желания и бързаше да ги изпълни.

След като избягаха от Лежиград, без да се сбогуват, това беше второто и последно заминаване на Живко и Билянка без сбогуване…

Седемнадесета глава
Благодарим ти, Всичкомога!

Аз знам, че вие се досещате вече за края на тая повест, но не мога да спра дотук. На всяка цена трябва да напиша предпоследната — седемнадесета глава, и последната — осемнадесета глава, за да дойда до заключението, което съм обещал още в началото на книгата.

И така — ето че леглото лети над морето. Лети безшумно и леко над родното Черно море. Водите на морето са тихи, зелени и светлокоприненият им блясък мами, мами. Слънцето весело грее и хвърля милиони сребърни пръски върху тях, сякаш на повърхността искрят люспите на безброй много рибки. Сърцата на Живко и Билянка трептят от радост и вълнение. Не, такова море, такова небе, такова слънце няма нито в Лежиград, нито в Дармадан.

Ето го шумното пристанище, където се трудят много хора. Ето го магазинера, който бърза да изпрати пълните камиони с бетонно желязо — желязото, което е толкова нужно за строежа на детския дом. Ето я тяхната улица с добрите и не много добри, но скъпи другари. Ето я и мама с онова момченце, което взе от нея едната пазарска чанта, за да й помогне.

Очите на двете деца се насълзяват. Та къде бяха тръгнали те по света? Как се бяха решили да оставят тук всичко толкова скъпо, толкова мило на сърцето?

Ето го и техния дом. Прозорецът още стои широко отворен и сякаш чака завръщането на тия, които така безразсъдно напуснаха светлата слънчева стая.

А ето я и стаята. Леглото безшумно заема своето място до стената, прозорците се затварят и всичко си е пак така, като че ли нищо не се е случило. Всъщност не е точно така. Книгите за четене са подредени на етажерката, учебниците и тетрадките са подредени на масата, мастилницата е запушена, перодръжките са на мястото си. Нали вълшебната пръчка на Всичкомога въведе пълен ред в стаята преди заминаването?

Живко стъпва на пода, обхожда стаята, разкършва снага и пръв нарушава мълчанието:

— Ама че загубен град беше твоят Дармадан, Билянке! Добре че се измъкнахме оттам.

Билянка сяда на един стол и без да се заяжда, отвръща:

— И твоят Лежиград не беше цвете. Няма да забравя оня плъх в тенджерата.

— Доволни ли сте от пътуването? — пита Всичкомога.

— Аз съм предоволен — казва Живко.

— И аз — присъединява се към него Билянка.

— Тогава ще трябва да се разделим! — казва вълшебникът. — Попътувахме насам-натам, видяхме това-онова и сигурно понаучихме нещичко.

— О, много научихме! — кима с глава Билянка. — Но защо ще трябва да се разделяме? Остани при нас, Всичкомога!

— Нима ще ни оставиш? — прошепва Живко.

В гласа му има тъга, има съжаление, има мъка.

— Много ще ми бъде мъчно за вас — отвръща Всичкомога, — но какво да се прави? Трябва да вървя. И други деца желаят да се разходят до Лежиград и град Дармадан. А вие, вярвам, вече ще си останете у дома.

— Разбира се, Всичкомога! — отговаря Билянка. — У дома е най-хубаво.

— Не ми трябва вече нито Лежиград, нито Дармадан! — добавя Живко.

— Ако някога стане нужда, аз сам ще се явя пак при вас — казва Всичкомога. — Защото…

И вълшебникът, усмихвайки се дяволито, запява:

„Всичко мога, всичко знам.

Аз вълшебник съм голям.

Аз достигам без ракети

най-далечните планети.

 

Знай, за мене тайна няма.

Без лъжа и без измама

вредом мога да надзърна,

мога в дим да се превърна.

 

За добро или беда

мога да ви отведа

през гори и планини

в чудни, приказни страни.

 

Всичко мога, всичко знам.

Аз вълшебник съм голям!“

— В това никой от нас не се съмнява — казва Живко.

— Не, разбира се — потвърждава Билянка.

— Но надали ще стане нужда да се срещнем пак — усмихва се дяволито Всичкомога. — Вашите мисли сега са други. Да се надяваме, че и делата ви ще се променят.

Двете деца се навеждат и целуват ръката на Всичкомога. Той ги погалва по косите и преди да изчезне от стаята, преди да чуе тяхното „Сбогом, Всичкомога!“, те прошепват тихо:

— Благодарим ти, от сърце ти благодарим!

За малкото добро човече няма по-голяма радост от тая. Очите му се насълзяват от радост и то бърза да изчезне, преди децата да са видели сълзите му.

Може би много деца така са му благодарили, може би много майки и бащи биха също му благодарили, ако знаеха за неговото съществуване. Но това, което той и децата знаят, родителите не го знаят. Те забелязват само един ден, че децата им вече са станали по-добри, но кой им е помогнал, не могат да разберат…

И така, Билянка и Живко са сами. Те току-що са извикали:

— Сбогом, сбогом, Всичкомога!

А Всичкомога току-що им е отговорил:

— Сбогом, Билянке! Сбогом, Живко!

Братът и сестрата се гледат един друг и си казват:

— Останахме самички. Сън ли беше това или истина?

Но и двамата не могат да отговорят. Тогава отново прошепват:

— Благодарим ти, Всичкомога!

По една сълза капва върху ръката на всеки. И те не могат да разберат дали това са техните сълзи, с които благодарят на малкия вълшебник за добрината, или са сълзите на Всичкомога, честите сълзи на щастието, че е извършил нещо, за което децата цял живот ще му бъдат благодарни…

Осемнадесета глава
Живко и Билянка — мамина отмяна

— Да, вълшебникът Всичкомога си отиде! — каза Живко.

— И нашето легло вече не е вълшебно! — добави Билянка.

— И ние имаме да учим, защото наближава краят на срока. Това значи, че здравата трябва да се хванем за работа.

— Да, здравата!

— Но най-напред трябва да помогнем на мама. Ти, Билянке, надникни в кухнята. Виж какво има да се свърши там, а аз ще отида да я посрещна — и Живко изтича от стаята, спусна се надолу по стъпалата и излезе на улицата.

От ъгъла се зададе майка му, а до нея вървеше онова момченце, което носеше едната й пазарска чанта. Живко се спусна към тях, взе чантата от ръката на момченцето и любезно каза:

— Благодаря ти много, че помогна на мама. Когато поискаш, идвай да играем на нашата улица.

Момчето отвърна:

— Няма защо да ми благодариш. Аз съм пионер, а пионерите винаги трябва да помагат на по-големите, без да очакват някаква благодарност за това… А за играта бъди сигурен: често ще идвам. Вашата улица е много хубава, а на хубавите улици винаги има много добри деца.

Живко не беше на същото мнение. Той знаеше, че не всички деца на тяхната улица са добри, но не му възрази. Няма да мине много време и всички деца на тяхната улица ще станат добри.

Момчето се сбогува с тях. Живковата майка също му благодари за помощта и го погали по косата. То подскочи весело и на „куц крак“ затича надолу по улицата.

Майката и синът вървяха към къщи. Майката гледаше своя син и струваше й се, че той не е същият. Какво се бе случило с него? Как така изведнъж реши да я посрещне, да й помогне? Тя не помнеше друг подобен случай и си мислеше, че Живко или е направил някаква беля, или ще й иска нещо. Но, както знаете, Живко не беше направил беля, нито смяташе да й иска нещо. Майката чисто и просто грешеше.

В къщи я очакваше друга изненада. Когато Живко натисна звънеца, на вратата се показа Билянка. Тя беше облякла престилката на майка си, която й стоеше смешно, защото й беше малко голяма.

— Добре дошла, мамо! — каза Билянка. — Много ли се измори?

Майката се разтревожи. По капките вода върху престилката тя разбра, че Билянка мие съдовете. Страхуваше се, че дъщеря й вече е изпочупила чиниите. Но тя не можеше да не отговори на любезното посрещане любезно:

— Ох, не, момичето ми! Не се изморих. Днес всички деца са решили да бъдат много добри. Едно момченце взе едната ми чанта и я донесе до нашата улица, а Живко я пое от него и я донесе дотук.

И все пак с известно стеснение тя полита:

— А ти… чиниите ли миеш?… Счупи ли нещо?

Влязоха в кухнята.

— Ето — засмя се Билянка. — Както виждаш, всички съдове са живи и здрави. Представи си — нищо не съм счупила.

Трудно беше за майката да си представи такова нещо. Тя винаги се страхуваше от Билянкината помощ в кухнята и затова не я караше да й помага. Но сега Билянка така сръчно триеше с кърпа измитите съдове, така внимателно ги подреждаше по местата им, че майката облекчено въздъхна:

— Ох, каква си ми била пъргава и сръчна!

Майчината похвала много зарадва Билянка, но тя не подскочи от радост и не изпусна чинията, която бършеше. Само очите й малко се насълзиха.

Трябва да си признаем: всички хора обичат да ги похвалят. И аз, когато ме похвалят, преглъщам една радостна сълза. Тя идва така, против волята ми, и аз не се срамувам от нея, макар че е сълза, която издава една моя слабост.

Билянка довърши триенето на съдовете. Почисти умивалника и свали престилката.

— Ето, готово! — каза тя. — Кажи сега какво да ти помогна още?

Майката се обърна и отново остана изненадана. Двете пазарски чанти бяха изпразнени. Купените продукти бяха подредени на масата. За нея нямаше съмнение кой бе направил това. Живко стоеше до масата и се усмихваше.

— Ох — каза майката. — Живко и Биляна — мамина отмяна. Благодаря ви за помощта. Сега можете да отидете да учите, а аз вече и сама ще се справя с останалата работа. Ще обеля картофите и ще сложа яденето да се сготви.

— Не! — казаха Живко и Билянка. — Картофите ще обелим ние. Ще нарежем лука и магданоза и тогава ще отидем да учим.

И двамата се заловиха за работа.

Майката седеше на миндерчето и гледаше своите работливи деца. О, как щеше да ги похвали на баща им, когато той се върне от работа! Как щеше да го зарадва!

— Не мога да ви позная? — промълви по едно време тя. — Какво се е случило с вас? Кой ви промени така?

Дяволито усмихнат, Живко отвърна:

— Може пък наистина да се е случило нещо.

Билянка добави:

— Промени ни вълшебникът Всичкомога.

— Всичкомога! — изненада се майката. — Вълшебник? Нищо не разбирам. Да не сте сънували? Или сте чели някоя приказка?

— Може да сме сънували — отговори Живко, — може и приказка да сме прочели. Важното е, че вече сме други и ти няма повече да се тревожиш за нас.

— И няма вече другите деца да ти викат, че никого си нямаш — добави Билянка.

— Да, това е най-важното! — съгласи се майката. — Но колкото и да ми е драго, че ми помагате тук, все пак е време да ме оставите сама, а вие идете да учите. Краят на срока наближава.

— Отиваме! — каза Билянка. — Ти бъди спокойна. Ще завършим учебната година както трябва! Няма да те посрамим пред учителите.

Живко и Билянка се отправиха към своята стая. Те седнаха до масата, разтвориха учебника и се заеха сериозно с работа.