Михаил Лъкатник
Невероятните приключения на Билянка Разпилянка и Живко Ленивко (17) (Фантастична повест в две части, с две въведения и две заключения)

Петнадесета глава
Дармадански работи

Когато момчето отвори портата и в двора влезе волската кола, очите на Живко и Билянка станаха по-големи от стъклените топчета, с които вие си играете. Толкова много братът и сестрата се учудиха. И как да не се чудят? Кажете ми къде сте видели такова нещо?

Волската кола си беше волска кола, но кой знае кога и как някой знаменит дармаданец беше измислил, че тя не трябва да се движи на колелата си, а обратно. Сигурно векове бяха изминали и през тия векове не бе се появил друг дармаданец, който да постави колата на краката й, т.е. на нейните колела. И Живко, и Билянка имаха пълното право да се чудят — волската кола, с която се връщаха бабата и дядото на момчето, беше обърната с колелата нагоре. Това, разбира се, правеше много трудно нейното движение.

Но не само това беше чудото. За голяма изненада на нашите двама приятели в колата седеше… кой, мислите?… В колата седеше волът! И не само седеше, а размахваше дългия си остен и подкарваше бабата и дядото. Ама, ще кажете, ти си измисляш. Къде се е чуло и видяло вол да седи в кола? Никъде, драги читатели. Само на едно място — в град Дармадан. Ако не беше така, нямаше да му викат Дармадан.

И седеше си волът, и размахваше остена, а бабата и дядото на момченцето, зажеглени, опъваха вратни жили и теглеха тежката кола. Виждам, че пак не ми вярвате, но ако щете. Аз на ваше място бих отишъл да попитам Живко и Билянка…

С голяма мъка бабата и дядото, зажеглени в колата, успяха да я вкарат под сайванта. Момчето, което им помагаше, ги разпрегна, подаде им столове и те поседнаха да си починат. Тогава то им се похвали:

— Бабо — каза то, като се обърна към дядо си, — и дядо — като се обърна към баба си, — имаме си гости. Те са от един много далечен град. С тях има и една вълшебничка, която може всичко. Ето я там, седнала на леглото.

Всичкомога кимна с глава за поздрав. Бабата и дядото казаха:

— Много добре.

Дядото попита:

— Нагости ли ги, внуче? Не са ли гладни твоите гости?

— Не съм ги нагостил още, бабо — отговори внучето. — Вас чакахме.

— Ей сега ще ви донеса да си хапнете, бабините — надигна се от стола дядото. — Сготвила съм прясно сенце със зелена детелина.

И дядото тръгна да се покатери на къщата.

— И ярмица ни забъркай, бабо! — викна след него внучето.

Живко скочи от стола и спря дядото. Изглежда че никак не му се ядеше нито сенце, нито детелина, нито ярмица.

— Не си правете труд — каза той. — Ние скоро се хранихме и сега никак не сме гладни.

Билянка, която седеше като на тръни, му благодари с поглед. Тя дори тихо прошепна:

— Само това липсваше. Остава да ни натъпчат със сено и ярма…

— Е, щом не сте гладни, поседете, поприказвайте си! — рече дядото. — Аз ще отида на полога да мътя яйцата на кокошката.

— Върви, бабо! — каза момчето и дядото се запъти към курника.

Живко и Билянка видяха как той се пъхна вътре, погъделичка по гушката кокошката, която дотогава си седеше над яйцата, както трябва да си седят всички кокошки, които мътят, и тя, като му изкудкудяка нещо неразбрано, но вероятно благодарствено, стана от полога. Дядото се настани на нейното място.

Живко и Билянка се сбутаха.

— Гледай го ти — промълви тихо Билянка. — Клекна на полога.

— Дали няма да счупи яйцата? — загрижи се Живко.

— О, няма! — успокои го момчето. — Това не му е първи път. Той знае как да мъти…

Стана от стола си и бабата.

— Аз пък да приспя волчето. Много се умори от пътя, горкото.

— Има си хас да не се е уморило! — рече с лека усмивка Живко. — Цял ден да се вози в такава кола — и да не се умори…

Билянка си беше глътнала езика от почуда и нищо не можеше да каже. Тя само гледаше какво става наоколо и от време на време се поощипваше. Все й се струваше, че всичко това е един неприятен сън, който ей сега ще отмине и тя ще се събуди отново в къщи. Но сънят не отминаваше. Той продължаваше, протичаше пред очите й като филм, на който още не бе дошъл надписът „край“.

Бабата и внучето се отправиха към колата, на която все още седеше волът. Пропуснах да ви кажа, че волът беше облечен така, както се обличат хората. Беше дори доста елегантен. Ама ще ми възразите: „Защо пропусна?“ Че как няма да пропусна? То бяха такива чудеса, че човек не може да не се обърка и да не забрави нещо.

Бабата и внучето му свалиха сламената шапка и сакото, развързаха му връзката, съблякоха му ризата, събуха му панталоните и с общи усилия му помогнаха да слезе от колата. После бабата му донесе дюшек и възглавница, постла му чист чаршаф и волът се изтегна на него, явно доволен от грижите, които полагат за съня му. Бабата го зави с едно одеяло и седна до главата му. Тя започна да го потупва леко с длан така, както правят майките, когато приспиват бебетата си.

— Ох, на дядо волчето — каза галено тя. — То много се умори, че цял ден е пътувало в колата. Но дядо сега ще го приспи. Ще му изпее хубава песничка.

И бабата запя:

„Слънце пекна. Тъмно стана.

Нани, волче, спи, заспи.

Зреят тикви сред мегдана

върху кичести липи.

 

Баба пържи във тигана

за дечицата сенце.

Нани, волче, спи! Щом станеш

ще си хапнеш масълце.

 

Мишката отхапа снощи

на котака две уши.

А пък дядо девет нощи

на петела гащи ши.

 

Слънце пекна. Тъмно стана.

Нани, волче, спи, заспи.

Зреят тикви на мегдана

върху кичести липи.“

Живко и Билянка захласнато изслушаха песента на бабата. Волът звучно захърка, като от време на време пръхтеше през ноздрите си. Бабата се запъти към къщичката и като се покатери там, където беше входната врата, се спусна вътре. Момчето пъхна края на одеялото под гърба на вола и отиде до масата, край която преди малко бе оставило своите нови приятели, но се изуми.

Живко и Билянка не бяха там…