Михаил Лъкатник
Невероятните приключения на Билянка Разпилянка и Живко Ленивко (4) (Фантастична повест в две части, с две въведения и две заключения)

Втора глава
Съдбоносният ден

Всъщност денят беше такъв, каквито са всички хубави дни. Имаше слънце, което бе посребрило морето. Имаше гларуси, които грачеха по покривите на къщите и не оставяха хората да си подремнат по време на обедната почивка. Но… имаше и нещо, без което Живко и Билянка щяха да бъдат най-щастливите деца на света. Да, тука човек може да въздъхне и да каже със съжаление: предстоеше голямото изпитване в края на срока, за което Билянка и Живко трябваше да се готвят.

Няма какво да ви уверявам, че в такива дни, когато навън всичко цъфти, всичко цвърти, цвърчи и пее колкото може, когато всичко се къпе в морето, е много тежко да се учи. Вие сами сте изпитали това нещастие и най-добре ще бъде да не ви припомням за него.

Да не си изпитван по един или два предмета, както и да е, но да чакаш да те изпитат по четири — е много лошо. А Живко и Билянка се стягаха за големите мъчения пред дъската, или за „бялата смърт пред черната дъска“, както те се изразяваха, и по алгебра, и по български, и по география, че и по история. Тежко, но вината си беше тяхна. Разни обективни причини във вид на често измисляни „хреми“ и „настинки“, „болни“ баби и дядовци бяха отлагали изпитването по изброените предмети и сега всичко им се събираше накуп.

Та в тоя съдбоносен ден Билянка и Живко учеха.

Живко се бе изтегнал на дивана. Разтворен, учебникът похлупваше лицето му. Изпод колибката, която се беше образувала от двете корици, се чуваше леко, мелодично похъркване. Нещо такова:

„Хърпп… фиийу… Хърррпп… фиийу…“

А Билянка търсеше. Тя търсеше учебника си по история. И пак в стаята всичко летеше. Летяха учебници, летяха тетрадки, летяха книги. Летяха от масата на леглото, от леглото — на пода, от пода — пак на масата. Най-после, сърдита, недоволна от неуспеха си, почти готова да заплаче, Билянка така тупна с един учебник по масата, че Живко подскочи като ощипан.

— Ох, ох, какво става? — забъбри в скороговорка той. — Земетресение ли има? Гръмна ли някой!…

— Няма земетресение и никой не е гърмял. А ти пак ли спиш? — сопна му се Билянка.

Живко, успокоен, отново се отпусна на дивана, без да се обиди от въпроса на сестра си.

— Ами, спя. Дремнал съм малко — прозя се той.

— А аз мисля, че учиш.

— Разбира се, че уча, но…

Билянка се отпусна на стола до масата и разсеяно попита:

— Какво „но“?

— Щом пипна учебника, и ми се приспива.

— Ще ти се приспива, я! Като си легнал по гръб на дивана.

— А как да легна? По корем ли? — направи се на наивен Живко. — Не е хигиенично. Ще ми пречи на храносмилането…

— Уроци се учат на масата — рече наставнически Билянка.

— Ти като учиш на масата, какво научи?

— Няма ми го учебника — оплака се Билянка.

— Че то на тебе какво ли ти е на мястото? От сутринта все учебника си търсиш!

Билянка се засегна и му отвърна троснато:

— А ти от сутринта все спиш!

— Ясно. Значи и ти си учила колкото мене. Нали си ми Билянка Разпилянка!

— А ти си Живко Ленивко.

Тя скочи от стола и може би щеше да го пухне с учебника, който беше в ръката й, но в тоя миг се отвори вратата и в стаята влезе майка им.

— Какво? Учите ли? — попита тя и жално огледа бъркотията, сред която се бяха разположили двамата й любимци.

Учим! — смънкаха те едновременно с половин уста.

Майката може би разбра колко са учили, но нямаше намерение да им се кара. Тя мило попита Билянка:

— Купи ли мляко, момичето ми?

— Не можах — отговори Билянка.

— Че защо не можа?

— Ами тръгнах… ама като стигнах до млекарницата, видях, че съм забравила парите…

— Ах, на мама отмяната! — плесна с ръце майката. — Забравила парите.

— Върнах се да ги взема — продължи Билянка, — но като стигнах в млекарницата, видях, че съм забравила паницата…

— Ох, сега пък забравила паницата! — усмихна се майката.

— Върнах се да я взема, но като стигнах в млекарницата, бях забравила какво трябва да купя…

— Ох, забравила какво да купи! — плесна с ръце пак майка й. — Че какво продават в млекарницата?

— Бонбони, халва, кашкавал…

— Че те в паница ли се носят?

— Върнах се да те питам, но ти беше излязла — довърши Билянка.

— Ох, на мама отмяната! Добре че сама си купих мляко. Нали си знам стоката — каза майката. — А ти, Живко, купи ли хляб? — обърна се тя към сина си, който лежеше на дивана и нито веднъж не се намеси в разговора между майка си и Билянка.

Той очакваше тоя въпрос. Знаеше, че след сестра му идва неговият ред, и отговори точно така, както отговори и тя:

— Не можах…

— Че защо не можа? Какво ти се случи? — попита майка му.

— Рекох, че ще бъде по-умно най-напред да си науча уроците…

Майката се възхити от този отговор. Тя даже го похвали зарадвана:

— Ох, на мама умникът! Добре си рекъл. А после?

— После взех учебника и… поседнах да уча — каза Живко и тъкмо да продължи, Билянка го прекъсна:

— Не поседна, а полегна. Сбъркал си глаголите. И даже не полегна, ами здравата се изтегна.

Живко се нацупи:

— Ти пък, ако не си пъхнеш дългия нос там, където не ти е работата, не може. Е, добре — полегнах с учебника в ръце.

Билянка нямаше дълъг нос. Напротив, нослето й даже беше доста късичко и малко вирнато нагоре, каквито са нослетата на всички любопитни момичета. Именно това нейно любопитство имаше предвид Живко, като й каза, че си пъха дългия нос там, където не й е работата.

— И после? — попита майката.

— И после… — додаде Живко нерешително, но Билянка пак се пъхна носа там, където не й е работата, и довърши:

— После заспа и чак сега се събуди!

— Ох, Живко, Живко, мамина отмяна! — рече майката. — Добре че сама си купих хляб. Иначе с какво ли щях да те нахраня на обед?

Казвайки тия думи, майката си излезе, като им заръча да не си губят времето, а да учат, защото още малко дни остават до края на срока.

Но те не се заеха веднага да учат. Билянка, която иначе беше досетливо момиче, сложи пръст на челото си и замислено каза:

— Май че мама ми се подиграваше…

Живко, нали търсеше повод да се заяде с нея, веднага подхвана:

— Че как няма да ти се подиграва, като си такава Билянка Разпилянка и Забраванка. Сто пъти ходила за мляко и накрая пак с празна паница се прибрала…

— А ти, като не си разпилян и забраван, защо не купи хляб?

— Защото, защото…

— Защото си Живко Ленивко! — не му даде възможност да се доизкаже Билянка.

— Стига, стига. И двамата сме от един дол дренки. И двамата не сме цвете за мирисане — тъжно отвърна Живко.

При употребата на тези две народни мъдрости, излетели от Живковите уста, Билянка си глътна езика и седна на стола. Облегна глава на ръцете си и се замисли. Дали не обиди брат си? Може би ще трябва да му се извини? Тя вече се готвеше да му каже някоя мила дума, когато Живко сам я извади от това неудобно положение. Той сложи ръка на устата си, за да преглътне една прозявка, и тъжно-тъжно изрече:

— Омръзна ми тоя живот. Това направи, онова направи! Тук иди, там иди. Не може човек да си отспи.

Билянка напълно се съгласи с него:

— И на мен ми омръзна. Все подреждам, все подреждам и като потърся нещо — няма го.

— Защото подреждането ти е такова — пак се заяде Живко, но Билянка не му обърна внимание.

— Да можеше някак да се махнем оттук — замечта се тя.

— Да можеше, ама не може — с голямо съжаление отвърна Живко.

— Може, може!

И Живко, и Билянка зяпнаха в почуда. Никой от двамата не бе произнесъл тая дума.

Имаше ли някой трети в стаята или така им се беше счуло?